Саския Сарджинсън
Близначките (30)

29

Дворът на конюшните излъчва познатата миризма на тор, амоняк и коне. На перваза на един прозорец стои очукано старо радио и от него се носи „Никога няма да се откажа от теб“ на Рик Астли. Двама мъже в сини ризи, единият от които си подсвирква в тон с музиката, впрягат два коня. Поставят хамутите върху могъщите рамене на жребците, навеждат се да затегнат каишите, движат се леко покрай задрямалите животни, които стоят кротко с наведени глави. Радиото изпълва въздуха с ритмичен звук и свирукането се носи в задъхано стакато.

— Откажи се, Том — казва вторият мъж. — Направо ме побъркваш.

Изолта се оглежда за Бил. Колебае се дали да не попита мъжете, но двамата са толкова погълнати от работата си, че тя се отказва. Стои и гледа. Конете са с наочници; гривите и опашките им са прилежно сплетени с черни панделки: подковите им блестят от масло. Останалите коне сигурно са на паша. Подсвиркващият мъж отстъпва назад, потупва коня по хълбока. Работата е приключена — конете са впрегнати в шарена каруца.

Бил се появява иззад ъгъла с къс камшик в ръка. Изненадва се, че я вижда, но докосва шапката си за поздрав.

— Не можете да стоите настрана, а?

Изолта се усмихва.

— Оказа се, че познавам един от… затворниците. Приятел ми е от детинство. Чудех се, дали бих могла да си поговоря за малко с него, ако е някъде наоколо?

Бил се почесва по главата.

— Е, не е съвсем позволено, но… хайде, само този път. Кого търсите?

Тя му казва. Бил кима.

— Отзад е.

Махва към конете и каруцата.

— Днес ще вземем участие в местно погребение. Така че трябва да вървя. Може ли да приключите бързо? Ако искате отново да видите Кечпол, по-добре да минете по съответния ред.

Джон е сам на полето. В ръцете си стиска лопата. Навежда се, забива лопатата в конската тор, после изхвърля съдържанието й в една ръчна количка. Ризата му лепне потна по гърба. За момент се спира да избърше чело с ръкав.

Изолта се обляга на портата, не е сигурна дали да отиде на полето, или да извика от мястото си. Но в този момент Джон поглежда към нея. Обляга лопатата на количката и приближава.

— Знаех, че ще се върнеш. — Лицето му лъщи от пот.

— Така ли? — Пръстите й стисват горната греда на портата. Дървото е грубо под допира й.

— Още отпреди, искам да кажа. Двамата с Майкъл знаехме, че пак ще ви видим. Но си мислех, че онази, която ще дойде, ще бъде Виола. — Той отново поглежда над рамото й, сякаш проверява за сестра й.

— Разполагам само с минута. Не искам да създавам проблеми на Бил.

— Бил е добряк.

— Да. Така е.

Джон примигва насреща й. Слънцето свети в очите му. Изолта вижда отражението на дърветата и своята собствена сянка, плуваща през синьото на ирисите му.

— Дойдох в Съфолк, за да ви намеря — обяснява тя. — Отидох до старата ви къща, срещнах се с Джуди.

— Не съм я виждал, откакто влязох в затвора — отвръща той. — Тя не иска. Не я обвинявам.

— Джуди ми каза за…

Лицето му прилича на маска. Изолта подушва миризмата на сол по кожата му, вкиснатата воня на кон. Една муха докосва лицето му и той я прогонва.

— Съжалявам. — Тя отмества поглед встрани. — За Майкъл.

Джон поглежда отнесено зад нея. Устните му се стягат.

Изолта си спомня за ножа на Майкъл: дългото острие в кожената ножница. Другият близнак имаше навика да опитва с пръсти наточения като бръснач ръб, достатъчно остър да пререже висящ конец с един замах. Нож на мъж. Инструмент. Оръжие. Чуди се дали Джон го е използвал в момента, в който е загубил контрол над себе си, когато обърканият свят е станал червен и тъмен.

Поглежда към ръцете му, опитва се да не мисли за това. Забелязва, че са опръскани с боя. Поглежда по-отблизо. По пръстите му има следи от маслени бои — зелено, охра и синьо. Цветовете се лющят между златистите косъмчета на загорелите му, покрити с лунички ръце.

— Рисувал ли си?

Думите й увисват в тишината и Изолта усеща как я затиска срам, примесен със страха, че няма да получи отговор. Джон е ням и непроницаем. Тя пристъпва неловко от крак на крак и поглежда към най-горната греда на портата — дъската е изхабена от времето и опръскана с птичи курешки.

— Наричат го арттерапия — тихо отвръща той. — Обичам да рисувам. Но този, който имаше талант, не бях аз.

— Чух за картините на Майкъл. — Поглежда го с облекчение. — Хубаво е, че ти също рисуваш. Какво?

— Лица — отвръща Джон, дъвчейки вътрешната страна на устната си. — Рисувам лица.

— Може би — колебливо започва тя, — може би някой път ще ми позволиш да ги видя.

