Труди Канаван
Върховният повелител (27)

Глава 26
Южният проход

Когато се приближиха до един от изходите от стаите на Сери, Гол се спря и погледна назад.

— Смяташ ли, че трябва да кажем на останалите крадци за тези магьосници?

Сери въздъхна.

— Не знам. Не съм сигурен, че ще ми повярват.

— Може би по-късно, когато имаш доказателства.

— Може би.

Едрият мъж започна да се изкачва по стълбата към капака в тавана. Отключи го и внимателно го надигна. Сери дочу гласове. Гол се измъкна навън и му даде сигнал, че е безопасно да излезе.

Сери се озова в малкия склад на пивница. На една маса седяха двама мъже и играеха на плочки. Те учтиво им кимнаха. Макар да бяха наети да пазят един от входовете към Пътя на крадците, те не знаеха, че той води към леговището на един Крадец.

Последвалият път бе кратък, но междувременно Сери спря при един пекар и няколко други занаятчии. Собствениците също не бяха наясно със самоличността на клиента си. Сери им зададе няколко обикновени въпроса за това дали са доволни от сделките си с „крадеца“ и всички, с изключение на един, отговориха положително.

— Като приключим, прати някой да види какъв е проблемът с килимаря — каза Сери на Гол, когато отново се спуснаха в подземния проход. — Нещо не е доволен.

Гол кимна. Когато стигнаха крайната си цел, той пристъпи напред и отвори една тежка метална врата. В коридора зад нея седеше слаб мъж.

— Рен. Как е нашият гост? — попита Сери.

Мъжът се изправи.

— Само крачи напред-назад. Мисля, че нещо е притеснен.

Сери се намръщи.

— Отвори вратата.

Рен скочи и сграбчи една верига. Дръпна я и целият под се разтресе. Стената в дъното на коридора се плъзна встрани и разкри луксозно обзаведена стая.

Такан стоеше на няколко крачки от тях. Звукът от отварянето на вратата го беше предупредил за появата им. Той изглеждаше напрегнат и нетърпелив. Сери изчака вратата да се затвори зад Гол и едва тогава заговори.

— Какво има?

Сачаканецът въздъхна.

— Акарин ме потърси. Помоли ме да ви обясня някои неща.

Сери примигна изненадано, след което посочи столовете.

— Да поседнем тогава. Донесъл съм храна и вино.

Такан се приближи до единия стол и седна на ръба му. Сери се настани срещу него, а Гол се шмугна в кухнята да потърси чинии и чаши.

— Нали знаеш, че убийците, които Акарин те нае да откриеш, са сачакански магьосници — започна Такан. — И знаеш, че Акарин и Сония бяха изпратени в изгнание за това, че са използвали черна магия.

Сер и кимна.

— Убийците бяха бивши роби — обясни Такан, — изпратени от техните господари да шпионират Киралия и Гилдията — и ако им се удаде възможност, да убият Акарин. Техните господари са могъщи магьосници, известни като ичани. Те използват черната магия, за да черпят енергия от робите си — или своите жертви. Хората в моята страна наричат това висша магия, и законът не забранява употребата й.

— И тази магия ги прави по-силни? — попита Сери. Макар че знаеше това от Савара, той трябваше да се престори, че за пръв път го чува.

— Да. Акарин изучи черната магия в моята страна. Аз се върнах заедно с него в Киралия и той започна да черпи енергия от мен, за да се бори с шпионите.

— Ти си бил роб?

Такан кимна.

— Казваш, че тези убийци — шпионите — някога са били роби. Но те също са използвали черната магия.

— Били са научени на тайните на висшата магия, за да оцелеят по-дълго и да съберат информация за защитата на Киралия.

Сери се намръщи.

— Ако бяха свободни, щяха ли да продължат да изпълняват нарежданията на господарите си?

Такан заби поглед в пода.

— Робските навици умират трудно, особено ако си роден роб — каза тихо той. — А шпионите са се страхували от Гилдията почти толкова силно, колкото от ичаните. За тях е имало само два изхода: да се скрият в земята на врага или да се върнат в Сачака. Докато Акарин и Сония не бяха прогонени толкова зрелищно, повечето сачаканци вярваха, че Гилдията използва висшата магия. Всички предишни шпиони бяха избити. Сачака е изглеждала като по-безопасно място. Всички заплахи там са били познати. Но шпионите са знаели, че ичаните ще ги убият, ако се върнат без да са изпълнили мисията си.

Гол се върна, носейки вино, чаши и поднос, пълен с вкусни питки с месо. Едрият мъж предложи на Такан чаша вино, но прислужникът поклати глава.

