Труди Канаван
Върховният повелител (16)

Глава 15
Лоши новини

Ротан тъкмо облече нова мантия, когато чу вратата към покоите му да се отваря.

— Лорд Ротан? — извика Тания.

Долавяйки напрежението в гласа на прислужничката си, той забърза към вратата на спалнята. Тания стоеше насред стаята и кършеше ръце.

— Какво има? — попита той.

Тя се обърна към него с пребледняло лице.

— Снощи са задържали Върховния повелител и Сония.

Той рязко си пое дъх и го заля вълна от надежда и облекчение. Акарин най-после задържан! Сигурно Гилдията бе открила престъплението му, бяха се изправили срещу него и бяха спечелили!

Но защо им е да задържат и Сония?

Наистина, защо? Вълнението му бързо се изпари и бе заменено от познатия досаден страх.

— За какво са ги задържали? — най-накрая успя да попита той.

Тания се поколеба.

— Сведенията ми са четвърта или пета ръка, Ротан. Може и да греша.

— За какво? — повтори той.

Лицето й се изкриви.

— Върховният повелител е задържан за убийството на лорд Джолън и семейството му и за това, че се е обучавал в някакъв вид магия. Черна магия. Какво е това?

— Най-злата от всички магии — отвърна бавно Ротан. — Ами Сония? Нея защо са я задържали?

Тания протегна ръце.

— Не съм сигурна. Може би като негова съучастница.

Ротан седна в едно от креслата. Пое си дълбоко дъх. Гилдията трябваше да приеме възможността Сония да е замесена. Но това не означаваше, че е виновна.

— Не ви донесох никаква храна — рече извинително Тания. — Знаех, че ще искате да го научите възможно най-скоро.

— Не се притеснявай — отвърна той. — И без това тази сутрин като че ли няма да имам време за закуска. — Той стана и тръгна към вратата. — Мисля, че е по-добре да поговоря със Сония.

Устните на Тания се разтегнаха в напрегната усмивка.

— И аз така си помислих. Ще чакам да разкажете какво сте научили.

 

 

Денил наблюдаваше неотстъпно младежа по време на цялото пътуване. С лекота прогонваше сънливостта и умората чрез лечителските си сили, но това имаше своята цена. Седмица по-късно той се чувстваше също толкова зле, колкото изглеждаше Фаранд.

Каретата зави през портата на Гилдията. Когато пред очите им се разкри Университета, Фаранд рязко си пое дъх.

— Красив е — въздъхна той.

— Да. — Денил се усмихна и погледна през прозореца.

В подножието на стълбището стояха трима магьосници: Разпоредителят Лорлън, Задграничният разпоредител Кито и лейди Винара.

Денил усети как го жегват тревога и разочарование. Беше се надявал да го посрещне Върховният повелител. „Но той сигурно ще иска да обсъдим всичко насаме“.

Каретата спря пред стълбището и Денил слезе от нея. Когато се появи Фаранд, тримата Висши магове го изгледаха с предпазливо любопитство.

— Посланик Денил — каза Лорлън. — Добре дошли.

— Благодаря ви, Разпоредител Лорлън. Разпоредител Кито, лейди Винара. — Денил леко им кимна. — Това е Фаранд от рода Дарелас.

— Здравейте, млади Дарелас — каза Лорлън. — Боя се, че през следващите няколко дни ще трябва да се занимаем с един по-важен въпрос. Ще ви осигурим всички удобства и ще обърнем внимание на уникалното ви положение веднага, щом разрешим другия проблем.

— Благодаря ви, Разпоредителю — отвърна неуверено Фаранд.

Лорлън кимна, после се обърна и тръгна нагоре по стълбището. Денил се намръщи. Поведението на Лорлън бе доста странно.

Като че ли нещо силно го тормозеше.

— Ела с мен, Фаранд — каза Винара на младия мъж. После погледна към Денил и изражението й стана сериозно. — Идете да поспите, Посланик. Трябва да възстановите силите си.

— Да, лейди Винара — съгласи се Денил. Тя отведе Фаранд нанякъде, а той погледна въпросително Кито. — За какъв друг проблем говореше Разпоредителят Лорлън?

Кито въздъхна тежко.

— Снощи бе убит лорд Джолън.

