Труди Канаван
Върховният повелител (25)

Глава 24
Тайните излизат наяве

Шумоленето на мантии и потропването на обути в ботуши крака в Заседателната зала не спря дори по времето на кратката реч на Лорлън. „Всички сме изнервени — помисли си Денил. — Твърде много отговори получихме на този Съвет“.

Когато Лорлън обяви Съвета за закрит, всички дружно въздъхнаха.

— След кратка почивка ще се проведе Изслушването, на което ще се определи присъдата на елийнските заговорници — каза Разпоредителят.

Стомахът на Денил се сви. Той погледна към Ротан.

— Време е да се изправя пред клюкарите.

Ротан се усмихна.

— Ще се справиш. Откакто замина за Елийн, си натрупал доста опит и самочувствие.

Денил погледна изненадано наставника си. Опит и самочувствие?

— Искаш да кажеш, че преди това не съм имал?

Ротан се изкиска.

— Разбира се, че имаше, иначе нямаше да те назначат на този пост. Просто сега си ги доразвил. Или пък просто си донесъл със себе си малко от онази отвратителна елийнска миризма?

Денил се засмя.

— Ако смяташ, че миризмата може да ми осигури опит и самочувствие, трябваше да ми го кажеш по-рано. Не че щях да послушам съвета ти. Някои навици най-добре да бъдат оставени в Елийн.

По-възрастният магьосник кимна утвърдително.

— Добре, отивай тогава. Върви при тях, преди да са започнали без теб.

Денил стана и си проправи път до края на редица от кресла. Докато отиваше към подиума, той забеляза, че Задграничният разпоредител Кито също се е запътил натам, подготвяйки се да ръководи заседанието. Магьосникът погледна встрани, откъдето се появи група мъже и жени, съпровождана от охрана. Денил разпозна приятелите и съзаклятници на дем Марейн. Ройенд вървеше до съпругата си. Той погледна към Денил и присви очи.

Денил издържа погледа му, без да трепне. Омразата в погледа на Ройенд беше нещо ново. В нощта, когато го бяха задържали, демът беше разгневен, но по време на пътуването им до Киралия и очакването на Изслушването този гняв сигурно беше прераснал в нещо по-силно.

„Напълно разбирам омразата му — помисли си Денил. — Аз го измамих. Него не го интересува, че изпълнявах заповедите на Акарин или че е нарушил закона. Той просто вижда в мен човека, който разруши мечтата му“.

Фаранд стоеше в другия край на залата, до двама алхимици. Младежът изглеждаше нервен, но не и изплашен. От дъното на залата се разнесе тежко прещракване и едното крило на тежката врата се отвори. По пътеката се зададоха шестима елийнци. Двама от тях бяха лорд Барийн и лорд Хеменд, магьосниците от кораба, който бе довел заговорниците в Киралия. Останалите бяха представители на елийнския крал.

Докато Кито настаняваше новодошлите по местата им в предната част на залата, Денил се огледа за място. Той реши да застане до Фаранд с ясното съзнание, че това ще бъде прието като жест на подкрепа към младия мъж. Когато всички заеха местата си, Лорлън удари малкия гонг и залата бързо утихна. Кито се огледа и кимна.

— Свикахме това Изслушване днес, за да произнесем присъда срещу Фаранд Дарелас, Ройенд и Каели Марейн и техните съзаклятници…

Изведнъж се разнесе шум от неочаквана посока. Денил погледна към най-горния ред кресла, предназначени за Висшите магове, и примигна от изненада, когато видя, че там седи и един от съветниците на краля.

„Но разбира се — помисли си той, — нашият крал иска да бъде сигурен, че всеки чужденец, който се опита да създаде своя магьосническа гилдия, ще бъде наказан подобаващо“.

— Фаранд Дарелас е обвинен, че е започнал да се обучава в използването на магия извън Гилдията — продължи Кито. — Останалите мъже и жени са обвинени в опит да изучат магията. Освен това дем Марейн е обвинен в притежание на познание за черната магия. — Кито млъкна и огледа залата. — Сега ще ни бъдат представени доказателства в подкрепа на обвиненията. Призовавам първия свидетел, Втори посланик на Гилдията в Елийн — Денил.

Денил си пое дълбоко дъх и застана до Кито.

— Заклевам се, че всичко, което ще кажа на това Изслушване, е истина. — Той направи кратка пауза. — Преди няколко седмици получих нареждане от бившия Върховен повелител да открия и задържа група заговорници, които се опитваха да овладеят магията без напътстване от Гилдията.

