Труди Канаван
Върховният повелител (39)

Глава 38
Черните магьосници

През последния час куриерите бяха докладвали, че ичани те бавно напредват към Гилдията, като унищожават всички сгради по пътя си. Сония и Акарин отидоха бързо при доброволците, които посрещнаха кратката им визита със завидно търпение и кураж, след което се отправиха към Вътрешния кръг. По време на обратния път Сония изгаряше от нетърпение, но щом премина през тайната врата и се озова в кабинета на Лорлън, изведнъж й се прииска да не бяха пристигнали толкова бързо. Коленете й омекнаха, ръцете й се разтрепериха и тя не можеше да се отърве от мисълта, че са забравили нещо важно.

Акарин се спря за миг и огледа кабинета. После въздъхна и свали ризата си. Сония съблече роклята си през глава и я пусна на пода. Огледа тялото си и потрепери. Пълно магьосническо облекло…

… мантия на черен магьосник…

Сония погледна Акарин. Той изглеждаше по-висок, по-строен. По гърба й полазиха тръпки, подобни на страха, който някога й беше внушавал.

Той улови погледа й и се ухили.

— Престани да ме зяпаш похотливо.

Сония примигна невинно.

— Аз? Похотлива?

Той се усмихна широко, но бързо стана сериозен. Приближи се до нея и взе лицето й в шепите си.

— Сония — започна той, — ако аз…

Тя постави пръст на устните му и придърпа главата му към себе си, за да го целуне. Той отвърна жадно на целувката й и я притисна силно към себе си.

— Ако можех да те отпратя оттук, щях да го направя — каза той. — Но знам, че няма да се съгласиш. Просто… не прави нищо импулсивно. Видях смъртта на първата жена, която обичах. Няма да преживея смъртта на втората.

Сония изненадано пое дъх и се усмихна.

— И аз те обичам.

Той се засмя, целуна я отново, но в този момент и двамата замръзнаха, дочувайки мисловния зов:

— Акарин! Акарин! Страхотно място си имаш тук.

Пред очите им се появи портата на Гилдията, зад която се издигаше сградата на Университета.

— Тук са — промърмори Акарин. Ръцете му се плъзнаха от раменете й.

— Арената?

Той поклати глава.

— Само в краен случай. — Акарин се запъти към вратата с каменно изражение на лицето. Сония изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и го последва.

 

 

— Значи най-накрая пристигнаха — промърмори Болкан.

Ротан погледна към града. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки върху улиците. Докато гледаше, пред очите му се появиха трима мъже, които се запътиха към портата на Гилдията.

— Дориен, какво смятат да правят Акарин и Сония, щом ичаните разберат, че са тук? — попита Болкан.

— Не знам. Никога не са го обсъждали.

Болкан кимна.

— Значи е време да си тръгнем.

Въпреки това нито той, нито Ротан и Дориен не помръднаха от местата си. Те стояха и наблюдаваха как тримата ичани минават през портата и се отправят към Университета.

Изведнъж някъде от ниското се разнесе глух тропот.

— Какво беше това? — възкликна Дориен.

Тримата се наведоха през парапета и погледнаха надолу. Ротан затаи дъх, зървайки двете фигури на стълбището.

— Сония! И Акарин!

— Затварят вратите на Университета — каза Болкан.

Ротан потрепери. Вратите не бяха затваряни от векове.

— Трябва ли да ги предупредим, че сме тук? — попита тихо Дориен.

— Присъствието ви само ще разконцентрира Сония — предупреди ги Болкан.

— Но аз вече мога да използвам силите си. Мога да им помогна.

— Аз също — додаде Ротан.

Дориен го погледна изненадано и се ухили.

Болкан се намръщи.

— Бих искал да предавам битката на останалите от Гилдията.

— Двамата с Дориен ще гледаме отстрани, докато не се появи възможност да помогнем — предложи Ротан.

Болкан кимна.

— Много добре. Само внимавайте и изберете правилния момент.

Гората около Гилдията блестеше под златистата светлина. Под краката на Гол толкова често пропукваха съчки, че Сери се зачуди дали заместникът му не вдига нарочно такъв шум. Обърна се към него и не можа да сдържи усмивката си при вида на напрегнатото изражение на едрия мъж.

