Сара Десен
Заедно на път (5)

4

— За теб е.

На жълтата чинийка пред мен се мъдреше пухкав мъфин с боровинки.

— Баща ти каза, че са ти любимите — каза Хайди. — Взех боровинките от пазара тази сутрин.

Видът й беше все още уморен, но вече приличаше на себе си — сресана, с джинси, чиста блуза и гланц на устните.

— Не трябваше… — рекох аз.

— Напротив, трябваше.

Беше два следобед и аз току-що се бях събудила след седем часа сън. Слязох в кухнята и заварих Хайди с бебето. Тя веднага ме прегърна.

— Благодарение на теб за пръв път поспах цели четири часа. Чудо на чудесата.

— Нищо особено не съм направила — заявих аз с надеждата, че ще ме остави на спокойствие. Притесняваше ме с прекаленото си внимание.

— Не знаеш какво направи за мен. Ти си най-любимият ми човек на света! — продължаваше Хайди.

Въздъхнах, обелих обвивката на мъфина и мълчаливо отхапах: беше топъл и се топеше в устата. Изпитах угризения за неприязънта си и казах:

— Много е вкусен.

— Радвам се. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

Телефонът иззвъня, тя премести Тизба в лявата си ръка и го вдигна.

— Ало? О, Маги, здравей! Дойде ли доставката? Какво има? Да не плачеш?

Боже мой, какво им имаше на жените в този град? Много плач, много чувства. Взех вестника и го разгърнах.

— Така ми се стори… Моля? А, да, сигурно е в офиса в лявото чекмедже… Не? Чакай да помисля… — Тя се огледа и ахна. — Да му се не види! Тук е, до вратата… Ей сега идвам. Слагам Тизба в количката и…

Дочувах гласа по телефона — също така писукащ и тревожен. Пиех кафе, а Тизба започваше да мрънка. Когато се съберат повече жени, чувствата започват да пъплят като зараза. Не минава много време и всички започват да реват. Хайди погледна часовника си.

— Проблемът е, че трябва да я нахраня преди това. Кажи на момчето… Имаме ли достатъчно пари в чекмеджето? Провери… — В паузата Тизба надигна глас. — Не? Е, тогава ще дойда. До скоро!

Хайди отиде до стълбите и се провикна:

— Робърт? Скъпи?

— Да? — дочу се приглушеният глас на татко.

— Би ли нахранил Тизба? Трябва да занеса чековата книжка в магазина.

Чуха се стъпки на горния стаж и вече по-ясният глас на баща ми:

— На мен ли говориш?

Тизба заплака още по-силно. Хайди се опиша да я надвика.

— Попитах дали ще можеш да нахраниш Тизба, че трябва да изтичам до магазина да занеса чековата книжка. Нямат достатъчно пари да платят…

Доста дълго обяснение. Защо усложняваше всичко?

— Трябва да довърша параграфа, скъпа. Не може ли да почака двайсетина минути?

Тизба изрева в отговор.

— Ами… не зная — отвърна Хайди.

— Добре, добре — заяви татко и аз разпознах сприхавия, гневен тон, с който казваше на майка: „Добре, зная, че не издържаш“, „Добре, няма съмнение, че ти знаеш повече за издателския бизнес“, „Добре, ще се откажа да пиша, нищо, че съм номиниран за Нешънъл Бук Ауордс“. — Идвам след минута.

— Дай ми книжката — намесих се аз. — И без това исках да отида до плажа.

Хайди ме погледна учудено. Аз бях не по-малко учудена от себе си, тъй като смятах, че вече съм превъзмогнала вечно тегнещото чувство на задълженост.

— Толкова ми помогна снощи, че не бих искала пак да…

— Нали тя ти предложи? — обади се баща ми от горния етаж. Не го виждахме, а само чувахме гласа му. „Гласът божи.“ — Не се дръж като светица.

„Добре й го каза“ — мислех си аз, докато вървях по крайбрежната с чековата книжка и мъфини за момичетата в магазина. Не можех да се позная след двайсет и четири часа в Колби. Майка също би била потресена от промяната.

Влязох в „Клементайн“ и видях чернокосото момиче от предишната вечер да обяснява на момчето от предишната вечер да обяснява на момичето от UPS.

— Глупаво е, че още плача за него, но бяхме гаджета цели две години… Това не е просто флирт. Затова понякога ми става едно такова…

Куриерът слушаше смутен и щом ме зърна, засия.