— Убит ли? — Денил го погледна втренчено. — Как?

Магьосникът се намръщи.

— С черна магия.

Денил се вцепени. Той погледна към багажника на каретата, където на дъното на пътническия му сандък лежеше книгата.

— Черна магия? Кой…?

— Върховният повелител е задържан — додаде Кито.

— Акарин! — Полазиха го ледени тръпки. — Само не и той!

— Боя се, че е така. Уликите са неоспорими. Той се съгласи да ни сътрудничи в разследването. Утре ще има Изслушване.

Денил почти не го чуваше. Той подреждаше в ума си странните съвпадения и събития. Проучването, което Лорлън го помоли да започне, а после да прекрати. Внезапният интерес на Ротан към същата информация — и то точно след като Сония беше станала избраница на Акарин. Разкритията в книгата на дема. Древната магия — висшата магия — беше черна магия. Денил бе предположил, че търсенето на Акарин бе завършило преди да направи това откритие.

Изглежда, беше сбъркал.

Дали Лорлън го беше подозирал? А Ротан? Това ли бе причината за проучването?

„А аз щях да дам книгата на Акарин!“.

— Ще обсъдим въпроса за отстъпника след Изслушването — каза Кито.

Денил примигна, после кимна.

— Разбира се. Така, сега по-добре да изпълня нарежданията на лейди Винара.

Виндският магьосник се усмихна.

— Тогава приятни сънища.

Денил кимна и тръгна към жилищата на магьосниците. Да спи? Как би могъл да заспи след всичко, което бе научил?

„Аз продължих проучванията си с благословията на Акарин и нося книга за черната магия в сандъка си. Това достатъчно ли е да ме изправят пред Гилдията по същите обвинения? Бих могъл да скрия книгата. Със сигурност няма да я дам на Акарин… или да обсъждам каквото и да било с него“.

Той се сепна при мисълта как би се отразило случващото се на самия него. Сега кой щеше да повярва на обясненията на Акарин, че връзката на Денил и Тайенд е само уловка за залавяне на заговорниците?

 

 

За последно Сония бе идвала в Купола по време на упражненията си за Предизвикателството. Той представляваше огромна куха каменна сфера, в която някога се бяха провеждали тренировките на Воините. След построяването на Арената Гилдията го беше изоставила, но Сония беше предпочела да провежда там тренировките си за сблъсъка с Регин, за да не може да бъде наблюдавана от поддръжниците му. Акарин беше подсилил стените, за да не пострадат от ударите й. По ирония на съдбата точно неговата магия сега превръщаше сградата в сигурен затвор за нея.

Не че тя имаше някакви намерения да бяга. Беше казала на Акарин, че ще следва нарежданията му. А той бе поискал единствено да защитят Такан и Лорлън.

След което я бе заменил за Такан. Значи искаше да я задържи тук.

Или просто бе готов да я пожертва, за да спази обещанието, което някога бе дал на прислужника си. „Не — помисли си тя, — той се нуждае от мен, за да подкрепя историята му“. Такан беше твърде близък с Акарин. Никой нямаше да му повярва.

Тя закрачи напред-назад из Купола. Приличащата на запушалка врата стоеше отворена, за да гарантира достъпа на въздух. Край нея стояха двама магьосници, които трябваше да охраняват Сония, когато е сама.

Но тя рядко оставаше сама. Винара, Болкан и Сарин я разпитаха поотделно за действията на Акарин. Тя не искаше да им разкрива нищо, преди Акарин да бъде готов, затова отказа да отговоря на въпросите им. Накрая те вдигнаха ръце.

Сега най-после бе сама и установи, че това не й допада. Не спираше да се чуди къде е Акарин и дали наистина иска от нея да мълчи. Не знаеше кое време е, но със сигурност приближаваше обяд. Не беше спала цяла нощ, но се съмняваше, че щеше да се отпусне дори ако в залата имаше меко легло вместо пясъчен под.

Погледът й бе привлечен от някакво движение край вратата. Тя вдигна глава и сърцето й се сви от болка.

Ротан.

Той влезе в купола. Тревожни бръчки прорязваха лицето му. Когато Сония срещна погледа му, той се опита да се усмихне и вътрешностите й се сгърчиха от чувство за вина.