Иска да използва думи, които ще имат смисъл и ще бъдат значими. Ще й се да има куража да го разпита за Майкъл, за случилото се и за това как се чувства. Но не може. Годините помежду им са изтрили всяка следа от някогашната им близост. Отсъствието и чувството за вина са ги превърнали в непознати.

— Ами… — Изолта кашля, търси какво друго да каже, някакво звено, някаква връзка, която да направи. — Странно е как се развиват нещата. През цялото време, докато си бил тук, аз държах снимката на един „Съфолк пънч“ на стената в работата си. Жребец като оня, който открихме в гората. Точно над бюрото ми.

Джон забива поглед в краката си.

— В Лондон ли?

— Да. — Ентусиазирана е. — В Лондон. Работех за едно списание.

Лицето му остава безизразно. Беше грешка да заговори за града, за работата си, да изнесе на преден план един свят, който е толкова далечен от неговия.

Джон смръщва вежди. Някъде зад двамата, в сградите на конюшните, се разнасят смях и звън на звънец. Далече в полето цвили кон. Изолта усеща слънцето върху скалпа си, струйката пот по врата си.

Джон я гледа напрегнато.

— Никога не сме ви обвинявали.

— Да ни обвинявате… — повтаря тя, без да откъсва поглед от устата му.

Той преглъща.

— Ние също бихме избягали. Но невинаги е възможно човек да се откъсне, нали?

— Не — продумва едва. Сърцето й лудо бие в гърдите.

— За известно време ни беше добре в караваната. — Джон отново поглежда настрани, присвива очи към хоризонта. — Даваше ни усещането за истинска свобода. Все едно, че бяхме каубои или нещо такова. Но проблемът идваше нощем. — Моментно трепване над десния клепач. — Нямаше нищо — само мрак. Само че и тя беше там. В сенките зад дърветата. Почукваше по вратата.

Изолта поклаща ужасено глава.

Гласът му е равен.

— Пиенето беше единственото нещо, което спираше този кошмар.

Не знае какво да му каже.

— Съжалявам.

— Съжаляваш — повтаря той, провлачва думата, сякаш не може да открие следващата сричка. Поглежда я, почесва се по главата. Изолта чува търкането на ноктите върху скалпа му.

— Стореното е сторено. Сега няма как да се помогне.

„Всичко, което казва, е вярно“, мисли си тя. Няма какво да добави. Чувства се безпомощна, тялото й е отпуснато и натежало в жегата. Дава си сметка, че червата й куркат, надигащата се жлъч изпълва устата й със слюнка и тя се мръщи, разтревожена, че наистина може да повърне. Отстъпва назад от портата.

— По-добре да си вървя.

— Чакай. — Джон слага длан върху нейната. Ръката му е силна, кожата му е топла и влажна. Тя удивено притаява дъх.

— Няма да те нараня — успокоява я нетърпеливо той. — Искам да ти покажа нещо.

Пъха ръка в джоба си и изважда едно камъче. Подава й го.

— На Виола е. Ще й предадеш ли, че съм го пазил за нея?

Изолта объркано поглежда към камъчето. Най-обикновено, подобно на милиони други камъчета от чакълестия плаж. Стар кремък, изгладен от морето.

— Виола?

— Обещай ми — разпалено казва той. Сякаш отново са деца.

Изолта колебливо отвръща:

— Но, Джон, това е само камък.

Джон внимателно хваща камъчето между грубите си, оплескани с кал пръсти, сякаш е направено от някакъв скъпоценен материал, и го обръща. Изолта забелязва, че по повърхността му е надраскано нещо. Когато се вглежда по-добре, различава името на Виола, издълбано със завъртени линии. Защо името на сестра й е върху някакво камъче? Мръщи се.

— Тя го загуби — обяснява Джон — в гората. Прибрах го и го запазих за нея.

Изолта посяга да го вземе. Но Джон поклаща глава, свива собственически пръсти около камъчето. Пъха го обратно в джоба си.

— По-добре аз да го държа. Но й предай, че е у мен. Ще й кажеш, нали?

— О! — Изолта е объркана. Боли я главата. — Ще й кажа — обещава. Няма търпение да се махне от това място.

Устата му се изкривява.

— Ще й кажеш ли за мен? И за Майкъл?

— Искаш ли да го направя?

Той кимва.

— С Виола всичко е наред, нали? — Поглежда я остро. — Притеснявах се. След като ми каза, че не е добре. Има нужда някой да се грижи за нея.

— Няма проблем, Джон. Аз съм й сестра. Обичам я. — Опитва се да възпре остротата, която се прокрадва в гласа й. — Грижа се за нея.

— Но в действителност нараняваме хората, които обичаме най-много. Не е ли вярно, Изи?

Странно е да го чуе да се обръща към нея с детското й име.

— Няма да нараня Виола — твърдо отвръща тя. Би трябвало да посегне, да го прегърне и да му каже, че не е сам. Но това би било лъжа.

— Не. — Джон прокарва длан по очите си. Говори тихо, поклаща глава. — Не. Ти не би го направила.

Наблюдава го как се отдалечава. Върви като старец, с наведена над отпуснатите напред рамене глава, големите му стъпала се влачат по рехавата трева. Опитите й да го слеят с образа на момчето от спомените й довеждат до несвързани халюцинации.

