Саския Сарджинсън
Близначките (31)

30

Мама беше в кухнята. Скочи, отвори уста, сякаш да каже нещо. Но щом ме видя да куцукам след Изи с ръка върху раната, устните й се затвориха в права линия. Докато ме настаняваше на една табуретка в кухнята и премяташе хавлиена кърпа около раменете ми, поклащаше глава.

— Честна дума, Виола. Избираш най-неподходящия момент. — Сложи чайника да заври. — Какво си направила?

Изглеждаше красива и чиста, косата й лъщеше, устните й бяха свежи като листенца на роза. Беше облечена в рокля на цветя, която не бях виждала преди. Мама препаса престилка, сипа вряла вода и сол в едно легенче и се зае да потапя вътре една кърпа, да я изцежда и да попива лицето ми.

— Не мърдай — инструктира ме тя.

Копнеех да ме прегърне. Да се скрия в топлината й и познатите ми аромати. Но мама беше рязка и ядосана. Прегърбих се, отпуснах нещастно рамене, преглътнах сълзите си — чувствах се отблъсната. Грубата кърпа се притисна към кожата ми. Болката ме прониза. Устата ми се напрегна от усилие да замълчи. Опитах се да се дръпна.

— Недей! — заповяда ми тя. — Трябва да видя какво си си причинила.

Водата се обагри в розово. Мама се намръщи.

— За бога! Ще има нужда от шевове. Трябва да отидем до „Бърза помощ“. Ще се обадя да кажа на Франк.

Защо беше нужно Франк да разбира? Но докато се качвах в коша на мотора с руло тоалетна хартия в ръка, забравих за него. Главата ми бумтеше, разкъсаната плът пулсираше. Мама караше бързо, Изи се държеше здраво за кръста й като някоя мида. Кошът подскачаше над издатините и се пързаляше на завоите. Мятах се от едната страна на другата, забила крака в пода. Летните бордюри прелитаха покрай нас в размазано изумрудено, копривата и клоните шибаха по издрасканото предпазно стъкло.

Мина ми през ума, че ще съм грозна и никой никога няма да поиска да ме целуне. Изолта беше откраднала моята целувка. Може би вече никога нямаше да ми се отвори шансът да разбера какво е да те прегръщат така. Какво е Джон да ме прегръща така. Той обичаше нея. В разкъсаната ми плът се смесваха слюнка и кръв. Мразех Джон. Мразех Изи. Пъхнах ръка в джоба си, набутах пръсти в мръсните му краища. Камъчето беше изчезнало. Сигурно беше паднало, когато скочих. Потръпнах. Кошът се наклони над една дупка. Догади ми се. Задавих се, горчивата жлъч опари гърлото ми. Повърнатото излетя измежду пръстите ми: в скута ми се изля воняща пресечена течност.

В болницата не се наложи да чакаме дълго. Вкараха мама и мен в една стая и дръпнаха завеса покрай нас. Лекар в бяла престилка вдяна голяма игла и попита дали са ми слагали ваксина против тетанус. Приведе се ниско над мен, така че видях върха на клепките му и порите по носа му.

— Страхувам се, че малко ще боли — предупреди ме той. Устата му се отваряше и затваряше като на риба. Видях извитите му предни зъби, подуших наситения му дъх.

Затворих очи и сграбчих ръката на мама.

— Дръж се здраво — произнесе тя и гласът й потрепери.

Болката избухна в главата ми. Сякаш в устата ми се заби остро стъкло и се зарови в носа ми; и ето че отново падах — буца плът, торба с мазнини и кости, цепеща въздуха. Усещах тежестта си в тънката мрежа от светлина и вятър. Нищо не ме задържаше изправена. Земята се приближаваше към мен, бърза, твърда и гневна.

— О, Виола! — прошепна мама. — Храброто ми момиче.

От гърлото ми се откъсна стегнато ридание и най-накрая заплаках.

