Сара Десен
Заедно на път (16)

15

— Трябва да внимаваш да не падаш — каза Маги, докато ставах с второто ожулено коляно.

— Не искам, но…

— Затова човек се учи да кара колело, когато е дете.

— По-бързо се схваща, нали?

— Не, но падаш от… по-ниско — усмихна се Маги. — Хайде, опитай пак — насърчи ме тя и вдигна велосипеда от земята.

Бяхме на полянката до джъмп парка. Качвах се, завъртах педалите, но се паникьосвах, олюлявах се и падах в храсталаците, щом Маги пуснеше седалката.

Искаше ми се да се откажа. Колената ми бяха ожулени, но приятелката ми ме насърчаваше с всички сили, макар да падах непрекъснато. А изглеждаше толкова просто: децата можеха да карат колело, аз — не.

— Май подходът ми е неправилен — заяви Маги след поредното падане.

— Грешката е в мен. Не мога и толкова.

— О, не. Слушай сега! Карането на колело изисква голяма вяра, че можеш да се закрепиш на две гуми.

— Казваш така, за да ме окуражиш.

— Съвсем не. Ще извикам подкрепление.

— И дума да не става! Лиа и Естер ще ме спукат от подигравки.

Маги извади телефона си и набра номера.

— И така да е. Ще извикам единствения човек, който ще ти помогне. Гаранция!

След десетина минути до нас спря колата на Адам. Той излезе и се скара на Маги.

— 911?! Изкара ми ума! Как може да ми изпращаш 911! Помислих, че някой е умрял или умира.

— Исках бързо да дойдеш.

— И защо? — попита Адам, все още сънлив и със следи от възглавница по бузата.

— Защото Одън не може да кара колело.

— Сериозен проблем — изгледа ме Адам и се обърна към Маги. — По кой метод я учиш? Приятелският — с държане на седалката?

— Пускам я да опита и сама.

— Това е най-бързият начин да я накараш да мрази колелото.

Адам седна на колелото и каза:

— Хайде, Одън, сядай отпред на кормилото.

— Как така?

— Така. Първо трябва да разбереш колко е приятно да караш колело и после неусетно ще се научиш. Сядай!

Маги кимна одобрително и аз се настаних отпред.

— Дръж се здраво! Когато се почувстваш по-уверена, може да се пуснеш за секунда.

— А, не, страх ме е.

— Е, както решиш. Тръгваме!

Вятърът развя косата ми. Излязохме на страничната алея. Покрай нас минаваха коли, слънцето грееше, а въздухът беше топъл и с мирис на сол.

— Дано не се изтърся — подхвърлих аз, когато стигнахме крайбрежната улица.

— Няма — отвърна Адам. — Кажи ми какво изпитваш.

— Ами… сякаш летя. — Погледът ми се спря на ятото гларуси, което се вдигна от алеята и се понесе към небето.

— Точно така. Ето това е чувството. Ще го изпитваш винаги когато караш колело.

Адам подкара още по-бързо покрай безбрежната, искряща синева на океана. Въпреки страха си, аз се отдадох на опиянението и затворих очи.

— Прекрасно е, нали? — попита Адам.

Кимнах и отворих очи тъкмо когато минавахме покрай магазина на Или. Вратата беше отворена и аз го мярнах до тезгяха с чаша кафе в ръце. Може би не ме видя, а и едва ли би ме познал, защото карахме много бързо. Нещо ме накара да се пусна за миг и да размахам ръце.

 

 

С Маги се упражнявах цяла седмица. Вземах две кафета от „Бийч Бийнс“ и се срещахме на полянката до джъмп парка. Отначало карах по така наречения „приятелски метод“ — Маги ме крепеше и пускаше за малко, като тичаше след мен, за да не падна. Постепенно започнах да карам по-дълго, без да залитам.

