Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

23

Кошмарът остава, плиска се в Изолта, мрачно мокър, коварен и обвинителен. Тя тръгва по пътеката към конюшнята. Стъпалата й вдигат малки облачета прах, от които обувките й побеляват. Майка й не получи своята огнена клада сред морето. Беше кремирана в местното гробище, в една ниска, ужасна постройка от червени тухли. Някъде там трябва да има мъничко парченце земя и плакет с името на Роуз върху него.

Утре вечер ще бъде в Лондон, мисли си Изолта с облекчение. Бен каза, че ще я вземе от гарата. Беше му се обадила рано, преди Дот да сервира огромната домашно приготвена закуска върху масата. Не му каза за ходенето насън. Той бързаше. Едно такси идваше да го вземе и откара до студио в Праймроуз Хил. Говореше й забързано и несвързано, изруга, когато опари устата си с кафе.

— Ще се върна утре — информира го Изолта.

Беше наблегнал на своето „Добре!“, но на нея й беше ясно, че не се е концентрирал истински върху думите й. Беше развълнуван, че е нает от нов агент и вече е погълнат от работата си за деня. Искаше да го попита дали е бил искрен, когато й беше казал, че я обича. Но докато приказваше с нея, Бен отиде да отговори на домофона. Чу неговото „Слизам след минутка, приятелю“, успокояващо гласа на таксиметровия шофьор. Беше разсеян, нямаше търпение да тръгне.

— Ще се видим на Ливърпул Стрийт — обеща й, преди да затвори.

Дворът на конюшните е наситен с миризма на коне и тор. Мухи, привлечени на рояк над една купчина изпражнения. Изолта чака до портата, а слънцето блести в очите й. Усеща топлината му като ръка върху гърба си. Беше си помислила, че ще я посрещнат. Беше си представяла някаква церемония, рязане на ленти или чупене на бутилка шампанско. Но флагчетата липсват и всички я игнорират. Един мъж в синя риза мие с маркуч копитата на кон. Друг мъж, също в синьо, бута през двора ръчна количка, натоварена със слама и конска тор. Тя поглежда към по-възрастен мъж в бежов кадифен панталон и с карирана риза. Впряга два „Съфолк пънч“-а в ярко боядисана каруца. Изглежда, той е главният тук.

— Да — представя се мъжът, когато го доближава, — точно мен търсите: аз съм Бил. Управителят на конюшните. — Прокарва пръст около яката си. Изолта забелязва избилата върху челото му пот.

— Запознайте се с Нетълс. — Бил погалва единия кон по главата. Карамелената козина на животното е напръскана с бели петна. — Едър е за пънч. — Конят дъвчи замислено от ръката на Бил. — Трябва да го впрегнем с още един кон, също толкова едър като него. Иначе няма да могат да работят в екип.

Изолта вдъхва аромата на топъл жребец. Отново е на дванайсет. Джон духа в ноздрите на един кон. Огромното животно се укротява под допира му. Майкъл се обръща към нея и я пита: „Искаш ли да се качиш?“ Тя стъпва на дланта му, пръстите му леко докосват глезена й.

Бил продължава да говори. Изолта прави усилие да се концентрира, кима и задава въпроси, докато той я развежда наоколо и й посочва новото отделение, което са построили с нейна помощ. Обяснява й, че този вид коне е застрашен — в страната са останали само сто и петдесет броя.

— Родословието на всичките коне от порода „Съфолк пънч“ може да бъде проследено до един-единствен жребец — казва той, — коня на Томас Крисп от Ъфорд.

Изолта осъзнава, че разходката й харесва. Атмосферата в това място е спокойна. Конете се движат с тежка грация под ярката обедна светлина. И Бил й харесва. Добър е. Напомня й на животно, но не може да прецени на какво по-точно. Той е добре сложен мъж с тесни гърди. Ниско подстриганата му брада едва прикрива издадената напред брадичка. Гледа я внимателно. „Не му убягва много“, мисли си тя.

— Тук държим два жребеца и двайсет и една кобили и малки кончета — обяснява й.

— А мъжете в сините ризи? — пита тя, повдигайки вежди.

Бил се засмива.

— Всичките са от местния затвор. Заведението е от отворен тип. Определени затворници, които имат желание да работят и са пред освобождаване или пускане под гаранция, получават работа при нас като един вид привилегия.

