Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Глава 23
Шпиони

Докато навън лятната горещина постепенно достигаше своя пик, стаите в Университета бяха приятно хладни. Ротан си почиваше в едно от големите, удобни кресла в кабинета на разпоредителя и гледаше събеседниците си. Историкът лорд Соленд изглеждаше доста странен избор за шпионин, но кой би заподозрял, че възрастният мъж със сънлив поглед всъщност събира информация за Гилдията? Другият шпионин, лорд Ийкмо, беше учителят по Воински изкуства, който бе обучавал Сония.

Соленд беше елийнец, а Ийкмо — винд, което правеше Ротан единственият киралийски магьосник, избран за задачата. Ротан очакваше, че това ще му пречи доста при получаването на информация от сачаканците — ако те наистина мразеха киралийците толкова много, колкото твърдеше Акарин.

Лорлън барабанеше с пръсти по облегалката на креслото си.

Те трябваше да се срещнат с професионален шпионин, изпратен от краля, който щеше да ги просвети в изкуството на дегазацията и събирането на информация, преди са поемат към Сачака след няколко дни. Някой почука на вратата и всички се извърнаха към нея.

В стаята влетя един куриер, поклони се и уведоми Лорлън, че Рейвън от дома Телен ще закъснее и му изпраща своите извинения.

Лорлън кимна.

— Благодаря. Свободен си.

Куриерът отново се поклони, но се подвоуми дали да излезе и огледа стаята.

— В тази стая често ли се получава необяснимо течение, милорд?

Лорлън го погледна сърдито. Той отвори уста да отговори, но се поколеба за миг, после се усмихна и се облегна назад.

— Рейвън.

Мъжът отново се поклони.

— Откъде се сдоби с тази униформа?

— Колекционирам ги.

„Значи така изглежда един професионален шпионин“ — помисли си развеселено Ротан. Той очакваше да види някой потаен тип с умно изражение на лицето. Вместо това видът на Рейвън бе съвсем обикновен.

— Полезен навик за професията ти — одобри Лорлън.

— Много. — Мъжът потрепери. — Искате ли да намеря причината за това течение?

Лорлън кимна. Шпионинът прекоси стаята и започна да оглежда стените. Той се спря, измъкна носна кърпа от джоба си, забърса рамката на една картина, после се усмихна и плъзна ръката си зад нея.

Част от стената се плъзна встрани.

— Ето и източника на вашето течение — обяви Рейвън. Той се обърна към Лорлън и на лицето му се изписа разочарование. — Но както разбирам, вие вече знаете за него. — Ръката му отново помръдна и панелът се върна на мястото си.

— Всички тук знаят за проходите в стените на Университета — каза Лорлън. — Но не всички знаят къде са входовете им. Използването им е забранено, макар да подозирам, че бившият Върховен повелител често пренебрегваше това правило.

Ротан прикри усмивката си. Въпреки равнодушния тон на Лорлън, между веждите му се забелязваше дълбока бръчка и той не спираше да поглежда към картината. Ротан предположи, че Разпоредителят се чуди дали Акарин не го е шпионирал понякога.

Рейвън се приближи до бюрото на Лорлън.

— И защо използването им е забранено?

— На места не са безопасни. Ако учениците забележат, че магьосниците ги използват, те ще се изкушат също да ги използват още преди да могат да се защитят от евентуални срутвания.

Рейвън се усмихна.

— Това всъщност е официалната причина. В действителност не искате магьосници и ученици да се шпионират едни други.

Лорлън сви рамене.

— Предполагам, че предшественикът ми е отчел и тази възможност, когато е наложил това правило.

