Сара Десен
Заедно на път (10)

9

— Край! Свърших!

Отворих очи и премигнах. Сънувах ли? След миг отново чух:

— Край! Край! Къде сте?

Врата се отвори и хлопна. Седнах и погледнах часовника. Четири и петнайсет следобед. Бях си легнала след шест сутринта. Отворих вратата и видях татко да се приближава към детската стая:

— Одън, познай! Най-сетне…

Хванах ръката му миг преди да завърти топката на дръжката и прошепнах:

— Не! Бебето плака много и сигурно спят с Хайди. Отвътре долиташе само шумът на изкуствените вълни.

— Не е честно! Най-сетне свърших книгата и никой не се радва.

— Браво на теб!

— Искаш ли да ти прочета последния параграф?

— Разбира се.

Отидохме в кабинета. Навсякъде имаше празни бутилки от вода, засъхнали чаши и изгризани до шушка разлагащи се ябълки.

— Готова ли си?

— Да.

Той зачете: „Сега пътеката беше по-тясна и копринените вейки се протягаха една към друга, докато вървях под дървесата. Отпред беше морето“.

Когато баща ми свърши да чете, двамата замълчахме под въздействието на думите. След няколко мига чух плач. Дано се лъжех.

— Страхотно — промълвих аз.

— Костваше ми толкова много труд. Десет години, за да стигна до тези думи. Не мога да повярвам, че приключих.

— Поздравления.

Плачът се засили. Татко стана.

— Май са се събудили. Да отидем да им кажем радостната вест.

Той стана, бързо се запъти към детската стая и отвори вратата.

— Скъпа, познай какво! Свърших книгата.

Само един поглед към Хайди беше достатъчен, за да се убедя, че това изобщо не я интересува. Беше по пижама, косата й беше провиснала, а очите зачервени. Гледаше така, сякаш ни виждаше за пръв път. Смръщената Тизба се гърчеше в ръцете й.

— Колко се радвам — успя да рече Хайди.

— Трябва да празнуваме. Отиваме на вечеря — само двамата.

— О, не зная — промълви Хайди и погледна ревящата Тизба. — Как да я оставя така…

— Изабел беше споменала, че ако решим да излезем някоя вечер, тя би стояла при бебето.

— Да, но… — Хайди мигаше объркано и приличаше на стреснат военнопленник от снимките в учебниците по история.

— Ако искаш, аз ще й се обадя. Така ще заслужи званието „кръстница“. Кажи ми номера.

— Изабел не е в града.

— О! Ами тогава Одън ще ни помогне. Нали, Одън?

Хайди ме погледна и поклати глава.

— А, не, не може да я притесняваме повече.

— Сигурен съм, че тя няма против. Само няколко часа, Одън…

За малко да се ядосам на убедеността му, но като погледнах горката Хайди, казах:

— Добре. Няма проблем.

— Утре е ден за заплатите и трябва да се изготви ведомостта — отбеляза Хайди.

— Ами тогава…

Татко често не довършваше изреченията и оставяше другите да го сторят вместо него.

— Ще я взема с мен. Ще си я приберете на връщане.

— Не зная дали е разумно да я извеждаме — промълви Хайди.

— Морският въздух ще й подейства добре — заяви татко, гушна Тизба и седна с нея на люлеещия се стол. — Както и на теб, скъпа. Хайде, вземи душ и се приготви. Ние поемаме бебето.

Хайди се обърна към мен и аз кимнах. Спря на прага за миг и погледна баща ми, който се люлееше на стола с Тизба, а тя продължаваше да плаче, без да има представа кой е този човек, който я държи. В този момент същото се отнасяше и за мен.

Очаквах татко да ми я връчи, но той я люлееше и потупваше по гръбчето. Гледах го и си мислех дали беше гушкал по същия начин мен и брат ми. Ако вярвахме на майка ми — най-вероятно не, но може би хората се променят или поне се опитват да се променят. Срещах доказателства за това всеки ден. Все пак не бях напълно убедена.

 

 

Седмица след онази нощ с Или познанията ми за нощния живот на Колби нарастваха все повече и повече. Предишните ми самотни обиколки бяха толкова досадни, но с Или всичко беше различно.

Ходехме при Клайд, пиехме кафе и ядяхме пай. Пазарувахме с лудите в „Паркмарт“ — паста за зъби, наниз от звънчета за украса и разни други дреболии. Грабвахме пица с кашкавал и газирани напитки от количката на Мохамед на крайбрежната алея. Ловяхме риба и се любувахме на фосфоресцирането на водата. След работа се разхождах с момичетата, след това се извинявах и ги оставях. Срещах се с Или в „Унмаг“ или „Бийч Бийнс“ и приключенията започваха.