— Струва ми се, че чековата книжка пристигна.

— О! Вие сте…? — зачуди се момичето.

— Аз съм дъщерята на Робърт.

— Приятно ми е. Дойдохте да помагате за бебето ли?

— Не съвсем.

— Нямам търпение да видя бебето. Какво име, а?! Необикновено и хубаво. Мислех, че ще я кръстят Изабел или Каролайн, но не познах.

Подадох й чековата книжка и плика с мъфините. Тя го отвори и ахна:

— Как миришат само! Рамон, искаш ли?

Куриерът си взе, тя подаде плика и на мен, но аз поклатих глава в знак на отказ.

— Благодаря много — рече момичето. — Ще напиша чека и ще ти върна книжката, че на Хайди и трябваше за някакви сметки. Няма да е лошо книжката да е на разположение в магазина, но пък и на нея й трябва…

Кимнах. Отново твърде много информация. Зарових се в рафта с джинси и я оставих да си бърбори. После заобиколих преградата към вътрешната част на магазина, за да разгледам банските, които бяха на разпродажба. Погледът ми беше привлечен от червени бикини, които не бяха много грозни. Камбанката на вратата на магазина иззвъня и някой влезе. Чу се глас на момиче:

— Донесох ти кафе. Голяма мока с двойна сметана — любимата ти.

— А аз донесох последния брой на „Холиуърлд“. Направо от печатницата — зачурулика друг момичешки глас.

— Трогвате ме! — възкликна Маги. — Какъв е случаят?

Надникнах, но закачалките с дрехи и с бански костюми ми пречеха да видя посетителките. Рамон си беше тръгнал.

— Ами… — подхвана едно от момичетата — трябва да ти кажем нещо.

— Преди да го чуеш, знай, че е за твое добро — добави другата. — Окей?

— Окей. Но започвам да се притеснявам…

— Джейк свали някакво момиче снощи. В „Пристана“…

„Ами сега!“ — казах си аз и стаих дъх.

— Какво?! — слиса се Маги.

— Лиа, как можа да го изтърсиш така?! — повиши глас по-тактичната от приятелките. — Нали решихме първо да я подготвим?!

— Ти го реши, а аз смятам, че такива неща се казват без заобикалки. Все едно си на кола маска — раз, два и край.

— Сериозно ли говорите? — Маги почти пищеше и аз усетих, че се смалявам зад банските и се оглеждам за заден изход. — Как разбрахте? Коя е тя?

— Ами момичето дойде, двамата поприказваха и после изчезнаха зад дюните — поясни Ана.

— Защо не се намесихте? — изкрещя Маги.

— Успокой се, моля те — обади се другата приятелка.

— Естера какво говориш? Как така да се успокоя?! Кое е това момиче? Настъпи тишина. Аз почти залегнах зад банските. Да й се не види на Хайди и на тъпата й книжка!

— Не го познаваме. Може би е курортистка, може би туристка.

— Опишете я!

— Какво значение има? — попита Естер.

— Има голямо, супер голямо значение.

— Чак пък супер голямо — въздъхна Лиа.

— По-готина ли е от мен? По-висока ли е? Блондинка, нали?

Пак тишина. Надникнах и не се изненадах, когато видях червенокосата и онази с плитчиците.

— С черна коса и със светла кожа. По-висока от теб и кльощава — каза Естер.

— Кожата й не беше много хубава — добави червенокосата Лиа.

Потръпнах. Първо — не бях кльощава. Е, имах няколко пъпки, но те бързо завяхваха. А и кои бяха те да казват, че…

Изведнъж закачалките, зад които се спотайвах, се разделиха като Червено море^[1]. Озовах се очи в очи с Маги.

— Случайно да прилича на тази тук?

— Майко мила! — извика Лиа, а Естер се плесна по челото.

— Не е за вярване… Ти ли беше снощи с Джейк? — попита Маги.

Преглътнах шумно и казах с треперещ глас:

— Не съм била с него. Нищо не сме правили.

Маги пое дъх.

— Така значи! Ще сваляш голямата ми любов — момчето, за което щях да се омъжа!

— Хайде, пак започна… — отегчено рече Лиа.

— Маги — подхвана Естер, — стегни се. Момичето няма вина.

— Да не би да искаш да кажеш, че нищо не се е случило?