— Но ако предвижданията на бившия ви Върховен повелител се сбъднат, няма да е зле да го отмените. — Рейвън погледна към Соленд и Ийкмо. Когато насочи пресметливия си поглед към Ротан, магьосникът се зачуди какво ли е впечатлението на шпионина от него. Лицето на мъжа по никакъв начин не изразяваше мислите му. — Те могат да се окажат много подходящи за бягство — додаде Рейвън. После се обърна към Лорлън. — Проучих всички книги, доклади и карти, които ми изпратихте. Откриването на тези ичани няма да е трудно, особено ако те живеят по начина, описан от Върховния повелител. Няма да е необходимо да изпращате трима магьосници в Сачака.

— А колко препоръчвате да изпратя? — попита Лорлън.

— Николко — отвърна Рейвън. — Трябва да изпратите хора без магически сили. Ако ичаните наистина съществуват и заловят някой от магьосниците ви, те ще научат твърде много за вас.

— Не повече, отколкото ще научат, ако заловят Акарин — посочи Лорлън.

— По всичко личи, че той знае достатъчно за Сачака, за да се погрижи за себе си — отвърна Рейвън. — Докато тези магьосници са напълно невежи.

— Затова ви повикахме, за да ги обучите — отвърна спокойно Лорлън. — Освен това изпращането на магьосници си има своето предимство. Те могат веднага да ни съобщят, ако открият нещо.

— И когато го направят, ще се разкрият.

— Инструктирани са да общуват мисловно само в краен случай.

Рейвън бавно кимна.

— Тогава бих искал да отправя една препоръка.

— Да?

Той погледна към Ротан.

— Изпратете само един от тези и изберете други двама. Шпионите ви не трябва да се познават помежду си. Ако заловят един от тях, той ще разкрие самоличността на останалите двама.

Лорлън кимна замислено.

— А вие кой бихте избрали?

Рейвън се обърна към Ийкмо.

— Вие сте воин, милорд. Ако ви заловят и прочетат мислите ви, те ще научат твърде много за бойните умения на Гилдията. — Той погледна Соленд. — Простете ми милорд, но вие сте стар. Нито един търговец не би ви взел на трудно пътуване през пустошта. — Той погледна към Ротан и се намръщи. — А вие сте лорд Ротан, нали?

Ротан кимна.

— Ако бившата ви ученичка бъде заловена и те прочетат мислите й, ичаните може и да ви разпознаят. Но тя не знае, че се каните да отидете в Сачака, така че сигурно няма да има особено значение какво знае тя, стига да се срещнете с онзи ичани, който я е заловил. — Той помълча, после кимна. — Лицето ви внушава доверие. Вие сте моят избор.

Рейвън се обърна към Лорлън. Ротан направи същото. Разпоредителят погледна тримата магьосници и шпионина, след което кимна.

— Ще приема съвета ви. — Той се обърна към Соленд и Ийкмо. — Благодаря ви, че се отзовахте. Ще поговорим по-късно. Засега искам само Ротан да изслуша Рейвън.

Двамата магьосници се изправиха. Ротан потърси в изражението на лицата им следи от раздразнение, но откри само разочарование. Той ги изгледа как излизат и затварят вратата, след което се обърна към Рейвън и го погледна очаквателно.

— И така — започна шпионинът, — какво предпочитате? Да се отървете от сивите кичури в косата си или съвсем да побелеете?

 

 

Сония спря да си поеме дъх и се огледа.

Небето бе изпъстрено с къдрави оранжеви облаци и въздухът ставаше все по-студен. Тя предположи, че Акарин скоро ще спре за почивка.

През трите нощи, след като успяха да се измъкнат от ичаните, тя го беше следвала неотстъпно в планината. Тръгваха по залез-слънце всеки ден и вървяха докато ставаше твърде тъмно, след което отдъхваха докато луната изгрее. Вървяха толкова бързо, колкото се осмеляха, и спираха едва когато луната се скриваше зад върховете.