— Как може да си на осемнайсет и да не си играла никога боулинг?! — учуди се той, когато отидохме в боулинг залата „Тен Пин“ в едно съседно градче.

Пейките лепнеха и гледах да не се замислям кой беше обувал обувките, които наех. Или обаче беше убеден, че всеки трябва да знае как се играе на боулинг.

— Нали ти казах, че нашите не бяха по спорта — обясних аз, стискайки листа за резултатите в ръка.

— Боулингът се играе на закрито и ти като дете, което не обича игрите навън, трябва да си истински шемет — усмихна се Или.

— Не бих казала, че са ми липсвали повечето игри навън.

Пъхнах пръсти в дупките на топката. Беше два часът сутринта и малкото посетители седяха на бара сред кълба от цигарен дим.

— Като деца клякахме и бутахме топката с две ръце — отбеляза Или.

— Не искам да клякам.

— Тогава гледай.

Или вдигна ръце, наведе се настрани и разтвори пръсти.

— Ясно?

— Да.

Вдигнах топката. Той не помръдваше. След като го изгледах, Или сви рамене и седна на лепкавата пейка.

Всяка вечер прекарвахме така — обикаляхме по цяла нощ, до изгрев-слънце. Ако бяхме заедно също толкова време през деня или в ранната вечер, щях да го опозная много по-добре. Ала нощта променяше всичко. Времето хем летеше, хем беше като застинало. Може би затова разговаряхме често за него, докато се мотаехме в магазините или пиехме кафе при Клайд, чакайки пералнята да се извърши. После обикаляхме пустите улици. Говорехме за бъдещето и за детството и как да компенсираме пропуснатото. Или смяташе, че това е възможно. Поне в моя случай.

Няколко вечери преди боулинга двамата бяхме в „Унмаг“ и пиехме сок.

— Чувала ли си, че никога не е късно да имаш щастливо детство? — попита Или.

Разбърках сока със сламката и отвърнах:

— Моето детство не е било нещастно. Просто беше много… недетско.

Добавих малко синя есенция към сока, както ме бе научил Или преди няколко вечери, и продължих:

— Родителите ми се бяха уморили от брат ми и сякаш нямаха сили и търпение да се занимават и с мен.

— Но нали си била дете.

— Да, ала те смятаха, че едва ли не мога да прескоча детството.

Или ми отправи оня поглед, изпълнен със смесица от учудване и разбиране, който беше трудно да опиша.

— У нас беше точно обратното. Децата бяха номер едно. Нашата къща беше онази къща в махалата, в която всички деца се събират да гледат анимационни филмчета, да карат колело, да строят къщурка на дървото и да преспиват.

— Чувала съм за такива домове.

— Бяхме четири деца и ходехме ту на кикбокс, ту на додж бол, а майка беше все с нас и ни готвеше вкуснотии. Пицата й е страхотна.

— Готина майка — рекох аз, докато плащахме на касата.

— Толкова е готина, че никой не иска да си тръгне от нас. Едва се отърва от по-големите ми брат и сестра. Джейк е най-малкият и е много разглезен. Ще си живее вкъщи, докато някое момиче не се окаже достатъчно глупаво, за да се омъжи за него.

Спомних си за няколкото мига на дюните с Джейк и усетих, че се изчервявам. Когато излязохме, Или продължи:

— Не исках да кажа нищо лошо. Зная, че ти и Джейк…

— Между нас няма нищо.

— По-добре да не говорим за това.

— Да.

Вървяхме към колата и мълчахме. Нощта беше гореща и ветровита. Пийнах сок и заявих:

— В моя защита искам да добавя, че нямам много опит с момчета и…

— Не се налага да ми обясняваш. Зная що за стока е брат ми. Да говорим за друго.

— И моят брат си го бива. Мотае се в Европа от няколко години. Да знаеш само какъв експерт е в харченето на парите на родителите ми…

— Не е честно от негова страна. Като се има предвид, че само той е имал детство.

Не се бях замисляла над това.

— Може би си прав, че за мен не е все още късно да имам щастливо детство.

— Точно така.

— Откъде си толкова сигурен? Да не би и на теб нещо да ти е липсвало и по-късно да си го наваксал?

— О, не. На моето детство не му липсваше нищо. Игра, игра и пак игра. Дори работата ми сега е игра.