— Сония — каза той, — как си?

Тя поклати глава.

— Това е глупав въпрос, Ротан.

Той огледа Купола и кимна.

— Да. Сигурно е така. — Той въздъхна и отново я погледна. — Все още не са решили какво ще правят с теб. Лорлън ми каза, че са намерили в стаята ти книги за черна магия. Акарин и прислужникът му ли са ги подхвърлили вътре?

Тя въздъхна.

— Не. Аз ги четях.

— Защо?

— За да разбера врага ми.

Той се намръщи.

— Нали знаеш, че извършваш престъпление дори само като ги четеш?

— Знам.

— Но въпреки това си ги чела?

Тя отвърна на погледа му.

— Понякога си заслужава да поемаме рискове.

— С надеждата, че можем да използваме информацията, за да го победим?

Тя наведе глава.

— Не съвсем.

Той замълча.

— Тогава защо, Сония?

— Не мога да ти кажа. Не още.

Ротан пристъпи към нея.

— Защо не? Какво ти е казал, за да те накара да му сътрудничиш? Намерихме леля ти Джона и чичо ти Ранел. Те и децата им са в безопасност. Дориен е жив и здрав. Искаш ли да защитиш някой друг?

Тя въздъхна. Цяла Киралия.

— Не мога да ти кажа, Ротан. Не още. Не знам какво им е разказал Акарин или какво би искал аз да ви разкрия. Просто трябва да изчакате до Изслушването.

Очите на Ротан проблеснаха гневно.

— Откога желанията му те вълнуват?

Тя издържа погледа му.

— Откакто научих причините за делата му. Но това е неговата история, не моята. Когато я разкаже, ще разбереш защо.

Той я погледна скептично.

— Не ми се вярва. Но ще опитам. Мога ли да направя нещо за теб?

Тя поклати глава, но после се поколеба. Ротан знаеше, че Лорлън е прикривал престъплението на Акарин повече от две години. Какво щеше да се случи, ако го разкриеше пред Гилдията?

Сония го погледна в очите.

— Да — каза тихо тя. — Защити Лорлън.

 

 

Савара прокара длан по чаршафите и се усмихна.

— Хубави са.

Сери се засмя.

— Крадците обичат да карат гостите си да се чувстват удобно.

— Ти не си като останалите Крадци — отбеляза тя. — Той има пръст в това, нали?

— Кой?

— Върховният повелител.

Сери изхъмка раздразнено.

— Не във всичко.

— Така ли?

— Отчасти заради Сония. Фарин се съгласи да я скрие от Гилдията, но останалите Крадци го принудиха да я предаде. Затова някои твърдят, че Фарин не е спазил своята част от сделката.

— И какво?

— След като аз бях готов да работя с него, и другите го приеха. Той ми помогна с някои неща.

— Значи Акарин няма нищо общо с това?

— Добре де, малко — призна си Сери. — Може би нямаше да събера кураж да го направя, ако той не ме беше притиснал. Може би ако не ми беше дал точната информация за всеки един от Крадците, те щяха да се опитат да ме спрат. Трудно е да кажеш „не“ на някой, който знае повечето ти тайни.

Тя го погледна замислено.

— Струва ми се, че той го е планирал доста отдавна.

— И аз така си помислих. — Сери сви рамене. — Когато убиецът започна да дразни останалите Крадци, аз предложих да го намеря. Идеята им допадна. Те не знаеха, че аз съм по петите му от месеци. Но ми се подиграваха тихомълком за това, че не съм го намерил — като че ли някой от тях бе успял.

— Но ти ги намираше всичките.

— Те си мислят, че е само един.

— Аха.

— Поне аз смятам така — додаде той.

— Но сега вече знаят, защото последният беше жена.

— Сигурно.

Той огледа мебелите в стаята. Качествени продукти, но не екстравагантни. Въобще не му се искаше тя да си мисли, че е постигнал всичко с помощта на Акарин.

— Опитах се да се наложа и по други начини — каза той. — Когато магьосническите пари за намирането на убийци секнат, ми се ще да остана жив и в играта.

Тя се усмихна хитро и бавно прокара пръст по гърдите му.

— Определено предпочитам да те виждам жив и в играта.

Той улови ръката й и я придърпа към себе си.