Когато спряха да починат в ранните часове на следващата сутрин, тя каза на Акарин да вземе силата, която беше възстановила. Той се поколеба, преди да я приеме. След това тя заяви, че ще поеме поста през първата половина на деня. Когато той започна да спори, Сония му каза право в очите, че не му вярва, че ще я събуди, когато й дойде редът. Лечителите често напомняха на учениците колко е опасно да използват магия, за да стоят будни твърде дълго, и с всеки изминал ден Акарин изглеждаше все по-изтощен и измършавял.

Когато първия път той не легна да спи, тя си помисли, че това е начинът му да протестира. Тя изчака до средата на деня, преди да се поддаде на изтощението. На следващата сутрин, когато отново пое първата смяна, той беше заспал, облегнат на една скала, но се събуди много преди обяд и остана буден.

На третата сутрин тя откри истинската причина той да отказва да спи.

И двамата се бяха облегнали на затоплената от слънцето скала. Тя забеляза малко късно, че той е задрямал, и изпита удовлетворение и облекчение, че най-накрая спи. Но малко след това той започна да върти глава наляво и надясно, очите му се размърдаха под клепачите. Лицето му се изкриви от болка и страх и видът му я накара да настръхне. Той изведнъж се събуди, впери поглед в каменистия пейзаж и потрепери.

Кошмар, предположи тя. Искаше й се по някакъв начин да го утеши, но по изражението на лицето му се досети, че последното нещо, което би искал от нея, е съчувствие.

„Освен това — помисли си тя, — той въобще не мирише приятно“. Приятният му мъжки мирис беше преминал в застояла миризма на немито тяло. И тя бе сигурна, че нейната миризма не е по-приятна. От време на време намираха по някоя малка локва вода, откъдето да пият, но нищо по-голямо, където да могат да се изкъпят. Тя се замисли с копнеж за горещи бани и чисти мантии, за плодове и зеленчуци — и за рака.

Силно грачене я върна в настоящето и тя усети как сърцето й подскочи. Акарин беше спрял и гледаше нагоре към няколко птици, които кръжаха над главите им. Докато ги наблюдаваше, една малка фигура падна от небето.

Той лесно улови птицата, последвана от още една. Когато Сония се приближи до него, той вече ги беше оскубал и се беше захванал с неприятната задача да ги изкорми. Работеше бързо и ефективно, очевидно беше насъбрал голям опит. Струваше й се странно да използва магия за такава черна работа, но пък никога не бе виждала магьосник да се колебае да използва силата си за отваряне и затваряне на врати или за привличане на предмети отдалеч, когато го мързеше да отиде да ги вземе.

Всеки път, когато той хващаше и изпичаше някое животно или когато Сония пречистваше застояла вода, тя се чудеше как ли щяха да оцелеят тук, ако не притежаваха магически сили. Първо нямаше да могат да се придвижват толкова бързо. Обикновени мъж и жена щяха да заобикалят дълбоките урви и щяха да се катерят по стръмните скали. Макар Акарин да се стараеше да използва магията си колкото се може по-рядко, без левитацията нямаше да успяват да се движат доста пред жената-ичани, която ги преследваше.

Когато Акарин започна да пече птиците в кълбо от топлина, Сония дочу тихо потупване накъде наблизо. Тя бавно се промъкна покрай скалата в посока на звука. Изведнъж зърна леко блещукане между камъните и рязко си пое дъх. Малка струйка вода се стичаше през една пукнатина в скалата. Около нея се бяха събрали няколко птици.

Сония изтича бързо до скалата, подплашвайки птиците, и подложи шепи под капещата вода. Зад нея се разнесоха стъпки, тя се обърна и се усмихна на Акарин.

— Чиста е.

Той носеше двете птици, които беше уловил. Те се бяха превърнали в купчинка димящо препечено месо.

— Готови са.

Сония кимна.

— Само минутка.

Тя пообиколи наоколо, докато не намери подходящ камък, след което се захвана за работа. Припомни си уроците по оформяне на камъка и го преобрази в голяма купа, която постави да се пълни под струйката вода. Акарин не направи никакъв коментар за начина, по който тя използва магията си.

