Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

4

Бен е на телефона. Прави физиономия, с която да й покаже, че се радва да я види, но не спира да говори. Изолта сваля палтото си и посяга да го прегърне през кръста, вдишва следите от аромат на пипер в лосиона му за след бръснене и на мазнина — в пуловера му. Бен разсеяно я придръпва към себе си, кимайки и казвайки в слушалката:

— Разбира се. Да, чудесно. Да.

Тя усеща вибрациите на гласа му през гръдния му кош. Не може да разбере кой е от другата страна на линията. Откъсва се от тялото му и се запътва към съседната стая.

Телевизорът във всекидневната работи. Звукът е усилен. Картина на преобърнат на една страна ферибот, поклащащ се леко в сивата вода. Изолта прочита вървящия отдолу надпис: Операция по спасяването на „Хералд ъф фрий ентърпрайз“. Говорителката поглежда под изрусения си шлем и съобщава на Изолта, че от петстотин трийсет и деветте души на борда сто деветдесет и три са безследно изчезнали.

— По дяволите! — Изолта изключва телевизора.

Добре познава Северно море. Безкрайна шир от мускулести вълни, заздравена с пясък. Поглъщала е от неговата кафява вода, усещала е как настойчивите му течения я дърпат за краката, увещавайки я да се отдалечи от брега. Водата сигурно е била ледена. Колко дълго биха оцелели в нея нещастниците — секунди, минути? Погълнати от потъващия кораб. Студът и теченията щяха да ги довършат. Вероятно е имало и деца. Бебета в колички. Тежестта на всичката тази вода. Нямаха никакъв шанс. Не иска да мисли за това.

Отива до грамофона и започва да прехвърля албумите на Бен. Чува гласа му от другата стая: гласът му за телефона. Невъзпитано е да не завърши разговора, за да дойде и да я поздрави както трябва. Негодуванието стяга гърлото й, почти й се доплаква. Кръвта в пръстите на ръцете и краката й сякаш кипи; малки мехурчета от раздразнение, движещи се бързо във вените й.

Изважда „Да танцуваме“ на Дейвид Бауи от обложката и слага плочата в грамофона. Бен заслужава тя да си отиде у дома. В този миг той се озовава зад нея, заравя дращещата си брада във врата й, захапва ухото й.

— Извинявай, скъпа. Работа. Знаеш как е. — Поема дълбоко дъх. — Господи, ухаеш хубаво.

Скъпа. Обръщението му към всеки. Не само към нея. Произнася го с лек гърлен акцент от Южен Лондон. Бен е ходил в частно училище и родителите му живеят в къща с шест спални в Кент. Но човек не би го допуснал. Той си е създал нова самоличност: наперена крачка, изтъркано кожено яке, провлечени гласни и безгрижна походка — пружиниране на пръсти, дълги нехайни стъпки, повече промъкване на хищник, отколкото обикновено ходене. Пита се колко ли време му е отнело да я отработи до перфектност. Мисли си за малкото момче в раиран блейзър и сиви къси панталонки. Момчето, което беше виждала на снимките, вперило усмихнат поглед в света; онова, което носеше сламена шапка през лятото и играеше крикет в семейния отбор. Дали е знаело тогава, че ще поиска да отхвърли тази своя привилегирована история и да открие наново себе си?

Гърбът й продължава да е притиснат в гърдите му; устоява му, устните й са свити. Усеща как мускулите на ръцете му се огъват; бицепсите му се стягат и напрягат. Веднага след първата им нощ той се беше измъкнал от леглото, за да изпълни комплекса си от фитнес упражнения. Изолта, гола и опъната лениво върху омачканите чаршафи, го беше наблюдавала с изумление. Толкова смешна й се беше сторила суетата в това негово действие, че й се наложи да зарови лице във възглавниците, за да заглуши смеха си. Но сега се възхищава на дисциплината му; харесва скритата мощ, която се излъчва от него.

Сякаш усетил, че съпротивата й отслабва, той я прегръща по-силно, дланите му обгръщат гърдите й, откриват зърната й. Стомахът й прави леко салто. Прощава на Бен. Той не е виновен, че иска да угоди на всички. Това е неговият недостатък и неговото спасение. Изолта посяга нагоре и вплита пръсти в къдриците в основата на шията му, търси устните му. Той я придръпва по-близко, подчинява я с отворени устни и търсещ език. Телефонът иззвънява. Усеща как Бен се напряга, мускулите на раменете му се издуват под допира й. Никога не може да устои. Следва зовът на телефона.

— Извинявай. — Откъсва се от нея.

— Бен. — Тя дърпа пуловера му. — Не сега.