— Знаеш, че рано или късно това беше неизбежно — осмели се да заяви Естер.

— Така ли?! Само че аз не мисля така.

— Ако не беше тя, щеше да е някоя друга. — Естер сложи ръка приятелски на рамото на Маги.

— Е, да, някое друго глупаво момиче — подметна Лиа, докато разглеждаше списанието. — Не се обиждай — погледа ме тя. — Нямах предвид теб. Джейк е идиот.

— Не е — рече Маги със сълзи на очи.

— Маг, нека си кажем истината. Джейк не е свестен и толкова — обади се Естер и я хвана за ръката. — Трябва да го забравиш. Може би по-добре, че стана така.

— Абсолютно! — каза Лиа и обърна следващата страница.

— И защо смятате така? — изхленчи Маги и отпи от моката.

— Защото само се измъчваше, като се надяваше, че ще се върне при теб — отвърна Естер. — Това момиче улесни нещата, направи ти един вид услуга.

Маги ме изгледа и аз се запътих към вратата. Тя беше дребничка и със зачервено като пухче от розова пудра лице.

— Един момент — спря ме тя. — Ти харесваш ли го? Зная, че звучи нелепо, но искам да зная дали го харесваш.

— Той не означава нищо за мен — отсякох аз под вперените три чифта очи.

Маги ми подаде книжката и промълви:

— Благодаря.

В света на момичетата това е превратен момент. Превъзмогваме различията помежду си, осъзнаваме, че имаме много общо и ставаме истински приятелки. Но тук бях на чужд терен: за пръв път бях в този град и нямах никакво желание да разучавам това място дори като турист. Взех чековата книжка, кимнах и ги оставих да ме одумват, както си искат. Така бях постъпвала и спрямо много други момичета преди тях.

 

 

— Е, хайде, разказвай за всичко — каза майка ми.

Беше късен следобед и бях дълбоко заспала, когато ме събуди. Знаех, че е тя, без да поглеждам телефона. Първо, защото това беше любимото й време за телефонни разговори — малко преди часа за вечерни коктейли. И второ, аз не очаквах друг да ми се обади, освен може би Холис, но той звънеше посред нощ, без да мисли за часовите зони.

— Голяма красота… — прозях се аз. — Страхотна гледка.

— Не се съмнявам, но пейзажът не ме интересува. Баща ти как е?

Погледнах към вратата, сякаш татко можеше да ни чуе от кабинета. Майка винаги уцелваше точно онова, за което не ми се говореше. Бях тук от три дни и бях видяла татко за най-много три часа: или пишеше, или спеше, или ядеше набързо на път към кабинета. Така и не можах да поседна с него, да хапнем лучени кръгчета и да поговорим за литература и за бъдещето ми. Разменяхме си реплики на стълбите от рода на „Как си?“, „Ходи ли на плаж?“ и толкова. Опитвах да си поприказвам с него: чуках на вратата му, но той седеше вторачен в компютъра и дори не се обръщаше, а въпросите ми отскачаха от мислите му като хаотични изстрели.

Доста неприятна ситуация. Баща ми отсъстваше, а Хайди беше навсякъде. Отивах да си направя кафе и тя беше в кухнята с бебето. Исках да се скрия на верандата, но Хайди се появяваше в следващия миг с Тизба и ме канеше да се поразходим на плажа. Стаята ми пък беше толкова близо до детската, че и най-малкият шум можеше да я накара да дойде, сякаш и аз като нея умирах за малко компания.

Хайди беше самотна, но аз не бях. Бях свикнала да съм сама и това ми харесваше. Дори се чудех защо ли ми липсва вниманието на татко, но това беше факт. Мъфините, бърборенето и голямата дружелюбност на Хайди само влошаваха нещата.

Можех да разкажа на майка си всичко това. Тя и очакваше да го чуе, но ми се струваше някак недостойно да се оплаквам. Какво очаквах всъщност? Затова само казах:

— Той пише по цял ден.

— Сериозно?

— Да. Почти е свършил книгата. Уточнява някои неща.

— Аха. Уточняване, което отнема дни наред и е от сутрин до вечер. А помага ли на Хайди за бебето?

— Ами… помага, но тя иска всичко да върши сама.

— О, моля те! Никой не иска да се грижи сам за малко бебе. Казват така, защото нямат избор. Видя ли баща си да сменя пелени?

— Сигурна съм, че го прави.