— Имаш предвид магазина?

Той кимна.

— Работата е там, че един ден се събуждаш и установяваш, че нищо съществено и важно не ти се е случвало през всичките тези години. Спомняш си само куп тъпи истории, които ти се струват все по-тъпи и по-тъпи.

— Тогава защо ме караш да правя всичко това?

— Виж, винаги можеш да се прибереш късно или да преспиш у приятели, но има едни други неща, които май не си заслужават… Или поне така ми се струва.

Двамата стояхме в боулинг залата, аз гледах пред лъснатата писта и си представях колко дълга би ми изглеждала, ако бях дете.

— Спри да мислиш. Хайде, хвърляй — каза Или.

Направих крачка назад, метнах топката, тя полетя и се стовари… в съседната писта. После бавно, бавно се изтъркаля в улея.

— Ей, по-леко там! — извика някой от бара.

Засрамих се и се изчервих, а топката изчезна зад кеглите. Или ми я връчи отново.

— Отказвам се. Не мога.

— Това беше първи опит. Да не би да се надяваше, че ще събориш кеглите?

Всъщност точно това си мислех или по-точно се надявах. Или нагласи пръстите ми в дупките на топката и настоя:

— Опитай пак. Не стискай топката толкова дълго!

Той седна на пейката, аз поех въздух и си казах, че това е само една игра. Пристъпих и хвърлих топката. Тя закриволичи едва-едва и удари две кегли вдясно.

— Видя ли? Така се започва — похвали ме Или.

Изиграхме две игри. Или събаряше с лекота кеглите, а аз се стараех поне да не улучвам улея. Улучех ли някоя кегла, ме обземаше радост и когато си тръгнахме, погледнах листчето с резултатите.

— Документацията е важна — обясних аз и го пъхнах в джоба си, а Или се усмихна и кимна.

Паркингът лъщеше от преминалия дъжд.

— Зачертаваме „късно прибиране“, „изгонване от купон“, „боулинг“… Какво друго остава на списъка? — попита Или.

— Ти какво друго си правил за осемнайсет години?

— Както спомена, аз едва ли съм бил най-добрият пример.

— Защо?

— Съжалявам за някои неща. Пък и съм момче. Момчетата са различни: замеряш се с храна, разбиваш, чупят, пускат фойерверки…

— Момичетата също могат да пускат фойерверки.

Качихме се в колата ми и тръгнахме. Или помълча и каза:

— Могат, но са достатъчно разумни да не го правят. Ако ще гърмиш фойерверки, прави го без мен.

— Страх ли те е?

— Не. Вече съм го правил. Дори бях в полицията заради това. Уважавам стремлението ти, но…

— Какво стремление?

— Като това във „Властелинът на пръстените“^[1], „Междузвездни войни“^[2] — ти си устремена да намериш нещо, което си загубила, или от което имаш нужда. Назови го както искаш, назови го стремление към „нещо като нищо“. Смятам, че постъпваш правилно. Само да е в разумни граници.

Светлината на светофара се смени от червена на зелена, но аз не продължих, а попитах учудено:

— „Нещо като нищо“ ли?

— Не си ли чувала този израз?

— Не.

— Ти май имаш доста да наваксваш.

В главата ми нахлуха хиляди въпроси. Човек може да прекарва дните си по най-различни начини — кои добри, кои лоши, но ако имаш възможност да наваксаш пропуснатото, защо да не го сториш? Може да се окаже „нещо като нищо“ и какво от това? Стига да е в границите на разумното.

 

 

— Интересен тоалет — рече Маги.

Тизба беше в количката и мълчеше с ококорени очи.

— Не го ли харесваш? — учудих се аз.

Лиа се наведе и огледа бебето.

— Хайди ли я издокара така?

— Не, аз. Виж колко е сладка!

— Бебе в черно? Кой облича бебе в черно?

Преди да излезем, прерових дрешките на Тизба, за да я преоблека, но всичките бяха розови. На дъното намерих черна камизолка и яркозелени панталонки. Според мен Тизба изглеждаше чудесно в тях, но съдейки по погледа на Хайди, преди да излезем, а и по озадачените погледи на приятелките ми, може би грешах.

— Всички ли момичета трябва да са в розово? — попитах аз.

— Не — отвърна Лиа, — но не трябва да са облечени и като шофьори на камион.

— Тя не е облечена като шофьор.

— Е, добре. Облечена е като строителен работник.

— Защото не е в розово ли?

