Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

32

— Тази вечер излизам с Франк, за да се запозная с кума му и някои други приятели — каза ни мама на закуска. — Така че Поли ще остане тук с вас. Тя много се радва.

— Не може — бързо отвърна Изи. — Не може да дойде. Не и тази вечер.

— Какво? — намръщи се мама и ни погледна над чашата си с кафе.

— Нищо — казах и сритах Изи под масата.

Излязохме в градината. Бяхме загубили апетита си към препечените филии с мед.

Последвах Изи върху покрива на бараката. Това беше нашето любимо място за размишления. Котката ни откри горе и седна на коленете ми; проточваше слюнка и мъркаше, присвиваше очи към осите, които прелитаха зигзагообразно покрай нас. Слънцето вече печеше силно. Отпуснах ръка върху козината на котката и тя изви топъл гръб, притискайки го към дланта ми.

— Какво ще правим? — попитах нещастно.

— Не знам. — Изи опря брадичка на дланите си, провеси стъпала от ръба на покрития с каменни плочи покрив. — Поли! — Тя сякаш изплю името. — Винаги трябва да разваля всичко.

Видяхме как мама изтърсва трохите на поляната. Тананикаше си, когато се обърна да се върне в кухнята; дъската за хляб беше затъкната под едната й мишница, под другата висеше домакинска кърпа.

През нощта в градината беше нахлуло стадо сърни. Бяха оставили отпечатъци от копита по влажната земя. Двете части на копитата рисуваха форми, които наподобяваха тесни сърца. От наблюдателния си пост виждах как следите бяха очертали мотив през градината, тръгващ от края на дърветата и стигащ до входната ни врата.

— Момчетата ще знаят какво да правим — казах.

— Точно така! — Изи ме изгледа критично. — Наистина ще се зарадват да видят Поли да се влачи след нас, нали?

Продължихме да спорим през остатъка от деня. Времето предвещаваше буря, въздухът беше тежък и залепваше по нас на влажни ленти. Дърветата сякаш се бяха приближили едно до друго в тъмна маса, опасваща градината, и нищичко не потрепваше в тъмните им дълбини. Сърните не се виждаха никакви. Дори заек не излезе от прикритието си. В средата на следобеда се появи котката, куцукаща, с подута като бейзболна бухалка предна лапа.

— Бедната писана. — Мама я вдигна и прегледа лапата. — Ужилена е от нещо. — Погледна нагоре към бараката. — Чудя се, дали под покрива няма гнездо на оси? Ще помоля Франк да погледне.

Когато чухме колата на Франк да влиза в алеята, инстинктът ни подсказа да бягаме — да се скрием в гората, да се хвърлим под къпинака и да останем там. Вместо това двете застанахме една до друга с докосващи се рамене и посрещнахме Франк и Поли с усмивки на лице. Бяхме си казали, че трябва да се държим нормално. Мама изглеждаше изпълнена с облекчение поради факта, че стояхме любезно, предлагахме да пренасяме багаж и да помогнем в приготвянето на вечерята.

Седяхме на леглото и гледахме как Поли разопакова сака си на цветя, как изважда розовата си цяла пижама, как внимателно я сгъва върху матрака, опънат на пода в стаята ни. После извади чифт пухкави чехлички, четка за коса, чисто бельо и четка за зъби. Подреди ги прилежно в редица. Най-накрая измъкна стара пластмасова кукла с нащърбен нос от колекцията на дизайнерката Саша Моргенталер. Положи куклата върху възглавницата си и ни погледна със зачервени страни.

— В колко часа си лягате? — попита ни тя. — Може ли да остана до толкова късно, колкото и вие?

— Може би да — отвърна Изи. — А може би не.

Не бяхме сигурни дали да я вземем с нас, или да я оставим. Цял ден бяхме обсъждали възможностите. Предпочитахме да я оставим заспала, но силно се съмнявахме, че ще ни се подчини и ще си легне, ако ние сме будни.

— Ще трябва да се престорим на заспали — каза Изи.

След като ядохме, вдигнахме масата, докато мама се преобличаше и си слагаше червило на горния етаж. Помахахме им за довиждане от кухненския праг с Поли, застанала помежду ни. Колата заподскача по пътя, а зад нея се вдигаше прах; мама махна с пръсти през прозореца. Приличната на купол глава на Франк бе обърната право напред. Беше предпазлив шофьор. Някъде избуха бухал.

