Саския Сарджинсън
Близначките (29)

28

Малкото момиченце се надвесва над мен, разтърсва ме за рамото. Казва нещо. Думите му ме дърпат.

— Върни се.

Усещам дъха й по лицето си, сладък като мед. Почти не мога да се фокусирам. Чертите й са размазани.

— Нямаше те дълго време.

Целува ме. Или поне си мисля, че ме целува. Усещам как нещо ме докосва по страната: прилича на връх на крило или погалване на сухи устни. С мъка излизам на повърхността и се озовавам в отделението. Поемам дъх, изпълвам дробовете си с кислород, тъй като съм била под вода. Въздухът е пропит с миризмата на варени картофи и дезинфектант. Сигурно е време за обяд. Детето е изчезнало. Може би съм сънувала и него.

Поемам дълбоко допълнително въздух, оттласквам се и се изправям в полулегнала позиция.

— А, радвам се да видя, че си се събудила — казва една сестра, като приближава на удобните си обувки. Пълничката. Харесвам я. — Докторът иска да говори с теб след обяда. — Кима към сърдечния монитор. — Сега вече можеш и без това. Антибиотиците са си свършили работата.

— Някой обаждал ли се е? — питам. — Сестра ми?

Тя поклаща глава.

— Поне аз не знам.

— Чие е онова малко момиченце? — питам, когато сестрата започва да се обръща. — Нали се сещате, онова с дългата кафява коса.

Тя ме поглежда озадачено.

— Не знам, скъпа. — Усмихва се лъчезарно. — Толкова много хора идват и си отиват. Не можем да запомним всичките.

Не полетях. Паднах право долу, приземявайки се тежко върху неравната земя; дъхът ми секна от удара. Лежах насред коприва и магарешки бодили; над мен висяха тъмни гроздове чобанка и спореж. Чух ромона на потока, видях птиците, кръжащи като бели хартиени самолетчета в празното небе. По устната ми имаше кръв. Усещах вкуса й. Ребрата ми бяха като менгеме, което стягаше силно вътрешностите ми.

Останалите се приземиха до мен.

— Тече ти кръв! — извика Изи и ръцете й ме прегърнаха. — Какво направи?

Бях като вдървена в прегръдката й подобно на парче изхвърлено от вълните дърво. Забелязах мръсно червената ивица върху гърдите й — моята кръв, изцапала моята тениска. Знаех, че никога повече няма да я облека. Притиснах колене едно към друго, червата ми се разтвориха във воднист напор. Целувката пулсираше в главата ми. Прилепените им устни. Исках да избутам Изи настрана, но охлузените ми длани ме щипеха и нямах никакви сили. Нещо не беше наред с носа ми. Кожата ми сякаш пищеше от сърбяща пареща болка, сякаш бях паднала с лицето надолу в кофа с оси.

Майкъл се наведе и ме изтри с навитата си на топка риза. Сгърчих се от шок при неговото докосване.

— Разцепила си лицето си — каза ми той.

Джон стоеше зад него.

— Да доведа ли някого? — Гласът му звучеше празно.

— Не. — Размърдах предпазливо глава. — Ще се оправя. Мога да стигна с колелото до вкъщи.

— Какво ще кажем на мама?

Свих рамене. Мозъкът ми кънтеше.

— Каквото и да е. Паднала съм от една стена. Няма значение.

Седнах бавно и докоснах предпазливо с пръст топлата влажна рана върху лицето си.

Джъстин е будна и седи облегната на възглавници в леглото си. Изглежда крехка. Носът й стърчи от измършавялото й лице. Вдигам ръка към своето и усещам под пръстите си ръба от тънкия белег, пресичащ носа и устната ми.

Джъстин се опитва да ми се усмихне. Не си е сложила изкуствените зъби и насреща ми проблясват тъмните празни венци. Ако бяхме деца, щяхме да сметнем Джъстин за вещица. В онези дни хората от провинцията закачаха конски подкови над вратите си срещу вещици; вграждаха скелетите на умрели котки в стените на къщите си.

По някакъв начин Джъстин успява да запази достойнството си въпреки прозрачната нощница и тънката посивяла коса, стърчаща от обсипания й със старчески петна скалп. Вдигам ръка за поздрав. Тя кимва. Последния път, когато разговаряхме, тя ми показа снимки на внуците си. Беше си спомнила, че името на бебето е Хектор. „Семейството, беше казала, потърквайки със сгърчен пръст снимката на едно пухкаво бебе. — Накрая единственото, което има значение, са хората, които сме обичали и които са обичали нас. Нищо друго няма смисъл, нали? Аз съм щастлива, че съм прекарала известно време с внуците си, че съм ги държала в ръце като бебета и съм ги видяла как растат.“

Болничният живот продължава покрай нас: пациентите ни подминават, тътрейки крака; професионалните движения на лекарите и сестрите; санитарите, изпълняващи задълженията си с голяма доза хумор; една и съща рутина, едни и същи шеги, едни и същи трагедии.