Животът ми се промени. Вечер четях, спях и излизах сутрин като всеки нормален човек. Но за разлика от нормалните хора, повечето време бях сама. Избягвах да отговарям на съобщенията на Джейсън, както и на обажданията на родителите ми. Сигурно се чудеха каква е причината. Съзнавах, че поведението ми е детинско, но така се чувствах по-добре — сякаш и това беше част от плащ с неизживените неща. А и се боях, че ако разговарям с родителите си, онова, което спотаих дълбоко в душата си, когато си тръгнах от хотел „Кондор“, ще изригне и ще помете всички ни.

От време на време говорех с Холис, но съвсем накратко, тъй като беше улисан в живота си с Лора. Странно, но беше все така лудо влюбен.

Един ден реших да му се обадя и когато вдигна телефона, гласът му беше много делови — помислих, че съм сбъркала номера.

— Холис Уест.

— Холис, ти ли си?

— Да, Од. Чакай да изляза — прошепна той.

След малко добави:

— Имаме събрание, но в момента сме в почивка.

— С кого имаш събрание?

— С финансовите специалисти. Майка не ти ли каза, че работя в „Мейн“?

— А, да — спомних си аз. — От кога работиш там?

— От три седмици. Доста ми е интересно.

— Доволен ли си?

— Абсолютно! Много съм добър в отношенията с клиентите. Изглежда, опитът ми в Европа си казва думата.

— Ти общуваш с клиенти?!

— Да. Назначиха ме като обикновен служител на гише, но след седмица ме преместиха в отдела за връзки с клиентите. Оправям сметки, депозити — такива работи…

Опитах да си представя брат ми с костюм в банка, но пред очите ми беше усмихнатият Холис с раница на гърба на фона на Тадж Махал. Най-прекрасните спомени…

— Од, казвай бързо, че имам само пет минути. Как сте там — татко, Хайди и сестричката?

Не му казах за татко и за хотела, макар че трябваше да знае. Премълчах така, както татко премълчаваше края на изреченията и оставяше на другите да свършат неприятната работа.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Майка как е?

— Не спира да мърмори. Изглежда, отново я разочаровах, като зарязах свободата на духа и преминах към лагера на буржоазията. Мъчно й е за теб, Од.

Не зная кое ме слиса повече — това изявление или вестта за работата му в банката.

— На майка не й е мъчно за никого. Тя си е добре сама.

— Грешиш. Зная, че сте се сдърпали, но опитай да я разбереш. Драмата с Фин продължава и…

— Кой е този Фин?

— Аспирантът, дето спи в колата пред нас. Нали ти казах?

— А, да.

— Вечната история — той е влюбен в нея, а тя не желае да се обвързва. Предишните си тръгваха, но този е упорит. Не се отказва и я вбесява.

— Положението изглежда сериозно.

— Да. При нея всичко е сериозно. Од, съжалявам, но трябва да се връщам. Обещай, че ще се обадиш на майка.

— Не мисля, че…

— Моля те! Заради мен.

Холис и неговото умение да общува с клиенти. Не смятах, че трябва да правя каквото и да е заради него, но ето че успя да повлияе и на мен и аз отвърнах:

— Добре. Ще си помисля.

Така и сторих. Помислих няколко минути, но не й се обадих.

Хайди се беше отдала на организацията на плажното тържество и не се виждахме често. Аз четях, спях и не мислех за учене и работа само когато карах колелото. Тогава в мислите ми беше само Или.

След деня, когато профучахме с Адам покрай магазина му, го бях виждала няколко пъти пред „Клементайн“, където показваше велосипеди на клиенти или просто минаваше на път за работа. Опитвах да се убедя, че не се виждаме и не си говорим, защото сме много заети, но си спомнях за онова, което му казах, преди да си тръгне, и осъзнавах, че това не беше истина. Изборът и решението бяха мои. Бях го почувствала много близък — може би най–близък от всички и всичко, но, така или иначе, нещата не потръгнаха.

Карах колелото и си мислех за пропуските в живота. Отначало всичко беше като игра, но постепенно разбрах, че връщането към миналото и наваксването му беше предоставяне на втори шанс и един вид подарък от страна на Или. Докато карах колелото, много исках да ме види и да се увери, че и тази точка беше изпълнена.