Излязохме в чакалнята. Очите ми бяха подпухнали и приличаха на цепки, лицето ми бе съшито с черен конец. По задната стена на гърлото ми пареше антисептична пудра. Франк и Поли седяха на пластмасови столове до Изи под ярките светлини в чакалнята.

— Те защо са тук? — Облегнах се на мама, още се чувствах замаяна.

Тя ме остави, за да целуне Франк по синята като боровинка буза. Ръката му, по която липсваха косми, се плъзна около тялото й и мама се отпусна върху намачканата му риза, сякаш й харесваше да е толкова близо до него и не възразяваше, че мишницата му е закачена на рамото й. Осъзнах, че роклята, в която е облечена, е от същия плат, над който се беше трудила сутринта. Никога не беше завършвала рокля толкова бързо.

— Виола. — Франк поклати глава, без да отмества ръка от кръста на мама. Фиксира ме с белезникавите си очи. — Какво чувам за някакво падане от стени? Мисля, че вие, момичета, прекарвате твърде много време с онези момчета. Страхувах се, че ще се случи нещо подобно — казах на майка ви, че са от лош сой. — Той се намръщи. — Ябълката не пада по-далеч от дървото.

Мама сви рамене и ни погледна.

— Може би са прекалено диви. — Гласът й звучеше ниско, извинително.

Двете с Изи се спогледахме. Дивотата беше хубаво нещо. Мама винаги ни бе повтаряла, че дивото е прекрасно. Рядко, красиво и вълнуващо. Цял живот живеехме по законите на дивото. Сега тя се беше обърнала срещу нас.

— Е… — Мама хвана Франк за ръката. Изкашля се и ни по-гледна. — Не си представях, че всичко ще протече по този начин, но… планирахме да ви го съобщим тази вечер. И така…

— Това, което майка ви се опитва да каже — прекъсна я Франк, като й се усмихна търпеливо, — е, че я помолих да се омъжи за мен и тя ми оказа честта да приеме.

Поли извика радостно и развълнувано плесна с ръце.

Мама изглеждаше засрамена, но доволна. Засмя се и се наведе да я целуне. С ненужна сила Поли преметна ръце около майка ни и я прегърна. Мама отвърна на прегръдката й, после Поли притисна устни към шията й.

Почувствах как Изи се затвори. Усетих я как се гмурна дълбоко в себе си. Не каза нищо. Само гледаше втренчено напред. Не ме погледна. Вдигнах ръце към лицето си; чувствах се така, сякаш трябваше да се държа, за да не се разпадна на парчета. Концентрирах се върху задачата да притискам страните си, уморената болка се гонеше сред конците на шевовете ми.

Чакалнята беше претъпкана с народ. Онези, които седяха наблизо, вдигнаха погледи в очакване на допълнително развлечение. Един мъж с найлонова торбичка в ръка ми намигна. С крайчеца на окото си забелязах как към нас се извръща някаква жена. Беше пияна, с рана на челото; провисналата й нощница разкриваше висналите й гърди. Цялата чакалня отбягваше да влиза в зрителен контакт с нея. И сега пияната вървеше със залитане към нас и се оригваше.

— „Ще се женя сутринта…“ — пропя с накъсан, размазан, хълцащ глас.

— Може ли да съм шаферка? — питаше задъхано Поли.

Жената, забравила думите на песента, се вклини в нашата малка групичка, ухилена до уши, издиша алкохолни пари и измърмори под носа си:

— Коя от вас е късметлийката?

— Всички можете да сте шаферки — бързо рече мама, докато се отместваше към вратата и ни правеше знак да я последваме. — Няма ли да е прекрасно? — подхвърли през рамо.

— Мисля, че ще повърна — казах.

Сватбата, планирана за края на септември, щеше да е скромно събитие и да се състои в местния ритуален дом. Мама ни каза, че след това ще се преместим при Франк и Поли.

— Имат повече място от нас — обясни тя. — Ще ви е по-лесно да хващате автобуса за новото ви училище оттам.