— Така ли? А твоята игра каква е?

— Да осъществявам контакти с потенциални съюзници — отвърна тя, плъзвайки ръка по тялото му. — За предпочитане много близък контакт с един от тях.

Целувките й бяха твърди и изкусителни. Сърцето му отново запрепуска в гърдите.

В този миг някой почука по вратата. Сери се отдръпна от нея и се намръщи извинително.

— Трябва да отворя.

Тя се нацупи.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Гол няма да ме безпокои, освен ако не е наложително.

— Дано да е така.

Той стана, нахлузи панталоните и ризата си и се измъкна от стаята. Гол крачеше напред-назад из гостната, а на лицето му я нямаше глуповатата усмивка, която Сери очакваше да види.

— Върховният повелител е бил задържан от Гилдията — каза той. — Както и Сония.

Сери зяпна помощника си.

— Защо?

— Снощи е бил убит един от магьосниците им. Както и всички хора в къщата му. Те мислят, че Върховният повелител го е направил. — Гол замълча. — Целият град говори за това.

Сери се приближи до най-близкото кресло и се отпусна в него, Акарин задържан? За убийство? Заедно със Сония? Той чу как вратата на спалнята му се отваря. Савара надникна навън, напълно облечена.

Когато срещна погледа му, тя се намръщи.

— Ще ми кажеш ли?

Той леко се усмихна, развеселен от въпроса й.

— Върховният повелител е бил задържан. Гилдията смята, че той е убил един от магьосниците през нощта.

Очите й се разшириха. Тя влезе в гостната.

— Кога?

Гол сви рамене.

— Не знам. Всички в дома на магьосника са били избити. С някаква лоша магия. Черна магия. Да, така беше.

Тя рязко си пое дъх.

— Значи е истина.

— Кое? — попита Сери.

— Някои от ичаните твърдят, че Гилдията не познава висшата магия и я смята за зла. Акарин я използва, затова не повярвахме на тези приказки. — Тя замълча. — Ето защо той върши всичко тайно. А аз си мислех, че просто не иска останалите да разберат как миналите му действия са допринесли за това положение.

Сери примигна.

— Какви минали действия?

Тя го погледна и се усмихна.

— О, има толкова много неща за вашия Върховен повелител, които не знаеш.

— Какви?

— Не е моя работа да ти ги казвам — рече тя. — Ще ти кажа само едно…

Прекъсна я почукване по стената. Сери кимна на Гол. Големият мъж отиде до стената, надникна през шпионката и избута встрани един панел. През отвора надникна едно от момчетата, които Сери беше наел за по нестандартните задачи.

— Един човек иска да те види, Серини. Знаеше главната парола и ми каза, че има големи новини за някакъв твой приятел. Твърди, че е спешно.

Сери кимна и се обърна към Савара.

— По-добре да го видя.

Тя сви рамене и се върна в спалнята.

— Аз ще се изкъпя.

Когато Сери се обърна, той се озова пред ухилената физиономия на Гол.

— Разкарай тая усмивка от лицето си — предупреди го той.

— Да, Серини — отвърна послушно мъжът, но продължи да се хили, докато вървеше пред Сери по коридора.

Кабинетът на Сери се намираше недалеч оттам. В него се влизаше и излизаше по няколко начина. Гол избра стандартния маршрут, което позволи на Сери да види през шпионката своя посетител.

С изненада установи, че мъжът е сачаканец. После разпозна палтото и сърцето му подскочи.

Защо този мъж носеше същото палто, което Акарин бе облякъл предишната нощ?

Когато мъжът се обърна, палтото се разтвори, разкривайки униформа на прислужник в Гилдията.

— Мисля, че знам кой е това — пое си дъх Сери и отвори вратата към кабинета си. — Пусни го веднага, щом седна.

Малко по-късно Сери седеше зад бюрото си. Вратата на кабинета му се отвори и вътре влезе мъжът.

— И така — каза Сери, — твърдиш, че имаш лоши новини за един мой приятел.

— Да — отвърна мъжът. — Аз съм Такан, прислужник на Върховния повелител. Той бе задържан за убийството на един от магьосниците на Гилдията. Изпрати ме да ви помагам.

— Да ми помагаш? Как?