Мама ни беше оставила пакет бурбонски бисквити и кутия портокалов сок. Подкуп за добро поведение. Седяхме около кухненската маса и дъвчехме, а в скута ни се ронеха шоколадови трохи. За да си запълним времето, решихме да играем на карти. Хвърляхме ги, без да внимаваме, и мятахме погледи към часовника на стената. Поли спечели и ние пропуснахме този факт, не се вслушахме в бъбренето й за шаферските рокли. Към девет часа започнахме пресилено да се прозяваме и да разтъркваме очи.

— Време е да си лягаме — обяви Изи.

Над градината се спускаше колеблива мъгла. Дърветата плуваха изправени в спокойно бяло езеро. Дръпнахме пердетата в спалнята и легнахме, притаили дъх, заслушани в дишането на Поли, в очакване ритъмът му да се промени. Тя се въртеше и задаваше въпроси, но ние я игнорирахме, загледани в синкавата светлина.

— Искам да отида до тоалетната. Не мога сама. — Поли се втренчи в мен.

Въздъхнах и извърнах очи към тавана, станах и я придружих през влажната трева. Бледата мъгла обгръщаше глезените ни. Отворих вратата на тоалетната и зачаках отвън, скръстила ръце на гърдите си, подобно на някой затворнически надзирател или иконом, а нейният тревожен глас ме питаше отвътре:

— Още ли си там?

Обратно в леглото, тя отново започна с един от безсмислените си въпроси, но Изи изръмжа:

— Млъквай и заспивай!

Котката бутна открехнатата врата и влезе вътре с мъркане и куцукане, размахала опашка. Лапата й беше спаднала доста. Мина над главата на Поли, стъпи върху косата й.

— Не я искам — зациври Поли. — Може да ме ухапе.

Когато най-сетне задиша дълбоко през устата, ние продължихме да лежим неподвижни. Ослушвахме се и чакахме тъмнината да погълне и последните тънки ивици светлина, танцуващи по стените.

Поли измърмори нещо насън и се обърна. Внимателно се измъкнахме от леглата си, всяко проскърцване на старите пружини ни караше да потискаме нервните си възклицания. Заешкото краче се люлееше на шията ми, ноктите му опираха в кожата ми. Навлякохме джинси и гуменки. Отне ни цяла вечност да слезем по извитото стълбище, като предпазливо опипвахме с крак скърцащите дъски. Навън ни заля тежък морски бриз, повлече ни в хладния си порив. Кикотехме се от облекчение, докато измъквахме колелетата от бараката. Препъвахме се в тъмното и блъскахме крака и лакти една в друга. Точно когато застанахме на алеята с ръце на ръчките, готови да потеглим, прозорецът на спалнята се отвори и една фигура се надвеси навън в нощта.

— Къде отивате? — Гласът на Поли трепереше. — Чакайте ме!

Трябваше да я вземем. Нямаше какво друго да се направи. Бяхме строги.

— Трябва да свършим нещо важно — предупредих я.

— Да, и ако дойдеш, трябва да се закълнеш в живота си, че няма да кажеш на никого — добави Изи.

Поли се съгласи с всичко, кимаше енергично, а очите й бяха разширени от очакване. След това се държа добре. Облече пуловер над нощницата и си обу обувките. Седна на колелото зад Изи. Карахме по тъмните пътеки към кръстопътя; Изи трябваше да се изправи на педалите заради допълнителната тежест и пясъка. Когато колелото се накланяше, Поли пискаше и ние й изсъсквахме да мълчи.

От храсталака изскочи елен. Беше голямо, тежко създание с мускулест врат, удържащ тежестта на разкошните му рога. Стоеше по средата на пътя и чакаше с посребрен от лунната светлина гръб. Замръзнахме неподвижни под изпитателния му поглед. Не можех да спра да мисля за ембриона в торбата, да си спомням землистия му и кървав мирис.

Продължихме към кръстопътя, без да говорим. Момчетата ни чакаха.

— Тя не може да дойде — възразиха гневно те. — Няма начин.

Събрахме се в кръг, докато Поли ни чакаше край едно дърво, прозяваше се и се опитваше да си дава вид, че не ни слуша.

— Ако я върнем у дома, само ще се опита да ни последва отново — казах.

— Кулата — предложи Майкъл с нисък глас. — Не е далеч от пътя ни. Може да ни изчака вътре. Оттам няма да може да тръгне след нас.