Двамата седнаха да се хранят. Малките планински птички нямаха много месо, но пък бяха изключително вкусни. Тя оглозга докрай тънките им костички и се опита да потисне тягостното чувство за глад, което остана. Акарин се изправи и се отдалечи. Притъмняваше, небето бързо придобиваше тъмносин до черен цвят и тя почти не различаваше фигурата му. Чу тих плясък и звуци от преглъщане и предположи, че той пие вода от купата.

— Тази вечер ще се опитам да шпионирам преследвачите ни — каза Акарин.

Сония погледна към тъмната фигура и пулсът й се ускори.

— Смяташ ли, че още ни преследват?

— Не знам. Ела тук.

Тя се изправи и се приближи до него.

— Погледни надолу, леко вляво. Виждаш ли го?

Склонът на планината се спускаше стръмно надолу. На мястото, където започваше да се разделя на хребети и клисури, Сония успя да види малка светла точка. Нещо се движеше около светлината. Нещо на четири крака…

„Малък лимек“ — осъзна тя. След това забеляза и другата фигура.

— Намират се по-назад — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Акарин. — Мисля, че изгубиха следите ни. Засега сме в безопасност.

Сония се напрегна, когато още една сянка се приближи към далечната светлинка.

— Вече са двама.

— Изглежда онзи, който едва не те хвана, се е присъединил към жената.

— Защо са създали светлина? — зачуди се тя. — Така могат да бъдат видени отвсякъде. Смяташ ли, че се опитват да ни примамят да се приближим?

Той помълча известно време.

— Едва ли. По-скоро не знаят, че се намираме толкова нависоко. Спрели са до една купчина камъни. Ако се намирахме по-надолу, нямаше да виждаме светлината.

— Ще поемеш голям риск, ако се приближиш до тях само за да покажеш на Лорлън истината.

— Така е — съгласи се той. — Но това не е единствената причина да го направя. Освен това мога да науча и как ичаните възнамеряват да влязат в Киралия. Северният проход е блокиран от Крепостта, но Южният е отворен. Ако изберат да влязат от юг, никой няма да предупреди Гилдията, че идват.

— Южният проход? — Сония се намръщи. — Синът на Ротан живее наблизо. — Това означаваше, че Дориен се намира в голяма опасност, осъзна тя.

— Наблизо, но не край пътя или в Прохода. Ичаните ще преминат като малка група чуждестранни пътници. Дори да ги забележат, ще минат няколко дни, преди Дориен да чуе за тях от местните.

— Освен ако Лорлън не му нареди да държи пътя под око и да разпитва пътниците.

Акарин не отвърна нищо. Той седеше мълчаливо и наблюдаваше ичаните. Небето се развидели на хоризонта, предизвестявайки появата на луната. Когато се появиха първите сребристи лъчи, той заговори отново.

— Ще трябва да се движим срещу вятъра, иначе лимекът ще ни надуши.

Сония погледна към купата с вода. Тя беше пълна до ръба и преливаше.

— Но ако разполагаме с време, има нещо, което трябва да свършим първо — каза тя.

Той я гледаше как се приближава до купата. Тя затопли водата с малко магия и го погледна.

— Обърни се — и да не надничаш.

Слаба усмивка накъдри устните му. Той се обърна с гръб и скръсти ръце. Без да го изпуска от очи, Сония свали дрехите си една по една, изпра ги, изми се и изсуши всичко с магия. Трябваше да изчака купата да се напълни няколко пъти, за да изпере добре дрехите. Накрая изпразни купата върху себе си. Разтърка добре главата си и въздъхна облекчено.

След това се изправи и отметна косата от очите си.

— Ти си наред.

Акарин се обърна и се приближи до купата. Сония се отдалечи и седна с гръб към него. Докато го чакаше да привърши, тя трябваше да се бори с нарастващото си любопитство. Опита се да го прогони, като се концентрира върху изсушаването на косата си и разресването на сплетените косми с пръсти.

