Сара Десен
Заедно на път (8)

7

Хайди се притесняваше непрекъснато за Тизба колко е спала, малко ли е яла, много ли е яла, от какво е червеното кръгче на крака й — алергия, екзема или родилно петънце, страда ли, когато плаче безспир, дали косата й не пада, добър ли е цветът на акото й…

Слязох в четири часа следобед да пия кафе и на път за кухнята ги зърнах в хола на пода. Беше „часът на коремчето“. Тизба се мъчеше да лежи по корем, за да не й се сплеска главата.

— Браво на момиченцето! — радваше й се Хайди.

Нуждаех се отчаяно от кофеин и бързо влязох в кухнята. Пък и си бях наложила да изключвам и да не обръщам внимание на бръщолевенията на Хайди. Изпих половината чаша кафе и чак тогава отидох в хола Тизба вдигаше с усилие голямата си глава, а майка й я гъделичкаше по вратлето и припяваше:

— Каролайн, мила моя Каролайн, сладката ми Каролайн Уест…

— Не се ли казваше Тизба? — попитах аз.

— Одън, не те видях… — сепна се Хайди.

— Само минавам и се качвам в стаята си.

— Не ми харесва това име — Хайди гледаше към тавана цялата зачервена, сякаш не тя, а някой друг го беше казал. После седна на петите си. — Исках да е Изабел. Така се казва една от най-добрите ми приятелки, а и името е хубаво.

Погледнах към кабинета на татко и за кой ли път си казах, че бих искала не аз, а той да разреши поредния проблем. Но напоследък ябълките на бюрото му се трупаха и той не вдигаше очи от книгата.

— И защо не се казва Изабел?

— Защото баща ти искаше да носи име на литература героиня — прехапа устни Хайди и погали гръбчето на бебето. — Изабел било простонародно, семпло име, което не предполагало величие. Тизба е такова прекрасно дете. Няма ли да й бъде трудно с това име, което почти никое не е чувал?

— Не бих казала.

— Одън, извинявай! Нямах предвид, че и твоето име е…

— Зная, зная — побързах да я прекъсна аз. — Само казвам от опит, че не е кой знае какъв проблем.

— Е, дано е така.

— Но ако не ти харесва, казвай й Каролайн.

— На кого да казва Каролайн?

Татко беше застанал на стълбите и ни слушаше. Знача не само аз ходех на пръсти в къщата.

— Нали това е второто име на Тизба? — подхванах аз.

— Само защото майка й настояваше. Аз исках да се казва Тизба Андромеда^[1].

Видях как Хайди се намръщи и попитах:

— И защо така?

— Звучи внушително. — Татко се тупна по гърдите и добави: — Запомнящо се име. Не може да се съкращава, няма умалително. Всички имена трябва да са такива. Ако ти се казвате Ашли или Лиза, щеше ли да бъдеш това, което си?

Не знаех как да отговоря. Дали наистина смяташе, че успехите ми се дължат не на труд и старание, а на неговия избор на специално име?

За щастие това се оказа риторичен въпрос, тъй като баща ми явно не очакваше отговор. Той отвори хладилника и си взе бира, а Хайди отново занарежда:

— Имената са важни, но хората сами изграждат себе си. Нека Тизба си е Тизба, но ако иска да се казва Каролайн, защо да няма избор?

— Тя няма да се казва Каролайн — заяви татко.

Погледнах го и се зачудих кога беше станал толкова упорит и неразбран. Като че ли беше друг преди, или не помнех.

— Одън, какво е твоето второ име? — попита Хайди.

— Пенелопи — рекох аз и вперих поглед в баща си.

— Как звучи само! — обърна се той към Хайди. — Литературно, уникално…

И шантаво — дълго и претенциозно.

— Чудесно име! — възхити се Хайди.

Гаврътнах кафето си и оставих чашата в мивката. Татко тръгна с бирата към верандата и Хайди се накани да ми каже нещо, но за мой късмет той я попита какво ще вечеряме.

