Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

21

Четиримата седнахме на порасналата на туфи трева в нашата градина, точно на мястото, където двамата с Джон бяхме мързелували върху одеялото за пикник и бяхме рисували пирати и змии. Слънчевата светлина замъгляваше краищата на храстите прещип и боровете. Стоях далеч от Джон, късах маргаритки и ги раздробявах на парченца листче по листче, мачках жълтите им сърца между пръстите си. Джон се мержелееше в крайчеца на зрителното ми поле, забил поглед в земята. Хвърлях му скрити погледи, гледах го как притеснено се занимава със зачервените кожички около изгризаните си нокти, как ги къса с вълчи зъби. Когато вдигна очи, не можах да ги срещна. Той също мълчеше. Страхувах се, че се срамува от нашия следобед, че съжалява, задето го е запазил в тайна от Майкъл.

Времето, което бях прекарала с него, притискаше въздуха като паралелна вселена. Мислех си, че Изи и Майкъл също няма как да не го видят; висеше толкова ясно пред нас: цветовете на рисунките ни, гъделичкането на тревата по голите ми крака, ръката му върху моята. Как е възможно останалите да не забелязват? Никога не бях скривала нищо от Изолта и сега тайната ми висеше като приклещена в гърдите ми болка.

— Да отидем до кулата — предложи Майкъл.

— Бихме могли да поплуваме — каза Изи, изправяйки се на крака. — Ще взема хавлии.

Чух внезапно дрънчене на тигани от кухнята. Франк и Поли щяха да идват на вечеря. Мама вече кълцаше и смесваше продуктите.

— До пет да сте се върнали — заръча ни тя, като усърдно дереше кожата на едно пиле, — иначе не знам.

— Не можем да отидем до кулата. Няма време — рекох разсеяно, забила твърдо поглед в ръката си, сякаш оглеждах блестящите косъмчета по нея. Имах усещането, че хващам грип. А трябваше да изтърпим една вечер с Франк и Поли. Леко простенах.

Ястията, които мама приготвяше за Франк и Поли, придобиваха важността на коледна вечеря. Този път за десерт мама беше направила ледена лимонада с бъз. Сладкият аромат на захар се носеше из кухнята подобно на плътен облак. Преди няколко дни й бях помогнала да събере цветове от бъз, деликатните стъбла държаха коронки от дребни цветчета. Направихме торбички от тензух, напъхахме цветовете вътре и ги потопихме в захарна вода. По повърхността на врящата мътна течност плуваха мъртви насекоми.

— Е, какво ще правим в такъв случай? — Изолта заби нетърпеливо пети в земята.

— Да потърсим някой умрял заек — предложи Джон. — За да си направим талисмани за късмет. Можем да ги носим в дъбовата гора.

— Какво му е късметлийското на един мъртъв заек? — попита Изи.

Изчервих се и погледнах към мръсните си пръсти, стърчащи от дупките на пантофките ми.

— Заешките лапи носят късмет — обясни Джон. — Циганите ги използват.

Поехме по пясъчната пътека. Боровете извисяваха стройните си стъбла и впримчваха сенките сред тях. Подушвах аромата на лепкава смола и ферментирала кукувича слюнка. Прогоних един комар от врата си. Майкъл беше избрал стрък орлова папрат и късаше листенцата му; пръстите му се обагриха в зелено. Замахна с оголеното стебло около главата си, все едно беше камшик.

— Каква е работата с онзи Франк, между другото? — подхвърли небрежно. — Той винаги е у вас.

— Да — въздъхна Изи, — много е дразнещ. На мама ще й писне от него.

— Тъпачка! — Майкъл я бутна. — Той й е гадже!

— Не е! — троснато отвърна Изи и го бутна обратно — достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

Двамата хукнаха напред по пътеката, като крещяха един на друг. Един фазан излетя с внезапно размахване на крила и изкрещя. Джон и аз ги последвахме бавно, мълчанието ни се затваряше около нас като плътен непробиваем капан.

Майкъл се смееше през рамо.

— Гадже! Гадже! — Изи се спусна към него и той я избягна, като продължаваше да се хили с оголени зъби. — Майка ти си има любовник!

Силният шум, който вдигаха другите двама, се беше превърнал в наш личен срам. Заблъсках си главата да измисля нещо, което да кажа на Джон. Каквото и да е.

Той се изкашля.

— Виола — рече тихо, — направих това за теб.