Но дланта му вече обгръща слушалката, кабелът се извива в другата му ръка. Започва да говори бързо:

— Разбира се. — Кима. — Няма проблем, приятелю. Ще е хубаво да се видим.

Хвърля й най-добрия си объркан поглед, разрошва коса с дългите си пръсти, свива рамене.

— Беше Стиви. В района е. — Умолява за разбиране с вдигане на вежди. — Знаеш, че се движа в тази група. „Харпърс“ са добра възможност за работа. Стиви ще остане само малко.

Хората винаги са някъде наблизо. Блумсбъри е само на една пряка от Британския музей, на кратко разстояние пеша от Оксфорд Стрийт, лесна за достъп от всички фотолаборатории и издателски къщи в Сохо. Винаги някой се обажда, някой звъни на вратата. Това изпълва Изолта с желание да избяга. Не може да понесе излагането на показ — усещането, че е преследвана.

Стиви, артистичен директор на „Харпърс енд Куин“, е анемичен и слаб, с голям нос. Напомня на Изолта за венецианските принцове от ренесансовите портрети. Той влетява стремително, премятайки влачещия се черен шал през рамо, и сваля трилбито си със замах.

— Скъпи мои, каква противна вечер. — Бавно разкопчава палтото си, под което се разкрива ризата му с цвят на фуксия. — Защо се примиряваме с това? Защо просто всички не вземем да имигрираме?

Стиви е дошъл не само да пийне едно, но и да хвърли поглед на позитивите от фотосесията, върху която двамата с Бен бяха работили по-рано през седмицата. Посяга с нетърпелив маникюр към лъскавата купчина пластмасови плаки. Скоро двамата мъже се привеждат над светлинната кутия в кухнята, редувайки се да гледат през увеличителното стъкло.

— Това е. Материал за корица — развълнувано отбелязва Бен. — Виж. Искаш ли да ти я прехвърля?

Изолта се обляга на рамката на вратата и ги гледа. Направила си е сандвич и сега го яде права; резенчетата шунка и кашкавал са между зъбите й. Планът й да си поръчат индийска храна е провален. Тази вечер не се развива така, както се е надявала. Усеща се странно претръпнала. Прекалено късно е да си върви у дома. Мисълта да си поръча такси и да се прибере в празния си апартамент я изпълва с кухо чувство на поражение. Тя потръпва и се увива още по-плътно в жилетката си. Кога ще си тръгне Стиви? Колко още питиета ще са необходими?

— И така, Изолта, скъпо сърчице — изправя се Стиви и я поглежда през рамо, — познай кого видях в „Граучо“.

Тя няма желание да се включва в тази игра. Свива рамене.

— Твоят нов редактор. — Очите му внимателно я наблюдават.

— Наистина ли? — Изолта успява да запази равнодушен тон, пропуска в гласа си нотка на досада.

— Истинска малка фурия, нали? Не се страхува да предизвика сътресения?

Изолта въздъхва.

— Наистина, Стиви, все гледаш да създаваш проблеми. Защо да се притеснявам? Тя вече каза, че страшно харесва страниците за мода.

Бен й се ухилва.

— Изолта ще я опитоми за нула време.

После вдига бутилката с вино от масата, установява, че е празна, и възкликва изненадано:

— Още една? — Вече посяга към шкафа за бутилка бургундско.

Изолта поглежда през прозореца и мигащите светлини на града. Усеща лекия дълбок резониращ звук на минаващо под земята влакче на метрото. Чува писклив вик откъм улицата. Не е сигурна дали викът е от удоволствие, или страх. Стиви говори за някаква реклама на бельо.

— Не знам защо възлагат кампанията на Джош Андерсън. Твоят бук никога не е изглеждал по-добре.

Бен се привежда напред, кимва; устните му са оцветени от виното.

— Мисля да сменя агента си. Аманда допусна твърде много грешки. Загубила е позициите си в Ню Йорк.

Изолта усеща болки в гърба. Прекарала е целия ден на крак. Поглъща последната си хапка и оставя чинията на гранитния плот. Мъжете не забелязват кога се е измъкнала. Заключена в кънтящото пространство на облицованата с бели плочки баня на Бен, тя сваля грима си. По памучните тампони остават черно-червени следи.

Трепери в огромното легло на Бен. Облякла е една от неговите тениски, но това не помага. Лежи, без да помръдва, за да избегне допира до ледения чаршаф. Чува гласа на Бен, размазания звук на сипещите се от устата му думи, после краткия твърд смях на Стиви. Обгръща тялото си с ръце, опитва се да се стопли и да не се самосъжалява. Вече е преминала точката на гнева. Разнася се звън от удар на чаша в чаша. Ще минат часове, докато Бен дойде в леглото.