— Не зная — отвърна тя, остави Тизба в столчето й, погледна ме извинително и го последва на верандата. — А на теб какво ти се яде?

Татко я прегърна през кръста и тя склони глава на рамото му. Да се чудиш и да се маеш на отношенията на хората…

Тизба издаде гърлен звук и размаха ръчички. Приближих се и я погледнах. Тя не можеше да се фокусира и гледаше някъде над очите ми. Изведнъж ми хрумна да й дам ново, мое име — Изби. Комбинация между Изабел и Тизба. Наведох се и прошепнах:

— Изби, мила хубава Изби.

 

 

Когато прекарваш лятото на плажа, свикваш със слънцето и пясъка и забравяш за останалия свят и за живота си до лятото. Една сутрин отворих външната врата и навън валеше като из ведро. Стоях и като че ли за пръв път виждах дъжд.

Взех яке от Хайди. От яркорозовото, светлорозовото и — както го описа тя — „пепеляворозовото“ избра светлорозовия нюанс и въпреки това имах чувството, че светя като лампа на фона на сивия ден.

В „Клементайн“ Маги беше на касата, издокарана с мини пола, сандали и фланелка с надпис „Велосипеди Клайд“ и щампа на велосипед. Тя четеше любимото си „Холиуърлд“ и ми махна разсеяно.

— Има ли нещо за мен? — попитах аз.

— Още не.

Лиа и Естер бяха по-разговорливи, докато Маги ограничаваше общуването ни до минимум. И по-добре — не се налагаше да се правим на приятелки. Възхитих се на уменията й в джъмп парка, но не питаех симпатии към нея, както и тя — към мен.

В офиса беше студено и не свалих якето. В магазина беше сравнително спокойно, като изключим няколкото посетителки, които дойдоха да прегледат намалените дрехи и да се възхитят на обувките. Чувах бибиткането на мобилния телефон на Маги, когато й изпращаха съобщения, а в шест часа на вратата се позвъни.

— Заповядайте! Да помогна с нещо? — изчурулика Маги.

— О, не, не, моля ви! — чух ледения глас на майка ми. — Търся дъщеря си.

— Да не сте майката на Одън? Тя е в офиса. Сигурно ще се…

Скочих и бързо тръгнах към магазина. Майка стоеше до рафта с гримове, облечена както винаги в черно и с вдигната коса. Държеше едно шишенце и се взираше в етикета с присвити очи.

— „Интимна ягодка“ — прочете най-сетне тя. — Какво е това?

— Парфюм… или по-скоро ухание — като парфюм, но по-леко и по-трайно. За всекидневна дамска употреба.

— Ясно — заяви майка ми с равен тон, огледа магазина и аз забелязах неодобрението в погледа й, който не се оживи дори когато ме забеляза. — Ето те и теб…

— Здрасти.

Майка ме гледаше изпитателно. Притесних се, защото осъзнах, че съм все още с розовото яке.

— Значи реши да дойдеш — измънках аз.

Тя въздъхна и започна да разглежда банските костюми с такова изражение, сякаш виждаше нещо трагично.

— Тази сутрин ми се прииска да сменя обстановката, но май че донесох лошо настроение и дъжд.

— О, дъждът ще спре довечера — успокои я Маги. — Утре ще бъде идеално за плаж. Тенът не ви мърда.

Майка ми я изгледа така, като че ли не разбираше английски, и рече сдържано:

— Би било чудесно.

— Яла ли си? — побързах да попитам аз. — Наблизо има един хубав ресторант. Мога да изляза за час, час и нещо.

— Сметките могат да почакат. Нали трябва да се видиш с майка си — изчурулика Маги.

Майка й хвърли убийствен поглед и заяви:

— Имам нужда да пийна.

Тръгнахме и аз долових възмущението дори в походката й. Обърнах се към Маги и казах:

— Ще се върна след малко.

— Няма проблем. Аз ще пазя магазина.