— Не се притеснявай — каза Сери. — И преди съм бил тук. Ще можем да гледаме, без да ни видят.

Гол кимна. Двамата продължиха да вървят. Когато между дървета започнаха да се забелязват сградите на Гилдията, Сери ускори крачка. Гол изостана назад.

В този миг младежът забеляза нечия фигура, свита край един пън в покрайнините на гората. Той се спря и даде знак на Гол да пази тишина.

 

 

Съдейки по предпазливото надничане на Савара, Сери разбра, че тя се старае да остане скрита. „Твърде късно“ — помисли си той и бързо се промъкна напред. Когато се озова на няколко стъпки от нея, се изправи и скръсти ръце.

— Това ако не е съдба. Непрекъснато се натъкваме един на друг.

За него беше същинско удоволствие да види как подскача. Когато го видя, тя въздъхна с облекчение.

— Сери. — Жената неодобрително поклати глава. — Не е за препоръчване да се промъкваш така към магьосник.

— Така ли?

— Да.

— И ти ли дойде да гледаш представлението?

Тя се усмихна накриво.

— Точно така. Ще се присъединиш ли към мен?

Той кимна. Даде сигнал на Гол и приклекна до друг пън и се огледа внимателно. Гледката накара сърцето му да се свие.

Вратите на Университета бяха затворени, а на стълбището стояха Сония и Акарин. Тримата ичани се намираха на по-малко от сто крачки и напредваха уверено.

— Ти и приятелите ти сте се справили добре — промърмори Савара, — ако само това е останало от съюзниците на Карико. Може би все пак имате някакъв шанс.

Сери се усмихна мрачно.

— Може и да имаме. Ще видим.

Сония примигна, когато в съзнанието й се появи образ на тях двамата с Акарин, гледани отгоре. Човекът, който ги наблюдаваше, сигурно се намираше на покрива на Университета.

Тя улови присъствието на Болкан, но без чувства или емоции.

— Щом ние го усещаме, значи го усещат и ичаните.

— Да — отвърна Акарин. — Блокирай образите, само ще отвличат вниманието ти.

— Но той може да ни предупреди, ако ичаните опитат някакъв номер.

— Както и да предупреди ичаните за някой наш.

— О! Не можеш ли да кажеш на Болкан да спре?

— Не. Гилдията трябва да види това. Могат да научат…

— Акарин.

Гласът на Карико отекна над околността.

— Карико — отвърна Акарин.

— Виждам, че си довел ученичката си. Смяташ ли да я замениш за живота си?

Когато магьосникът-ичани я погледна, Сония усети ледени тръпки по гърба си. Тя отвърна на погледа му и той се усмихна злобно.

— Може да реша да я запазя — продължи Карико. — Никога не ми е допадал вкусът на брат ми към робите, но пък той ми показа, че магьосниците от Гилдията могат да бъдат изненадващо забавни.

Акарин започна бавно да слиза по стълбите. Сония го последва, като внимаваше да не излиза извън слетия им щит.

— Дакова сбърка, като ме запази — каза Акарин, — но пък той винаги е правел глупави грешки. Толкова сила и никакво разбиране за политика и стратегия. Нищо чудно, че е станал ичани — и затова е решил да ме задържи за себе си.

Карико присви очи.

— Така ли? Не мисля. Щом си толкова велик стратег, защо си тук? Сигурно знаеш, че не можеш да спечелиш.

— Дали? Огледай се, Карико. Къде са ти съюзниците?

Когато Акарин и Сония слязоха от стълбището, Карико спря.

Намираше се на двайсетина крачки от тях.

— Мъртви, предполагам. Ти си ги избил.

— Някои от тях.

— Значи си изтощен. — Карико погледна другарите си, после отново се извърна към Акарин. — Какъв прекрасен начин да сложим край на нашия киралийски поход. Аз ще отмъстя за смъртта на брат ми, а в мое лице Сачака ще отмъсти за всичко, което й причини Киралия след края на войната.

Той вдигна ръка и останалите го последваха.

Върху Сония и Акарин заваляха удари. Тя усети как магията отскача от бариерата им. Досега не беше виждала удари с такава сила. Акарин отвърна с тройни удари, насочени изцяло към Карико.