Притисна някакъв предмет в ръката ми. Сиво камъче, плоско и гладко. От едната му страна беше издълбал името ми със заострени букви.

Внимателно го огледах, проследих извивките на буквите, после свих длан около него. Вървяхме един до друг, без да се поглеждаме. Гърдите ми се бяха разширили от щастие. Чувството набъбна и се блъсна в мен, изтрещя като гръмотевица в ушите ми. Нямах представа, че сърцето ми може да излъчва подобна радост. Надничах крадливо изпод косата си към профила на Джон. Лицето му беше спокойно, непроницаемо, но после забелязах, че върху устните му потрепва усмивка, и го чух да си тананика беззвучно. Той беше изпитал същото като мен.

Когато доближихме до Изи и Майкъл, плъзнах камъчето в джоба си; то се настани между трохите от бисквити, парченцата хартия и счупения молив. Не спирах да го докосвам, за да се уверя, че е там.

— Насам! — повика ни Майкъл.

На пясъчната пътека лежеше мъртъв заек, източил тяло така, сякаш бе умрял насред бърз бяг. Наобиколихме трупа. Джон го побутна с крак. Крехкият скелет се очертаваше изпод тънката като пергамент кожа.

— Застрелян е — заяви Майкъл и се наведе да докосне гърба на заека. — Мъртъв е от известно време. — Приклекна, сграбчи единия заден крак и силно завъртя ръка; дърпаше, докато кожата не се скъса. После се изправи и вдигна лапата високо над главата си подобно на победен трофей.

Сред прашната козина се долавяше някакво движение. Мравки. Направих гримаса, хванах лявата предна лапа с едната си ръка и горната част на крака — с другата. Последва борба със сухожилия, кости и козина — всичките събрани в едно, сякаш бяха залепени, докато накрая не чух костта да се пречупва с пукане, от което ми се повдигна. Отделена от тялото, лапата се превърна в талисман: затоплен от слънцето, покрит с козина и с извити нокти с набита под тях пръст.

— А сега какво? — попита Изи, зачервена и стиснала своята заешка лапа.

— Завържи я на някаква връв и я окачи на врата си — каза Майкъл.

По време на вечерята, докато ровех с вилицата сред парчетата пиле и грейви[1], усещах как заешката лапа се притиска към кожата ми. Вдигнах ръка и докоснах издутината под блузата си. Лапата висеше ниско на връвта и кожата между гърдите ми ме сърбеше. Почесах се и се зачудих дали по нея няма бълхи. Забелязах, че Поли ме гледа, затова бързо дръпнах ръка. Поднесох голяма хапка пилешко към устата си. Почти не усетих вкуса му. Бях загубила апетит, изпълнена с мисли за Джон: тайният му поглед, докато обясняваше как заешката лапа носела късмет, споменът за нашия споделен следобед, неизвестен за останалите.

Във вазата върху масата имаше рози: червени кадифени устни върху дълги бодливи стъбла. Франк ги беше донесъл, увити в целофан. Мама беше вдигнала голям шум, беше ги помирисала и се беше възхитила на свежите цветове. Когато събирахме диви цветя, тя винаги казваше, че не обича да ги вижда във вази; ставало й тъжно, когато ги гледала как умират.

Франк се беше надвесил над чинията си и концентрирано се хранеше. За момент спря, свали очилата си и ги изтри със салфетката си. Мама си беше направила труда да сгъне салфетки за всеки. Въпреки това забелязах мазно червено петно от сос върху ризата му.

— Колко хубаво — отбеляза Франк, преглътна и се усмихна. — Ето това наричам истинско ядене. Много е вкусно, Роуз — заяви той. — Нали, момичета? — Той огледа и трите ни, кимайки окуражително.

Поли широко се усмихна.

— Вкусно е.

Двете с Изи си затраяхме. Отказвахме да се превръщаме в придатък на тяхната тройка.

— На мен повече ми харесват мозъчните гъби — подхвърли Изи.

Мама я възнагради с твърда усмивка.

— Странно име — набързо обясни тя на Франк. — Но всъщност наистина имат чудесен вкус. — Махна с ръце, очерта нагъната форма във въздуха. — И са по-красиви от истинския мозък. Приличат на дантелени.

— Гъби? — намръщи се Франк. — Внимавай, Роуз. Понякога е трудно да се направи разлика между отровните и ядливите гъби.