Майка въздъхна отегчено и щом излязохме, избухна:

— Одън, това тук надминава предположенията ми!

Пламнах и се заоправдавах:

— Нямах яке и затова го взех. Не че ми харесва…

— Бях сигурна, че вкусът на Хайди не съвпада с моя. Но какво е това „Интимна ягодка“ и бански в стил „Лолита“^[2]?! За да приличат жените на момиченца или момиченцата да имат невръстен вид и да злоупотребяват с невинността си ли? Каква жена и майка е тази Хайди, та да харесва такива неща?!

— Тя познава пазара и има усет към модерното.

— Това е нищо друго, освен проява на лош вкус.

Майка разтвори чадъра, подаде ми лакътя си, аз я хванах под ръка и двете тръгнахме под дъжда.

— Розово, розово и пак розово — една голяма вагина! — възмути се тя.

Засмях се, а тя продължи:

— Но това вероятно е и целта. Ужас! Да представяш жената толкова повърхностно и низко… Пудра, гланц и евтина шарена опаковка без съдържание.

Стигнахме до „Последен шанс“ и аз похвалих вкусните лучени кръгчета.

Майка погледна през прозореца и се дръпна.

— А, не. Нека поне има покривки и меню с вина.

Отидохме в малкия бутиков хотел „Кондор“, където беше отседнала. Ресторантът беше само с няколко маси, с тежки червени завеси на прозорците и с червен килим. Седнахме в едно сепаре. Майка свали пуловера и остана по рокля. Поръча си чаша каберне^[3] и след като хвърли критичен поглед към якето ми, аз го съблякох и го пъхнах под чантата.

— Е, разказвай. Как върви книгата на баща ти? Сигурно е вече готова. Даде ли ти да я прочетеш?

Погледнах към чашата с вода пред мен и я завъртях.

— Още не. Пише ден и нощ.

— Значи не я е свършил.

Майка се зачете в менюто и добави:

— Той никога не е пишел с лекота като някои други хора.

Беше време да сменя темата.

— Бебето е сладко, ама много плаче. Хайди смята, че има колики.

— Ако смяташ, че има колики, най-вероятно няма. Бебето или ги има, или ги няма. Холис например не млъкна три месеца.

— Тизба все мрънка…

— Тизба! Още не мога да повярвам, че се казва така. Баща ти и неговата грандомания… Какво е второто й име — Персефона^[4] или Беатриче^[5]?

— Каролайн.

— Че как се е съгласил баща ти?

— Хайди настоявала.

— Май е трябвало да бъде по-настоятелна за първото име.

Майка поръча миди севиче^[6] и плато сирена, а аз погледнах към розовото сако под чантата. Спомних си за притеснението на Хайди, докато говорехме за избора на имена, и как тя побърза да изкаже одобрението си за второто ми име, за да се почувствам по-добре.

— Баща ти едва ли е избрал Хайди заради силата на духа й. На него му трябва някоя като нея — лекомислена и празноглава, за да е сигурен, че лидерът е той.

Майка ми беше права. Хайди не показваше никакъв характер и воля. Въпреки това казах:

— Хайди не е чак толкова куха.

— Така ли?

— Доста си я бива в бизнеса.

— Сериозно?

— Да. Нали й правя сметките.

Майка ми вторачи в мен тъмните си очи и аз тутакси си припомних силата на погледа й.

— „Клементайн“ може да е сезонен бизнес, но тя успява да печели достатъчно и е много наясно с модните тенденции. Стоката й се продава с голям успех.

— Дори „интимната ягодка“?

Изчервих се. Защо непрекъснато защитавах Хайди?

— Повярвай ми — тя не е такава, каквато изглежда.

— Че кой е? — отсече майка с добре познатия ми тон, с който убеждаваше всички, че е права, и така приключваше разговора. — Хайде, стига сме говорили за нея. Кажи ми ти какво правиш. Четеш ли?

— Да, ама учебниците са доста скучни. Особено икономиката.

