Саския Сарджинсън
Близначките (8)

7

Изолта пъха нов лист в пишещата машина. Мръщи се и пръстите й натискат клавишите, трак-трак-трак-трак. Това лято всичко се свежда до цвета. Горещо розово и слънчево оранжево. Не се страхувайте да ги смесите. Сблъсъкът на цветове е новото модерно съчетаване. Въздъхва и развинтва капачката на коректора, заличава последното изречение. Буквите все още прозират като сиви сенки под бялото петно. Посяга към картонената чаша и отпива. Кафето е хладно и горчиво. Трябваше да поиска да й дадат захар.

Обляга се на стола си, протяга се. Не е ставала от бюрото си от момента, в който е дошла на работа сутринта. Трябва да свърши с този материал до обяд. Извърта се и се оглежда наоколо. Модният отдел е в средата на изградения по отворен план офис. От наблюдателния си пост Изолта вижда как момичетата около редакторското бюро оглеждат някакво копие за преноси на редовете и печатни грешки. Художественият отдел, разположен в дъното на помещението, е мястото, където става странирането. В момента там, кацнал на една табуретка, е Джейсън, художественият директор.

Асистентката на Изолта, Луси, се появява на вратата на гардеробната; през едната си ръка е преметнала сребриста вечерта рокля.

— Ще изпратят ли някого от „Шанел“, за да си приберат това? — вика тя.

Изолта кимва.

— Днес следобед.

Едва различава профила на новата редакторка. Сам Фаулър, със свежо двайсетгодишно лице и късо подстригана черна коса. Пуши и говори по телефона. Изпуска дълга струя дим и се смее, върти се наляво–надясно със стола си, излъчва внезапен блясък на червено червило и бели зъби.

Изолта се сепва, кръвта се качва в страните й. Има усещането, че са я хванали на местопрестъплението. Бързо навежда глава, пръстите й натискат клавишите. Нека палитрата ви бъде карнавал от цветове. О, боже. Какво й става? Никога няма да приключи навреме. Взема една химикалка и започва да почуква с нея по предните си зъби. Вниманието й остава приковано върху дъската с бележки до бюрото й. Върху нея са закачени визитките на модели, фотографи и гримьори; няколко моментни снимки от скорошни фотосесии. По средата се вижда снимка на голям златист кон, застанал сред поле с жълта трева. Преди месеци се беше натъкнала на нея в едно списание и импулсивно я беше откъснала и забола на стената си. Навежда се напред и сваля снимката, забива поглед в нея, сякаш да почерпи вдъхновение.

— Как се нарича това създание? — Луси наднича през рамото й.

— „Съфолк пънч“^[1]. — Изолта прокарва пръст по снимката. — Красив е, нали? Не са останали много от неговия вид.

— Страх ме е от коне — признава Луси, — предпочитам да ги гледам от разстояние.

 

 

Беше лято, когато се натъкнаха на жребеца. Кората на дърветата се пукаше. Въздухът беше пълен със злато и аромат на мъх и кора. Те, разбира се, бяха избягали от училище. Четиримата се мотаеха безцелно из гората в горещата петъчна сутрин и започваха да огладняват. И го откриха.

Пасеше на една поляна. Не носеше хомот. Когато ги чу, вдигна глава и се втренчи в тях. Между очите му се спускаше тънка бяла ивица. Размаха пясъчно-жълтата си опашка, за да прогони мухите, които бръмчаха около топлата му кожа.

— Спокойно, момче — подвикна му тихо Джон.

Майкъл прошепна, придвижвайки се напред с разтворени ръце и цъкайки с език:

— Да го върнем обратно.

Джон се движеше изключително бавно в един лъч светлина, пристъпваше безшумно.

Конят силно потръпна, замахна напред със задния си крак, после удари по земята с него, размята опашка напред–назад. Виола се стегна, преглътна.

— Просто някаква муха го притеснява — измърмори Джон. Спря от едната страна на животното, плъзна ръка нагоре, за да го докосне по врата.