Мисли за Виола, сама в болничното легло. Какво ли чува? Изолта си представя скрибуцащи стъпки на сестри, движение на апаратура, влажна кашлица, повръщане и мрънкане на пациенти. Звуци, които не спират цяла нощ. Това ще я подлуди. Но тя не знае колко точно от всичко това възприема Виола. Подобно на гмуркач, сестра й се носи далеч от повърхността, в някакво мътно въображаемо място. Разбира се, Изолта знае какво прави Виола. Тя бяга от миналото им, крие се от вината, от спомените.

Виола угасва малко по малко. Ще успее, когато изчезне напълно.

— Остани с мен — прошепва Изолта в тъмнината. — Не мога да го направя сама. Виола, не си отивай. Имам нужда от теб. Знаеш го.

Изолта свива пръсти в юмруци, ноктите се забиват в дланите й. Защо не беше толкова просто колкото физическото оцеляване? Защо не можеше да възпре Виола с докосване, да я изведе обратно на безопасно място?

Обръща се в леглото, притиска лице към възглавницата, опитвайки се да заглуши звуците откъм кухнята: дрънченето на стъкло, неопределени отрязъци от разговор, дразнещи смехове. Без да иска, си представя ръката на майка си, обгърнала чаша вино: и другите чаши, изпити насаме до кухненската маса през нощта, когато двете с Виола вече си бяха легнали. Тъмни бутилки, наредени в редица на сутринта, празни, със зелени устни.

— Елате и ми дайте прегръдка — викаше Роуз, все още в кревата, въпреки че беше почти време за обяд. Зачервените ръбове на клепачите й. Изолта винаги се забавяше, оставяше Виола първа да се покатери върху намачканите чаршафи и да вкуси киселия дъх на майка им.

Невинаги беше така. Когато за пръв път се бяха преместили в гората, Роуз не пиеше и много често ставаше преди тях, слизаше долу да приготви овесена каша.

— Това е нашето ново начало, ангелчета — пропяваше тя. — Нали е вълнуващо! Само ние трите. Без неспирното ръмене в Уелс и без егоистични мъже.

Тананикайки, тя изнасяше прането в градината; пръстите й не трепваха, когато защипваше чорапи и потници на простора — разветите от вятъра дрехи бяха като осезаемо обещание, че всичко може да бъде изпрано.

Една сутрин, когато въздухът беше наситен с насъбираща се енергия, Роуз стоеше боса навън и простираше прането. Внезапна сянка закри слънцето и небето бе раздрано от звук, наподобяващ разцепване на дърво от брадва. Изля се страшен порой. Роуз изпусна прането и им извика през дъжда:

— Вижте! — Тя протегна ръце и отметна глава назад. — Елате и го почувствайте. Прекрасно е! Такъв прекрасен дъжд!

Гонеха се из прогизналата поляна без обувки, по чорапи. Косата им лепнеше по кожата, водата изпълваше очите и устата им. Роуз ги хвана за ръцете и затанцува с тях, пееше и подскачаше. Краката им бяха опръскани с кал, сърцата им — див гръмотевичен тътен. И се смееха; не можеха да спрат. Лицата и гърдите ги заболяха от смях.

В кухнята майки им ги привлече към себе си във влажна прегръдка и им прошепна, докато водата капеше от дрехите им:

— Мои скъпи момиченца. Ще бъдем добре, нали?

От едната си страна Изолта почувства хладната кожа на майка си, ключиците й, извити като на птица, която не може да лети, а от другата — Виола, безплътна, като собственото отражение на Изолта. В онзи момент тя се уплаши, че техният кръг от трима души е твърде крехък. Тъмната уста на гората и влажният език на дъжда щяха да ги погълнат. Потръпна при тази мисъл.

Роуз прогони буреносната тъмнина. Купчина шилинги очакваха да бъдат пуснати в електромера. Макар че беше сутрин, тя цъкна лампите в кухнята и включи електрическата печка, за да изсуши дрехите им; трите реотана светеха в оранжево. Въздухът се изпълни с миризмата на влажен горещ памук. От радиото се носеше „Ето, идва слънцето“ и майка им усили звука и запя, застанала до печката, заета с приготвянето на горещ шоколад. Изолта извади консервната кутия с карамеления сироп, който прибавяха към овесената каша, потопи пръсти вътре и ги засмука, а по брадичката й се плъзнаха лепкави сладки следи. Виола седеше на пода и смъкваше калните си чорапи. Дъждът валеше отвън, замъгляваше кухненските прозорци, котката се умилкваше около краката на майка им в очакване на порция мляко.

Мои скъпи момиченца.