Потеглихме през виолетовата нощ. Поли седеше на багажника на Джон. Покрай нас се носеха звуците на гората. Радвах се, че съм с останалите, докато очертанията на дърветата се размазваха в още по-дълбока тъмнина. Беше захладняло и аз потръпнах. Край морето пейзажът бе по-светъл; луната хвърляше феерично сияние върху водата. Чакълът изглеждаше като покрит със сребрист слой, сякаш върху него беше паднала ранна слана. Кулата се издигаше пред нас, подобна на гигантски размазан палец.

— Какво ще правим? — попита задъхано Поли. Нашите решителни погледи я накараха да млъкне, но тя наистина беше развълнувана от приключението.

— Ще ти покажем една тайна — каза й Изи. — Нашето скривалище.

Трябваше доста да дърпаме и бутаме, за да я качим горе. Краката и ръцете й бяха като желе. Поли се изправи в коридора и си удари главата в тавана.

— Не ми харесва. Вони — колебливо рече тя.

— Това е специално място. — Гласът ми прозвуча остро. — Сега трябва да отидем да направим нещо. Ще се върнем да те вземем.

Разбрала, че сме я измамили, Поли нададе продължителен вой и се вкопчи в ръката ми.

— Не искам. Не ми харесва. — Ноктите й се впиха в плътта ми. Опитах се да се отърся от нея, но тя беше настоятелна; изглежда, страхът я беше заредил със свръхчовешка сила. Пълните пръстчета се впиваха около китката ми подобно на стоманени обръчи, тялото й висеше отпуснато като чувал с картофи.

Дръпнах се рязко, усетих опъване в рамото си при нейния отпор. Опитах отново да се откопча от нея, да отворя пръстите й с моите, но тя не ме пускаше. Стискаше и висеше. Усещах дъха й, силното тупкане на сърцето й. Не трябваше да е тук.

— Трябваше да спиш — викнах й, задъхана от яд, — нали?

Поли запищя като животно, хванато в капан. Прииска ми се да притисна ръка към нея, да затворя зеещата дупка на влажната й уста, за да заглуша рева й. Лицето й изглеждаше странно — сякаш се разпадаше на части или се топеше. Въпреки че се мъчех и борех, тя не ме пускаше. Ноктите й се забиваха все по-дълбоко. Двете се люшкахме из тесния коридор; ударих челото си във възлест камък. Тъмнината и лунната светлина се редуваха така, че части от Поли проблясваха и изчезваха в нищото: див поглед; бутване на рамо; влажен край на език. Отчаянието ме изпълни с паника, блъснах я сляпо, грубо. Тя изохка и падна, като се удари в стената, победена.

Когато стигнах разтреперана до земята, с висящо между пръстите въже, Поли клечеше до входа. Различавах единствено блясъка на носа й и на провиснал кичур от косата й.

Тя виеше, гласът й звучеше уморено и неуверено, но въпреки това излизаше от устата й, неспособен да изрази протеста й.

— Не си отивайте!

Уплаших се от това, което правехме.

— Дали ще е добре? — попитах с треперещ глас.

— Разбира се. — Майкъл беше свалил въжето, беше го навил на кълбо и го беше скрил зад едни магарешки бодили. — Млъквай! — остро прошепна той на Поли. — Ако не си затвориш устата, Черния демон ще те изяде. Мълчиш ли, нищо няма да ти се случи.

Истерията на Поли бе преминала в пресечено хлипане. Почти не я виждахме в тъмното.

— Всичко ще е наред — извиках й. Ръцете ми трепереха. — Не реви като бебе. Скоро ще се върнем. Ето. — Свалих си пуловера и й го хвърлих. — Облечи това.

Хълцащите й ридания ясно се чуваха в притихналия въздух. Но когато кулата остана зад нас, вече не чувахме нищо, освен вълните, свистенето на гумите по пътя и собственото си дишане.

 

 

Сенките на отделението се надигат, ясни и обикновени; затварят се около мен: стени, легла, спуснати завеси, фигурите на две сестри в полумрака.

— Извика ли? — Една от сестрите се спира, поглежда към мен и приближава. Надвесва се над леглото ми. Изглежда уморена и изнервена. — Искаш ли нещо?

Друга пациентка кашля задавено в съседно легло. Една жена вика:

— Сестра. Вода.

Кашлицата избухва отново, подобна на автомобилен двигател, който се мъчи да запали. Сестрата се изправя и се мръщи. Изцъква строго и се отдалечава към съседното легло със скърцащите си обувки.