Цупехме се.

— Не искаме да се омъжваш за него — каза Изи. — Не искаме да се местим.

— Ще имаме свястна вътрешна тоалетна — опита се да ни подкупи мама. — И парно през зимата.

— Твърдеше, че външната тоалетна ти харесва. Казваше, че е автентична.

— И без това не бихме могли да останем — отвърна мама с тих равен глас. — Свършихме парите. Нямам никаква квалификация. Питах в супермаркета за работа. Беше обидно. И никой не купи куклите. — Лицето й стана строго. — Безнадежден случай съм.

— Но ти каза — продължих, без да я поглеждам, — каза, че ще сме си само ние трите.

— Е, сбърках — тросна се мама. — Не се справих както трябва. Смятах, че ще успея. Но не можах. — Гласът й потрепна. — Нали разбирате, самотно е, когато трябва да вършиш всичко сама.

Погледнахме я, без да разбираме. Нали имаше нас?

— Франк е мил и добър човек. Дайте му шанс. И двете сте ужасни инати. — Тя издуха носа си в една намачкана салфетка, която извади от джоба си. — Всичко ще е наред. Трябва да ми вярвате.

— Повече никога няма да ти вярваме — отвърна й Изи. — Никога.

— Поли ще е новата ви сестра…

Загледахме я втренчено, очите ни блестяха от отвращение.

— Е, обичам го и ще се омъжа за него. — Мама вирна брадичка, лицето й се затвори. — Вие сте деца. Не можете да разберете. Просто ще трябва да свикнете.

Миех си зъбите внимателно. Болеше ме, ако отворех устата си широко. Изплюх се в кухненската мивка. В бялата пяна личаха следи от кръв.

— Може би не е прекалено късно — казах тихо. — Мислех си дали да не помолим вещерите да прокълнат Франк. И сватбата. Да направят така, че това да не се случи.

— Вместо да спасим жертвените животни? — попита Изолта.

— Не знаем дали те са убили кучето — рекох. — Но знаем, че отиват в гората при пълнолуние. И че имат сили.

— Да. — Очите на Изи се разшириха. — Права си. Мама не го обича. — Пъхна четката в устата си и я извади. — По-късно ще ни благодари.

Нищо не трябваше да възпира желанието ни да бъдем свободни — така ни беше казала мама. Но тя самата се страхуваше. Усещахме го в нервната й усмивка и в начина, по който се преструваше, когато беше с Франк; винаги се смееше на неща, които не бяха смешни; вече не събираше храна от храстите и дърветата; стягаше дългите си стъпала в обувки. Той я беше променил. Дали не я караше насила да се омъжи за него?

— Може би трябва да занесем нещо на вещерите — предположих. — Да им обречем нещо.

 

 

В началото срещите ми с момчетата бяха трудни. Джон и Изи предпазливо се заобикаляха и отбягваха да се гледат в очите. Майкъл беше в лошо настроение, бързо се палеше и се нахвърляше върху брат си, а на Изи се цупеше. Джон не каза нищо, но аз го улових да гледа към раната ми. Беше ме срам от кръстосания черен шев. Чувствах се грозна и глупава. Изи не беше казала нито дума за целувката. Не можех да се насиля да я попитам какво е било усещането. Тя си мислеше, че съм разстроена заради лицето ми, и се опитваше да се държи внимателно и загрижено с мен. Мразех я за това и я наказвах, като прегръщах нещастието си още по-плътно, стоях притихнала и намръщена.

Но новината за сватбата помете заплетената ревност. Беше безопасна тема за разговор и проблемът ни засягаше поравно. Момчетата се вкопчиха в идеята да се намери оброк.

— Оставете на нас — каза Майкъл. — Във фермата ще изкормват сърна.