— Тизба е бебе. На бебетата подхождат пастелни цветове.

— Така е според обществото. Същото това общество, което диктува, че момиченцата трябва да са сладки и да слушкат и така ги лишава от самочувствие. Какъв е резултатът? Анорексии^[3], примирение със семеен и сексуален тормоз, склонност към наркомания.

— И розовата камизолка насърчава всичко това? — все така се чудеше Лиа.

Тизба захленчи и се размърда.

— Май огладня — рече Естер.

— Детето няма самочувствие — промърмори Лиа. Направих се, че не чувам, гушнах Тизба с гръб към мен и клекнах няколко пъти. След третия път тя се умълча.

— Гледай ти! — възкликна Маги.

— Казва се „асансьор“ и винаги помага.

Естер присви очи, огледа Тизба и заключи:

— Одън е права. Черното не й стои толкова лошо. Има радикално въздействие.

— И съответства на вкуса ти — усмихна се Лиа.

— Моята фланелка е тъмносиня, не е черна — възрази Естер.

Лиа се обърна към мен.

— Тя така говореше и докато беше в готическия си период, когато ходеше само в черно.

— Дори червилото й беше черно — добави Маги.

Естер въздъхна.

— Беше временно. Мина и отмина. Като че ли вие двете не сте съжалявали за нещо, което сте правили в гимназията.

— Веднага ти отговарям. Джейк Сток — каза Маги.

— Лиа пък се изруси заради Джо Паркър.

— А това не трябва да прави никое червенокосо момиче. Още ме втриса, като си спомня — въздъхна Лиа.

Аз продължих с „асансьора“ и Тизба кротуваше.

— Да не повярваш, че всички сме били такива мънички — рече Маги.

— О, да — кимна Лиа и стисна ръчичката на Тизба. — Самата чистота и наивност. Перфектно създание.

Естер се наведе към бебето и пошепна:

— Не се увличай по готическата мода, че цял живот ще ти се подиграват. Също така помни, че пиърсинг на носа не отива на всекиго.

— И не се променяй заради гаджето си — добави Лиа. — Ако е свестен, ще те хареса такава, каквато си.

— А когато се премяташ с колело, бъди винаги с каска — заяви Маги.

Тизба гледаше и равнодушно слушаше съветите. Усещах уханието й на мляко и бебешки шампоан.

— Хайде, Одън, чакаме някоя мъдрост и от теб — подкани ме Лиа.

— Не флиртувай с гаджето на домакинята и не отговаряй на въпроса „Що за име е това?“.

— Тизба със сигурност ще я питат за името й.

Маги помисли и пошушна на бебето:

— Стой надалече от готини момчета на колело, че ще ти разбият сърцето. Лесно с да се каже, нали? — погледна ме тя.

Учудих се, че знаеше за мен и Или. Не бях казала на никого, за да не си помислят, че между нас има нещо. Така де, след като се мотаехме по цяла нощ заедно…

— Маги, стига вече с тоя Джейк! — възмути се Лиа.

— Нямах предвид Джейк.

В този миг се чу силен трясък Адам се беше блъснал във вратата и стоеше на прага, разтърквайки ръката си.

— Така и не запомни, че се дърпа, за да се отвори — ядоса се Лиа.

— Ето ме и мен. С гръм и трясък — заяви той, без ни най-малко да се притеснява, че се беше изложил. — Важно съобщение!

Лиа изгледа найлоновата торба, която носеше.

— Да не би пак да продаваш бонбони, за да събираш пари за клуба по математика?

— Това беше в осми клас.

— Казвай какво е съобщението — заинтересува се Маги.

— Хотдог купон — Адам извади големия пакет от торбата. — Веднага след работа у нас. Първото парти за лятото. Донесете си подправки.

— Без мен — обади се Естер. — Аз съм вегетарианка.

— Няма проблем. Имаме и тофу^[4] хотдози.

— Тоалетната чиста ли ще бъде?

— Че кога не е била?

— Никога не е била — в един глас отвърнаха Лиа, Маги и Естер.

— Ще я лъсна с белина.

— Откога не сме правили хотдогов купон… Какъв е случаят? — попита Маги.

— Настаняването ни с Уолъс в новата квартира. Пък и отдавна не сме се събирали. Крайно време е.

— Или ще дойде ли?

— Поканен е.

