Саския Сарджинсън
Близначките (23)

22

Мама предложи да вземаме Поли през вечерите, когато Франк водеше курса по дървообработване. Каза, че тя самата вече нямала нужда да овладява дърводелския занаят. Пощенската кутия стърчеше наклонена в края на алеята. Понякога вдигахме тежкия й капак, за да надникнем вътре, но рядко откривахме някакви писма — само дървеници и избил във влажните ъгли мухъл.

Поли седеше срещу нас на масата; усмихваше се, разкривайки дупките между предните си зъби.

— Харесва ми да идвам тук — призна тя. — Майка ви е забавна.

Късното следобедно слънце проникваше през мръсните прозорци, затопляше кожата ни и блестеше по ножовете и вилиците. Кухнята беше изпълнена с аромат на пържено сирене чедър и бекон.

— Каква прекрасна вечер — възкликна мама, докато сипваше макарони със сирене в чиниите ни. — Ще ви освободя от задължението да помагате при вдигането на масата, ако изведете Поли навън и измислите някаква игра.

Котката беше скочила и се беше настанила върху масата, точно до моята чиния, извила опашка край лапите си. Бавно примигна. Подадох й изцапания си със сирене пръст и тя го облиза до блясък с внимателния си език.

Очите на Поли се окръглиха като топчета за игра.

— Няма ли да хванеш микроби? Дупето на котката ви не е ли мръсно?

— О, всички имаме нужда от малко мръсотия — засмя се мама. — Мръсотията е добра за теб, ще те направи по-силна.

Поли замислено задъвка. Протегна колебливо ръка и докосна меката котешка козина.

Поли търсеше. Двете с Изолта се разделихме, стрелнахме се в противоположни посоки, докато малката усърдно броеше на глас, закрила очите си с длани. Паднах на колене и се промуших под бараката — беше повдигната на тухли и между пода й и земята имаше малко разстояние. Промъкнах се между плевелите и влажните треви и легнах плътно по корем в оплетените в паяжини сенки; щях да съм невидима за прав човек. Предположих, че Изолта клечи сред орловата папрат в дъното на градината. А може и да се беше покатерила на някое дърво и да се беше скрила сред листата му.

— Идвам! — пропя Поли и аз я наблюдавах как обикаля и наднича зад дърветата, как протяга врат, за да погледне нагоре, сякаш бе възможно да висим във въздуха над главата й. Понеже не успяваше да ни намери, ставаше все по-притеснена. Задъхваше се леко, страните й пламтяха, тичаше от единия край на градината до другия.

— Къде сте? Ехоо — викаше тя, а гласът й беше изопнат от надежда; трябваше да заровя лицето си в ръце, за да не се изсмея с глас. За момент Поли се спря в края на гората. Проточих врат да я видя. Поколеба се, после се наведе и се почеса по прасеца. Знаех, че няма да се осмели да излезе от градината сама.

Когато се разплака, в началото реших, че сигурно се преструва. Никой не плаче, защото не може да открие някого в игра на жмичка. Но ето че тя го правеше — търкаше очи и от гърдите й излизаха задавени стонове. Намръщих се и се огледах из градината за Изи. Може би трябваше да се покажем. Ръцете ми бяха изтръпнали. Тъкмо започнах да се измъквам изпод бараката, когато видях как краката на мама прекосяват поляната. Вдигнах глава прекалено рязко и я ударих в ниските греди.

Мама изглеждаше ядосана и се зачудих какво ли е сторила Поли. Но после майка ни приклекна пред момиченцето и му заговори с нисък глас; не чувах нито дума, но тонът й без съмнение беше нежен и успокояващ. Поли кимаше и поклащаше глава, раменете й потръпваха. Мама плъзна ръце около нея и я придърпа в една от своите мечешки прегръдки. Прегръщаха се дълго. Гледах втренчено, отворила уста; една лепкава паяжина се оплете около езика ми.

— Няма значение — казваше мама, докато отвеждаше Поли в къщата. — Ела да си играеш с мен.

Изолта се спусна от ябълковото дърво и затърка зелените петна по джинсите си.

— Не мога да повярвам — процеди тя със святкащи очи.

Кимнах. Погледнахме към затворената врата на кухнята. Изчакахме малко в градината, докато въздухът стана студен, а земята — влажна.

— Тя е наша майка — ядосано каза Изолта. — Достатъчно трудно ни е, че трябва да я делим помежду си.

— Но поне имаме еднакви права над нея — съгласих се.

— Кръвни права — мрачно уточни Изи.

Когато влязохме вътре, Поли за кратко погледна към нас. Лицето й беше мокро от сълзи и зачервено. До лакътя й стоеше чаша с горещ шоколад, а пръстите й тъкмо поставяха дама купа на масата.

— Седем! — развълнувано извика тя.

— Победи ме! — усмихна се мама и хвърли своите карти.

Беше сложила касета в касетофона, който Франк й беше дал, и въздухът се изпълни с гласа на Джим Морисън, миризма на загоряло мляко и цигарен дим. Дори не ни погледна.

— Очаквах много повече от вас — каза ни тя, след като Франк дойде и отведе Поли у дома. — Това дете има нужда от обичта ни.

Когато си легнахме, мама продължаваше да носи разочарованата си физиономия и, палейки цигара, ни остави сами в тъмното и затръшна вратата на спалнята зад гърба си.