Чудехме се какъв ще бъде животът ни в къщата от червени тухли в града — с ужасните мебели и закачените по стените рамки със сертификатите на Поли; вечерите, прекарани в мълчание около грозната им маса, и Франк, който убеждава мама, че сме големи дивачки и не трябва да се срещаме повече с момчетата, а вместо това е добре да прекарваме времето си в уроци по музика и писане на домашни.

Майкъл и Джон ни чакаха в двора на църквата. Опънати върху един гроб, двамата изглеждаха запотени, разгорещени и доволни от себе си. Носеха торба. Приклекнахме сред надгробните плочи и Майкъл отвори торбата. Вътре лежеше нещо розово и сурово, голо същество, сгънато като тайна на дъното. Подуших зрялата сладост на месо.

— Това е ембрион — обясни Джон. — На сърна. Беше в една кофа. Мъжете от фермата го отрязаха от корема на майката.

Извадиха го да ни го покажат. Беше малък колкото длан. Мъничките крачка бяха кремави на цвят и деликатни, като полумесеци; очите — затворени зад мрежа във виолетови луковици. Под прозрачната кожа прозираха вени. Като мъртви реки.

Изи протегна ръка.

— Красив е — каза и гласът й потрепна. — И странен. Прилича на извънземно или нещо подобно.

Насилих се да докосна ембриона. Голата кожа беше твърда, но топла и лепкава върху пръстите ми. Сетих се за козлето на Тес и през тялото ми премина тръпка.

— Някой да е минавал по гроба ти? Може би е тук — каза Майкъл и натисна с крак една издигната могила.

Не му обърнах внимание, но Джон го бутна по рамото.

— Затваряй си устата, момче.

— Утре вечер — рече Майкъл. — Ще се срещнем на кръстопътя.

Джон върна мъртвия ембрион в торбата и ме погледна.

— Добре ли си? — попита ме тихо.

Кимнах и спуснах косата си като завеса пред лицето си. Бях се видяла в огледалото на мамината спалня. Знаех как конецът се врязва в кожата ми и силно я опъва. Покрай всеки бод се надигаха издатини от възпалена плът. Линията, която тръгваше от носа ми и пресичаше устната ми, беше станала тъмночервена. Сърбеше ме. Щяха да махат конците след два дни, но щеше да остане белег.

 

 

1980 година

„Джон,

Отново съм аз. За малко трябваше да вляза в болница, но сега ме изписаха и се чувствам по-силна.

Вече не живеем у Хети. Тя продаде къщата и се премести в Ирландия. Мечтата й беше да живее там и да спасява бездомни кучета. Изи и аз я убедихме, че ще се справим без нея. Хети настоя да отвори сметка на наше име, с която да ни помага за наема. Сега с Изи живеем отделно.

Едно време изобщо не можех да си представя, че е възможно подобно нещо.

Тя се премести при приятели, а аз съм в един приют в Брикстън. Хората тук ми харесват — предимно художници са. Това е първото място, което ми прилича на дома ни.

Чудя се какво правиш. Намери ли си работа? Двамата с Майкъл още ли живеете заедно? Може би дори сте се установили на едно място — и сте се оженили. Не мога да понеса мисълта за това. Извинявам се. Просто не мога.

Не съм сигурна какво ще си помислиш за мен, ако ме видиш сега. Изглеждам различно. Помниш ли как някога Майкъл ме дразнеше, че съм дебела? Сега съм слаба. Грозно слаба. На Изи изобщо не й харесвам. По някакъв странен начин ми доставя удоволствие да я ядосвам. Предполагам, че аз също съм й ядосана — заради това, че е щастлива или поне се преструва на такава, макар да знам, че дълбоко в себе си не е.

Имам халка на носа. Тук всички имат. Сложих си я на Камдън Маркет. Когато бях по-малка, се опитах сама да си пробия ушите. Прецаках работата. Ти щеше да ми кажеш, че съм лигла. Много ми липсваш. Дори след всичкото това време. Лондон няма да ти хареса. Но аз често си представям, че си тук, че вървиш до мен…

Виола“