Какво правя тук? Свивам пръстите си в юмруци. Защо си пропилявам живота?

Една сестра се спира до долната част на леглото ми. Забелязвам, че е докарала количката с телефона на отделението.

— За теб е, Виола. — Придръпва телефона към мен. Говори с приглушен шепот. — Сестра ти.

Помага ми да се изправя и облегна на възглавниците. Притискам силно телефона към ухото си и сърцето ми кънти под горнището на пижамата.

— Изолта — приглаждам чаршафа върху скута си, дишам дълбоко, — откри ли ги?

Тя не ми отговаря. Започва да разправя за Съфолк. За жената, при която е отседнала, за някакъв мопс. Не ме интересува новият квартал в края на селото. Не ме интересуват конете. Има да ми казва нещо важно. Усещам го в гласа й.

— Не — отвръща тя. — Още не.

Помирисвам борова смола и мъх. Усещам отпечатъците на пръстите му върху ръката си. Въздухът се сгъстява около мен, наситен с прах и пера.

И знам, че Изолта ме лъже.

— Помниш ли онзи път, когато Джон… — започвам и сестра ми ме поглежда накриво.

— Защо продължаваш да говориш за тях? — Изглежда силно раздразнена. Обръща се да се огледа в огледалото. — Не е здравословно да влачиш тази тема толкова дълго. На шестнайсет сме, за бога! И без това вече щяхме да сме ги забравили.

Отварям уста да протестирам, но Изолта се е концентрирала върху поставянето на сини сенки върху клепачите си; изражението й ясно ми говори, че отказва да ме слуша.

Има си гадже: едно момче от друго училище, с което се е запознала на училищна забава. Младежът пристига пред вратата на Хети с букет цветя, русата му коса е подстригана над яката; аз съм тази, която му отваря, и той се изчервява, извръща поглед настрани, сякаш е видял нещо срамно.

— Не може да сте близначки, нали? — чувам го да казва, когато затварят вратата, пристъпили в лятната вечер.

Наблюдавам Изолта и приятеля й през прозореца. Сестра ми вирва брадичка, смее се в прасковената светлина, топла и влажна от газовете на колите. Той я гледа с обожание, протяга ръка да докосне нейната. Преди да пресекат шосето, спират на тротоара. Приближава автобус и те се скриват от погледа ми.

„Сърцето ми е тъмно и зряло —

подобно на синина.

Болката ме опразва.

Не виждам смисъл

в това — да ми липсваш.

Но въпреки това — липсваш ми.“

Сега разбирам, че е имала нужда да бъде различна от мен. Вероятно винаги е мразела факта, че съм като сянка зад гърба й, че й преча да се идентифицира. Когато дойдохме в Лондон, Изи вече не искаше да я смятат за странна. Знаците бяха налице още когато се възхити на облеченото си в училищна униформа отражение в огледалото.

— Ще изглеждаме като всички останали — отбеляза доволно тя, докато внимателно връзваше вратовръзката на бели и зелени ивици пред огледалото в стил арт деко в хола.

Първия учебен ден влязохме заедно в класната стая — сърцето ми силно тупкаше. Изи леко се отдалечи от мен, усмихна се на момичетата, които се струпаха около нас и започнаха да ни разпитват за имената ни.

И двете знаехме, че тя е популярната близначка. По-слабата и по-умната. Винаги е знаела как да разговаря с хората. Но Джон харесваше повече мен.

Не мога да забравя Джон, защото той е вплетен във вените и костите ми, пришит е към сърцето ми. Моментите, които прекарахме заедно в гората и на плажа, продължават да живеят в мен; те са нещо повече от спомени — напомнят ми коя съм в действителност и на кое място принадлежа.

1977 година

„Джон,

Вечер, докато заспивам, заслушана в моторите, ревящи пред прозореца ми, и в откъслечните разговори на непознати, си представям теб и Майкъл сред притихналата гора; моля се баща ви да е някъде на път с камиона, моля се никога повече да не ви удря. И ви виждам щастливи — ти трябва да си щастлив, Джон, заради мен; това е единственото нещо, което ми помага да откривам смисъл в нещата.

Когато вървя по училищните коридори, изпълнени с хихикащи момичета, или крача по прашния Фулам Роуд, оглушала от трафика, в действителност се разхождам по нашите горски пътеки и ти си до мен. После се събуждам за действителността и осъзнавам, че си на километри разстояние от мен. Чудя се дали правиш нещата, които вършехме заедно — дали влизаш без разрешение във фермата на Малет, дали ловиш риба в езерото, дали се катериш по кулата… но ми се повдига дори само като ти пиша за това. Гади ми се при самата мисъл за онова място. Още ли ходиш там?

Виола“