— Сега ичаните знаят, че Гилдията не практикува висшата магия — продължи Такан. — Те знаят, че са по-силни. Водачът им, мъж на име Карико, от години се опитва да ги обедини. Сега вече го е постигнал. Акарин се свърза с мен тази сутрин и ми каза да ти предам следното: ичаните смятат да влязат в Киралия през следващите няколко дни. Трябва да предупредиш Гилдията.

— И магьосниците ще ми повярват? — попита Сери.

— Съобщението трябва да бъде анонимно, но получателят трябва да разпознае подателя по съдържанието. Акарин ми каза какво трябва да пише вътре.

Сери кимна, после се облегна назад и отпи от виното си.

— Какво знае Гилдията?

— Всичко, без последните новини. Магьосниците не вярват на нищо, но Акарин се надява, че ще се подготвят в случай че всичко се окаже истина. — Такан се поколеба. — Не ми изглеждаш твърде разтревожен, че страната ти е изправена пред война.

Сери сви рамене.

— Напротив. Но не съм изненадан. Имах усещането, че нещо голямо предстои да се случи.

— И не се тревожиш?

— Защо? Това са магьоснически дела.

Очите на Такан се разшириха.

— Надявам се за твое добро наистина да се окаже така. Но когато ичаните свалят Гилдията и краля, те няма да позволят на обикновените хора да продължат да живеят така, сякаш нищо не се е случило. Онези, които не поробят, ще избият.

— Първо трябва да ни намерят.

— Те ще срутят всичките ви проходи и ще изравнят къщите ви със земята. Тайният ви свят няма да оцелее дълго.

Сери се усмихна при мисълта за Савара и нейните идеи за убиването на магьосници.

— Няма да ни намерят толкова лесно, колкото си мислят — рече мрачно той. — Не и ако зависи от мен.

 

 

Денил излезе от Университета и огледа оживения двор. Обедната почивка тъкмо започваше и наоколо бе пълно с ученици, които се наслаждаваха на лятната топлина. Той реши да последва примера им и да се разходи из градината.

Когато навлезе в сенчестите алеи, той се замисли върху разговора си с лорд Сарин. След като съдбата на заговорниците беше решена и Ротан бе поел към Сачака, Денил почти нямаше с какво да се занимава, затова бе предложил помощта си за строежа на новата Наблюдателница. Повелителят на алхимиците се изненада от предложението на Денил, сякаш напълно бе забравил за проекта.

— Наблюдателницата. Да. Разбира се — отвърна разсеяно лорд Сарин. — Тя ще ни ангажира дълго време, освен ако… но това няма значение. Да — повтори той с по-твърд глас. — Попитайте лорд Денил по какъв начин можете да му помогнете.

По пътя към Университета Денил зърна лорд Болкан да излиза от кабинета на Разпоредителя. Воинът изглеждаше разтревожен. Това можеше да се очаква, но видът му подсказваше, че се е появило нещо ново.

„Ще ми се да знаех какво става — помисли си Денил. Той се огледа и забеляза напрегнатите изражения на група ученици, които се бяха събрали наблизо. — И като че ли не съм единственият“.

Той зави зад ъгъла и забеляза един самотен ученик, седнал на градинската пейка. Момчето беше голямо, може би петокурсник, много слабо и бледно. Изглеждаше му странно познато.

Изведнъж Денил се спря, осъзнавайки, че това не е момче.

Беше Фаранд. Магьосникът слезе от пътеката и приближи градинската пейка.

— Фаранд.

Младежът вдигна глава и се усмихна смутено.

— Посланик.

Денил седна до него.

— Виждам, че си получил мантията си. Обучението ти започна ли вече?

Фаранд кимна.

— Да, засега са частни уроци. Надявам се, че ще ми спестят унижението да се занимавам заедно с малките ученици.

Денил се изкиска.

— И да изпуснеш всички закачки?

— Както чувам, и на вас не ви е било лесно като ученик.

— Не. — Денил стана сериозен. — Не и през първите няколко години. Но не позволявай на моите преживявания да те откажат. Много магьосници са ми казвали, че годините им в Университета са били най-хубавите в живота им.

Младият мъж се намръщи.

— Надявах се тук всичко да е по-лесно, но започвам да се съмнявам. Чувам, че Гилдията е на прага на война. Ще се изправим или срещу Акарин, или срещу сачаканските магьосници. И в двата случая никой не е сигурен, че ще спечелим.

Денил кимна.