— Бързо — подхвърли през рамо той. — Изи, дай колана си.

Джон доближи уста до муцуната на коня, задуха лекичко в разширените му ноздри. Конят наостри уши напред, но остана неподвижен, докато Майкъл прехвърляше колана около шията му и го закопчаваше. Трябваше да го стегне на най-външната дупка.

— Искате ли да го яхнете? — Майкъл едва забележимо кимна с глава.

— Без юзда? — Изолта погледна към копитата с размер на чиния, после към голия гръб на коня. Хълбоците му стърчаха над главата й.

— Ще го държим. Няма да те нарани. — Джон опря страна до шията на животното.

Устата на Изолта беше пресъхнала. Тя допря длан до жребеца, усети пулса в задната част на корема му, дълбочината на сърцето му. И сякаш чу гласа на коня, бавния му ритъм. Сложи стъпало на свитата ръка на Майкъл, пръстите му леко докоснаха глезена й. Той я повдигна отдолу и тя впи пръсти в гривата на коня. Плъзна единия си крак през гърба му, успя да го възседне. Майкъл й кимна одобрително и бузите й внезапно пламнаха; тя вирна брадичка, за да прикрие червенината си. Виола се покатери отзад. Притисна се плътно към гърба на сестра си, обгърна кръста й с ръце.

Джон и Майкъл вървяха от двете страни на коня, стиснали колана. Жребецът, изглежда, нямаше нищо против да тръгне с тях, движеше се с дълги спокойни крачки. Виола и Изолта се поклащаха едновременно в ритъма на премерените стъпки. Гласът на Виола, напяващ стара детска песничка, заглъхваше в рамото на Изи.

Изолта не се страхуваше. Искаше да задържи момента: миризмата на коня, топлината му върху кожата си; тежестта на дъха на Виола върху рамото си; провлечената плъзгаща се стъпка на момчетата; равномерното потракване на копитата. Всичко беше свързано. Нищо извън него нямаше значение. Искаше й се вечно да се движи по този начин. Но губеше мига още докато се докосваше до красотата му.

Излязоха от гората и стигнаха до равни ниви, рехава трева и пасящи овце. На асфалта неподкованите копита на коня не вдигаха почти никакъв шум. Наоколо кръжаха чайки, в устата си Изолта усещаше солен щипещ вкус. От височината, на която седеше, можеше да надзърне над морската стена, да види белите гребени на прииждащите вълни. Отзад приближи самотна кола, син форд кортина, шофьорът смени скоростта с металическо стържене. Заобиколи ги отдалеч и отпраши с пълна скорост в далечината. Конят размърда едното си ухо и продължи хода си.

Тъй като бяха избягали от училище, не смееха да отидат до фермата, не можеха да рискуват да се обясняват на възрастните. Спряха с коня при първата нива. Виола и Изолта наполовина паднаха, наполовина се плъзнаха от гърба на жребеца и се приземиха тежко. Момчетата затвориха портата зад животното, спуснаха резето. Останалите коне изцвилиха към новодошлия. Той мързеливо навлезе във високата трева, сякаш в море, опашката му оставяше следа сред големите бледи листа.

По-късно Изолта продължаваше да усеща мириса му по ръцете си. По кожата на дланите й бяха полепнали пот и мръсотия. Тя разтърка ръце и изтърси образувалите се малки черни кравайчета кир, сякаш разкъсваше гума между пръстите си.

 

 

— Завърши ли материала?

Изолта подскача. Сам я гледа с присвити очи, между пръстите й гори цигара.

— Почти — лъже Изолта. — Ще го оставя на бюрото ти.

— Между другото — небрежно подхвърля Сам, обгърната от облак цигарен дим, — някой спомена, че сестра ти била анорексичка. Знаеш, че отразяваме тази тема. Да кажа ли на дописничката ни да се свърже с теб? Може да й потрябват някакви мнения.