Магьосниците изслушаха мълчаливо разказа на Денил. Седмици наред младият магьосник бе обмислял каква част от случилото се да разкрие, когато стигне до момента как е успял да убеди заговорниците да му се доверят. Досега сигурно цялата Гилдия беше научила твърденията на дема, затова на Денил не му се налагаше да влиза в подробности. Но не можеше да избегне съвсем тази част от историята.

Затова им разказа как се е погрижил демът да научи една „измислена тайна“, за да може мъжът да си помисли, че има с какво да изнудва Денил. След това описа срещата си с Фаранд. Лицата на елийнските придворни се напрегнаха, когато Денил съобщи, че на Фаранд му е бил отказан достъп до Гилдията, след като научил нещо, което елийнският крал искал да скрие. На тях Денил обясни, че Фаранд всеки момент е можел да изгуби контрол над силите си и какви са щели да бъдат последствията, ако това се беше случило.

След това Денил описа книгата, която Тайенд бе заел от дем Марейн. Разказа как съдържанието й го бе убедило да задържи незабавно заговорниците, вместо да продължи да посещава дема с надеждата да разкрие имената и на останалите съзаклятници. Най-накрая завърши с предупреждение, че може да не е открил всички членове на групата.

Кито се обърна към лорд Сарин за потвърждение на съдържанието на книгата, след което призова Фаранд. Младият мъж беше отведен на подиума.

— Фаранд Дарелас, заклевате ли се да говорите само истината по време на Изслушването? — попита Кито.

— Заклевам се.

— Историята на Посланик Денил разкрива ли правдиво вашето участие?

Младият мъж кимна.

— Да.

— Как станахте член на съзаклятническата група на дем Марейн?

— Сестра ми е негова съпруга. Той смяташе, че е голяма загуба, че не ми позволиха да стана магьосник. Подтикна ме отново да започна да подслушвам мисловните разговори.

— И както разбирам, по този начин сте се научили как да освобождавате магията си.

— Да. Чух един разговор за това.

— Поколебахте ли се, преди да го опитате?

— Да. Сестра ми не искаше да овладявам магията. Е, в началото искаше, но след това започна да се притеснява дали знаем достатъчно и дали не е опасно.

— И какво ви накара да забравите колебанията си?

— Ройенд каза, че щом веднъж започна, после ще стане много лесно.

— Колко дълго са се срещали демът и съучастниците му с намерението да овладеят магията?

— Не знам. По-дълго, отколкото го познавам.

— А откога го познавате?

— От пет години. Откакто сестра ми се сгоди за него.

— Има ли други членове на групата, които да не са тук?

— Има и други, но аз не ги познавам.

— Смятате ли, че самият дем Марейн се опитва да овладее магията?

Фаранд се поколеба, после отпусна рамене.

— Да.

Денил се изпълни със съчувствие към младия мъж. Той беше решил да помогне, въпреки че сигурно не му беше лесно, след като беше наясно, че демът и приятелите му ще бъдат наказани.

— А останалите в групата?

— Не съм сигурен. Някои сигурно са искали. Някои се присъединиха просто заради силните усещания. Сестра ми участваше заради Ройенд и мен.

— Има ли нещо друго, което искате да добавите?

Фаранд поклати глава. Кито кимна, след което се обърна към залата.

— Искам да добавя, че подложих Фаранд на разчитане на истината и мога да потвърдя, че думите му са верни.

В залата се разнесе мърморене. Денил погледна изненадано Фаранд. Подлагането на разчитане на истината показваше колко силно е желанието му да сътрудничи.

Кито се обърна към Висшите магове.

— Някакви коментари или въпроси? — Всички поклатиха глави. — Върнете се на мястото си, Фаранд Дарелас. Сега призовавам Ройенд Марейн.

Демът тръгна към подиума.

— Ройенд Марейн, заклевате ли се да говорите само истината на това Изслушване?

— Заклевам се.

— Историята на Посланик Денил разкрива ли правдиво участието ви?

— Не.

Денил потисна една въздишка и се подготви за неизбежното.

— Коя част от нея не е точна?

— Той твърди, че е измислил историята за тайната връзка с помощника му. Според мен тя е напълно истинска. Всеки, който ги види заедно, ще разбере, че между тях има нещо повече от… номер. Никой не може да се преструва толкова добре.

— Това ли е единствената част от историята, която не е точна?

Демът впери поглед в Денил.

— Дори дем Тремелин, бащата на Тайенд Тремелин, смята, че е така.

— Дем Марейн, моля, отговорете на въпроса.

Демът не му обърна внимание.

— Защо не го попитате дали е момък? Той се закле, че ще каже истината. Искам да го чуя как отрича.