— Така е по-добре — каза най-накрая той.

Сония се обърна и замръзна на място, когато видя, че ризата му лежи на земята. При вида на голите му гърди тя усети как се изчервява и бързо извърна глава.

„Стига глупости — каза си тя. — Виждала си толкова голи гърди“. Лятно време работниците на пазара се движеха само по къси панталони. Това никога не я беше притеснявало.

„Не — разнесе се гласът в главата й, — но щеше да се държиш по-различно, ако си беше харесала някой от тези работници“.

Сония въздъхна. Не искаше да се чувства така. Това само утежняваше положението й. Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Изведнъж й се прииска да са в движение, за да може да се концентрира върху преодоляването на трудния планински терен.

Тя чу стъпките му зад гърба си. Погледна нагоре и с облекчение видя, че той вече е напълно облечен.

— Да вървим тогава — каза Акарин.

Тя се надигна и го последва надолу по склона. Ходенето като че ли наистина проясни главата й. Спускаха се бързо, избирайки прекия път към ичаните и тяхната светлина. След малко повече от час Акарин забави ход и се спря. Очите му се зареяха в далечината.

— Какво има? — попита тя.

— Лорлън си сложи пръстена — отвърна той след продължителна пауза.

— Значи не го носи непрекъснато?

— Не. Засега го пази в тайна. Сарин прочете книгите и ако го види, ще го разпознае. Лорлън обикновено си го слага по няколко пъти на вечер.

Акарин отново тръгна.

— Ще ми се да имах стъкло — промърмори той. — Така щях да направя пръстен и на теб.

Сония кимна, макар искрено да се радваше, че той няма стъкло.

Един кръвен пръстен щеше да разкрие мислите й. Тя не искаше Акарин да разбира какво се върти в главата й, докато не успееше да се отърси от това глупаво привличане.

Двамата продължиха да вървят бавно. След неколкостотин крачки той притисна пръст към устните си. Продължиха да се промъкват напред, като на няколко пъти спираха, за да може Акарин да отбележи посоката на вятъра. Сония зърна проблясъка на светлина между две скали и разбра, че са близо.

Когато двамата с Акарин доближиха скалите, започнаха да дочуват слаби гласове. Спряха и се свиха край скалите. Първият глас, който Сония чу, беше мъжки, с тежък акцент.

— … по-голям шанс от мен, с този ийл.

— Умница ми е тя — отвърна жената. — А ти защо не си взе, Парика?

— Някога имах. Миналата година си взех нова робиня. Нали ги знаеш какви са новите. Опита се да избяга и когато ийлът я намери, тя го уби. Но той й беше разкъсал краката, така че след това не успя да стигне много далеч.

— Уби ли я?

— Не. — В гласа на Парика се усещаше примирение. — Колкото й да се изкушавах да го направя. Трудно е да се намерят добри роби. Вече не може да избяга, така че не ми създава проблеми.

Жената тихо изсумтя.

— Всичките създават проблеми — дори онези, които са лоялни. Освен ако не са глупави.

— Не е задължително.

— Хм. Мразя да пътувам сама, без прислуга — каза жената.

— Но пък така е по-бързо.

— Тези киралийци щяха много да ме забавят. Почти съм доволна, че не ги намерих. Не ми харесва мисълта да държа в плен магьосници.

— Те са слаби, Авала. Нямаше да ти създават много главоболия.

— Ако са мъртви, няма да ми създават никакви главоболия.

Студени тръпки полазиха Сония. Внезапно й се прииска да се махне колкото се може по-далеч от това място. Въобще не се чувстваше комфортно в присъствието на двама могъщи магьосници, които я искат мъртва.

— Той ги иска живи.

— Защо тогава сам не си ги намери?

Мъжът ичани се засмя.

— Сигурно страшно му се иска, но не вярва на останалите.

— А аз не вярвам на него, Парика. Може да ни е пратил да търсим киралийците, за да ни разкара от пътя си.