— Одън, предметите са такива, каквито са. Трудностите само ще ти помогнат да запомниш всичко по-добре.

— Зная, но ако имам преподавател да ме напътства, ще ми бъде по-лесно.

— Не разчитай на това. Някои от студентите ми чакат на мен да обяснявам какво означава диалога или репликата в пиесата. Защо не опитат да го разберат без моя помощ? По времето на Шекспир е имало само текст. Всеки сам е разкривал значението. Това е единственият правилен начин да стигнеш до смисъла.

Майка се поразпали и аз направих грешка, като казах:

— Но това е литература, а не икономика. Различно е.

— Не, Одън, не е — присви тя очи. — Някога да съм те съветвала да слушаш чуждите мнения?

Този път постъпих разумно и замълчах. Донесоха вечерята и последната дума беше пак на майка.

Разговорът така и не потръгна. Майка ми се отказа да ме заприказва, поръча си втора чаша вино и подхвана безкрайна реч за академичния план, който й отнемал много време и сили. Слушах с едното ухо, кимах и бодях салатата. Приключихме с вечерята след осем и когато излязохме, дъждът беше спрял и небето беше с розови ивици.

— Любимият ти цвят — подметна майка.

Сякаш ми удари плесник. Не се въздържах и заявих раздразнено:

— Аз не обичам розово.

Майка се усмихна и разроши косата ми.

— Протестираш напразно, мила моя. Изборът ти на тоалет доказва противното.

— Нали ти казах, че е на Хайди.

— Одън, шегувам се. Макар да е нормално да се промениш, след като живееш с Хайди и всичките тези хора. Не бих могла да те запазя завинаги като мое копие или както е на немски „допелгангер“. Рано или късно ще ти се прииска „Интимна ягодка“.

— Аз просто работя там, не разбра ли?

— Не се сърди — усмихна се пак тя и отново разроши косата ми. Дръпнах се, защото снизходителното й отношение не ми допадаше. — Всички имаме малки тайни, нали?

В този миг погледнах към басейна до оградата на хотела. Там имаше само един човек с червени бански, с бяла до прозрачност кожа и с очила с черни рамки. Той четеше книга с твърди корици, която не можеше да е друго, освен „Литература“. Очите ми срещнаха очите на майка, аз отново погледнах към басейна и отвърнах:

— Да, имаме.

Тя опита да запази самообладание, но лицето й потрепна за миг. Това не ме зарадва. Всъщност не чувствах нищо.

— Сигурно трябва да се връщаш на работа — каза майка. Тонът й беше също толкова равнодушен, колкото и които говореше за книгата на баща ми — като че ли тя нямаше никакво значение, а може би дори и не съществуваше.

Когато се наведе, за да я целуна, аз не помръднах. Тя се усмихна.

— Мила моя, не се обиждай. Това е признак на слабост.

Прехапах устни, напъхах ръце дълбоко в джобовете — сякаш исках и помен да не остане от розовото яке — и си тръгнах. Ако беше друг човек, майка нямаше да ме остави да си тръгна така, но тя не продума. Последната дума беше нейна и друго не я интересуваше.

В гърлото ми заседна буца. Майка се ядоса на това, че защитавах Хайди, макар да казах само, че тя не е чак толкова куха плюс още едно-две добри неща за нея. Но за майка ми това беше достатъчно да ме причисли към „розовия щаб“. Ако не бях на нейна страна, това означаваше, че съм като Хайди. Средно положение нямаше.

Когато отворих вратата на „Клементайн“, усетих, че ще се разплача. Естер, Лиа и Маги се бяха скупчили до касата и — както винаги — обсъждаха къде да отидат. Не ми обърнаха внимание и се запътих към офиса. Двайсетина минути смятах, писах и бърсах сълзите си и накрая реших да си тръгна.

Вързах косата си с ластик и се стегнах да си придам непринуден вид, поех два пъти въздух и излязох от стаята.