Кито присви очи.

— Това Изслушване беше назначено, за да отсъдим дали е нарушен законът, който забранява овладяването на магическото изкуство извън Гилдията, а не дали Посланик Денил е придобил някои непочтени и перверзни навици. Моля ви, отговорете на въпроса, дем Марейн.

Денил едва се удържа да не трепне.

Непочтен и перверзен. Несъмнено мнението на Гилдията за него — и за историята му — щеше да се промени изцяло, ако научеха истината. А демът я знаеше.

— Ако излъже за това, би могъл да излъже за всичко — изсъска демът. — Спомнете си за това, след като ме закопаете в земята. Няма да отговарям на въпросите ви.

— Много добре — каза Кито. — Върнете се на мястото си. Призовавам Каели Марейн.

Съпругата на дема беше нервна, но отзивчива. Тя разказа, че заговорниците се срещат от десет години, но увери Гилдията, че интересът им е бил чисто академичен. При разпита на останалите заговорници се разкриха само незначителни подробности. Всички твърдяха, че нямат намерение да овладяват магията, а само да се просветят.

Последва кратка дискусия, в която се обсъди опитът за отравяне на Фаранд. Денил не се изненада, когато научи, че разследването на елийнските магьосници не е разкрило кой е отровителят. От изражението на лейди Винара Денил се досети, че въпросът няма да приключи с това.

Кито помоли обвинените да бъдат поставени зад заглушаваща бариера, докато Гилдията обсъжда наказанието им. Залата се изпълни с глъч. След продължително прекъсване Кито призова магьосниците да се върнат по местата си и заглушаващата бариера да бъде премахната.

— Време е да произнесем присъдата — обяви той. После вдигна ръка и над нея се появи светлинно кълбо, което се издигна нагоре. Денил създаде свое кълбо и също го изпрати нагоре заедно с останалите от Гилдията.

— Отсъждате ли, че Фаранд Дарелас е виновен в незаконно овладяване на магията извън Гилдията?

Всички кълба светнаха червено. Кито кимна.

— По принцип наказанието за това престъпление е екзекуция — обяви той, — но Висшите магове смятат, че предвид обстоятелствата, трябва да бъде предложена алтернатива. Фаранд Дарелас е жертва на обстоятелствата и на машинациите на други хора. Той бе изключително услужлив през цялото време и се подложи на разчитане на истината. Препоръчвам да му бъде предложено място в Гилдията при условие че остане в нейните граници до края на живота си. Моля, променете цвета на кълбата си в бяло, ако сте съгласни с препоръката ми.

Постепенно светлините започнаха да се променят в бели. Останаха само няколко червени. Денил въздъхна облекчено.

— На Фаранд Дарелас ще му бъде предложено място в Гилдията — обяви Кито. Той погледна към младия мъж и видя, че той се усмихва облекчено и развълнувано. Но когато Кито продължи да говори, усмивката му изчезна. — Следваща стъпка: отсъждате ли, че Ройенд Марейн е виновен за опит да овладее магията и за притежаването на познание за черната магия извън Гилдията?

Заседателната зала се изпълни със зловеща светлина, когато всички кълба едновременно светнаха червено.

— Висшите магове отново решиха, че трябва да предложат алтернатива на екзекуцията — заяви Кито. — Но престъплението е сериозно, и ние смятаме, че най-подходящото наказание ще бъде доживотен затвор. Моля, променете светлините си в бяло, ако желаете наказанието да бъде намалено на доживотен затвор.

Денил промени светлината си в бяло, но усети как го полазват тръпки, щом забеляза, че малцина други са постъпили така. „Сигурно са минали години, откакто Гилдията за последен път гласува екзекуцията на някого“ — помисли си той.

— Ройенд Марейн ще бъде екзекутиран — обяви Кито със сериозен глас.

Откъм заговорниците се разнесе дружно ахване. Денил усети как го жегва вина и се насили да погледне към групичката им. Лицето на дема беше пребледняло. Съпругата му стискаше здраво ръката му. Останалите заговорници бяха бледи и неспокойни.

Кито погледна към Висшите магове, после се обърна към залата и произнесе името на следващия заговорник. Останалите получиха по-леки наказания — затвор. Очевидно Гилдията смяташе дем Марейн за водач на групата и искаха да го накажат за назидание да останалите. „А и отказът му да сътрудничи не му помогна особено“ — помисли си Денил.

Когато дойде ред на Каели, Кито изненада Денил, заговаряйки в нейна защита. Той настойчиво помоли Гилдията да има предвид двете й деца. Думите му сигурно успяха да трогнат магьосниците, защото те оправдаха съпругата на дема и й позволиха да се върне у дома.

