Саския Сарджинсън
Близначките (17)

16

Изолта отново изважда чека от плика. Прочита цифрата в карето, макар че вече я знае наизуст. Прокарва пръстите си по хартията. Държи чека от два дни. Днес ще го депозира в сметката си. Това ще означава, че е приела условията им. Консултира се е с адвокат, просто да се увери, че са й предложили правилната сума, и той й отвърна:

— Парите са добри. Не си струва да ги оспорваш.

Бен тихо и одобрително беше подсвирнал.

— Вземай парите и бягай, Изи. Можем да си направим прекрасна почивка на Сейшелите или нещо подобно. Прати ги по дяволите. Струваш двайсет пъти повече от Сам Фаулър.

Парите означават, че няма да й се налага веднага да започне да си търси друга работа. Разполага с достатъчно, за да плати дълговете си и да живее, без да работи, дълго, месеци наред, стига да е пестелива. Но Изолта не е в настроение да пести. Вътре в нея, подобно на пара в чайник, кипи необуздана енергия. Почивката не е това, което иска. Не знае какво иска.

За момент се поколебава дали да съобщи на Хети за съкращението си. Но леля й никога не е била съвсем наясно с какво точно си изкарва хляба Изолта. За нея светът на списанията е напълно безсмислен. Откакто се е преселила в Ирландия, Хети се е посветила на ежедневна борба с жестокото отношение към животните и дели къщата си с цяла колекция бездомни кучета и котки. Изолта осъзнава, че би могла да отиде да види леля си — да си купи самолетен билет до Корк и да прекара там един дълъг уикенд, — но въпреки че много обича Хети, не е сигурна, че е в настроение да понесе свободно шляещите се по цял ден животни, купичките им с храна, както и космите и мръсотията, покриващи всичко, в това число възглавниците и покривките на леглата.

Не за пръв път пропуска да съобщи на Хети какво се случва. Искаше да й пише и да й каже, че отново са приели Виола в болницата, но сестра й побесня, когато й спомена за подобна възможност.

— Не мислиш ли, че вече е направила достатъчно за нас? — възкликна Виола. — Знаеш какво стана последния път, когато се втурна насам. Трябваше да намери хора, които да се грижат за всичките й животни. И когато пристигна тук, не можа да направи нищо за мен, така че си беше пълна загуба на време. Няма никакъв смисъл да й се казва — моля те, недей.

Изолта разполага с цял ден, в който единственият й план е да отиде да види Виола. Как да си запълни времето? В списанието винаги имаше спешни редакторски срещи, а моделите, стиснали буковете си, се редяха на опашка, за да ги приеме. Представя си заместничката си — безлико, безименно, безполово същество — да съчетава тоалети в нейния моден гардероб и да рови из релсите с дрехи заедно с Луси. Главата й забучава като лента на забързан кадър — представя си как непознати пръсти издърпват шапки, захвърлят рокли настрана, развяват шалове, подобни на ярки знамена.

Отваря гардероба в апартамента си и се докосва до вълна и кожа. Изважда една черна плисирана копринена пола и я пуска на пода. Вече няма нужда да се докарва. Може да се облича както си иска. Никой не я гледа или преценява. Избира чифт джинси и една стара тениска на Бен. Ще й трябва ли яке? Наднича навън, проверява какво е времето. На фона на безоблачното небе се открояват сгради и дървета с тъмни изострени ъгли. Дори през затворения прозорец се чува бодрата птича песен.

Изолта присвива очи срещу ярката утринна светлина и внезапно си спомня за ритуалите, които двете с Виола извършваха в чест на слънцето. Идея, до която бяха дошли, след като майка им ги беше завела на една друидска церемония преди много години. Изолта си беше измислила свой език, изкривени въображаеми думи. Виола си мислеше, че сестра й е открила някакъв древен език. Все й се искаше да признае, че си го е измислила, но така и не го направи. После двете престанаха да вярват.