— Мога да общувам мислено с него — обясни Такан, докосвайки челото си.

— Ти си магьосник?

Такан поклати глава.

— Между нас има връзка, която той създаде много отдавна.

Сери кимна.

— Кажи ми тогава нещо, което знаем само аз и той.

Погледът на Такан се зарея в далечината.

— Последният път, когато се видяхте, той каза, че повече няма да води Сония със себе си.

— Точно така.

— Съжалява, че не е изпълнил обещанието си.

— Подозирам, че Сония също съжалява. Тя защо е задържана?

Такан въздъхна.

— За това, че е проучвала черната магия. Намериха книги в стаята й.

— Тази черна магия е…?

— Забранена — каза Такан. — Момичето е заплашено с изключване от Гилдията.

— А Върховният повелител?

Такан изглеждаше наистина измъчен.

— Той е обвинен в убийство и използване на черна магия. Ако го намерят за виновен дори в едното от обвиненията, наказанието е екзекуция.

Сери кимна бавно.

— Кога ще вземе решение Гилдията?

— Утре ще се проведе Изслушване, за да се видят уликите и да се прецени дали е виновен или не.

— Виновен ли е?

Такан го погледна и очите му проблеснаха гневно.

— Той не е убил лорд Джолън.

— Ами обвинението за черната магия?

Прислужникът кимна.

— Да, за това е виновен. Ако не я беше използвал, нямаше да успее да победи убийците.

— И Сония. Тя виновна ли е?

Такан отново кимна.

— Гилдията я обвинява само в изучаване на черната магия. Затова я очаква по-леко наказание. Ако знаеха истината, щеше да я очаква същото наказание като Акарин.

— Тя използва черната магия, за да убие жената, нали?

Такан го погледна изненадано.

— Да. Откъде знаеш?

— Случайност. Трябва ли да се явя на това Изслушване като свидетел?

Мъжът замъча и погледът му отново се зарея в далечината.

— Не. Той ти благодари за предложението. Не трябва да разкриваш, че си участвал в тази история. Ако всичко мине добре, помощта ти ще е необходима за в бъдеще. Засега иска да те помоли само за едно.

— Да?

— Постарай се Гилдията да намери трупа на убийцата. И гледай ножът й да е у нея.

Сери се усмихна.

— Това мога да го направя.

 

 

Лорлън погледна през прозореца на кабинета си и видя, че Акарин не е променил позата си. Разпоредителят поклати глава.

Дори докато седеше на пода на Арената, облегнат на един от подпорните стълбове, по някакъв начин Акарин успяваше да изглежда изпълнен с достойнство и самоувереност, въпреки че бе обграден от двайсетина магьосници, които го наблюдаваха.

Лорлън се обърна и огледа кабинета си. Болкан крачеше напред-назад. Разпоредителят никога не беше виждал воина толкова възбуден. По-рано го беше чул да мърмори нещо за предателство. Това бе напълно разбираемо. Лорлън знаеше, че воинът изключително уважаваше Акарин.

В едно от креслата седеше Сарин и преглеждаше една от книгите, които бяха намерили в сандъка на Акарин. Бяха решили да позволят на един от тях да ги прочете, макар това да се считаше за престъпление. Изражението на лицето на Сарин представляваше смесица от ужас и възхита. От време на време той тихо промърморваше нещо.

Винара стоеше мълчаливо до рафтовете с книги. По-рано беше нарекла Акарин чудовище. Болкан й беше напомнил, че все още няма как да са сигурни дали Акарин е вършил и други неща, освен да чете книги за черната магия. Това не успя да я убеди. Ала когато стана въпрос за Сония, тя изглеждаше отчаяна и неуверена.

Лорлън огледа предметите върху масата: парчета счупено стъкло, частично разтопена сребърна вилица и чиния, намазана със засъхнала кръв. Останалите все още недоумяваха за предназначението им. Малкото стъклено топче, което бяха открили на масата, потвърждаваше предположението на Лорлън. Но дали Акарин бе създал още един пръстен като лорлъновия или беше обучавал Сония как да ги прави?

Също като Сония, Акарин отказваше да отговаря на въпросите им. Беше решил да изчака, докато цялата Гилдия се събере за Изслушването.

Това беше разбирането му за сътрудничество.