След това елийнските магьосници попитаха дали могат да предадат мисловно присъдите на ейлинския крал. Лорлън се съгласи при условие че няма да бъде предавана никаква друга информация.

След това обяви Изслушването за приключено.

Най-после освободен от ролята си, Денил въздъхна с облекчение. Той потърси Ротан в тълпата от надигащи се магьосници, но преди да открие приятеля си, някой го повика по име. Той се обърна и видя, че към него се приближава Разпоредителят Кито.

— Разпоредителю — отвърна Денил.

— Доволен ли сте от резултата? — попита Кито.

Денил сви рамене.

— В по-голямата му част. Трябва да призная, че според мен демът не заслужава това наказание. Той е амбициозен мъж, но се съмнявам, че щеше да овладее магията в затвора.

— Да — отвърна Кито, — но Гилдията се засегна от атаката срещу вашата чест.

Денил втренчи поглед в магьосника. Това ли бе причината цялата Гилдия да избере екзекуцията?

— Това ви смущава? — попита Кито.

— Разбира се.

Погледът на Кито беше непоколебим.

— Щеше да е твърде смущаващо, ако твърденията му се окажеха верни.

— Да, наистина — отвърна Денил. Той го погледна с присвити очи. Дали Кито не го изпробваше?

Кито се намръщи извинително.

— Съжалявам. Нямах предвид, че са истина. Ще се връщате ли скоро в Елийн?

— Стига Лорлън да не реши нещо друго, възнамерявам да остана, докато не бъдем сигурни, че заплаха от Сачака няма.

Кито кимна, после се обърна настрани, дочувайки, че някой го вика.

— Пак ще поговорим, Посланик.

— Разпоредителю.

Денил го изпрати с поглед. Беше ли прав Кито? Наистина ли Гилдията беше гласувала така от гняв заради обвиненията на дем Марейн?

„Не — помисли си той. — Поводът беше предизвикателното му поведение. Той се осмели да търси онова, което е законно право на Гилдията и очевидно не уважава нито законите, нито властта“.

В същото време Денил не можеше да се съгласи с присъдата на Гилдията. Демът не заслужаваше да умре. Но Денил не можеше да направи нищо по въпроса.

 

 

Докато вървеше по подземните тунели на Пътя на крадците, Сери размишляваше върху последния си разговор с Такан. Някогашният прислужник на Акарин не беше лесен за разбиране, но поведението му показваше едновременно отегчение и безпокойство.

За беда Сери можеше да направи малко за отегчението и абсолютно нищо относно безпокойството му. Той знаеше, че животът в скрита подземна къща, независимо колко луксозна е тя, е обречен на досада и раздразнение. Сония бе живяла на подобно място, когато Фарин се беше съгласил да я скрие от Гилдията. Само след седмица нервите й се изопнаха докрай. А Такан се чувстваше още по-изнервен, защото знаеше, че господарят му се намира в опасност на друго място и той не може по никакъв начин да му помогне.

Освен това Сери си спомняше как някога самотата и неспособността да помогне на някого, когото обича, бе превърнала живота му в мъчение. Той все още, макар и рядко, сънуваше времето, когато Фергън го беше затворил в килията под Университета. Когато си спомни как Акарин го беше открил и освободил, той се изпълни с още по-голяма решителност да помогне по всякакъв възможен начин на Такан.

Беше му предложил да му осигури каквото развлечение си избере — от уличници до книги — но мъжът учтиво отклони предложението му. Сери помоли охраната от време на време да общува с госта им и се опитваше да го посещава всеки ден, както навремето беше постъпвал Фарин със Сония. Но Такан не бе разговорлив човек. Той избягваше да обсъжда живота си отпреди да стане прислужник на Акарин и говореше малко за годините след това. Накрая Сери започна да му разказва разни забавни истории за магьосниците, които слугите обичаха да си споделят. По всичко личеше, че дори Такан няма нищо против малко клюки.

През последните осем дни Акарин се беше свързвал с Такан само няколко пъти. Всеки път сачаканецът уверяваше Сери, че Сония е жива и здрава. Крадецът се чувстваше едновременно развеселен и благодарен за информацията относно благополучието на Сония. Очевидно прислужникът беше научил от Акарин за някогашния му интерес към момичето.

„Но това е в миналото — помисли си мрачно Сери. — Сега се терзая заради Савара Терзаех се — поправи се той. Този път бе решил въобще да не си го слага на сърцето. — И двамата сме възрастни — каза си той, — всеки със своите отговорности, които не могат да бъдат пренебрегвани“.