На постелката пред вратата лежат две писма, адресирани до нея. Сметката за газта и плик, надписан с непознат за нея почерк. Вътре открива писмо от конюшните „Съфолк пънч“. Чете и препрочита редовете, като проследява изреченията с пръст. Смръщва вежди. Устните й се разтварят от изненада и тя поклаща глава в празното фоайе. Канят я да посети новите конюшни, да види жребчето, което една от кобилите току-що е родила. Разбира, че самата тя си е докарала тази нежелана покана. Преди няколко месеца беше чула, че организацията за защита на породата „Съфолк пънч“ се нуждае от финансова помощ, спомни си огромните коне с цвят на мед, които държаха край блатата до морето. Едно модно шоу и разпродажбата на дрехи и гримове от рафтовете в списанието бе достатъчно за събирането на щедро дарение. Тогава беше доволна, че може да предложи някаква помощ. Харесваше й да знае, че конете са все още там, че вървят през високата трева, че стоят търпеливо до портата с наострени уши, сякаш заслушани в шума на вълните.

Но не й се беше наложило да свърши нещо трудно. Помощта й не включваше ходене дотам. Не трябваше да напуска Лондон. Пъха писмото в чантата си. Дано не забрави да изпрати любезен отказ.

Решава, че ако ще харчи отговорно, не бива да ползва таксита, преди да си намери нова работа. Ще отиде при Виола с автобуса. Спомня си как Бен й се беше присмял.

— И ти се смяташ за лондончанка! Не само, че автобус номер осемдесет и седем ще те закара буквално до централния вход на болницата — беше казал той, — но и спирката му е в края на твоята улица.

Така че сега чака на въпросната спирка заедно с някаква млада майка, мрънкащото й бебе и един възрастен човек, който си чопли носа, загледан втренчено пред себе си. Изолта си слага слънчевите очила. Не можа да го обясни на Бен, но откакто беше дошла в Лондон, си беше обещала, че никога няма да бъде бедна и никога няма да зависи от някого за нещо. Не иска да бъде като Роуз.

Спирката е разбита. Под обувките й скърцат натрошени стъкла. През нащърбения отвор в стената вижда шайката гарвани, които се преследват в тревата на отсрещния площад. Пред очите й за кратко се мярка споменът за тъмните птици, излитащи през един прозорец на защитната кула. Смръщва чело, примигва, за да отпъди видението. Един гарван стои на релсите и я гледа дръзко и преценяващо, отворил хищната си човка, сякаш се кани да й каже нещо. Има едно детско стихче за подобни птици в пай. Не. Не точно. В стихотворението се говореше за двайсет и четири коса. Гарваните са прекалено заплашителни и жестоки. Повече подхождат за по-тъмните краски на някоя вълшебна приказка — където да правят компания на вълци и вещици.

Когато влиза в отделението на Виола, не се стърпява и поглежда към отсрещното легло, доволна, че старицата изглежда заспала. Облекчението й прераства в ужас, когато зърва Виола. Сестра й лежи на възглавницата със затворени очи, към нея е прикачен сърдечен монитор. В ръката й са забили нова система. Докато Изолта приближава, Виола започва да кашля — кух, режещ звук.

— Какво е това? — прочиства гърлото си Изолта и посочва към системата и към мигащия апарат. — Да не би сърцето ти отново да ти прави номера?

Виола поклаща глава.

— Кръвното ми е ниско. Просто го следят.

— Тази кашлица ми звучи гадно. — „Трябва да запазя спокойствие“, мисли си Изолта. Но страхът вече изтласква насила въздуха от дробовете й, кара собственото й сърце да забие учестено.

— Най-обикновена кашлица — дъхът на Виола е леко свистящ, — развила съм някаква тъпа белодробна инфекция.

Изолта се чувства брутално цяла, упорит боец. Сестра й сякаш е безплътна. Прилича на сянка — въздух и дух. Синкавата й кожа, подобно на мрежа, придържа топящите се кости едни към други. Виола страда като древна светица.

— Не! — вика високо Изолта. Не е имала намерение да го прави.

Виола озадачено я поглежда.

— Това не ми харесва. — Изолта ръкомаха, после ръцете й увисват безпомощно от двете й страни. — За бога! Виола! — Гласът й пресеква. — Защо го правиш? Защо?

Виола се затваря в себе си. Около чертите на лицето й сякаш се образува ледена кора, покрива я. Тя се извръща настрани от Изолта.

— Недей. — Думата е произнесена шепнешком, последвана от нова кашлица. Изолта наблюдава как спазмите разтърсват костите на сестра й, забелязва треперенето на ребрата и раменете й. Изглежда така, сякаш ще се разпадне. Задъхва се и гърдите й засвирват.