 

 

Дъбовата гора беше пропита с черните нюанси на нощта. Небето бе покрито с облаци. От време на време вятърът ги отместваше от луната и светлината попадаше върху някои части на дърветата, разкривайки посягащи към звездите клони и вейки. Спъвахме се неуверено по пътеката, движехме се като слепи. Мислех, че иззад листата ни наблюдават очи. Черния демон. Вървях толкова близо до Изи, че я настъпвах по петите.

Бяхме целите изподрани, клонките ни удряха през лицата, ластарите се увиваха около глезените ни. Никой не продумваше. Обикаляхме наоколо цяла вечност, преди да се озовем на една поляна. Изи каза, че е същата, на която бяхме открили хралупата с кучешката глава. Аз не бях сигурна, но Майкъл огледа дърветата наоколо, като вървеше с протегнати напред ръце.

— Да, това е мястото — каза той. — Ето го дървото.

Очите ни свикнаха с липсата на светлина; вече различавахме формите, дори виждахме собствените си тъмни силуети. Главата сигурно продължаваше да си стои в хралупата — из въздуха се носеше воня на гнила плът. Представих си как се разлага сред листата, пред очите ми изникнаха стърчащи кости, кълбо от червеи, дупка в плътта.

Нарисувахме кръг върху земята — магическа форма. Пръстта беше мека, покрита с мъх и пръчката потъваше дълбоко и обръщаше почвата, докато я движехме около себе си.

— Не трябва ли да кажем нещо? — попитах.

— По-добре не — измърмори Джон. — Не знаем точните думи.

Момчетата извадиха ембриона от торбата си и го поставиха в средата на кръга. Плътта му излъчваше леко сияние в тъмнината. Коленичихме около него. Изи кихна. Никой не се появи.

— Можем да си измислим наше заклинание — предложи сестра ми. Но никой от групичката ни не го направи. Поне не на глас. Вместо това се ослушвахме, извличахме звуци от нощта. Всяко пропукване, стенание и шепот ни звучаха многократно по-силно от нормалното.

— Има ли някой тук? — внезапно извика Изи.

Една птица излетя с уплашен крясък. Подскочих и прехапах език, за да не изпищя.

— Защо го направи? — изсъска й Джон.

И тогава всички чухме нещо: тънък писък на измъчено дете. Сърцето ми се свиваше и бумтеше, бях оглупяла от страх, за момент замръзнах, не можех да помръдна или да проговоря. Още един звук. По-близо. Звук от крака на някой или нещо, което се придвижваше през храсталака в нашата посока.

Дърветата и нощта се кършеха и чупеха, когато се спуснах през тях. Джон тичаше до мен, Майкъл отпред, а Изи стискаше края на ризата ми отзад със заседнало в гърлото ридание. Бягахме като сърни.

После ужасът остана зад гърбовете ни, вече бяхме на колелетата си и въртяхме педалите с все сила надолу по пътя. Краката ми сякаш горяха, устата ми беше пресъхнала. Подмина ни синя кортина, фаровете й се плъзнаха по проблясващите ни силуети. Колата намали скоростта, после усили. Стори ми се, че очите на шофьора ме гледат в огледалото. Асфалтовата лента ни отдалечи от гората и мъртвия ембрион. Забавихме въртенето на педалите, успокоихме дъха си. Треперех, пръстите ми едва стискаха колелото, усещах краката си отпуснати и вяли. Майкъл избухна в смях.

— Господи! — възкликна той. — За малко да се напикая от страх!

Докато стигнем до пътя към морето, всички имахме различни версии на случилото се, придавахме му нов смисъл. Слязохме от колелетата и ги забутахме по тясната неравна пътека, като разговаряхме високо. Докоснах устата си и почувствах лепкава влага по пръстите си; сигурно някои от шевовете ми се беше скъсал. Не ми пукаше. Бях замаяна от облекчението, че съм извън гората, далеч от звуците и онова трополене. Бях изтощена. Едва местех краката си. Сега ни се щеше да намерим нещо забавно в нощта, затова си преразказвахме случката, извличайки сили от повторението, един от друг и от пресиления ни смях.

Кулата стърчеше пред погледите ни. Събрахме се пред входа, уморени, с прозевки на уста.

— Поли — извиках. — Сега вече можеш да излезеш.

Морето пропълзя към нас, после се оттегли. Тревата зашепна нещо. Отново извикахме.

— Сигурно е заспала — предположи Майкъл.

Тъмната паст на входа зееше насреща ни.