Стигнаха до началото на лабиринта от проходи около собствените му стаи. Гол отвори първата врата, съпроводен от стърженето на тухли. Сери кимна на пазачите и влезе вътре.

„Тя каза, че може да се върне — напомни си Сери. — «На гости». Той се усмихна. — Такава връзка си има своите предимства. Никакви очаквания. Никакви компромиси“.

Освен това той си имаше по-големи грижи. Имардин бе изправен пред опасността от нашествие на чужди магьосници. Сери трябваше да обмисли какво да прави с тях — ако изобщо можеше да направи нещо. Та нали ако Гилдията беше твърде слаба, за да се справи с тези ичани, то какво биха могли да направят немагьосниците?

„Не много — помисли си той. — Но повече от нищо. Сигурно има начини обикновените хора да убият магьосник“.

Той си припомни разговора, който беше водил със Сония преди около година и половина. Бяха обсъждали на шега как да се отърват от ученика, който я тормозеше. Той все още мислеше за тези неща, когато едно от куриерчетата му съобщи, че има посетител.

Сери влезе в кабинета си, провери дали йеримите са все още в чекмеджето му и изпрати Гол да посрещне госта. Когато вратата от ново се отвори, Сери вдигна глава и сърцето му подскочи. Той бързо се надигна от стола.

— Савара!

Тя се усмихна и бавно се приближи до бюрото му.

— Този път успях да те изненадам, Серини.

Той седна обратно на стола.

— Мислех, че си тръгнала.

Тя сви рамене.

— Тръгнах. Но някъде по средата на пътя към границата моите хора се свързаха с мен. Решили са, че някой трябва да остане, за да бъде свидетел на нападението.

— За това не ти е необходима помощ.

— Така е. — Тя седна на ръба на бюрото и наклони глава. — Но казах, че ще ти дойда на гости, когато се върна. Може да стане по някое време преди да се появят ичаните и може да ми доскучае, докато ги чакам.

Той се усмихна.

— А това не бива да го позволяваме.

— Надявах се да го кажеш.

— А ти какво предлагаш в замяна?

Тя повдигна вежди.

— Значи човек вече трябва да плаща, за да ти дойде на гости?

— Може би. Аз просто имам нужда от един малък съвет.

— Така ли? Какъв съвет?

— Как могат обикновените хора да убият магьосник?

Тя се изсмя.

— Не могат. Не и ако магьосникът е подготвен и бдителен.

— Как можем да разберем, когато не е?

Тя повдигна вежди.

— Не се шегуваш. Естествено.

Той поклати глава.

Тя замислено сви устни.

— Не виждам защо да не ти кажа, стига да не замесвам моите хора в това. — Тя се усмихна закачливо. — Освен това съм сигурна, че дори и да не го направя, ти пак ще откриеш начин. Но пък може да загинеш междувременно.

— Предпочитам да го избегна — рече Сери.

Тя се ухили.

— И аз го предпочитам. Добре, ако се съгласиш да ме държиш в течение на случващото се в града, аз ще ти давам съвети как да убиваш магьосници. Това добре ли ти звучи?

— Да.

Тя кръстоса крака и го погледна замислено.

— Но не мога да ти кажа сигурен начин за убийството на ичани. Освен че те не се различават особено от обикновените хора и също правят грешки. Можеш да ги измамиш, ако знаеш как. Нужни са само смелост, блъф и доста голяма доза риск.

Сери се усмихна.

— Не се различава особено от работата, с която съм свикнал.

 

 

— Чувам вода.

Акарин се обърна и погледна Сония, но лицето му бе в сянка и тя не можа да види изражението му.

— Води тогава — отвърна той.

След всичките дни, прекарани в планината, тя вече можеше да разпознае и най-слабия звук от капеща върху камък вода. Сония се взря напрегнато в тъмнината и започна да се придвижва напред пипнешком.

Видя тънката струя вода почти едновременно с процепа в скалата. Сония се промъкна през тясната пролука и възкликна изненадано.

— Акарин! — извика го тя.

Пред очите й се беше разкрила малка долина. Издигайки се плавно, склоновете постепенно преминаваха в стръмни скални стени. Бреговете на малкото жизнерадостно поточе бяха обрасли с ниски дървета, храсти и трева и то се изгубваше отново в една пукнатина на няколко крачки по-нататък.

Сония дочу недоволно пръхтене и се обърна. Акарин с усилие се промъкваше през процепа. Когато най-накрая се измъкна, той се изправи и огледа одобрително долината.

— Изглежда ми като добро място за прекарване на нощта — или деня — каза тя.