— О! — Мама се зачерви. — Ако видиш тези… уникални са. Яли сме ги много пъти.

Той се изкашля.

— Не го възприемай погрешно, но наистина се притеснявам от плевелите и листата, които готвиш. Хранителното отравяне е гадно нещо.

Изи и аз се спогледахме с вдигнати вежди.

След вечерята мама предложи „вие, трите момичета“ да наредим заедно пъзел. Двете с Изи се ядосахме от думите й — никога не редяхме пъзели. Заровихме из разхвърляния шкаф с игрите и измъкнахме един, който се казваше „Шепнещият остров“ и изобразяваше картинка от книга на Инид Блайтън със същото име. Беше много лесен, подарък от леля Хети. Тя бъркаше годините ни и често ни изпращаше подаръци, подходящи за много по-малки деца.

Коленичих на пода, прокарвайки ръка по разпръснатите елементи на пъзела. Копнеех да пъхна ръка в джоба си и да проверя дали камъчето все още е там. Имах нужда да прокарам палец по издълбаните букви и да проследя очертанията на името си. Но ако го сторех, Изи щеше да разбере, че има нещо. Какво ти е?, щеше да попита тя, присвила очи. — Много странна си станала.

— Четете ли книгите на Инид Блайтън? — попита Поли, докато нагласяше парче от кула в замъка.

— Понякога — отвърна предпазливо Изи. — Вече ни се струват малко бебешки.

— На мен ми харесват. — Поли се ухили. — Обичам онази, в която отиват на почивка и намират диви понита в блатата, а после откриват, че циганите са ги откраднали. Аз мога да яздя. Вземам уроци. Вие ходите ли на уроци по езда?

— Не — измърмори Изи.

Радостна, че ни е заварила на пода, котката приближи и тръгна напред–назад през пъзела, като мъркаше и разместваше парчетата, размахвайки опашка пред лицата ни.

Франк се беше настанил удобно на дивана, лицето му лъщеше самодоволно — приличаше на прехранено и прекалено пораснало бебе със своите гладки розови бузи и дебели устни. Мама беше събула чехлите си и се беше сгушила до него, подвила крака под себе си. От начина, по който въртеше коса между пръстите си и плетеше мънички, наполовина завършени плитки, ми стана ясно, че си умира за свита на ръка цигара. Франк не одобряваше пушенето. Мама каза, че и без това било време да откаже цигарите.

Погледнах я подозрително: майката, която познавах, се беше променила. Мама вярваше, че дисциплината и правилата спъваха естественото развитие на детето. Беше се запознала с всичките философски възгледи на Рудолф Стайнер, дори беше подчертала някои параграфи от книгата му с твърд молив. Бях я чувала да го цитира, за да добави допълнителна тежест към собствените си идеи. Рутината и чистите чорапи не бяха важни; бащите не бяха необходимост. „Обичта е най-ценното, казваше тя. — Дариш ли човек с обич, всичко ще е наред с него.“

— Не мисля, че някога си ми казвала с какво те е привлякла тази част на света? — попита Франк, отпивайки от чашата с чай.

— О, Съфолк е толкова прекрасно изолиран, нали разбираш? — Тя наклони глава настрани и му хвърли бърз поглед. — Истинска провинция. Не мога да дишам в градовете. — Тя потръпна. — Крайните квартали са толкова… убийствени. Освен това — продължи тя, — когато бях дете, прекарвах доста време тук. Така че не съм чужда на това място.

Слушах я разсеяно. Вече бяхме чували историята за това как леля й и чичо й държали малка чайна в Олдбъро, как двете с Хети прекарвали ваканциите си там и сервирали чай в зелени порцеланови чаши на старите дами. Когато чичо Хорас умрял, оставил на мама малко състояние. Неочаквана изненада. Тъй като не била щастлива в комуната в Уелс, решила, че може да използва парите, за да се засели в Съфолк, да намери място, където да живее с нас.

Но Франк се беше хванал за смъртта на чичото и пропусна важната част, в която ставаше дума за нас, трите, живеещи сами. Започна да поднася съчувствието си с мърморещ тон.

— О, не съжалявай. Бедният Хорас беше много зле — прекъсна го мама. — Аз имах нужда от парите, а Хорас… ами при положение, че тежеше сто и четиринайсет килограма и му липсваше един крак, животът му съвсем не беше песен. Умря от отравяне на кръвта. — Мама повдигна вежди. — Не можаха да намерят ковчег, който да го побере. Когато от погребалната агенция се обадиха, за да съобщят за проблема, леля Сара предложи да му отрежат някой крайник.