Маги се обърна към мен:

— Сбирките с хотдог бяха специалитет на Ейб. Ходехме всяка събота при него и Или. Пиршества с хотдог. Гарнитура с боб и чипс и сладолед на пръчка за десерт. Ейб казваше, че това е идеалното лятно меню. С Или пазаруваха на едро в „Паркмарт“, така че бяха винаги готови с продуктите.

— Казвахме му ИХП. Импровизирано хотдог парти — поясни Естер.

Адам направи смешна физиономия на Тизба и я погъделичка по коремчето. Тя се беше умълчала благодарение на „асансьора“.

— Ти си още мъничка за ИХП, но каките да заповядат след работа у нас. До скоро!

Адам излезе и Лиа изгледа Маги.

— Заради теб сега ще трябва и ние да ядем хотдози.

— Защо заради мен?

— Аз няма да дойда — заяви Лиа и извади няколко банкноти от чекмеджето на касата. — Лятото се преполови и ние все така се мотаем с приятелите си от първи клас. Да се смееш ли, да плачеш ли…

— Може да има и непознати момчета у Адам — обади се Естер — След като ще има тофу, всичко е възможно.

— Да не вярваш — въздъхна Лиа.

Започнах да преглеждам сметките, като с един крах клатех количката на Тизба. Мен непознати момчета не ме интересуваха. Интересуваше ме само едно момче, за когото мислех все повече и повече. Какво ли щяхме да правим по-късно тази нощ? Купонът у Адам сигурно щеше да е много весел и би могло да го причисля към списъка на неизживените стремления, но с тофу или не аз нямаше за какво да ходя, ако Или не беше там.

В осем и половина татко и Хайди дойдоха да вземат Тизба. Момичетата запищяха, когато видяха Хайди:

— Страхотно изглеждаш… Колко си отслабнала? — зарадва й се Маги.

— Само дето нищо не би ми станало от всичките дрехи тук. Виж, ако има пончо… — засмя се Хайди.

— Не, изглеждаш супер — прекъсна я Естер.

— Тизба е толкова сладка! — ахна Лиа. — Много хубаво име сте й избрали.

— Нали? — доволно рече татко. — Внушително име, с характер.

— Макар че съдбата на Тизба е трагична — да умре за любимия и душата й да разцъфне в клоните на черницата… — отбеляза Маги.

Татко несъмнено се слиса от познанията на Маги.

— Откъде знаеш за Тизба?

— В часовете по класика учехме за женските образи в митологията.

— Тя не е ли героиня на Шекспир? — попита Хайди.

— Шекспир е откраднал историята на Тизба и я използвал като фарс. Съдбата й наистина е тъжна.

— Маги е експерт по трагедиите — усмихна се Лиа.

Хайди почука на вратата на офиса и подаде глава. Тизба дремеше в количката.

— Не мога да повярвам, че кротува.

— Имаше и плач. Хубаво ли прекарахте?

— Да. Добре, че отидохме. Поводът си заслужава. Баща ти не вдигна глава през последните няколко седмици.

— И на теб не ти е лесно — кимнах към Тизба аз.

— Добре, че ми помагаш. Не помня откога не бяхме излизали с баща ти.

— Няма проблем.

— Много съм ти благодарна. Е, ще тръгваме. По-бързо да измъквам баща ти, че магазинът му действа на нервите. Най-вече розовият цвят. Представяш ли си?

Представях си, но замълчах.

В следващите два часа се съсредоточих върху сметките и не обръщах внимание на разговорите с клиентите в магазина, на дебата за купона (Маги искаше да отидат, Лиа не искаше, а Естер се колебаеше), та дори и на танца в девет часа (рокендрол на Елвис). В десет заключих сейфа излязох с момичетата на разходка както всяка вечер, преди да се срещна с Или.

— Да отидем поне за малко — предложи Маги.

— Одън, ти какво мислиш? — попита Лиа.

— Аз ще…

Смятах да кажа, че ще се прибера или че имам някаква работа, но зърнах Или на пейката пред магазина. Белиса стоеше пред него с ръце в джобовете на джинсите. Не беше наконтена като на купона у тях. Беше със синя фланелка без ръкави и вързан на кръста пуловер. Изглеждаше много по-хубава. Отново доказателство за това, че понякога по-малкото означава повече. Тя говореше, а той слушаше с наведена глава. По едно време я погледна и кимна. Тя седна до него и склони глава на рамото му със затворени очи.

— Одън? — Лиа забеляза, че съм смутена, и проследи погледа ми, но в този миг група момчета застанаха между нас и магазина на Или и тя не видя Или и Белиса.

— Аз съм „за“. Да отидем.