„Не е честно“ — помисли си Лорлън. Той се сети за пръстена в джоба му. Акарин му беше казал да го свали и да го държи под ръка. Ако Сарин продължеше да чете книгите, той щеше да научи за пръстените и да се сети, че Лорлън е носил такъв. Разпоредителят обмисляше да се отърве съвсем от него, но поддържането на връзка с Акарин си имаше своите предимства. Някогашният му приятел като че ли продължаваше да му вярва. Единственият недостатък беше, че когато носеше пръстена, Акарин можеше да подслушва разговорите му, но това не беше голям проблем. Лорлън можеше да прекъсне връзката, като просто свали пръстена.

Акарин искаше да запази в тайна, че Лорлън е запознат с интересите му към черната магия.

— Гилдията се нуждае от водач, на когото да вярва — гласеше мисловното послание на Акарин. — Твърде много промени и несигурност ще я отслабят.

Ротан и Сония бяха единствените, които знаеха за осведомеността на Лорлън.

Сония продължаваше да мълчи, а Ротан се беше съгласил да запази в тайна информацията, стига това да не донесеше допълнителни вреди. В замяна на мълчанието му Лорлън му позволи да посети Сония.

Разнесе се учтиво почукване и всички надигнаха глави. Лорлън отвори вратата с помощта на магия и в стаята влезе капитан Баран, следван от лорд Оусън. Стражникът се поклони и ги поздрави учтиво, след което се обърна към Лорлън.

— Посетих магазина, където работи свидетелката — каза той. — Собствениците му ми казаха, че тази сутрин не се е появявала. Проверихме и в дома й, но семейството й ни каза, че предишната вечер не се е прибирала.

Повелителите се спогледаха.

— Благодаря, капитане — каза Лорлън. — Има ли нещо друго?

Младият мъж поклати глава.

— Не. Ще се върна утре сутринта, както пожелахте, освен ако не открия нещо интересно.

— Благодаря ви. Свободен сте.

Когато вратата се затвори, Винара въздъхна.

— Несъмнено стражата ще открие трупа й в някой от следващите дни. Определено снощи той е бил доста зает.

Болкан поклати глава.

— Но в това няма никакъв смисъл. Как е разбрал за нея? Ако я е усетил, че го е видяла, той едва ли е щял да й позволи да стигне до Дома на стражата.

Сарин сви рамене.

— Освен ако не е успял да я настигне. А след като е напуснала Дома на стражата, той се е постарал да й попречи да свидетелства срещу него.

Болкан въздъхна.

— Не бих очаквал такова поведение от един черен магьосник. Ако е искал да скрие всички улики, защо преди това е бил толкова небрежен? Защо не се е дегизирал? Защо…

Прекъсна го поредното почукване на вратата. Лорлън въздъхна и отново я отвори. За негова голяма изненада в кабинета влезе Денил. Под очите на Посланика се бяха образували тъмни сенки.

— Разпоредителю — каза Денил, — може ли да поговоря с вас? Насаме?

Лорлън раздразнено се намръщи.

— За отстъпника ли става въпрос, Посланик?

— Отчасти. — Денил погледна към останалите и продължи, като внимателно подбираше думите си. — Но не само за това. Нямаше да ви безпокоя, ако не смятах, че въпросът е спешен.

Винара се изправи.

— И без това ми омръзна да слушам най-различни предположения — обяви тя. После погледна многозначително Сарин и Болкан. — Ако имате нужда от нас, Разпоредителю, просто ни повикайте.

Денил отстъпи встрани и учтиво се поклони на тримата магове, които напуснаха кабинета. Когато вратата се затвори, Лорлън отиде при бюрото си и седна.

— Какъв е спешният въпрос, за който искахте да говорим?

Денил се приближи до бюрото.

— Не съм сигурен откъде да започна, Разпоредителю. Намирам се в много неприятна ситуация. В две неприятни ситуации, ако това е възможно. — Той замълча за миг. — Макар да ми казахте, че помощта ми вече не е необходима, аз продължих да проучвам древната магии от собствен интерес. Когато Върховният повелител научи за това, той ме окуражи да продължа, но тогава вече нямаше какво ново да открия в Елийн. Или поне така си мислех.