Въздухът трепереше от цялата тази енергия. Акарин продължи да атакува Карико, без да обръща внимание на останалите ичани и сачаканецът се намръщи. Той каза нещо на другарите си. Тримата се приближиха един до друг, оставяйки само малки процепи между щитовете си.

— Удари Карико отдолу — нареди Акарин.

Сония изпрати топлинен удар по земята, а Акарин удари Карико отгоре. Другите ичани повдигнаха бариерите си, за да отразят ударите на Акарин, а земята под краката на сачаканеца завря.

Той погледна надолу, после тихо каза нещо. Съюзниците му засилиха атаката си.

— Не спирай да удряш Карико от всички страни.

Карико разбра, че е основната мишена и се съсредоточи върху поддръжката на щита си, като нареди на съюзниците си да атакуват. Сония се усмихна. Поддръжката на щита изразходваше повече сила, така че Карико щеше да се изтощи по-бързо.

Изглеждаше, че те просто ще продължат да си разменят удари, докато едната страна не се изтощи. Изведнъж земята под краката й потрепери. Тя залитна и усети как Акарин я хваща за ръката. Когато погледна надолу, Сония видя как под нозете й се оформя тъмна дупка и почувства силовия диск.

— Поддържай щита.

Тя се съсредоточи върху бариерата, поемайки всички удари на ичаните, за да може Акарин да се концентрира върху левитирането. Във въздуха се разлетя трева, пръст и удари. Акарин ги премести настрани, но движещата се земя ги последва. Ичаните приближаваха.

Акарин ги засипа с удари. В същото време откъм портата заваляха по-слаби удари. Сачаканците погледнаха натам.

Сония ахна от изненада, когато зърна стоящата там фигура. Когато мъжът тръгна напред, синята му мантия се развя.

— Лорлън! — ахна тя. Как бе възможно? Той бе мъртъв. Или пък не…?

Карико запрати взрив от енергия към Разпоредителя.

Той премина през магьосника и удари портата. Металните парчета се разлетяха на всички страни. Лорлън изчезна. Сония примигна. Това бе илюзия. Тя чу смях и видя Акарин да се усмихва тъжно. Карико и съюзниците му не изглеждаха особено впечатлени. Те подновиха атаката си с още по-голяма свирепост.

Акарин запрати дъжд от удари към Карико, изпробвайки щита му. Карико отвърна с мощни удари.

Акарин го засипа с топлинни удари от всички страни, което напомни на Сония за сражението й с Регин. Във втората схватка момчето бе пестило сили, прикривайки се с щита си само в момента на удара. Тя можеше да опита същото.

Девойката се съсредоточи върху бариерата, като я отслаби отзад и отгоре, но не чак дотолкова, че да не може да я подсили веднага, ако се наложи.

— Внимавай, Сония.

Тя наблюдаваше напрегнато ичаните, готова да реагира в мига, когато ударите им сменяха посоката си.

— ВИЖТЕ ПОРТАТА!

Гласът дойде от покрива на Университета. Сония погледна нагоре и видя, че Болкан сочи към портата. Тя рязко се обърна и усили бариерата — тъкмо навреме. Металните отломки от вратата със страшна сила се спускаха отгоре. Те се удариха в щита й и нападаха по земята.

— Когато ти дам сигнал, тичай към Арената. Почерпи сила, а аз ще задържам ичаните. Не… почакай…

Сония го погледна. Акарин се намръщи, сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Ичаните отслабват — каза той.

Сония погледна сачаканците. Карико се усмихваше, но в усмивката му липсваше досегашната увереност. Акарин нанесе удар и лицето на сачаканеца потъмня. Двамата продължиха да настъпват напред…

Изведнъж тя усети как земята под краката й омеква и нещо се удари в съзнанието й. Тя го отблъсна, но то не спираше да се връща.

— Мисловен удар. Защити се.

— Как?

— Ето така…

Нещо прелетя покрай хълбока й и я поряза. Сония залитна и чу как Акарин изпъшква. Когато погледна надолу, тя видя дълъг разрез на бедрото си. Акарин стисна ръката й. Но вместо да я подкрепи, той я повлече към земята. Сония падна на колене, обърна се към него и сърцето й замръзна.