— Може би си се присъединил към Гилдията в най-лошото възможно време, Фаранд. Но ако не го беше направил, пак нямаше да избегнеш борбата. Ако врагът завладее Киралия, Елийн скоро ще я последва.

— В такъв случай е по-добре, че съм тук. Предпочитам да помагам, отколкото да изкарам няколко спокойни месеца у дома. — Фаранд помълча, после въздъхна. — Имам само едно притеснение.

— Дем Марейн.

— Да.

— И аз се притеснявам за него — призна Денил. — Надявах се Гилдията да бъде по-милостива.

— Според мен борбата с вашия Върховен повелител е оказала влияние върху решението й. Гилдията е трябвало да забележи, че нейният водач владее черната магия. Но това не се е случило и те не искат да направят същата грешка втори път. Освен това трябваше да екзекутират Акарин, но не го направиха. Затова решиха да приложат закона в цялата му строгост върху следващия нарушител, за да докажат пред себе си и пред света, че няма да толерират подобни престъпления. — Фаранд се поколеба. — Не казвам, че всеки магьосник е наясно с това, а просто, че ситуацията е повлияла върху начина им на мислене.

Денил погледна към Фаранд, изненадан от схватливостта на младия мъж.

— Значи за всичко трябва да обвиняваме Акарин.

Фаранд поклати глава.

— Приключих с обвиненията. Намирам се тук, където по начало ми беше мястото. От мен се очаква да загърбя всякакви политически въпроси и това възнамерявам да направя. — Той се поколеба. — Макар да не съм сигурен дали щях да го направя, ако сестра ми не беше оправдана.

Денил кимна.

— Видяхте ли се, преди да си тръгне?

— Да.

— Как е тя?

— Тъгува, но децата ще я утешат. Ще ми липсват. — Той вдигна глава, когато гонгът обяви края на почивката. — Време е да вървя. Благодаря ви, че поговорихте с мен, Посланик. Ще се върнете си скоро в Елийн?

— Не твърде скоро. Разпоредителят Лорлън иска тук да останат колкото се може повече магьосници, докато той не разбере повече за Сачака.

— Тогава се надявам да поговорим отново. — Фаранд се поклони и се отдалечи с бърза крачка.

Денил го изпрати с поглед. Фаранд беше преживял толкова много и три пъти се беше изправял пред лицето на смъртта — чрез загубата на контрол, отровата и възможната екзекуция. И по някакъв начин беше успял да я приеме без негодувание.

Това бе истинско смирение. А и размислите му върху причината за екзекуцията на дем Марейн бяха интересни.

„Някой ден от него би излязъл добър посланик — помисли си развеселено Денил. — Ако има късмет“.

Магьосникът въздъхна, изправи се и тръгна да търси лорд Девин.

 

 

Нещо докосна устните на Сония. Тя примигна, отвори очи и се взря в лицето, надвесено над нейното.

Акарин.

Магьосникът се усмихна и я целуна отново.

— Събуди се — промърмори той, после стана, подаде й ръка и й помогна да се изправи. Тя се огледа. Зловещата светлина правеше всичко да изглежда сиво. Небето бе покрито с облаци, но тя предположи, че слънцето едва ли се е скрило зад хоризонта.

— Трябва да намерим пътя, преди слънцето да залезе — каза Акарин. — Докато изгрее луната, ще бъде твърде тъмно, а не бива да спираме.

Сония се прозина и погледа към пролуката между двата върха. След появата на магьосникът-ичани сутринта те бяха напуснали водопада и продължиха да вървят нагоре по клисурата. Един малък скален навес, разположен зад няколко големи камъка, им бе осигурил място за отдих. Тъй като мястото не беше толкова добре прикрито, колкото онова край водопада, нямаше причина магьосникът-ичани или слугите му да го посетят.

Клисурата се стесняваше и светлината постепенно се скриваше, което значително затрудняваше пътя им. Малката река запълваше почти изцяло дъното на клисурата, а бреговете й бяха стръмни и осеяни с големи камъни. След около час Акарин спря и посочи нагоре по скалната стена. На слабата светлина Сония можеше да види само стръмен скален наклон, който стигаше почти до върха. Изведнъж тя примигна изненадано — в скалата бяха изсечени стъпала.

— Оттук пътят тръгва покрай клисурата — промърмори Акарин. Той се запъти към стъпалата. Двамата стигнаха в подножието на скалата и започнаха да се изкачват нагоре. Когато най-после достигнаха върха, навсякъде цареше пълна тъмнина.