Изтощена е. Превива се на две, за момент прикляква. Прави опит да се изплюе и по сухата трева полепват пръски слюнка, но не повръща. Изправя се отново, изтрива уста с опакото на дланта си. Джон се е върнал към работата си, към автоматичното навеждане и изправяне. Не поглежда към нея.

По пътя към вълнолома я подминават коли. Изолта гледа как я изпреварват, натоварени с пособия за пикник, ярко оцветени гумени пояси и кошници с хавлиени кърпи. Когато бяха деца, почти не виждаха други превозни средства, освен тракторите и автомобилите на местните жители. До вълнолома има малък паркинг, който в момента е пълен. Една табела предупреждава хората да не плуват зад флага.

Приливът е висок, вълните протягат пенливите си пръсти към семействата, опънали одеяла върху малката ивица бял пясък зад каменистия бряг.

Изолта се изкачва по пътеката към вълнолома. Отдалечава се от паркинга и плажът остава вдясно от нея; вляво са блатата. Във високата трева клечи мъж с бинокъл, насочен към ятото гъски в полето; гъските кълват по земята, оплакват се с остри бъбриви крясъци. Спомня си наблюдателя на птици, когото срещаха като деца — как се появяваше на един раздрънкан велосипед, облечен в закопчан догоре анорак, независимо от времето. Понякога внезапно проблясване на слънцето, отразено в стъклото на бинокъла, ги предупреждаваше за присъствието му, напомняше им, че трябва да внимават, за да не открие той скривалището им. По-късно се е питаше за него. Но нито тя, нито останалите трима знаеха името му, нито откъде е. Дори не можеше да си спомни как изглеждаше — лицето му винаги беше скрито под плетена шапка и онзи черен бинокъл.

Острите треви и морската лавандула я шибат по глезените. Извън заслона на брега вятърът е силен и тя е благодарна, че е така. Има нужда от хладина, от чувството, че се пречиства. По-добре е. Гаденето е преминало. Над главата й се стрелва полска чучулига и изцвърчава. Кулата се извисява над равния пейзаж.

Тежката кръгла маса доминира над хоризонта. Куполовидният стъклен покрив блести и примигва на слънцето. Наоколо има ограда, някой е посадил дървета и цветя, за да превърне твърдата земя в градина. Отблизо се вижда, че кулата е претърпяла и други изменения. В стената има нова синя врата, най-обикновен вход в края на едно стълбище, заместващ отвора високо в тухлите, до който стигаха с помощта на въже.

На един шезлонг лежи руса жена, от скута й се изплъзва списание. В сянката на кулата е паркирана тъмносиня бебешка количка с големи сребристи колела. Над козирката й виси тюлена мрежа, предлагаща защита от хвърчащите насекоми. Изолта стои и гледа. Жената е с тъмни очила. Цялата е облечена в бяло, презрамките на потника й са смъкнати, за да се избегне появата на бели ивици. Изолта е обзета от внезапното желание да извика, да захвърли, подобно на камък, някоя обида към това установено, луксозно спокойствие. Кулата беше тяхна. Пълна е със съкровени спомени. Как се осмелява тази непозната да лежи на шезлонг и безсрамно да излага на показ своето самодоволно невежество?

Изолта поглежда нагоре към високата каменна постройка. Прозорците са остъклени. Чуди се дали чайките и гарваните се удрят в стъклата, опитвайки се да намерят пътя си навътре, и дали вонята от изпражненията им е останала. Защитната кула е превърната във вила, където едно семейство се оттегля през уикендите; придобивка, с която да впечатляват приятелите, насядали около масата им за вечеря. Жената вероятно живее в Челси. Мъжът й сигурно е натрупал парите си от рекламен бизнес. Сякаш чула мислите на Изолта, непознатата сяда и поглежда над очилата си.

Изолта бързо отстъпва назад, обръща се. Засрамена е. Всеки момент жената или невидимият й съпруг ще приближат и ще я попитат какво иска. Поема надолу по вълнолома към плажа. Краката й така треперят, че едва удържат тежестта на тялото й. Отпуска се безсилно върху стръмния чакъл. Прегръща колене, обърнала лице към морето. Не знае колко време е седяла така, но движението на вълните е хипнотизиращо, успокояващо. Сред плисъка им се чуват детски гласове.

Изолта си мисли за камъчето в ръката на Джон. Линиите по него бяха стари, издълбани с върха на нож. Предполага, че самият той ги е направил. Но ако е дал на Виола този камък преди толкова много години, защо Виола не й беше казала?

Изолта си припомня усещането от устните на Джон върху своите: поддаващата се плът, върховете на зъбите му върху езика й. Беше го оставила да я целуне, без да разбира чувствата. Не знаеше защо го е сторил. Макар че дори и тогава бе наясно, че като цяло момчетата я харесват. Съучениците й в училище й подхвърляха разни неща, а Майкъл винаги я гледаше някак особено. Но сега излиза, че Джон и Виола са споделяли една тайна. Тя се опитва да намери смисъл в това ново откритие, въпреки че то започва да дере като ренде по спомените й.