Всяка сутрин се усъвършенствах в колоездене. Вечер гледах на лаптопа видеото със състезанията. За разлика от мен, Или се движеше бързо, леко и майсторски, но и двамата въртяхме колелата и се движехме безспирно напред.

 

 

От кухнята се чуха викове и смях. Оставих химикалката до „Светът на икономиката“ и отидох да видя какво става. Беше десет и петнайсет. Спрях насред стълбите и надникнах към кухнята.

Хайди, Маги и Естер седяха на затрупаната с покупки маса. Едно русо момиче на възрастта на Хайди отваряше бира, а брюнетката до нея изсипваше кутия с чипс в голяма купа.

Когато няколко жени са заедно, те вдигат особен, специфичен шум, наподобяващ мелодия от думи и възклицания, неслучайно избягвана от мен. Ето защо се смутих, когато Хайди погледна нагоре и ме видя.

— Одън, ела при нас!

Всички се обърнаха към мен.

— Това е Изабел. — Хайди прегърна през раменете блондинката и тя ми кимна. После посочи брюнетката. — А това е Морган. Най-старите ми приятелки в Колби. Момичета, запознайте се с Одън, дъщерята на Робърт.

— Най-сетне! — усмихна се Морган. — Хайди не може да се нахвали с теб. Толкова много те харесва.

— Получи ли ми съобщението? — попита Хайди и взе Изби от количката. — Кутията ти беше пълна.

— Нашата Одън е много търсена — отбеляза Лиа.

— Трябва да се обадя по телефона и ще дойда след това — казах аз и се обърнах.

— Ще те чакаме — извика Хайди и взе бирата, която Изабел й подаде. — И после — вечер на момичетата в „Талихоу“.

— А, не, не там — заяви Естер.

— Ужасно място! — въздъхна Изабел.

Опитах да чета по икономика, но отдолу долиташе смях и музика и не можех да се съсредоточа. Погледнах телефона си. Хайди беше права — беше задръстен с обаждания от майка и татко, на които не отговарях. Загледах се през прозореца в тъмния океан и започнах да ги прослушвам и изтривам.

Одън, майка ти е. Ще се опитам да те намеря по-късно.

Скъпа, татко е. Преглеждам ръкописа и реших да си почина и да ти звънна. Няма да излизам. Мини или се обади.

Одън, брат ти работи в банка. Сигурно и ти си потресена като мен. Чао.

Одън, пак е татко. Искаш ли да се видим в „Последен шанс“? Писна ми от рум сървис. Обади се.

Одън, ако не се обадиш, повече няма да те търся.

Скъпа, татко е. Ще звънна у дома. Не ползваш ли вече този телефон?

Изтрих всичко, докато стигнах до следното съобщение:

Е, добре, разбрах, че ме отбягваш. Вероятно това заслужавам (последва оглушителна въздишка). Несъмнено ме бива да отблъсквам хората, с които искам най-много да си говоря. Сигурно си го разбрала през това лято на големи промени. Питам се дали…

Погледнах датата. Съобщението беше отпреди два дена. Замислих се за майка, която седеше сама в кухнята, докато Холис работеше в банка, а аз — според нея — се развявах насам-натам с розови бикини в момчешка компания. Ето че се бяхме оказали доста различни от онова, което беше очаквала да бъдем, докато ни е носела и люлеела така, както Хайди прегръщаше и се тревожеше за Изби. Лесно е да се абстрахираш от неща, които не си изпитал и са ти непозната. Ако винаги можеш да контролираш себе си, това е похвално, но едва ли е достатъчно.

Натиснах 1.

— Ало?

— Мамо, аз съм.

Миг тишина.

— Одън, как си?

— Добре съм. Ти как си? — Чувствах се неловко, защото не бяхме говорили от доста бреме.

— Мисля, че и аз съм добре.

Майка не се разчувстваше лесно, но нещо в тона й ме окуражи да кажа:

— Искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Как се разделихте с татко? Опитвахте ли да… оправите нещата, или не?