— Бъди колкото се може по-тиха — прошепна Акарин в ухото й. — Опри едната си ръка върху стената. Ако искаш да кажеш нещо, хвани ръката ми, за да можем да общуваме мисловно, без магьосникът-ичани да ни чуе.

Сега, когато бяха напуснали закътаността на клисурата, край тях се вихреше упорит вятър. Акарин водеше със стабилна крачка. Сония опря ръка върху скалата и се опита да не изостава. От време на време изпод краката им се търкулваха камъни, но вятърът отнасяше звука от падането им надалеч.

След доста продължителен преход Сония различи втора стена на около стотина крачки вляво. Изненада се, че може да я види, и погледна нагоре. Върховете леко сияеха, окъпани в лунната светлина, която се процеждаше през облаците.

Клисурата бе свършила и пътят продължаваше в тясна долина. Сония настигна Акарин и двамата тръгнаха рамо до рамо. Часовете минаваха, лявата стена се приближаваше все повече, но изведнъж отново изчезна. По-късно се появи пак, но пък дясната стена се изгуби от погледите им. Луната се издигна високо над главите им и постепенно започна да се снижава към върховете.

Доста след това пътят започна да криволичи, следвайки извивките на един каменист склон. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-стръмен ставаше склонът, докато накрая се озоваха между скална стена от едната страна и пропаст от другата. Въпреки това не спираха да вървят.

Изведнъж пред тях се разнесе слаб шум и Акарин спря.

Звукът се чу отново.

Кихане.

Двамата пропълзяха до следващия завой. Акарин се протегна ръка и стисна нейната.

— Това сигурно е Рико — чу тя гласа му в главата си.

На слабата лунна светлина Сония различи тъмната фигура на мъж, седнал на камък край пътя. Чуваше се как зъбите му тракат. Той потърка ръце и нещо проблесна на пръста му. „Кръвен камък“ — досети се тя.

— Парика сигурно му е взел връхната дреха, за да не заспива — съобщи Акарин.

— Това усложнява нещата — отвърна Сония. — Как ще успеем да се промъкнем покрай слугата и господаря му? Можем ли да излъжем и двамата?

— И да, и не. Слугата ще бъде нашата примамка. Готова ли си?

— Да.

Не й беше лесно да излезе от завоя, знаейки, че мъжът може да ги види. Първоначално Рико бе твърде вглъбен в собственото си нещастие, за да ги забележи. После вдигна глава, скочи на крака и побягна.

Акарин спря, изруга на висок глас и бутна Сония назад.

— Роб! — извика той достатъчно силно, за да го чуе Рико. — Сигурно има някой в Прохода. Да бягаме!

Двамата хукнаха обратно по пътя. Акарин забави ход и започна да оглежда скалите от двете им страни. После накара Сония да спре. Тя почувства как земята се откъсва от краката й и двамата започнаха да се издигат във въздуха.

Скалата се носеше бързо покрай тях, после се забави и двамата навлязоха в сянката. Сония усети как краката й докосват твърда повърхност. Скалният корниз, върху който ги беше спуснал Акарин, едва побираше краката им. Тя се облегна на стената с разтуптяно сърце.

Настъпи продължителна тишина, в която се чуваше само звукът от дишането им. Иззад завоя се появи някаква фигура, която пристъпваше предпазливо. После спря.

Ръката на Акарин стисна здраво нейната.

— Човекът има нужда от малко насърчаване — отбеляза той.

В далечината се разнесе звукът от падащи камъни. Фигурата пристъпи напред и изведнъж се появи светлина, която озари терена. Сония затаи дъх. Мъжът беше облечен с хубаво палто и по ръцете му блестяха бижута и ценни метали.

— Страхотно — рече тя. — Сега трябва само да погледне нагоре и ще ни види.

— Няма.

Зад магьосника-ичани се появи слаб, прегърбен мъж.

— Видях…

— Знам какво си видял. Върни се обратно и остани при…

Изведнъж магьосникът-ичани побягна. Сония погледна надолу и видя как иззад следващия завой, на неколкостотин крачки надолу по пътя, се появява светлина. Тя постепенно отслабваше, сякаш се отдалечаваше. Сония погледна към Акарин, предполагайки, че той е създал светлината. Челото му се бе набърчило от силното съсредоточаване.

Магьосникът-ичани забърза, свърна зад завоя и се изгуби.

Когато Сония отново погледна надолу, робът беше изчезнал. Акарин си пое дълбоко дъх.

— Не разполагаме с много време. Да се надяваме, че Рико веднага ще се подчини на господаря си.