Мъжът не отговори нищо. Сония дочу тихо шумолене на дрехи и стъпки.

— Направих всичко възможно да ги намеря — обяви Авала. — Няма да бъда изключена. Връщам се при останалите. Щом толкова много ги иска, по-добре сам да си ги търси. — Тя се поколеба. — А ти какво ще правиш?

— Ще се върна при Южния проход — отвърна Парика. — Сигурен съм, че скоро ще се видим пак.

Авала тихо изхъмка.

— Приятен лов, тогава.

— Приятен лов.

Сония дочу отдалечаващи се стъпки. Акарин я погледна и кимна към посоката, откъдето бяха дошли. Тя го последва бавно и безшумно. След като се отдалечиха на неколкостотин крачки от камъните, Акарин ускори крачка. Вместо да се запъти нагоре по стръмния клон на планината, той пое в южна посока.

— Къде отиваме? — промърмори Сония.

— На юг — отвърна Акарин. — Авала бързаше да се върне при останалите, сякаш се притесняваше да не изпусне нещо. Ако отива да се срещне с Карико без Парика, който се е запътил към Южния проход, значи Карико възнамерява да мине през Северния проход.

— Но те казаха, че ще се срещнат скоро.

— Най-вероятно в Киралия. Ние стигнахме дотук за четири дни, толкова ще са нужни и на Авала, за да се върне. Ако побързаме, ще стигнем до Южния проход преди Парика. Да се надяваме, че останалите ичани не го пазят.

— Значи се връщаме обратно в Киралия?

— Да.

— Без разрешението на Гилдията?

— Да. Ще влезем тайно в Имардин. Ако потърсят помощта ми, ще бъда наблизо и ще действам бързо. Но ни чака дълъг път. Спести си въпросите. Тази вечер ще трябва да опитаме да увеличим разстоянието между нас и Парика.

 

 

— Мисля, че няма да постигнем нищо повече — каза Лорлън. Той пусна ръцете на Болкан и Винара и се облегна назад. Те двамата пуснаха ръцете на Сарин и тримата магове погледнаха към Разпоредителя.

— Защо досега не ни казахте за този пръстен? — попита Сарин.

Лорлън свали пръстена и го постави на бюрото пред себе си.

Погледа го известно време и въздъхна.

— Не можех да реша какво да правя с него — каза им той. — Това е предмет на черната магия, но не върши нищо зло и е единственият ни безопасен начин за връзка с Акарин.

Сарин взе пръстена и го огледа внимателно, като се стараеше да не пипа камъка.

— Кръвен камък. Странна магия. Тя позволява на създателя му да достига до съзнанието на приносителя. Той вижда всичко, което вижда приносителят, чува каквото чува той и приема мислите му.

Болкан се намръщи.

— Това въобще не ми звучи като безвредна магия. Акарин научава всичко, което знаете.

— Той не може да проникне в съзнанието ми — отвърна Лорлън. — Чете само повърхностните ми мисли.

— И това може да е достатъчно вредно, ако случайно си помислиш за нещо, което не би трябвало да знае. — Воинът се намръщи. — Според мен повече не трябва да носите този пръстен, Лорлън.

Останалите поклатиха глави. Лорлън кимна неохотно.

— Много добре, щом всички смятате така.

— Аз — да — отвърна Винара.

— Аз също — додаде Сарин. Той остави пръстена на бюрото. — Какво ще правим с него?

— Ще го скрием на място, което само ние знаем — рече Болкан.

— Къде?

Лорлън усети как го жегва тревога. Ако смятаха да го заключат някъде, по-добре беше да е на място, което ще могат да достигнат бързо, ако се наложи да повикат Акарин.

— В библиотеката?

Болкан кимна бавно.

— Да. В шкафа със старите книги и планове. Ще го оставя там, когато се прибирам в покоите ми. А сега — той ги изгледа поред, — нека обмислим разговора, който ни предаде Акарин. Какво научихме?