Явно не беше очаквала такъв въпрос, защото последва продължително мълчание.

— Доста време се мъчихме да запазим брака — най-сетне отвърна тя. — Не се решихме лесно на развод, ако питаш това.

— Ами… не зная… Както и да е. Извинявай за въпроса.

— Няма нищо. Защо ми задаваш този въпрос?

Усетих буцата в гърлото си. Защо се вълнувах така?

— Татко и Хайди имат проблеми.

— Какви проблеми?

— Той отиде на хотел преди две седмици.

Отдолу долетя поредният изблик на смях.

— О, съжалявам.

— Нима — учудих се аз и мигновено съжалих, че я попитах.

— Що за въпрос? Кои би се радвал, ако нечий брак е в беда, особено ако има дете?

Сълзите потекоха от очите ми и аз поех дълбоко въздух.

— Одън, добре ли си?

Погледнах към безкрайния океан — уж все един и същ, но вечно в движение — и промълвих:

— Бих искала да върна времето и да оправя някои неща.

— Кой не би искал — убедено рече майка ми, тутакси вникнала в подтекста.

Нормалните майки и дъщери биха си казали всичко направо — без заобикалки и недомлъвки, ала ние не бяхме от тях и не бяхме способни на нищо повече от една закодирана и недоизказана откровеност. Все едно подаваш някому ръка, но изпускаш пръстите и едва докопваш лакътя или рамото. Важното беше да има допир. След кратко мълчание казах:

— Е, трябва да вървя, че приятелките ми ме чакат в кухнята.

— Върви, върви. — Майка се покашля и добави: — Обади ми се утре.

— Добре.

— Лека нощ, Одън.

— Лека нощ.

Затворих телефона и слязох долу.

— Не разбирам защо се правим, че абитуриентският бал е бил върховно преживяване — заяви Изабел, а Морган възкликна:

— Че как да не беше.

— Не за всички.

— Така си е — кимна Естер — Забравихте ли пияните момчета, които дори не стигнаха до бала?

— Някои мразят гимназията и съответно — бала, други пък — не — обади се Хайди.

— Аз обичах училището — усмихна се Маги.

— И как не — имаше най-готиното гадже, беше отличничка и всички те обичаха — заяви Лиа.

— Ти обаче не искаше всички да те обичат — обърна се към нея Естер.

— Е, можеше поне някои да ме обича…

— Не забравяйте, че гаджето ми разби сърцето — възрази Маги.

— Също като моето — въздъхна Морган. — Беше ми толкова криво…

— Ето защо темата за бала е интересна — прекъсна я Хайди. — Тези с хубавите спомени ги преживяват отново, а онези с лошите имат възможност да се повеселят.

— Ние да му мислим, че трябва да приготвим около триста сувенира за присъстващите — измърмори Лиа и ме погледна. — Е, реши да ни помогнеш ли?

— Да — преглътнах аз, а Хайди забеляза червените ми очи, но замълча.

Кимнах и седнах на масата.

— Одън, ти „за“ или „против“ бала беше? — заинтересува се Маги.

— Против. Този, който трябваше да ме вземе, се отказа и…

— Как така? — ахна Морган. — Ужас!

— Ама този същият е сега в Колби и не спира да й праща съобщения — доволно рече Лиа.

— Покани го на плажното тържество и го зарежи — усмихна се Морган.

— Ти пък! — изгледа я Изабел. — Радетелят на отмъщението.

— Вземи някого, с когото искаш да отидеш, и се забавлявай — заяви Хайди.

— А какво ще кажеш за „Талихоу“? — засмя се Лиа.

— О, не, не там — усмихнах се аз.

— Така те искам — прегърна ме Маги.

Разговорът продължи още по-оживено — въпроси, отговори, ахкания, емоции… Усетих, че едва ли не ми се завива свят, но реших да се отпусна и поне веднъж да се оставя на течението или просто да следвам причудливите завои на живота пред мен.