— Мили боже! — Франк седна изправено, чаят му се разля и намокри панталоните му. — Каква… предприемчива жена.

— Аха. — Мама затъкна кичура коса зад ухото си и изви гръб като котка. — Може и така да се каже. Толкова е предприемчива, че дори вече е омъжена повторно и се е преместила в Норфолк, където е управителка на кръчма.

Франк изтри чаените петна с маншета си.

— Ще ти сипя още — предложи мама и опря длан на крака му. Наклони чайника. Блестящата течност потече на неравномерни струи, запръска настрани заради нащърбения чучур.

— В крайна сметка — продължи тя — залепиха ковчега и всички стискахме палци да издържи по време на опелото. Както и стана — добави бързо. — Често съм си мислела, че когато си отида, искам да ми издигнат клада насред морето. Като на индусите. Или на крал Артур.

— Роуз, ти си непоправимо романтична. Какво ще правя с теб? — Франк, изглежда, беше забравил за чаените петна и я гледаше втренчено, сякаш току-що беше забелязал, че е направена от шоколад. Ръката на мама се върна върху коляното му. Дългите й пръсти мачкаха лененият плат на панталоните.

— Свършихме! — извиках. — Наредихме пъзела.

Щеше ми се да подбера Франк и Поли, да ги избутам навън и да затръшна вратата зад гърба им. Главата ме цепеше и ме караше да се чувствам смъртно уморена. Искаше ми се трите да сме сами в кухнята, радиото да свири, а мама да прави палачинки. Исках да съм си в леглото, без тайни, без объркани мисли, а Изи да лежи топла до мен и дългата коса на мама да се плъзга по лицето ми; да долавям аромата й и ниския й смях.

 

 

— Къде сме живели преди комуната? — Лъскам една кръгла маса в дъното на магазина за антики на Хети, разположен на Лотс Роуд; върху пръстите си усещам приятелския аромат на пчелния восък. — Аз, Изи и мама. Нищо не си спомням.

И двете с Изи обичаме да се ровим из магазина. Сред масите и столовете от тъмно дърво са подредени викториански кукли, бродирана коприна и пеперуди в стъклени касетки. Сега, след като вече съм навършила петнайсет години, леля ми плаща дребна сума, за да работя в магазина й в неделя. Изолта си е намерила работа в „Биба“ и ходи там в събота. Казва, че съм на мястото си сред антиките.

В момента няма клиенти и Хети седи на един от новите високи столове.

— Ами Роуз живееше тук, в Лондон — отвръща тя. — Върна се от Калифорния бременна с вас двете. Това наистина хвърли всички в огромно притеснение! — Леля държи връзка бели етикети с прясно изписани цени върху тях. Закача един за стола. „150 паунда“, изписано със стегнати цифри. — Татко направо щеше да получи удар, настояваше да бъдете дадени за осиновяване. Роуз отказа, въпреки че той я заплаши да я изхвърли на улицата. — Хети се намества удобно на мястото си и столът проскърцва под тежестта й. — После наистина получи удар и ние наследихме къщата. — Леля ми присвива тънките си устни при спомена. — Тогава вече бях разведена, така че двете с майка ти живяхме заедно известно време. Бяхте съвсем мънички бебета. Няма как да си спомняте как съм сменяла пелените ви.

Зяпвам при тази нова информация: Хети ме е държала в ръце. Вдигала ме е, за да се оригна на рамото й. Мисля, че си спомням очертания на прозорец, тихо тананикане и отекването му в меките ми кости и сгърчените ми пръстчета. Вратът ми е безсилен. Светът се разстила под ъгъл пред мен. Но това не може да е вярно. Не е възможно спомените ми да се простират толкова назад във времето.

Отново започвам да лъскам масата и замъгленият ми поглед прониква в полираните дълбини на дървото.

— Харесваше ми да сте в къщата. Нямах нищо против реването и прострените над ваната пелени — усмихва се Хети. — Нали разбираш, не можех да имам деца. И фактът, че вие двете бяхте на разположение и можех да ви гушкам и храня, ми се струваше истинска благословия. Притеснявах се за вас, когато Роуз ви заведе да живеете в Уелс. Но нямах право да се бъркам.