— Не знаех. — Изолта хвърля поглед назад, докато един от мъжете изпразва кофа върху тревата. Той не вдига очи.

— Някога са изпращали тук джентълмени, за да ги подготвят за живота на фермери в колониите. Времената се менят. — Той се почесва по носа. — Мисля, че е добре за затворниците. Работата покрай конете е успокояваща. Помага им да почувстват ритъма на живота.

Завежда я да види новороденото конче. То се олюлява около майка си с широко разтворени дълги крачета, изпръхтява и се дръпва назад, когато посяга да го погали. Майката поглежда спокойно и продължава да дъвче сламата.

— Малкото все още е нервно. — Бил се обляга на вратата на конюшнята. — Ще го кръстим Изолта, ако нямате нищо против.

Пор. Бил й прилича на добродушен пор, осъзнава тя. Минало е много време, откакто видя едно такова животно, застанало на задните си крака в кухнята на близнаците. И седмици по-късно в двора на момчетата — новият пор, изваден от клетката, извиващ се в ръцете на Джон. Осмелява се да докосне бледата му козина, усеща мекотата под дланта си…

На връщане през двора на конюшните забелязва някакъв мъж, обърнат с гръб. Мете енергично, навел глава надолу, наблюдава движението на метлата, праха и сламата, които се събират пред него. Синята му риза е осеяна с тъмни потни петна. Косата му, наситено червена, подобна на ръжда върху стар метал, е ниско подстригана и прогизнала от пот около шията и ушите. Докато се движи, раменете му се издуват под ризата. Дори от разстояние Изолта усеща излъчващата се от него енергия. Стои и го наблюдава, чака го да се обърне.

Когато мъжът най-сетне го прави, тя вижда как момчешките черти са се трансформирали в мъжки — тънки кости и къс нос над дълга уста с увиснали краища.

— Джон? — Името излиза инстинктивно от устата й.

Той стои с метла в ръката, засенчил очи. Когато я вижда, през тялото му преминава лека тръпка. Но Джон не казва нищо. За момент Изолта си мисли, че ще я игнорира. Но той бавно приближава, без да продумва. В походката му има такава решителност, че тя нервно преглъща и неволно отстъпва назад.

Джон приближава достатъчно, за да види отделните косъмчета по лицето му, мръсните следи по страните му. Беше забравила колко сини са очите му. Зеницата е заобиколена от виолетови точици. Момчетата имаха един и същ директен и нетрепващ поглед, сякаш животът беше нещо, което трябваше да се изследва внимателно. Джон я гледа със същото неприкрито любопитство като едно време. Изолта се изчервява под погледа му. Неочаквано той я докосва по лицето. Тя трепва от изненада, че е усетила пръстите му, изнервена от факта, че ноктите му проследяват повърхността на кожата й. Не се отдръпва само благодарение на силната си воля. Джон й прилича на мъж, който чете Брайловата азбука. Очите му са притворени, ръцете — с мазолеста груба кожа. Усеща пръстите му върху устните си.

— Изолта — казва той.

Тя кимва. Преглъща и бавно започва да говори. Думите засядат на гърлото й.

— Не мога да повярвам… — Ръцете й се вдигат и отпускат встрани. — Колко е странно, че те откривам тук… какво съвпадение.

Отново се изчервява. Казва погрешните неща. Помежду им увисват други думи, неизказани. Какво си направил? Джон мирише на кон и на едновремешния мускусен див аромат, така типичен за двамата близнаци — смесица от дървесна кора, земя и пот. Изолта се чувства нервна и замаяна, тъй като миналото се спуска да я посрещне, сякаш пада от високо.

— Виола? — Той поглежда над рамото й, сякаш очаква да види сестра й зад гърба й.

— Тя е… — Изолта млъква — тя не е тук. В момента не е добре. В Лондон е.

— Не е добре? — Джон изглежда разтревожен.

— Няма нищо. Нищо сериозно — лъже.

Не трябва ли да го прегърне? Не трябва ли да е изпълнена с радост? Вместо това се чувства неловко, не е сигурна как да се държи. Засрамена е. Някак си не може да приеме напълно този пораснал Джон. Затворническите му дрехи я карат да се чувства неудобно. Той не прави нищо, за да намали нервността й. Не се е усмихнал нито веднъж. Изолта го гледа втренчено. Той е едновременно познат и непознат. Не е толкова висок, колкото си го е представяла — само малко по-висок от нея. Но мускулите на широките му рамене са твърди. Джон стои с изправен гръб, с напрегнати ръце, сякаш готови за внезапна битка. Слънчевата светлина пада върху загорелите му страни, кожата му е като на човек, който работи на открито — грапава и тъмна от многото дни, прекарани на слънце и вятър. Той се размърдва и поглежда зад гърба си.