— Одън, питам те видя ли го, или не?

Намръщих се, сякаш ме притисна до стената.

— Не.

— Някои неща не се променят — въздъхна майка ми и аз почти видях усмивката й.

Като знаеше отговора, защо питаше? Реших да сменя темата.

— Ти как си?

— Аз ли? — последва въздишка. — Все така. Нищо ново. Помолиха ме да оглавя комисията, която определя основните курсове по английски за следващата година. Ще паднат едни дискусии… Имам да пиша няколко статии за списания, наближава пътуването до Стратфорд и безброй дисертации, които изискват време и внимание.

— Страхотно лято, а?

— Не е за приказване. Тези аспиранти нямат край. Не ме оставят на мира. — Веднага си представих очилата с черна рамка, които бях видяла на плота. — Иде ми като теб да запраша нанякъде и да легна на някой плаж, без да мисля, за каквото и да е.

Погледнах през прозореца към океана, белия пясък и „Пристана“ в далечината и за малко да кажа: „Права си. Сега живея точно така.“

— Чувала ли се с Холис?

— Онази вечер се обади. Запознал се с няколко норвежци, които отивали на конференция в Амстердам. Те се занимават с някакъв интернет бизнес и Холис се надява, че може да го наемат на работа, та да е връзката им с американските клиенти.

Зяпнах от почуда. Как така за майка си бях винаги прозрачна и ясна, а Холис само мяташе въдица и тя се хващаше на кукичката? Отивал в Амстердам със случайни познати, захващал обещаваща кариера… Да не вярваш.

На вратата се почука. Отворих и с изненада видях татко на прага.

— Здрасти. Излизаме да вечеряме. Идваш ли?

— Да — почти безгласно отговорих аз, надявайки се майка да не чуе.

Уви.

— Одън? — Гласът й беше достатъчно силен, за да се чуе и отвъд прага на вратата. — Къде отиде?

— Тук съм. Татко дойде да ме кани на вечеря.

— О, приключил е с уточняванията.

— Ще ти се обадя по-късно — побързах да кажа аз и затворих телефона.

— Как е майка ти? — въздъхна татко.

— Добре е. Да вървим.

Тизба беше долу в количката, а Хайди говореше по телефона.

— Как така?! Имахме толкова пари в банката… Не разбирам… Ще се обадя в банката. Съжалявам, че е станало така, Естер. Сега ще изтегля пари от банкомата и ще оправим всичко в понеделник.

Излязохме навън, татко пое дълбоко въздух, потупа се по гърдите и каза:

— Какъв въздух, а?! Морето е мехлем за душата.

— Забелязвам, че си в настроение — рекох аз.

Татко се пресегна, издърпа дръжката на количката от ръцете на Хайди и я забута.

— Днес най-сетне се преборих с трудната глава от книгата и тутакси ми просветна. Стана просто ей така — в един миг. Сега вече ще ми бъде по-лесно.

Хайди продължаваше да говори разтревожено за някакви банкови такси.

— Мислех, че вече си към края — отбелязах аз.

Татко кимна на тичащия покрай нас мъж със слушалка в ушите.

— Не остана много, Одън. Още няколко успешни дни като този и ще бъда готов с черновата до средата на лятото. Най-късно.

— Браво на теб.

Хайди затвори телефона, татко я хвана през кръста, целуна я по бузата и радостно каза:

— Колко се радвам, че всички заедно отиваме в „Последен шанс“. На Тизба й е за пръв път.

— Страхотно — съгласи се Хайди, — ала трябва да спра за малко в магазина. Има проблем с чековете със заплатите.

— Скъпа, петък вечер е… Работата няма да избяга.

— Така е, но…

Телефонът иззвъня и Хайди го вдигна.

— Лиа, кажи. Да, да, зная. В банковия клон до магазина ли сте? Идвам след малко.

— Тези тийнейджърки, които работят за нея… — поклати татко глава. — Все нещо им се случва.

Кимнах с разбиране, сякаш не бях тийнейджърка. За него явно не бях.

— Чековете нямат покритие — рече Хайди. — Положението е сериозно.

— Обади се на счетоводителя. Нека той се оправя.

Татко се оплези на Тизба и добави:

— Излезли сме семейно.

— Той не се занимава с ведомостта за заплатите. Аз я изготвям.

— Да почакат, докато свършим с вечерята.