Те се спуснаха обратно на пътя и забързаха към Прохода. При всяка следваща стъпка Сония си мислеше, че ще се натъкнат на слугата, но двамата видяха мъжа пред тях едва след неколкостотин крачки.

Скоро забелязаха блещукаща светлина в далечината.

Сония с облекчение забеляза, че това е огън. Беше се уплашила, че са се натъкнали на втори ичани. Рико стигна до огъня и седна до млада жена.

Акарин и Сония се приближиха, криейки се в сенките.

Огънят осветяваше стръмните каменни стени от двете страни на пътя.

— Не можем да се промъкнем покрай тях, без да ни забележат — каза Акарин. — Готова ли си за тичане?

Сония кимна.

— По-готова не мога да бъда.

Но Акарин не помръдна от мястото си. Тя го погледна и видя, че се мръщи.

— Какво има?

— Трябва да се възползвам от възможността да отнема робите на Парика. По-късно той ще ги използва срещу нас.

Сония осъзна какво възнамерява да направи той и усети как кръвта й се смразява.

— Но нямаме време…

— Тогава по-добре да побързаме.

Той пусна ръката й и тръгна напред. Тя преглътна възражението си. В убиването на робите имаше смисъл, тъй като силата им можеше да бъде използвана за убиването на киралийци. Въпреки това й се струваше жестоко да се убиват хора, които през целия си живот са били жертви. Те не бяха станали инструменти на ичаните по свой избор.

Жената първа забеляза Акарин. Тя скочи на крака и излетя назад, блъсната от невидим удар. Падна на земята и остана да лежи неподвижна.

Рико тичаше по пътя. Акарин побягна, следван от Сония. Някъде зад тях Парика сигурно бе видял атаката през кръвния пръстен на слугата си. Девойката се спря само за да погледне жената. Очите й се взираха безжизнено в небето.

„Поне стана бързо“ — помисли си Сония.

Над главата на Акарин грейна светлина и той ускори крачка. Пътят отново зави, но този път пое надолу. Сония не виждаше сянката на роба, който тичаше пред тях. Въпреки всичко тя се надяваше, че мъжът няма да се появи. Акарин не можеше да убие човек, когото не вижда.

Изведнъж някъде отпред се разнесе писък. Акарин се ослуша, след което затича още по-бързо. Откъсна се с лекота пред Сония и стигна скалния ръб няколко крачки преди нея. Когато го настигна, тя забеляза, че пътят пред тях прави остър завой. Стените на Прохода продължаваха напред, а той преминаваше покрай стръмната стена на планината. Акарин стоеше на ръба и гледаше в пропастта. Сония застана до него и погледна надолу, но видя само тъмнина.

— Падна ли?

— Така мисля — рече задъхано той. После погледна към пътя. Той криволичеше покрай планината и после се изгубваше от погледа им.

— Нямаше къде… да се скрие. Не беше… чак толкова напред. — После погледна през рамо и лицето му помрачня. — Не трябва… да спираме. Ако Парика идва… ще ни види.

Двамата се затичаха по пътя. Зад следващия завой отново се разкри дълъг незащитен участък. По гърба й полазиха тръпки и тя едва се сдържа да не се обърне.

Пътят продължаваше под наклон. Страхът отстъпи място на ужасна умора. Сония се освежи с лечителска енергия.

„Сега вече можем да спрем — не спираше да си мисли тя. — Парика няма да ни последва в Киралия, нали?“.

Но Акарин продължаваше да тича.

„Още колко пъти ще трябва да използвам лечителската си енергия? Няма ли да увредя тялото си, ако го правя твърде често?“

Когато Акарин най-накрая премина в ход, Сония въздъхна с облекчение. Той се усмихна и я прегърна през раменете. Девойката се огледа и установи, че се движат между дървета. Луната я нямаше. Акарин смали светлинния си глобус до мъничко кълбо. Продължиха да вървят още цял час, след което магьосникът я накара да слезе от пътя.

— Мисля, че се отдалечихме достатъчно — промърмори той.

— Ами ако ни е последвал?

— Няма. Не може да влезе в Киралия без Карико.

Сония почувства мека, неравна почва под краката си. Двамата повървяха няколко минути, после Акарин спря и седна на земята, облегнал гръб на едно дърво. Сония се отпусна изтощена до него.

— Сега какво? — попита тя, разглеждайки дърветата.

Акарин я придърпа към себе си я обръгна с ръце.

— Спи, Сония — прошепна той. — Аз ще пазя. Ще решим какво да правим на сутринта.