До леглото изниква медицинската сестра. Хваща китката на Виола, проверява пулса й, поглежда към монитора. После извръща очи към Изолта.

— Може би ще е по-добре да дойдете по-късно — кимва, но не грубо. — Мисля, че на сестра ви й трябва почивка. Ще й вкараме малко кислород.

Изолта кръстосва из болничните коридори. На приземния етаж открива кафене и си поръчва кафе. Сяда на зелен пластмасов стол пред зелена пластмасова маса и отпива от блудкавата течност. Болничният живот кипи около нея. Пациенти в нощници си купуват сладкиши и списания от магазина отсреща. Върху лъскавите пластмасови столове седят превити над храната си хора, вперили поглед пред себе си. Един санитар на съседната маса се обляга на лакът и унило си играе с празно пакетче от захар. Изглежда изтощен.

Изолта обръща хартиената чаша; тя оставя влажни кръгове върху масата. Не трябваше да си изпуска нервите. Това никога не е водило до нищо добро. Беше се уплашила, когато беше видяла прикачената към Виола апаратура. Сега се страхува, че сестра й не разполага със съпротивителни сили, за да се пребори с една инфекция. Гладът е изчерпил всичките й резерви. Накрая ще я убие нещо подобно. И Изолта е безсилна да стори каквото и да било.

Дръзкото настроение я е напуснало. Гърлото я боли. Почти никога не плаче. Скръбта й е суха, стържеща, подпалваща гърлото й. Усеща как гласните й струни се свиват. Чувства се наранена. Поглежда в чантата си с надеждата да открие там някой ментов бонбон и попада на снимката на коня. Забравила е, че е вътре. Дали Виола ще се сети за онази сутрин? Ще си спомни ли как с момчетата намериха загубения кон?

Обратно в отделението. Виола обръща глава и се усмихва на Изолта. Кожата в ъгълчетата на напуканите й устни болезнено се разтяга. Виола бързо прощава. Това винаги е било едно от ценните й качества. Изолта внимателно сяда до леглото. Изважда снимката на коня и я слага в ръката на сестра си.

— Виж — казва, — спомняш ли си?

Не знае какъв отговор очаква. Снимката на коня е като предложение за мир.

— О, да. Ти събра помощи, нали? — Виола се вглежда в коня. — Това беше добре. — Погледът й се замъглява. Изпуска снимката, сякаш пръстите й нямат достатъчно сила да я задържат.

— Аха. — Изолта поема дълбоко дъх. — Днес получих писмо от организацията. Канят ме да ги посетя.

— Да отидеш в Съфолк? — произнася с мъка Виола, взема отново снимката и я поглежда. — Да се върнеш? — В гласа й се усеща тревога, искрица интерес.

— Да.

— И?

— Не знам — ще й се Виола да погледне към нея. — Луда идея наистина. Не искам да ходя. Мина… толкова време. Пък и е твърде далеч за един ден.

Виола болезнено извръща глава.

— Отиди. Трябва да отидеш. — Настойчивостта в думите й я измъчва.

— Но… — Изолта се мръщи, изненадана и разколебана. — Не знам… Искам да кажа, че не знам как ще стигна дотам. Не шофирам.

— На два часа път е. Вземи влака. — Гласът на Виола се стяга от нетърпение.

Изолта кашля, поглежда опакото на дланите си. Тялото й е напрегнато от съпротива.

— Моля те. — Виола премества пръсти към Изолта. — През цялото време си мисля за там. Сънувам. И през деня. Прехвърлям всичко отново и отново. — Тя сграбчва китката на сестра си с изненадваща сила.

Изолта иска да й каже, че завръщането е невъзможно. Всичко е различно. Онова, което е станало, не може да бъде променено. Изречените думи не могат да се върнат назад. Съществуват само движение и промяна, и надежда, че времето ще те отнесе достатъчно надалеч, за да избледнеят контурите на ужаса и да се размият.

— Нищо не можем да променим — тихо изрича Изолта. Не помръдва под костеливите пръсти на сестра си.