Акарин се намръщи. Последните три дни те се бяха придвижвали към Южния проход до късна утрин, усещайки магьосника-ичани, който пътуваше зад тях. Сония непрекъснато се притесняваше, че Парика ще ги настигне, макар да се съмняваше, че той ще се придвижва с такава скорост, ако няма добра причина да го прави.

— Може да няма друг изход — отбеляза Акарин, но не се върна при процепа. Вместо това се отправи към дърветата.

В долината отекна силен крясък. Сония стреснато подскочи, когато една голяма бяла птица се издигна над близкото дърво. Тя плесна няколко пъти с крила и изведнъж се стовари на земята.

Акарин се засмя.

— Явно ще останем.

Той бързо изтича до птицата. Когато Сония видя големите й очи, тя ахна изненадано.

— Мълук!

— Да. — Акарин се усмихна накриво. — Забавно, не мислиш ли? Какво би казал кралят, ако разбере, че сме изяли инкола на неговия Дом?

Той тръгна към потока. След неколкостотин крачки двамата стигнаха до края на долината. Ручейчето се стичаше от надвисналата скала.

— Ще спим ето там. — Акарин посочи скалния навес. Той седна до потока и започна да скубе птицата. Сония погледна към меката трева под краката й, после към твърдия камък под скалния навес. Тя се отпусна на колене и започна да скубе тревата. Докато я носеше към място им за спане, миризмата на печено месо подразни обонянието й и червата й закуркаха.

Акарин остави мълука да се готви в плаващо кълбо от топлина и отиде до едно от дърветата. Погледна нагоре към клоните му и те започнаха да се клатят. Сония чу тихо тупване, после видя Акарин да коленичи и да търси нещо по земята.

Тя отиде при него.

— Чупят се малко трудно, но са много вкусни — каза той и й подаде един орех. — Събери ги. Мисля, че малко по-нататък видях малко бодливки.

Луната се беше спуснала ниско. В тъмнината орехите се намираха трудно. Тя започна да опипва земята наоколо, докато не усетеше гладката им форма под пръстите си. След като ги събра в ризата си, тя ги отнесе при печащия се мълук и скоро откри начин да ги разчупва, без да поврежда меката ядка вътре.

Акарин се върна, носейки в ръце груба каменна купа, пълна с плодчета и няколко дълги стебла. Плодчетата бяха обсипани с неприятни бодлички. Докато белеше орехите, Сония наблюдаваше как Акарин повдига плодчетата с магия и внимателно обелва кожата заедно с бодлите. Скоро купата се напълни до половината с тъмна мека маса. След това той се захвана да чисти стеблата.

— Мисля, че малкото ни пиршество е готово — обяви той. После й подаде две стебла. — Това е шем. Не е особено вкусен, но е ядивен. Не е добре да се храним само с месо.

Сония установи, че вътрешността на стеблата е приятно сочна, макар и безвкусна. Акарин разкъса мълука, съдържащ повече месо от всички други птици, които бяха хващали досега. Орехите също се оказаха много вкусни. Акарин смачка плодчетата, после добави вода към кашата и направи плодова напитка. След като се нахраниха, Сония почувства стомаха си пълен за пръв път, откакто бяха влезли в Сачака.

— Странно как нещо толкова семпло, като храната, може да достави такова удоволствие. — Тя въздъхна доволно. Долината беше вече почти изцяло потънала в мрак. — Чудя се как ли ще изглежда това място на дневна светлина.

— След някой друг час ще разбереш — отвърна Акарин.

Гласът му звучеше ужасно изморено. Сония го погледна, но лицето му бе скрито в сенките.

— Тогава е време за сън — каза тя. Сония почерпи достатъчна сила, за да прогони умората, след което протегна ръце. Акарин не помръдна и тя се зачуди дали я е видял в тъмнината, но след това почувства как топлите му пръсти обхващат нейните.

Сония си пое дълбоко дъх и започна да му подава енергия, като внимаваше да не се изтощи. Не за пръв път се запита дали магьосникът не бе приел предложението й да пази първа само за да не му отдава твърде много сила. Ако я изразходеше докрай, тя нямаше да може да стои будна.

Когато усети, че силата й намалява, тя спря и издърпа ръцете си от неговите. Акарин продължаваше да стои мълчаливо, без да проявява интерес към мекото легло, което беше приготвила.

— Сония — каза внезапно той.

— Да?

— Благодаря ти, че дойде с мен.

Тя затаи дъх и усети как сърцето й се разтапя от удоволствие. Той помълча известно време, след което си пое рязко дъх.

— Съжалявам, че те отнех от Ротан. Знам, че той ти беше повече като баща, отколкото учител.