Лорлън се намръщи. Акарин е окуражил Денил да продължи?

— По-късно, докато двамата с помощника ми се опитвахме да спечелим доверието на заговорниците, открихме една книга при дем Марейн. — Денил порови из мантията си и извади една древна книга, която постави на бюрото на Лорлън. — В нея се дават отговори на много от въпросите ни за древната магия. По всичко личи, че част от древната магия, която е известна като висша магия, всъщност е черната магия. Тази книга съдържа инструкции за нейното използване.

Лорлън погледна към книгата. Дали това беше просто съвпадение или Акарин е знаел, че заговорниците разполагат с книгата? Или той подкрепяше заговорниците? При тази мисъл той си пое рязко дъх.

Така ли беше научил черната магия? В такъв случай защо да ги предава?

— Сам виждате защо се намирам в неприятна ситуация — каза Денил. — Някои биха помислили, че съм проучвал черната магия с позволението на Върховния повелител и че заповедите на Акарин да заловим заговорниците са опит да се сдобие с нови познания. — Лицето му се изкриви. — Честно казано, аз прочетох част от тази книга, което означава, че съм нарушил закона. Но аз не знаех какво има в нея, докато не започнах да чета.

Лорлън поклати глава. Нищо чудно, че Денил се тревожеше.

— Напълно разбирам притесненията ви. Не сте знаели до какво ще доведат проучванията ви. Аз не знаех, до какво ще доведат. Ако някой реши да ви заподозре, той ще заподозре и мен.

— Трябва ли да обяснявам всичко това по време на Изслушването?

— Ще го обсъдя с Висшите магове, но според мен няма да е необходимо — отвърна Лорлън.

На лицето на Денил се изписа облекчение.

— Има и още нещо — добави тихо той.

— Още ли? Лорлън потисна едно стенание.

— Да?

Денил заби поглед в пода.

— Когато Върховният повелител ме помоли да открия заговорниците, той предложи двамата с помощника ми да им дадем нещо, с което биха могли да ни изнудват да им сътрудничим. Акарин каза, че ще се погрижи Гилдията да научи, че тази информация е просто измама, извършена, за да се спечели доверието на заговорниците. — Денил вдигна поглед от земята. — Но очевидно той вече не е в позиция да го направи.

Внезапно Лорлън си спомни разговора с Акарин край Арената, докато двамата наблюдаваха сражението на Сония.

„Щом Посланик Денил се върне заедно с отстъпника, Гилдията бързо ще изгуби интерес към убиеца, Лорлън.“

Дали нямаше предвид нещо повече от съществуването на заговорниците? Каква информация беше изфабрикувал Денил, за да спечели доверието им?

Той погледна магьосника; мъжът отмести поглед, очевидно притеснен. Постепенно Лорлън започна да сглобява късчетата слухове, които бе дочул, докато не се досети в какво бяха повярвали заговорниците.

„Интересно — помисли си той. — Смел ход, предвид проблемите, пред които Денил бе изправен като ученик“.

Как да постъпи? Лорлън разтърка слепоочията си. Акарин бе много по-добър в тези неща.

— Значи вие се страхувате, че никой няма да повярва на Акарин, защото почтеността му е поставена под въпрос.

— Да.

— А заговорниците по-почтени ли са от него? — Лорлън поклати глава. — Едва ли. Ако се притеснявате, че никой няма да повярва на Акарин, тогава накарайте хората да повярват, че идеята е била ваша.

Очите на Денил се разшириха. Той се изпъна и кимна с глава.

— Разбира се. Благодаря ви, Разпоредителю.

Лорлън сви рамене и се вгледа внимателно в Денил.

— Изглеждате така, сякаш не сте спали цяла седмица.

— Не съм. Не исках някой да съсипе всичките усилия, които вложих в опазването на живота на Фаранд.

Лорлън се намръщи.

— Тогава най-добре се приберете в покоите си и се наспете хубаво. Утре може да сте ни нужен.

Младият магьосник успя да се усмихне уморено. После кимна към книгата, която лежеше на бюрото на Лорлън.

— След като се отървах от това, сънят няма да е проблем. Благодаря ви отново, Разпоредителю.

Когато Денил излезе от стаята, Лорлън въздъхна. „Поне някой ще успее да се наспи“.