Саския Сарджинсън
Близначките (36)

35

Изолта седи на ръба на стола до леглото на Виола. Стиска ръце в скута си, за да престане да ръкомаха. Но номерът не е минал; Виола я гледа подозрително, наклонила глава на една страна.

— Виола. — Тя прочиства гърло, навежда се по-близко към сестра си. — Трябва да ти кажа нещо… Не исках да ти го съобщавам по телефона.

Отделението шуми и бръмчи около тях. Виола я поглежда остро и се мръщи.

— Бях сигурна, че криеш нещо от мен.

— Когато бях в Съфолк, срещнах Джуди — бързо изрича Изолта.

— Джуди? — Виола се надига още малко в леглото си. — Как е тя?

— Добре е. Омъжена е и има син. Открих я в старата къща на семейство Кечпол. Ужасният баща е мъртъв. Линда е в приют за бедни, както изглежда. Странно ми беше да съм отново там.

Изолта отново кашля. Трябва да престане да заобикаля същественото. Няма лесен начин да съобщи на Виола за момчетата.

— Срещнах се и с Джон.

— Джон? — Виола разтваря широко очи.

Изолта поема дълбоко дъх.

— В известен смисъл попаднах на него случайно, докато ме развеждаха из конюшните.

— Какво е правел там? — Виола нетърпеливо се навежда напред. — С конете ли работи?

— Да. Но не така, както си мислиш… — Изолта преглъща. — Там е, докато излежава затворническа присъда.

— Затворник? — Кръвта се отдръпва от лицето на Виола. — Какво се е случило? — Тя се вкопчва в чаршафа. — Разкажи ми. — Гласът й е остър шепот.

— Съжалявам. Няма как да ти го кажа безболезнено — бавно произнася Изолта и посяга да хване ръката на сестра си. — Майкъл е мъртъв.

Изолта вижда как шокът разцъфва върху лицето на Виола. Бързо добавя:

— Сбили са се. Този път Джон е бил този, който е докопал нож. Било е грешка. Джон е бил пиян. И двамата са били.

— Не. — Виола издърпва ръка, запушва ушите си с длани. — Не. Не ти вярвам. — Започва да клати глава наляво–надясно, от устните й се изтръгва ниско стенание. Изолта хвърля бърз поглед из отделението. Изглежда, никой не е забелязал. Тя взема безкръвните пръсти на сестра си в своите, нежно ги разтваря.

— Чуй ме — казва забързано. — Чуй ме. — Ръцете на Виола са като парчета безжизнена плът. — Видях го; той е добре. Почти е излежал присъдата си.

В началото й се струва, че Виола не я е чула или не я е разбрала. Изглежда разфокусирана, погледът й е забит невиждащо в далечината.

После Виола с мъка се изправя, косата й е разбъркана около лицето с обвинително изражение.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. — В ъгълчетата на устните й се събира слюнка. — Трябваше да ми кажеш.

— Не ми се струваше редно — отвръща Изолта високо, придържайки се към убедителността на истината, — не и по телефона. Не и когато бях далеч от теб.

Изолта ми разказва нещо за Джуди и някакво дете. Имам чувството, че се нося в пространството. Чувам тънкия й глас, който ме докосва; отделни думи от казаното се закачат за мислите ми.

— Беше толкова странно, че го открих там — казва сестра ми. — Като намеса на Провидението.

Продължава. Успявам да задържа някои думи. Присъда. В затвора Джон рисувал. Някаква жена отишла да го види и казала, че имал талант. Дот. Когато излезе, Джон може да постъпи в училище по изкуствата. Опитвам се да се съсредоточа. Рисуваните пирати, корабите и китовете на Джон преминават бързо пред очите ми; и онзи следобед в жегата, на поляната, неподвижността на заобикалящите ни дървета. Свитите му засрамено рамене. Какво беше казал? Че Майкъл е по-добър художник от него.

Дланта му се отпуска върху ръката ми; усещам допира му с кожата си.

В гърлото ми се надига жлъч. Горчи. Не спирам да го виждам как се отдалечава с клатушкане от тялото на Майкъл, с кръв по ръцете и дрехите. Усещам, че знае, макар и насред алкохолната мъгла, че този акт на жестокост е непоправим, безкраен. Гледа втренчено надолу — виждал е животни да умират, разбира как се случва. Същото става в момента пред очите му. И животното е Майкъл. Пробол е брат си, забил е студената стомана в белия или черния му дроб. Кръвоизлив, черно–червена локва.

Не разбирам как случката не е предизвикала шокова вълна в собственото ми тяло, как не бях чула, как не бях доловила дори само ехо от нея. През цялото време бях мислила единствено за себе си, виждах нарастването на своите нужди, кости, болка.

Джон.

Невъзможно е да съществува без Майкъл. Уплашена съм за него; не виждам как ще оцелее, как ще продължи без брат си.

И разбирам, че трябва да отида при него. Той има нужда от мен.