Сония се взря в мрака, опитвайки се да намери очите му.

— Просто трябваше да го направя — добави тихо той.

— Знам — прошепна тя. — Разбирам.

— Но тогава не ме разбра — рече огорчено той. — И ме намрази.

Тя се засмя.

— Вярно е. Но вече не те мразя.

Той не каза нищо повече, но след кратка пауза се надигна, отиде под скалния навес и легна върху тревното легло. Тя остана да седи в тъмното. Накрая небето започна да се прояснява, а звездите да избледняват и да изчезват. Не й се спеше и Сония знаеше, че това не се дължи само на лечителската й сила. Благодарността и извиненията на Акарин разбудиха надеждите и мечтите, които от доста дни се опитваше да задуши.

„Малка глупачка — скара се на себе си Сония. — Той просто се държеше учтиво. Само защото ти благодари за помощта и се извини за онова, което ти е причинил, не означава, че те смята за нещо повече от полезен спътник. Престани да се измъчваш“.

Но колкото и да се опитваше да потисне чувствата си, тя потръпваше радостно всеки път, когато той я докосваше или я поглеждаше. И съвсем не й ставаше по-леко, когато го улавяше да я гледа крадешком.

Сония обхвана коленете си с ръце и забарабани с пръсти по прасците си. Докато живееше в копторите, тя смяташе, че знае всичко необходимо за мъжете и жените. По-късно уроците по Лечителство й показаха колко малко знае в действителност. Сега откриваше, че дори Лечителите не са я научили на всичко необходимо.

Но може би не й бяха казали как се спират тези чувства, защото това беше невъзможно. Може би…

В долината се разнесе тих звук, подобен на ръмжене. Сония застина на място и всички излишни мисли излетяха от главата й. Звукът се разнесе отново, някъде зад нея, и Сония рязко стана и се обърна. Когато осъзна, че той идва някъде откъм Акарин, тя се стресна. Дали някакво нощно същество не го беше нападнало?

Тя бързо изтича до него.

Когато стигна до скалния навес, се взря в сумрака, но не видя никакво същество. Акарин мяташе глава насам-натам. Когато тя се приближи още повече, той простена.

Сония спря и го погледна стреснато. Той отново имаше кошмари. Изпълниха я едновременно облекчение и притеснение.

Зачуди се дали да не го събуди, но в такива случаи изражението на лицето му винаги показваше, че Акарин не обича да го вижда в такива моменти на слабост.

„И на мен не ми харесва“ — помисли си тя.

Той отново изстена. Сония потрепна, когато стонът отекна силно в долината. Звукът се понесе по хребетите и тя въобще не искаше и да си помисли кой може да го е чул.

Той отново издаде тих стон и този път тя се реши. Независимо дали му харесваше или не, тя трябваше да го събуди, преди да е привлякъл нечие нежелано внимание.

— Акарин — изхриптя Сония. Той замря и тя си помисли, че се събудил, но магьосникът отново се стегна.

— Не!

Разтревожена, Сония се приближи още повече. Очите му се въртяха бързо под клепачите. Лицето му се беше изкривило от болка. Тя протегна ръка към него с намерението да го разтърси.

Пръстите й се опариха в защитната му бариера. Тя видя как очите му се отварят и рязък удар я подхвърли във въздуха. После нещо я блъсна в гърба и тя се стовари върху камъните, а тялото й пламна в болка.

— Ох!

— Сония!

Тя усети как ръце я преобръщат по гръб. Акарин я гледаше.

— Ранена ли си?

Тя провери.

— Не. Само няколко натъртвания.

— Защо ме събуди?

Тя погледна ръцете му. Дори в мрака виждаше как треперят.

— Сънуваше. Кошмари…

— Свикнал съм с тях, Сония — каза тихо той с овладян, спокоен глас. — Нямаше нужда да ме будиш.

— Викаше много насън.

Акарин помълча, след което рязко се изправи.

— Върви да поспиш, Сония — каза той с тих глас. — Аз ще пазя.

— Не — отвърна раздразнено тя. — Почти не си спал. Прекрасно знам, че когато дойде моят ред, няма да ме събудиш.

— Ще те събудя. Давам ти думата си.

Той се наведе напред, протегна ръка и й помогна да се изправи. Внезапно я заслепи ярка светлина и тя осъзна, че изгряващото слънце току-що бе започнало да се подава зад хребета.

Акарин замря. Сония усети, че нещо е привлякло вниманието му и го погледна с присвити очи, но той представляваше просто тъмна сянка на ярката светлина и тя не можеше да разгледа изражението на лицето му. Девойката инстинктивно го потърси със съзнанието си и изведнъж видя някакъв образ.