— Не може така, Робърт. Те са мои служителки и трябва да си вземат заплатите.

— Нали излязохме по твое настояване?! — избухна татко. — Нали ти повтаряше, че не прекарвам достатъчно време с теб, бебето и Одън, че трябва да спра да работя и да излезем заедно?!

— Да, но…

Телефонът отново иззвъня.

— Ето, аз приключих за деня — заяви татко. — Направи го и ти.

— Робърт, това ми е работата.

— А на мен писането не ми ли е работа?

Боже мой, бях се наслушала на същите разправии у дома — само думите бяха различни: „професура“ вместо „работа“ и „комисии“ вместо „служителки“. Наближавахме „Клементайн“ и Хайди изглеждаше доста притеснена. Лиа и Естер чакаха отвън.

— Вие отидете, седнете и аз ще дойда след малко — предложи Хайди. — Въпрос на минути.

— Добре — рече татко, макар че тонът му подсказващ друго.

Не само той беше сърдит. Тъкмо чакахме да ни настанят в ресторанта, когато Тизба заплака: отначало мрънкаше, но постепенно увеличи децибелите. Татко движеше количката напред-назад, но ревът не спираше.

— Одън, би ли…?

Глагол не последва, така че не разбрах какво иска от мен. Хората ни гледаха, а татко имаше отчаян вид, вероятно се надяваше да спася положението, като изкарам Тизба навън. Що за нелепост! Нелепо или не, тутакси грабнах дръжката на количката и рекох:

— Ще я изведа. А ти седни и…

— Изчакай да се успокои и елате, а аз ще поръчам.

Интересно ми е какво ли друго очакваше да направя с ревящото бебе? Излязохме навън, където поне не беше шумно. Седнах на една пейка и придърпах количката. Лицето на Тизба беше сгърчено и червено. През прозореца в ресторанта виждах баща си. Седеше на маса за четирима и разглеждаше менюто. Преглътнах и притворих очи.

Майка ми беше права: хората не се променят. Баща ми — както винаги — се интересуваше само от себе си, а аз продължавах да допускам, че не е така. Може би така сме устроени — да правим едни и същи глупости, без да вземаме поука. Тизба плачеше и ми идеше и аз да ревна, та да ми олекне от натрупаните с години терзания. Усетих, че някой ме гледа.

До количката стоеше момчето, което бях видяла на „Пристана“ и в ранното утро на крайбрежната улица. Беше със стари маратонки и избеляла фланелка с надпис „Ех, любов“. Загледах се в зелените му очи и загорялото му лице, в дългата до раменете черна коса и дълбокия белег на ръката, който се разклоняваше на лакътя в няколко посоки.

Случайната ни сутрешна среща беше на същото място.

— Изведнъж писна и няма спиране — кимнах към Тизба аз.

Той мълчеше, а аз продължих да говоря:

— Непрестанно плаче. Колики ли е, нещо друго ли е… Не зная какво да правя.

Момчето помълча и най-сетне каза:

— Асансьорът ще помогне.

— Моля?

Той се наведе, откопча колана и взе бебето. Гледах го и не помръдвах. Тизба като че ли се чувстваше по-удобно в неговите ръце, отколкото в ръцете на баща ми, моите и на Хайди, взети заедно. Обърна я с гръб към себе си, залюля я и тя зарита. После той клекна и се изправи няколко пъти.

— Ето това с „асансьор“.

На четвъртото приклякване Тизба млъкна и се успокои.

Кой беше той? Чудат странник? Укротител на бебета? Фокусник на колело?

— Или? — чух гласа на Хайди. Тя стоеше зад момчето. — Знаех, че си ти.

— Здрасти — кимна той. Спря да кляка с Тизба и тя отново ревна.

— Къде е баща ти? — попита ме Хайди и взе бебето.

— В ресторанта. Тъкмо да седнем и тя се разплака.

— Сигурно е гладна. Ох, какъв ден само! Изглежда, съм забравила да пусна заплатите. Не че момичетата вземат кой знае какви пари, но все пак… Те ме разбират, ала нали трябва да им платя за труда…

Тя не спираше да говори. Или слушаше озадачен, а аз почнах да се впрягам. Не разбирах защо тя толкова усложняваше всичко.

— Трябва да отивам в магазина — каза Или. — Между другото — честито бебе!

— Благодаря много! Радвам се, че си се запознал с Одън. Тя не познава никого тук, но сега вече има кой да й покаже това-онова.