— Ами добре тогава. Трябва да се връщам на работа.

Изолта се изкашля.

— Къде е Майкъл?

Но Джон вече се отдалечава. Не й отговаря. Сигурна е, че я е чул.

Когато Изолта стига до редицата къщи, усеща, че й е горещо и е жадна. Обутите й в сандали стъпала са покрити с прах, която причинява сърбеж между пръстите й. Затъква косата си зад ушите, облизва сухите си устни. В подредената градина жената с бялата коса простира пране на един правоъгълен сушилник. Посяга да закачи чифт джинси за въжето. До краката й стои кош с мокро пране.

— Джуди — вика й Изолта.

Жената трепва и се обръща, оставя джинсите да паднат. Понечва да тръгне, сякаш решена да се прибере. Но после променя намерението си и се обръща към Изолта, вирнала брадичка с непроницаемо изражение.

— Какво искаш?

— Да поговоря с теб за момент. — Изолта отваря портата. — Моля те.

Джуди кимва любезно и се отдалечава. Изолта тръгва след нея към кухнята. Джуди се навежда и вдига детето от кошарка за игра. Притиска го до гърдите си като предпазен щит и поглежда към Изолта.

— Е? Нямам много време. — Тя хвърля многозначителен поглед към градината. — Виждаш, че съм заета.

Главата на детето увисва назад. То разсеяно се усмихва, чертите му се гърчат и треперят. Пръстите му стискат ризата на майка му, дърпат я и я отварят, откриват тънката извивка на ключиците й, бялата й гръд.

— Няма да ти отнема много време. — Изолта скръства ръце, после ги отпуска надолу. — Току-що видях Джон.

Джуди поглежда към сина си, приглажда с нежни пръсти косата му назад от потното чело.

— Джуди, какво е станало? Защо Джон е… Какво е направил?

— Теб какво те засяга? — Джуди поглежда нагоре, притиска детето още по-силно към себе си. — Вие не бяхте тук.

Изолта поема дълбоко дъх.

— Трябваше да заминем, след като мама умря — отвръща кратко тя.

Джуди поклаща глава, извръща очи встрани.

— Говореха за вас през цялото време. Изи това, Виола онова. — Засмива се кратко, тъжно. — Татко им каза, че са много тъпи, задето си мислят, че сте им приятелки. Каза, че сте прекалено изискани за тях.

Изолта примигва. Джуди я е излъгала; усеща как гърдите й се стягат от гняв.

— Каза ми, че нямаш братя близнаци.

— Ами нямам, нали? — Джуди се навежда, за да върне детето обратно в кошарката. Краката му се подгъват под тялото и то заплаква. Тънко, задавено виене. — Вече не. Майкъл е мъртъв.

Изолта здраво стисва облегалката на един стол.

— Какво? — Не е сигурна, че думата е прозвучала наистина.

Джуди я гледа, без да мига.

— Джон. — Произнася името му така, сякаш не се побира в устата й.

— Не знам… Не знам какво имаш предвид.

— Разбира се, двамата не бяха на себе си. Бяха пияни.

Джуди приближава и Изолта вижда топченца спирала върху бледите й мигли, сухите прашинки, които се ръсят, подобно на пърхот, от брадичката й. Плътта върху бузите й прилича на маска.

— Няма да каже за какво е било всичко — обяснява тя с нисък равен глас. — Можеш ли да повярваш? Сбиването. Наръгването с нож. Караницата. Джон твърди, че не си спомня нищо от случилото се. — Тя поглежда към Изолта. — Но е наръгал Майкъл. Уби собствения си брат.

Все едно някой я е ударил в стомаха. Загубата на дъх. Въртящата се наоколо стая. Изолта преглъща, свежда очи надолу, измърморва някакво съжаление, без да осъзнава какво точно казва.

Единственото й желание е да излезе час по-скоро от тази стая, далеч от безизразното лице на Джуди, от спомена за Джон и Майкъл като момчета, застанали горди със своя улов, с умрели риби в ръцете.