Уолъс живееше на долния етаж на една зелена къща на две преки от плажа. В двора имаше само туфи трева, на страничната веранда се мъдреше пералня, а над гаража висеше табела с надпис Сантиментално пътешествие.

— Що за име е това? — попитах аз.

Вървяхме по алеята към къщата, натоварени с кетчуп, горчица, майонеза и шоколадов сироп от „Унмаг“.

— Измишльотина на хазяите. Къщите покрай океана обикновено имат имена — отвърна Маги. — Предишната къща, в която живееше Уолъс, се казваше „Гларуски писък“.

— Пълен ужас — рече Естер. — Маг, помниш ли онази дупка на Четвърта улица, в която живееха Или и Ейб? Как се казваше…

— „Летен романс“, в който нямаше нито романтично. Мизерна дупка.

Адам застана на прага с голяма кухненска ръкавица на ръката:

— Без обиди, моля! Още не сте влезли.

— Говорим за друго място. Тук си е… супер.

За супер не можеше да става и дума. Холът беше малък и натъпкан със стари мебели: диван с карирана дамаска, фотьойл на райета, очукана масичка с петна от чаши. Бяха се постарали да придадат по-приятен вид на обстановката, тъй като на барчето димеше ароматна свещ, а на масичката имаше купа с фъстъци. Адам забеляза, че оглеждам хола, и каза:

— Декорът е от значение, нали?

— Стига да не мирише на бира — рече Лиа.

— Искаш ли една? — провикна се Уолъс от кухнята.

— Не.

Той влезе в хола с опаковка от дванайсет бири и ги раздаде. Поколебах се, но взех една.

— Подложките са в ъгъла на масичката — обърна се Адам към Лиа.

— Моля? За какво са ни? Масата е цялата в петна.

— Ако нещо е скапано, това не означава, че трябва да го доскапем, нали?

— Адам, става дума за стара маса, а не за стар човек.

Естер се засмя. Маги се пресегна и сложи подложка под бирата си. Адам грабна фотоапарата и заяви:

— Време е за снимка. Това е първото ни хотдог парти.

Всички Вдигнаха ръце и закриха лицата си.

— Не, не, не! — извика Маги.

— Боже господи! — изохка Уолъс.

Адам свали апарата.

— Защо никога не искате да се снимате?

— Заради уговорката ни — отвърна Уолъс.

— Каква уговорка? — попитах аз.

Маги погледна през пръсти и каза:

— Последните две години Адам беше фотографът на училищния албум. Не спря да снима.

— Какво да правя? Нали някой трябваше да снима. Имах само един помощник.

— Уговорихме се да спреш да снимаш след края на учебната година.

— И повече никакви снимки! — добави Маги.

— Ни-ко-га! — повиши тон Лиа.

Адам остави фотоапарата и погледна тъжно.

— Добре. Но когато остареете и ви стане мъчно за това лято, ще ви се прииска да имате снимки за спомен.

— Имаме предостатъчно — заяви Маги. — Цял училищен албум.

— Това беше преди, а сега е… сега.

— Така е — намеси се Лиа. — Но от това „сега“ няма да има снимки. — Тя отпи от бирата (без подложка) и попита: — Кой още ще дойде?

— Вечното присъствие — тръшна се Уолъс на фотьойла. — Момчетата от магазина, няколко приятели от колоездачния парк, готиното момиче от „Джъмбо Смути“ и…

— Ей, дано имате бира, че така ми се порка — чу се глас от стълбите пред къщата.

Джейк Сток — със загорял тен и черна, опъната фланелка — влезе в хола и замълча, тъй като ме видя да седя до Маги на дивана. Веднага се отправи към кухнята, а аз погледнах към Маги, но тя не отлепи очи от бирата си (върху подложката). Лиа се наведе към нея и предложи: — Дали да не отидем в някой клуб? Нови момчета, нови забавления…

Адам съобщи, че е готов с грила и който иска, може да си вземе хотдог.

— Идвам — извика Маги и се запъти към верандата, като подмина Джейк, който миришеше свещта на бара.

След час бях изяла два тофу хотдога и бях изпила цяла бира. Не спирах да полагам усилия да участвам в разговора, но мислех единствено за Или и Белиса. Минаваше полунощ. По това време обикновено си тръгвах с Или от „Клайд“ Не зная на какво се надявах. Няколкото нощи, прекарани в разходки и приказки, не означаваха нищо.