Дъхът на Изолта секва. Дробовете й се изпълват с дим. Мисли си, че се задушава. Ще й се да отвърне: „Знаеш ли какво поиска от мен току-що? Разбираш ли, че сестра ми се самоубива?“ Тя се потърква по носа.

Изолта вижда Джейсън, артистичния директор, на отсрещното бюро — разглежда снимките, които тя и Бен бяха направили онзи ден. Дрехи шумолят и плуват в брилянтни цветове. Русото момиче се обръща и навежда, кожа и кости върху хартиения фон.

— Добре — кимва Изолта. — Да, предполагам.

Снимката на коня лежи върху статията й. Тя я взема и я забожда обратно върху дъската, сяда и пъхва нов лист в пишещата машина. Напечатва три реда, после спира, зареяла поглед в пространството. Не може да отговори на обаждането. Няма да говори с дописничката. Трябваше да откаже.

Изолта знае как ще изглежда материалът за анорексията. Ще има реални снимки на момичета: шокиращи черно-бели образи с крещящо червен надпис отгоре. Ще има ребра, изпъкнали хълбоци, изпити като черепи лица, направили гримаса за пред камерата.

Преди години хората можеха да прочетат във вестниците за Изолта, Виола и Роуз. Историята им се обсъждаше на закуска; приписваше се вина, вземаха се страни. Изолта се чуди колко ли хора са яли риба с пържени картофи върху тяхната история, колко са лъскали обувките си на гърба й.

Историята се разнищваше в продължение на седмици. В началото беше по всички първи страници, но постепенно хвана мухъл и се оттегли по-назад. Коментираха я и във вечерните новини; но телевизионните канали скоро я зарязаха, за да се прехвърлят на по-нови престъпления и по-свежи трагедии. Изчезна напълно, когато излезе новината, че в чилийската самолетна катастрофа има оцелели, и изтощените им изпити лица се появиха на първа страница.

Роуз проспа целия ден, като някой болник, устата й зееше отворена. Край леглото се търкаляха празна бутилка и кутийка сънотворни. Изолта беше започнала да брои таблетките и да крие допълнителните опаковки. Виола беше изпаднала в летаргия, с отвесни гънки покрай устата, с очи, втренчени в пространството. Вече беше почнала да побутва храната си из чинията, да не яде почти нищо. Но Изолта продължи както преди: ставаше сутрин, дишаше и издишваше, готвеше, ядеше, хранеше котката. Все още имаше планове и амбиции. Не искаше да търси забрава в дъното на бутилката или да спре да живее. Това правеше ли я лош човек? Правеше ли я безсърдечна?

Издърпва листа от пишещата машина със скърцащ звук и го смачква на топка, която запраща към кошчето. Пропуска и боклукът пада върху зеления мокет.

— Хей — Джейсън се навежда и го вдига, — нямаш шансове за олимпийския отбор.

Изолта накланя глава, усмихва се пресилено.

— Нямам.

— Просто хвърли един поглед на снимките. — Джейсън приближава до бюрото й. — Добри са.

Той кимва по посока на Сам.

— Не й обръщай внимание. Просто се опитва да остави следа.

Изолта изкривява лице.

— Като че ли не ме харесва.

Слага нов лист в машината и набира номера, който Бен й е оставил за спешни случаи. Просто има нужда да чуе гласа му за няколко секунди. Той ще й помогне да запази равновесие. Мисли си за снощната му реакция. Беше изплувала от кошмара в неговите ръце, все още със солена вода в устата, с майка си, изплъзваща се между пръстите й. Сънят беше отпушил скръбта в нея, бе изтеглил нежелани чувства на повърхността подобно на гниещи боклуци при наводнение. Никога преди не беше говорила на някого за майка си. Струваше й се невъзможно да изговори думите на глас. Отново копнее за това усещане на близост, на доверие. Нуждае се от него сега.