Смъртнобледият Акарин се беше превил на две с изкривено от болка лице. Ръката му стискаше дръжката на стърчащия от гърдите му сачакански нож.

— Акарин!

Той бавно се свлече на една страна и падна по гръб. Тя се наведе над него и стисна ножа, чудейки се какво да направи. „Трябва да го изцеля — помисли си тя. — Но откъде да започна?“

Опита се да разтвори пръстите му, които се бяха вкопчили в камата. Той я хвана за китките.

— Още не — прошепна едва-едва.

Очите му бяха изпълнени с болка. Тя се опита да се изтръгне от захвата му, но той не я пускаше.

Внезапно тишината бе прорязана от груб, невесел смях.

— Ето къде бил ножът ми — изграчи Карико. — Колко мило от твоя страна, че го намери.

Изведнъж Сония разбра какво се беше случило. Карико бе изпуснал ножа си в разбушуваната земя. Когато щитът им бе преминал над нея, той беше повлякъл ножа му със себе си.

Капан. Номер. Не по-различен от онова, което бе използвала тя в битката си с убийцата.

И беше проработил.

— Сония — изпъшка Акарин. Погледът му се зарея над раменете й и тя видя отразения в очите му Университет. Някъде отвисоко се разнесоха викове. Лицето на Акарин бе озарено от проблясъци на магия, но тя не можеше да се насили да погледне нагоре.

— Ще те изцеля — каза му тя, опитвайки се да измъкне ръцете си от захвата му.

— Не. — Той стисна още по-силно. — Ако го направиш, ще изгубим. Първо се бий с тях. После ме изцели. Известно време мога да издържа.

Тя изстина.

— Ами ако…

— Така или иначе ще умрем. — Гласът му прозвуча твърдо. — Ще ти дам силата си. Трябва да се биеш. Вдигни глава, Сония.

Тя погледна нагоре и усети как сърцето й замира. Карико се намираше на не повече от десет крачки. Вървеше към Университета, от чийто покрив валяха удари. Когато погледна нагоре, тя видя две познати лица до Болкан.

— Дори не си вдигнала щита си, Сония — прошепна Акарин.

Полазиха я студени тръпки. Ако Ротан и Дориен не бяха атакували, двамата с Акарин щяха…

— Вземи силата ми. Удари го, докато е разсеян. Не позволявай всичко, което направихме и преживяхме, да е било за нищо.

Тя кимна. Потокът от удари от покрива отслабна. Сония въздъхна дълбоко. Сега не беше време за тънки тактически маневри. Настъпил бе моментът за последния решителен сблъсък. Тя затвори очи и събра цялата си сила и всичкия си гняв към Карико. Почувства как Акарин влива енергията си към нейната.

Тогава тя отвори очи и вложи всичко в един удар към Карико и съюзниците му.

Водачът на сачаканците залитна и отвори уста в беззвучен крясък, докато топлинният удар изгаряше тялото му. Другият мъж отстъпи назад, но успя да направи само няколко крачки, преди магията й да разбие бариерата му и да го изпепели. Изпълни я чувство на триумф. Последният ичани пристъпи напред. Сония усети как силата й се изчерпва и потръпна от страх. В този миг усети един последен прилив на сила и го запрати срещу него. Очите на магьосника-ичани се разшириха, щитът му потрепери и падна. Миг по-късно той представляваше един овъглен труп.

Настана тишина. Сония не отместваше поглед от трите трупа, които лежаха пред Университета. Усети как я връхлита ужасна умора. Не почувства тържество, нито удовлетворение. Просто празнота. Обърна се към Акарин.

Устните му се извиха в усмивка. Очите му бяха отворени, но се взираха някъде над нея. Когато тя помръкна, ръцете му, които стискаха китката й, се отпуснаха и се свлякоха на земята.

— Не — прошепна Сония. — Акарин. — Хвана ръцете му и се опита да проникне в съзнанието му. Нищо. Нито дори малка искрица живот.

Той й беше отдал твърде много сила.

Беше й дал всичко.

Сония погали лицето му с треперещи ръце, наведе се над него и целуна безжизнената му уста.

След това се отпусна върху гърдите му и горчиво заплака.