— Обзалагам се, че не ти е хрумвало, че един ден отново ще се грижиш за нас! — Опитвам се да звуча ведро и спокойно.

Хети въздъхва.

— Няма да те лъжа, Виола. За мен беше истински шок. Смъртта на Роуз и после — две съкрушени от скръб малки момиченца, за които да се грижа… — Тя поклаща глава. — Бях свикнала твърде много със своята собствена компания. Не знаех нищо за гледането на деца.

— Но ти се справи чудесно — прекъснах я. — И все още е така.

Хети пламва и се заиграва с ръкава си.

— Направих всичко по силите си. Мисля, че доста добре се сработихме. Знам, че за вас няма как да е лесно. И се притеснявам за теб, скъпа Виола. — Поглежда ме многозначително. — Не се храниш достатъчно; само кожа и кости си.

— О — отвръщам бързо и се изчервявам, — нищо ми няма. Ям много. Мисля, че имам бърз метаболизъм.

— Като майка ти. Роуз винаги е била слаба като хрътка. — Хети кимва. — Обикаляше наоколо в дълги поли, накичена с мъниста и пера. Никой не би допуснал, че току-що е родила близнаци. До нея се чувствах много дебела. Но никога не съм й завиждала, тя беше от онези хора, които се обграждат с хаос и драма — беше уморително дори само да я гледам. Както и да е, в един момент отвори малка компания за платове на Кингс Роуд. Батик[2] и боядисване. — Хети бързо размърда пръсти пред мен. — Връщаше се вкъщи с ръце на петна. Не продължи дълго. — Въздъхва.

Странно е, като си помисля, че сме били градски бебета. Че, развяла поли, мама ни е разхождала в бебешка количка по Кингс Роуд.

— Тогава имаше друг мъж — спомня си Хети, — музикант. Истината е, че майка ти не успяваше да проникне под повърхността на нещата. Татко казваше, че е като свраките. Избираше нещо, хващаше го, после го изпускаше. Но трябва да й се признае, че проявяваше постоянство в едно — майчинството. Много се гордееше с вас. Обичаше ви, Виола. Теб и сестра ти. Никога не се съмнявай в това.

Примигвам, за да спра внезапно бликналите сълзи, и забелязвам, че очите на Хети също са влажни. Двете шумно покашляме и аз за пореден път се съсредоточавам върху полирането на масата.

— Именно тогава — продължава Хети с дрезгав глас — Роуз най-неочаквано заяви, че й се повдига от Лондон. Каза, че искала да отгледа дъщерите си на място, където да могат да усвоят здравословни духовни ценности. По него време ми съобщи за намерението си да се премести в Уелс. Вече бяхме продали къщата на баща ни. — Хети става, прикрепя етикет към една стандартна лампа. — Оказа се, че кредитът по нея не е погасен, така че не забогатяхме за една вечер. Но аз успях да отворя този магазин. Бившият ми съпруг беше в бизнеса с антики, така че имах някои връзки. Разбира се, Роуз загуби малко пари в авантюрата си с фирмата за платове. А вероятно е и раздала част от тях. Парите не се задържаха у нея. Но разполагаше с достатъчно, за да финансира преместването ви в Уелс. С вас дойде и приятелят й, художник — може би го помниш? Мисля, че се казваше Тим… Но тази връзка се разпадна след две години. Тогава Роуз ми писа, за да ме осведоми, че трите сте се преместили в една комуна наблизо. Беше много развълнувана. Каза, че най-накрая намерила идеалния начин да живее и отглежда децата си.

Звънчето на входната врата иззвънява и Хети прокарва длани по полата си от туид, надява си специалната физиономия на търговец на антики.

Откъм улицата долита струя въздух, прозвучава мъжки глас. Прашинките в задната част на магазина танцуват около мен. Помня ли Тим? Мисля, че се сещам за някакъв усмихнат човек с боя по обувките. Но преди всичко си спомням колко еднакви бяха мъжете, минаващи през нашата комуна, как се сливаха в един образ с раздърпан пуловер, мръсни крака и китара. Миришеха на никотин и немита коса. Със своите високи мъжки гласове и флегматични жестове стояха между майка ни и нас.

Бележки

[1] Вид сос, който се приготвя от изтичащите по време на готвене сокове от месото и зеленчуците. Сервира се с печени меса, ориз, картофено пюре. — Бел.ред.

[2] Разноцветен, ръчно боядисан памучен плат. — Бел.ред.