Цялата пламнах. Прозвуча така, сякаш молех за компания. Кимнах на Или и той се отправи към магазина за велосипеди от другата страна на пътеката.

— Тизба, миличка, успокой се — нареждаше Хайди и я настаняваше в количката. — Одън, много се радвам, че се сприятели с Или.

— Ние дори не сме се запознали.

— О, така ли? Той е много мило момче. Брат му Джейк доскоро излизаше с Маги. Тя още страда по него.

Брат му ли? Пак се изчервих. Какъв малък град! Хайди не спираше да бърбори.

— Дали да не се прибера вкъщи с Тизба? Как мислиш? Бих искала да вечеряме заедно, но…

— Ти прецени за себе си. Аз съм глад на и искам да бъда с татко. Затова отивам в ресторанта. Ти реши какво искаш да правиш и го направи.

Хайди се сепна и ме погледна обидено.

— Ами… добре, добре.

Знаех, че постъпвам невъзпитано и въпреки това тръгнах и я оставих с ревящото бебе. Плачът ме следваше чак до ресторанта, където баща ми вече се хранеше. Той ми подаде менюто и рече, след като забеляза изражението ми:

— Отпусни се, Одън. Петък вечер е.

Донесоха лучените кръгчета и аз се постарах да се отпусна. Кой знае защо този път те не бяха толкова вкусни.

 

 

Зная от опит кога един скандал започва и кога приключва, затова се мотах доста след вечеря. Разхождах се дълго, преди да се прибера. Въпреки това подраних: чух ги да се карат още на верандата.

— Кой ме накара да зарежа писането тази вечер? Ти. Да излезем, та да излезем…

— Исках да вечеряме заедно.

— Щяхме, ако не беше отишла в магазина.

Останах на верандата. Не исках да присъствам на разправията.

— Искам само… — Хайди сякаш плачеше.

Настъпи мъчителна тишина. Най-сетне баща ми каза:

— Какво искаш? Кажи!

— Не зная. Мислех, че би желал да прекараш малко време с нас.

— Аз съм вкъщи през цялото време — заяви татко.

— Да, но седиш в кабинета и никога не си с Тизба, не стоиш с нея, не си играеш с нея…

— Нали го обсъдихме, когато забременя. Предупредих те, че не мога да работя, ако не спя девет часа. Знаеш го много добре.

— Да, но можеш да останеш с нея сутрин или през деня, за да си свърша работата.

— Нали ти е известно, че трябва да приключа с книгата това лято? Започне ли учебната година, нямам време да пиша.

— Така е, но…

— Ето защо ти предложих да вземем жена, която да ти помага поне за част от деня, но ти не си съгласна.

— Не искам жена. Искам само някой да ме отмени за час-два.

— Попитай Одън! Не я ли покани точно затова?

Сякаш някой ме зашлеви. Кръвта нахлу в главата ми.

— Не съм я поканила затова.

— Тогава защо е тук?

Последва тишина, този път не така мъчителна, макар понякога един въпрос да е по-страшен и от отговора.

— Тук е поради същата причина — и тя ти е дъщеря, и на нея трябва да й отделяш време.

— Боже мой! Да не би да смяташ…

Скандалът продължи. Баща ми не се задоволяваше с изречения, а с параграфи. Не можех повече да слушам. Качих се в колата и подкарах.

Обикалях улиците на Колби три часа — до колежа, до кея и обратно. Когато се върнах, внимателно огледах всички прозорци, за да се уверя, че никъде не свети, и чак тогава се прибрах.

В коридора всичко беше наред: количката стоеше до вратата, лигавчето — на перилата, ключовете на татко — на масичката. Кухненската маса беше затрупана с документацията на Хайди. В тефтера беше написала едно под друго: Провери дебитните сметки от април за грешки. Депозитите? Явно все още не беше разрешила проблема.

Замислих се за обиденото й лице, когато й се сопнах, а после и за онова, което каза на татко за мен. Не очаквах да е на моя страна и да ме защитава. Странно, но ми стана приятно, че беше така.

Беше дванайсет и петнайсет — твърде рано за мен. Чакаше ме цяла нощ. Кафе машината беше заредена за сутринта. Не беше същото като в „Рей“, но все пак беше кафе. Натиснах копчето и зачаках, докато разглеждах документацията на Хайди.