Лице, обрамчено с блестящи на утринната светлина коси.

„Очи… толкова тъмни… и бледа, прекрасна кожа…“

Това бе нейното лице, но то изобщо не приличаше на нито едно от отраженията, които беше виждала в огледалото. В очите й гореше загадъчен пламък, косата й се развяваше на вятъра, а устните й определено никога не се бяха извивали в толкова подканяща усмивка…

Той рязко издърпа ръката си и отстъпи назад.

„Значи той ме вижда такава — помисли си внезапно тя. Не можеше да сбърка желанието, което бе усетила. Почувства как собственото й сърце заби силно. — През цялото време се опитвах да се боря с чувствата си, защото мислех, че той не ги споделя — помисли си тя. — А той е правил същото“.

Сония направи крачка към него, после още една. Той я гледаше напрегнато, намръщено. Тя го подтикна да надникне в съзнанието й, да усети собствените й мисли така, както тя бе познала неговите.

Очите му се разшириха изненадано, когато девойката се озова съвсем близо до него. Тя почувства как ръцете му улавят нейните и ги стискат силно в мига, когато се повдигна на пръсти и го целуна.

Акарин застина на място. Сония се отпусна на гърдите му и усети ударите на сърцето му. Той затвори очи, но след това се отдръпна от нея.

— Спри. Престани — изрече магьосникът със задъхан глас. Той отвори очи и напрегнато се взря в нея. Въпреки това ръцете му все още стискаха нейните, сякаш изобщо не искаше да я пусне. Сония се вгледа в очите му. Дали не го беше разчела неправилно? Не, тя бе сигурна в онова, което бе усетила.

— Защо?

Той се намръщи.

— Това не е правилно.

— Правилно? — отекна гласът й. — Защо? И двамата се чувстваме… чувстваме…

— Да — отвърна нежно той и извърна поглед. — Но трябва да мислим и за други неща.

— Например?

Акарин пусна ръцете й и отстъпи назад.

— Това не е честно — спрямо теб.

Сония го погледна внимателно.

— Мен? Но…

— Ти си млада. Аз съм дванайсет… не, тринайсет години по-възрастен от теб.

Сония разбра защо Акарин се колебае.

— Така е — отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. — Но жените в Домовете непрекъснато се омъжват за по-възрастни мъже. Много по-възрастни. И то когато са още на шестнайсет. А аз съм почти на двайсет.

Акарин изглеждаше така, сякаш се бори със себе си.

— Аз съм твой наставник — напомни й упорито той.

Тя не можа да не се усмихне.

— Вече не си.

— Но ако се върнем в Гилдията…

— Ще предизвикаме скандал? — Тя се изкиска. — Мисля, че започнаха да свикват вече. — Сония се надяваше, че ще успее да го накара да се усмихне, но той само се намръщи. Лицето й отново стана сериозно. — Говориш така, сякаш ще се върнем обратно и всичко ще бъде както преди. Дори да се върнем, за нас нищо няма да е същото. Аз съм черна магьосница. Ти също.

Той потрепна.

— Съжалявам. Не трябваше изобщо…

— Не ми се извинявай точно за това — възкликна тя. — Аз сама избрах да се науча. И не го направих заради теб.

Акарин я гледаше мълчаливо. Тя въздъхна и му обърна гръб.

— Какво пък, това ще усложни нещата.

— Сония!

Тя се обърна и застина, когато го видя да пристъпва към нея. Той отметна кичур коса от лицето й. При докосването му пулсът й се ускори.

— През следващите няколко седмица може и да загинем — каза тихо Акарин.

Тя кимна.

— Знам.

— Щях да съм по-спокоен, ако знаех, че си в безопасност.

Тя го погледна с присвити очи. Той се усмихна.

— Не, няма да започвам да споря отново, но… Какъв съм глупак! Трябваше по-рано да помисля за това.

Тя се намръщи недоумяващо.

— За кое?

Акарин протегна ръка и прокара пръст по веждата й.

— Няма значение. — Устните му се разтеглиха в познатата полуусмивка. — Във всеки случай вече е твърде късно. Трябваше да го разбера още в онази нощ, когато уби жената ичани.

Сония примигна изненадано.

„Това означаваше ли…? От толкова дълго…?“.

Акарин се усмихна. Сония усети ръцете му върху кръста си. Когато той я притегли към себе си, тя реши, че въпросите й могат да почакат.

Повдигна се на пръсти и погали с пръст устните му. Той я притисна в прегръдките си. Устните им се срещнаха и всички въпроси бяха забравени.