— Знам. Знам. Но… — Виола поклаща глава, отмества ръцете си. — … Искам да разбера какво става с момчетата. Не може и ти да не го искаш. Ние ги изоставихме, Из. Знаеш, че е така. Продължихме напред, като се престорихме, че нищо не се е случило. Никога не говорим за това. И на мен ми писна. — Нова кашлица, дълбока, разкъсваща. — Писна ми от всичко. И от мен самата.

— Добре — Изолта хвърля бърз поглед към сърдечния монитор, — щом искаш, ще отида. След като е толкова важно за теб. Но трябва да ми обещаеш, че ще се опиташ, Виола. Ще се опиташ да се храниш. Ще се опиташ да подобриш състоянието си.

Виола я поглежда и кимва.

— Ще ти се обаждам всеки ден. — Изолта прехапва устни. — Няма да отсъствам дълго. Само един уикенд. Ще разпитам наоколо. Ще видя дали можем да ги открием.

— Остани толкова дълго, колкото се налага. — Виола затваря очи. — Не се притеснявай за мен. Няма да отида никъде.

Внезапно поглежда към Изолта, прави опит да повдигне глава, с мъка се подпира на лакти.

— Усещам, че двамата имат нужда да бъдат открити, Изи. Не спирам да ги сънувам.

Продължава да стиска снимката на коня.

Пълното осъзнаване в какво е допуснала да бъде забъркана кара Изолта да се спре насред улицата пред болницата, неспособна да помръдне. Колите я подминават. Учениците си подвикват един на друг от другата страна на тротоара. Страхът се събира в нея, оплита се и се стяга на възел. Няма връщане назад. Трябва да отиде. Обещала е. В миналото е подвеждала Виола. Ако успее да направи това, може би ще компенсира останалото. Може би то ще помогне нещата между двете най-сетне да се оправят.

 

 

Изолта стои насред групата момичета около едно табло. Търси името си в списъка. Прехапва развълнувано устни, когато разбира, че е първа по резултат в срочните изпити. Не откъсва очи от думите. „Изолта Лъв. 87%. Английска литература.“

— Браво — поздравява я някой.

— Първа си по пет предмета. — Хелън промушва ръка под лакътя й. — О! Удивително.

Изолта усеща как удоволствието обагря страните й.

Гласовете на момичетата ехтят около нея. По коридора кънтят стъпки. Шепот докосва стените с цвят на магнолия, издига се нагоре сред извитите опорни греди на залата. Лабораториите миришат на химикали и съскащи Бунзенови горелки. Във вторниците играят хокей на ветровитото игрище, облечени в блузи от памучно трико и тъмносини полички. Изолта е открила, че е добра с хокейния стик, с провирането на топката през буците пръст и настръхналите крака на останалите момичета.

— Можеш ли да дойдеш? — Хелън чака нетърпеливо.

Парти по случай четиринайсетия ми рожден ден, се чете върху поканата, изписана със завъртян шрифт. Отгоре се виждат балони и звезди. Изолта вдига поглед.

— Да, с удоволствие.

Ненормалница. Мръсно хипи.

Двете с Виола, залегнали сред надгробните плочи в очакване на училищния звънец: обучаваните у дома самотници, очакващи да бъдат пуснати отново в горите, на свобода. Да се изгубят сред дърветата.

— Супер. — Хелън се усмихва.

Изолта усеща как потта избива под мишниците й. Отпуска ръце встрани. Трудно е да си популярен. Изисква се усилие да играеш тази роля. Виола не иска да й помага. Прави се на възможно най-грозна и отказва дори да направи опит да се впише в новата среда. Изолта нехайно затъква коса зад ухото си и възприема правилния тон.

— С какво ще си облечена?

Но Хелън леко се мръщи, сякаш изпитва неудобство. Виола се е появила беззвучно от една празна класна стая; завърта се около тях, наднича изпод водопада от наскоро боядисана черна коса. Подсмърча и поглежда към Изолта.

— Ще хващаш ли автобуса?

— Виола. — Хелън прочиства гърлото си, произнася името й високо, сякаш Виола е глуха или тъпа. — Искаш ли да дойдеш на партито ми?

Очите на Виола се разширяват. Тя поглежда към Изолта, прехапва устна и забива очи в ожулените си обувки, които са в противоречие с училищния правилник.

— Не — бързо отвръща Изолта. — Виола всъщност не обича партита. Няма да ти хареса, нали, Виола?