Телефонът звъни. Спомня си, че Бен работи по рекламна кампания. Извън града, в някакво имение. Слушалката вдига друг човек, после се възцарява продължително мълчание, през което се чува празно пукане, преди гласът на Бен да долети по линията. Шум в далечината. Моментът не е подходящ.

— Какво има, Изи? Извинявай. — Приглушено тупване, сякаш е изпуснал нещо. — Не успях да чуя добре. Какво искаше?

Някакво момиче го пита нещо. Изолта не може да различи думите, долавя само тона на гласа й. Бен сигурно е извърнал глава встрани от слушалката или я е закрил с длан. Едва чува отговора му. После гласът му отново се връща, звучи задъхано.

— Слушай, ако не е важно, ще вървя, става ли? Не искам да ядосвам клиента.

Тя затваря. Отпуска глава върху ръцете си. Не знае какво е искала да го пита или да му каже. Просто усещане за необходимост. Дори да можеше да го изрази с думи, той нямаше да успее да я чуе. Не и по време на работа. Но кошмарът й беше разбунил ехо от миналото. Изпитото лице на Виола изплува върху страницата и кара пръстите на Изолта да препускат по клавишите. Мислите за десените на сезона избледняват, до слуха й долита отдавнашен звук от капеща в кофа дъждовна вода.

 

 

Водата капе през тавана на стаята им. Процежда се покрай лампата, разпростира се като сянка и пада в една купа, която Изолта е поставила отдолу. Мирише на мухъл и влажно дърво.

Валеше от дни. Внезапно засилилите се струи шумно плющяха по прозорците. Поляната зад градината прилича на река, течението влачи камъчетата, пясъкът е потъмнял и прогизнал. Навсякъде е осеяно с локви. Никой не идва.

Майка им е в леглото, с лице, обърнато към стената.

Изолта е отворила консерва печен боб, изсипва я до последното зърно в една купа и пъха лъжица в студената каша. Порязала е пръста си на ръба на кутията. Засмуква щипещата рана, езикът й изтрива кръвта.

— Мамо? — влиза тя при Роуз и й предлага купата. — Ето. За теб е.

Купчината завивки не помръдва. Разпръсната по възглавницата, косата на майка й виси безжизнена и рошава. Някои дни Роуз сяда с див поглед в леглото, разтваря широко ръце към тях и вика:

— Елате и ме прегърнете. — Притиска ги силно към себе си. — Скъпите ми момиченца.

Усещането е различно от обичайните й топли мечешки прегръдки; по-скоро прилича на душене. Потупва лицата им с треперещи пръсти и не спира да им повтаря:

— Знам, че не го мислехте сериозно. Знам.

Други дни, както днес, тя гледа през тях, сякаш ги няма.

Момичетата бяха забравили за козите. Бедната Тес и Батшиба. Изолта е ужасена от празнините в паметта си; но е толкова трудно да се мисли за всичко. Козите сигурно умират от глад, тревожи се тя, завързани са на същото място с вече опасана трева. Хуква при тях с парче хляб в джоба си, вика ги. Но те са изчезнали. Трябва да са се изплъзнали от каишките, мисли си; но на прогизналата трева няма никакви каишки и въжета. От мократа земя стърчат единствено изтеглените под ъгъл метални клинове и купчини изпражнения.

Когато поема с викове сред дърветата, чува шмугващите се под папратта зайци и пърхането на птичи крила. От сенките не се появяват никакви блеещи кози. И изведнъж осъзнава, че самата гора я гледа; че там, навън, я чака притаено някакво зло. Тъмнината се премества, разраства се, протяга дългите си ръце към нея. Уплашена, тя се обръща и хуква обратно към къщата, сърцето й бие лудо, краката й се подхлъзват, дрехите й се закачат в къпинака. Когато влиза в градината, малко забавя бяг, опитва се да успокои тежкото си дишане. Не иска да изплаши Виола. Достатъчно е, че трябва да й каже за козите.

— Може би бракониерът ги е откраднал? — Долната устна на Виола трепери.

Никоя от двете не иска да спомене името на Черния демон.