Телефонът ми звънна и побързах да го вдигна, като реших, че е Или, но само след миг се сетих, че той няма номера ми. Беше брат ми, който също не спираше да ме озадачава.

— Од, познай къде съм!

Никога не улучвах с предположенията и затова казах:

— Нямам представа.

— При мама.

Счу ми се, че каза Рома, но не бях сигурна и когато повтори „при мама“, осъзнах, че не е в Италия, а само на триста километра от тук.

— Пристигнах преди два часа. Замаян съм от разликата във времето. Ти къде си?

— На купон.

— Нима?

Брат ми не можеше да повярва. Аз също не бих повярвала преди няколко седмици.

— А теб какво те върна у дома?

— Не питай какво, а кой.

— Е, кой?

— От, влюбен съм.

— Така ли? — попитах аз и се загледах в мушичките, които се въртяха и бръмчаха около уличната лампа.

— Нямаш представа колко я обичам. Взех първия самолет и я последвах.

— И коя е тя?

— Казва се Лора. Страхотна е! Срещнах я в един туристически хотел в Севиля^[5]. Бях там за тридневния слаш-рейв^[6] фестивал, а тя — на конференция по генетика. Од, Лора завършва „Ю“ — от всички университети в света… Събуди ме в библиотеката, където бях заспал — хъркал съм и съм й пречел да чете. Ще го разказваме и на внуците си.

— Холис, шегуваш ли се? Що за история е това?

— Говоря истината. Ето ти доказателство.

Телефонът запращя и след миг чух гласа на майка:

— Да, Одън, истина е. Брат ти е влюбен и е в моята кухня.

— Невероятно — учудих се аз.

Холис грабна телефона и аз попитах:

— Колко време ще останеш при мама?

— С Лора търсим апартамент. Ще се запиша в университета, но преди това искам да дойдем при теб — да я запозная с татко, Хайди и бебчето. Кажи им за нас, моля те!

— Ще им кажа. Радвам се, че ще се видим.

— И аз. До скоро!

Затворих телефона. След като видях Или с Белиса и след този разговор с брат ми, не исках нищо друго, освен да се прибера и да си легна. Да се завия презглава и да се събудя, когато мракът свърши.

Всички бяха на задната веранда. Адам и Маги бърбореха до грила, Лиа и Естер седяха на перилата, Уолъс отварящ кутийка с боб, а Джейк се беше настанил на ръждясалия шезлонг и говореше на Адам:

— Не се учудвам, че не дойде. Никъде не ходи след катастрофата.

— Измина вече година. Трябва да започне да излиза.

— Може и да излиза, ама не с теб — обади се Маги.

— А с кого? С Белиса ли? А, не, там вече няма нищо. От месеци — заяви Уолъс — Тази вечер му каза, че си има ново гадже. Някакъв студент от „Ю“, който работи през лятото в барчето на „Кадилак“.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Лиа.

— Бях до вратата и проверявах гумите на велосипедите под наем.

— Уолъс, ти си голяма клюкарка — възмути се Адам.

— Не в женски род, моля! — коригира го Естер.

— Е, така се казва — усмихна се Адам. — А Маги може и да е права, защото Или каза, че имал някаква работа и не можел да дойде.

— Каква работа нощем? — учуди се Лиа.

— Зная ли… — вдигна рамене Адам.

Бързо отворих чекмеджетата на шкафа в кухнята и в третото открих телефонния указател на Колби. Звъннах в пералнята и Клайд вдигна телефона.

— Здрасти! Одън е. Или да е там?

— Да. Един момент.

Само след миг чух гласа на Или:

— Изпускаш най-вкусния ябълков пай на света.

— Замъкнаха ме да ям хотдог. Жертвах се в името на стремлението по пропуснатите неща.

Замълчахме. Бях смутена, макар че нямаше сериозна причина. След малко Или каза:

— Предполагам, че Адам е на грила.

Погледнах към верандата.

— Точно така.

— Лиа и Естер спорят дали да си тръгнат, или не.

Момичетата размахваха ръце и разговаряха оживено.

— Откъде знаеш?

— А брат ми се е похвалил с женските си завоевания и след третата бира дреме… Сам.

Надникнах и видях, че Джейк се излежава с притворени очи на шезлонга.

— Бил си и ясновидец.

— О, не. Не съм. Искаш ли да мина да те взема?

— Да — тутакси отвърнах аз.

— Ще дойда в десет.

 

 

Всички бяхме на верандата. Лиа малко заваляше думите, докато обясняваше на Маги:

— Дойдох, защото се надявах, че ще отидем някъде другаде след това.