— Според мен в кафенетата няма готини момчета — каза Лиа.

— Защо? — учуди се Естер.

— Просто защото не ходят там.

— Не е така. Там висят артистичните типове.

— Аз не си падам по такива.

— Е, да, ти си по студентите с брилянтин на косата.

— Не аз, а ти харесваш тия с брилянтина. За твое сведение именно артистичните типове не се къпят.

Надявах се, че са увлечени в разговора и че няма да ме забележат. Напротив — и трите се обърнаха към мен.

— Аз тръгвам. Утре ще дойда по-рано.

— Добре. Как прекара с… — понечи да ме попита Маги.

— Лиа, това за брилянтина никак не ми харесва — заяви Естер. — Твоят пилот от миналото лято да не беше с по-малко мас на главата?

— Беше с гел, моля.

— Ами то е същото.

— О, не, не е същото.

— Не съм сигурна, защото…

Спорът ме спаси от отговор на въпроса на Маги. Тя така и беше забравила за него, напълно потънала с Лиа и Естер в техния прекрасен, розов свят.

Отбих се в „Бийч Бийнс“ и си взех голямо кафе. Седнах на плажа и останах там, докато слънцето се скри. Извадих телефона и натиснах 1.

— Доктор Виктория Уест.

— Мамо, аз съм.

Пауза.

— Очаквах да ми се обадиш.

Началото не беше добро, но въпреки това попитах:

— Искаш ли утре да закусим заедно?

— О, много бих искала, но няма да мога, защото тръгвам доста рано. Това пътуване не ми се отрази добре. Бях забравила колко мразя плажовете. Всичко е толкова…

Зачаках прилагателното, тъй като то сигурно щеше да опише и мен, но майка ми не довърши изречението, смилявайки се и над плажа, и над мен. Настъпи твърде дълго мълчание и най-сетне тя добави:

— Много се радвам, че те видях. Обаждай се. Искам да зная всичко.

Бях чула същите думи и в деня, в който заминах. „Всичко“ означаваше подробности от живота на баща ми и Хайди, на които можеше да се присмива и подиграва. Аз носех розово яке и бях станала част от същия този живот.

— Ще се обаждам. Приятен път.

— Благодаря. Чао, миличка.

Буцата в гърлото ми отново заседна. Цял живот се стараех да привлека вниманието и интереса на майка си и да я откъсна за малко от работата й, колегите, студентите и брат ми. Неведнъж се бях питала дали усилията ми не са напразни. Оказа се, че инстинктът не ме лъже — не само че не можех да привлека вниманието й, а и не можех да го задържа.

Седях и гледах хората, които се разхождаха по плажа. Семейства с деца, които тичаха напред-назад досами ивицата, до която стигаха вълните. Минаваха и влюбени двойки, хванати за ръце, групи момичета, групи момчета и сърфисти, които гонеха гребена на вълните. Постепенно се смрачи, плажът опустя и светлинките на кея и на къщите зад мен заблещукаха. Мисълта за предстоящата нощ ме потискаше.

— Одън?

Обърнах се и видях Маги. Косата й се вееше на вятъра, а зад нея се полюшваха редиците лампички на крайбрежната алея.

— Всичко наред ли е? — попита Маги. — Стори ми се тъжна, когато си тръгна.

За миг видях майка си и пренебрежителния й поглед в магазина, докато оглеждаше банските, „интимната ягодка“, Маги и мен. Въпреки неодобрението й аз се чувствах добре на този необятен плаж — сякаш бях част от него. А и ми беше приятно, че не съм сама.

— А, не, не съм — отрекох аз.

Не знаех какво очаквах да ми отговори. Чувствата, които изпитвах за пръв път, бяха несъмнено познати на Маги, тъй като тя седна до мен в пълно мълчание. Не ме прегърна и не ме успокои с банални думи, които със сигурност щяха да ме отблъснат и прогонят. Тя просто седеше, разбрала преди мен, че друго не ми е необходимо.