— Че Сония е жива — отвърна Винара. — Двамата с Акарин подслушваха жена на име Авала и мъж на име Парика, които обсъждаха трети мъж.

— Карико? — предположи Лорлън.

— Възможно е — отвърна Болкан. — Никой не спомена името му.

— Колко необмислено от тяхна страна — промърмори Сарин.

— Двамата обсъждаха робите си, така че поне това е истина каза Винара. — Освен това обсъждаха преследването на киралийците.

— Сония и Акарин?

— Вероятно. Освен ако това не е уловка, подготвена от Акарин — каза Болкан. — Може да е наел двама души да водят разговор, за да може да ни го предаде.

— Какви са тези двусмислени намеци, тогава? — попита Сарин. — Защо никой от тях не спомена Карико или намерението му да нападне Киралия?

— Убеден съм, че има причина за това. — Болкан се прозя, после се извини.

Винара го погледна проницателно.

— Спал ли сте, откакто се прибрахте?

Воинът сви рамене.

— Малко. — Той погледна Лорлън. — Срещата ни с краля продължи до късно през нощта.

— Все още ли възнамерява да помоли някой от нас да научи черната магия? — попита Сарин.

Болкан въздъхна.

— Да. Предпочита това, вместо да повика обратно Акарин. Като наруши закона на Гилдията и клетвата си, той се доказа като човек, на когото не може да се разчита.

— Но ако някой от нас се обучи, няма ли той също да наруши този закон и магьосническата клетва?

— Не и ако направим изключение.

Сарин се намръщи.

— Не трябва да има изключения, когато стане въпрос за черната магия.

— Но въпреки това трябва да имаме избор. Това може да е единственият начин да се защитим от ичаните. Ако някой от нас доброволно бъде подсилван от стотина магьосници всеки ден, само за две седмици той може да стане достатъчно силен, за да се бори с десет ичани.

Сарин потрепери.

— На никой не може да бъде поверена толкова много сила.

— Кралят знае, че мислите така — каза Болкан. — Затова той смята, че вие сте най-подходящия кандидат.

Сарин ужасено зяпна воина.

— Аз?

— Да.

— Не мога. Аз… трябва да откажа.

— Да откажете на своя крал? — попита Лорлън. — И да гледате как Гилдията и цял Имардин биват унищожени от шепа варварски магьосници?

Сарин впери поглед в пръстена с пребледняло лице.

— Отговорността е голяма — каза тихо Лорлън, — и не е за сам човек, освен ако не сме сигурни, че няма друг начин. Шпионите ще тръгнат след няколко дни. Надаваме се те да разберат веднъж завинаги дали Акарин ни е казал истината.

Болкан кимна.

— Освен това трябва да обмислим и изпращането на подкрепления в Крепостта. Ако дочутото в този разговор е истина, то онази жена ще се срещне с група ичани на север.

— Ами Южния проход? — попита Винара. — Парика се връщаше там.

Болкан се намръщи.

— Ще трябва да го обмисля. Той не може да се отбранява толкова лесно като Северния, но от разговора им се подразбира, че голямото събиране е на север. Но поне ще трябва да сложим постове по Южния проход.

Воинът отново се прозя. Очевидно се бореше с изтощението. Лорлън улови многозначителния поглед на Винара.

— Вече става късно — каза той. — Да се видим рано утре, за да го обсъдим? — Останалите кимнаха. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Ще се видим на сутринта.

Когато тримата се изправиха и му пожелаха лека нощ, Лорлън не можеше да се отърси от разочарованието си. Той се беше надявал, че Акарин ще им покаже нещо, с което да докаже верността на историята си. Разговорът между сачаканците не им беше разкрил много, но поне беше посочил някои слабости в отбраната на Киралия.

Ала сега пръстенът вече го нямаше и заедно с него бе изчезнала единствената възможност за връзка с Акарин.