— Вече е много късно да ходим, където и да е.

— Ти това и искаше. Дойдохме, напи ме и…

— Ти сама се напи — прекъсна я Адам.

— … и ето ни тук — довърши Лиа. — Какво стана със страхотното лято преди следването? Нали трябваше да го ударим на живот, нали трябваше да имаме хубави спомени?

— Най-прекрасните спомени — добавих аз.

— Точно така. Какво стана с тях?

Всички замълчаха. Предположих, че са се замислили над този въпрос, но всъщност Или беше дошъл и стоеше зад мен на прага на вратата.

— Мен не ме питайте — каза той. — Аз дойдох, защото ми се яде хотдог.

— Няма проблем — зарадва се Адам, пъхна хотдог в хлебчето и му го подаде. — Имаме колкото искаш. Заповядай.

— Благодаря.

— Предлагаме и боб, и чипс, и сладоледи на пръчка.

— Или, как върби бизнесът? — прекъсна го Маги. — Измислихте ли име на магазина?

— Още го обсъждаме.

— На мен ми харесва „Банда на колела“ — рече Адам.

— Звучи ми като име на поп група — заяви Уолъс.

— При това на скапана поп група — каза Лиа.

— По-добре е от „Велосипедна слава“.

— И защо?

— Защото звучи старомодно.

— Трябва ни име, което да грабва — обади се Джейк, когото мислехме за заспал.

— Като какво например? — заинтересува се Или.

— „Стихийни колела“ или „Убийствени колела“.

— Как може магазин за велосипеди да се казва така?! — възмути се Адам.

— Какво имаш против?

— Хората идват тук на почивка и едва ли ще им допаднат думи като „стихии“, „убийства“ и „катастрофи“, ако решат да покарат велосипед.

Адам тутакси осъзна какво е казал и сведе смутено очи. Всички замълчаха. Маги и Естер се спогледаха, а Или не помръдваше. Ако не бях аз, той нямаше да е тук и нямаш да присъства на всичко това. Чудех се какво да направя, че да сменя темата, и изведнъж погледът ми попадна на отворената кутийка с боб. Загребах шепа и замерих Или. Бобът го улучи в челото. Всички ахнаха, а Или премигна и обърса лицето си с ръка.

— Сега ще видиш ти — рече той, грабна кутийката и я изсипа върху главата ми. Сосът потече в очите ми, а аз се пресегнах и хвърлих близката чиния с недоизяден хотдог към него.

— Ама какво правите? — слиса се Адам, докато Или ме замеряше с хлебчета.

Хукнах да бягам и пътьом грабнах пакет „Чийтос“.

— Остави ги! — извика Адам. — Това ми е закуската…

— Ето ти закуска — засмя се Маги и го замери с шепа зелена салата. После грабна още една и я хвърли по учудената Лиа.

Лиа погледна блузата си и раздруса кутийка бира, преди да я отвори.

— Не знаеш какво ти се пише, Маг…

Маги изписка и хукна. Адам и Уолъс се замеряха с фъстъци, а Естер се криеше с ръце на главата зад задрямалия със зеле по лицето Джейк. Аз хвърлях чипс по Или и се навеждах, за да избегна сладоледите, които хвърчаха към мен. Застанах с гръб към хладилника и вдигнах ръце.

— Почивка! Стига толкова!

— В боя с храна няма почивки — заяви Или и ме замери с разтопено късче сладолед.

— И как свършват?

— Онзи, чиито припаси свършат, се предава.

— Аз не обичам да се предавам.

— Никой не обича, но понякога човек просто губи.

Бяхме целите омазани с какво ли не — боб в косите, чипс и сладолед по дрехите. Кой знае защо, но точно в този миг можах да изрека онова, което отдавна се канех да му кажа.

— Много съжалявам за твоя приятел.

Или кимна.

Отвън пищяха и се гонеха, а в кухнята бяхме само двамата. Не оставахме за пръв път насаме и все пак този миг промени всичко — не самите нас, а чувствата, които изпитвахме един към друг.

Гледах Или, а той не сваляше очи от мен. За малко да протегна ръка и да оправя косата на челото му. Едва ли не почувствах как ръцете му ме прегръщат.

Вратата се отвори с трясък и Адам застана с фотоапарата пред нас.

— Зе-ле!

Надали щях някога да видя тази снимка, но дори и да я видех, тя не би могла да отрази чувствата ми. Поне имах подходяща синя рамка с надпис Най-прекрасните спомени!.