Сара Десен
Заедно на път (3)

2

Къщата на баща ми и Хайди беше точно такава, каквато очаквах: хубава, бяла, със зелени капаци, с широка веранда с люлеещи се столове, саксии и висящ керамичен ананас с надпис „Добре дошли!“. Липсваше само бяла дървена ограда.

Спрях до гаража със старото волво на баща ми и с по-новия приус, паркиран до него. Щом изгасих мотора, чух боботенето на океана — сигурно беше много близо. Надникнах встрани от къщата и видях дюните и ширналата се до хоризонта синева.

Гледката си беше гледка, но съмненията така и не ме напускаха. Колкото по се отдалечавах от къщи, толкова повече се чудех какво ще правя цяло лято с Хайди. Дали няма да има групов маникюр за мен, нея и бебето, или разходки по плажа, облечени с еднакви фланелки? Често се сещах за Холис, Тадж Махал и колко ми беше скучно у дома — стараех се да се убедя, че пътуванията предлагат нови възможности. Пък и не бях виждала татко отдавна. Той нямаше да има лекции осем седмици, аз бях свободна и това беше единственото подходящо време да му погостувам.

Поех дъх и тръгнах към верандата. Обещах си, че каквото и да каже Хайди, само ще се усмихвам и ще кимам — поне докато стигна до стаята си и затворя вратата.

Звъннах и възприех приветливо изражение. Звъннах втори път и напрегнах слух, за да чуя тракане на токчета и звънкото гласче на Хайди: „Един момент!“. Вътре цареше тишина.

Натиснах дръжката на вратата и тя се отвори.

— Ехо? Има ли някой?

Гласът ми отекна в коридора с жълти стени и картини от двете страни. Тишина. Затворих външната врата и отново чух вълните още по-близо — сякаш зад ъгъла. Тръгнах по коридора и шумът се засили. Очаквах да видя отворена врата или прозорец към плажа. Влязох в хола и видях Хайди и бебето на дивана. Хайди обаче не приличаше на себе си: косата й беше вързана на чорлава опашка и по лицето й лепнеха кичури. Беше облечена с развлечен анцуг и огромна колежанска фланелка с петно на рамото. Очите й бяха затворени, главата — клюмнала назад. Мислех, че е заспала, докато не изсъска със затворени очи:

— Ако я събудиш, ще те убия!

Замръзнах, отстъпих крачка назад и промълвих:

— Извинявай, аз…

Тя отвори очи, видя ме и избухна в сълзи:

— О, боже, Одън, извинявай много, помислих, че е…

Раменете й се тресяха, а бебето спеше — толкова мъничко и крехко, сякаш не беше истинско.

Огледах се. Къде ли беше баща ми? Забелязах, че океанският шум се носеше от малко музикално устройство със запис на вълни. Защо му е на човек да слуша фалшив океан, след като истинският е отсреща?!

— Искаш ли да… ти помогна с нещо? — попитах Хайди, която продължаваше да плаче и да подсмърча сред плисъка на вълните.

Тя пое дъх на пресекулки и ме погледна. Под очите й тъмнееха сенки, брадичката й бе изприщена.

— Не, благодаря. Добре съм.

Че не беше добре, беше повече от ясно, но така и не й противоречих, тъй като в този миг влезе баща ми. Носеше табла с кафета и кафяв плик с мъфини^[1]. Както винаги беше с омачкани панталони с цвят каки и пусната над тях риза. Очилата му стояха някак накриво. Когато имаше лекции, обличаше спортно сако и си слагаше вратовръзка. Винаги беше с маратонки.

— Ето я! — каза той и ме прегърна. Погледнах Хайди през рамото му. Прехапала устни, тя гледаше през прозореца към океана. — Как пътува?

— Добре.

Взех си кафе, баща ми остави чашата на Хайди пред нея и тя я погледна, сякаш не знаеше какво е.

— Запозна ли се със сестра си?

— Още не.

Той се пресегна и Хайди се сепна, когато взе бебето от ръцете й.

— Ето я и Тизба.

Личицето на бебето беше миниатюрно и нежно. Миглите му бяха тънички като стрелички. Беше подало ръка от одеялото и стискаше пръстчета.

— Красива е — казах аз (нали така се казва за всяко бебе).

— И още как — усмихна се баща ми и я подхвърли лекичко.

Тя отвори очи и започна да плаче. — Скъпа, май е гладна — обърна се той към Хайди, която не помръдваше, стоейки с отпуснати ръце.

Хайди преглътна, взе Тизба и отново зарея поглед към прозореца, докато бебето ревеше все по-силно.

— Ела на верандата — рече баща ми, взе мъфините и аз го последвах през плъзгащите се врати.

Гледката беше изумителна — къщата беше на самия плаж, ала аз извърнах очи към хола, за да видя как е Хайди. Беше оставила кафето си на масата и беше излязла.

— Какво й е? — попитах баща си, а той си взе един мъфин и ми подаде плика.

— Уморена е. Бебето плаче нощем, а аз не мога да помогна, защото трябва да спя поне девет часа. Настоявах да вземем жена да й помага, но тя не иска.

— Защо?

— Нали я знаеш Хайди — всичко трябва да свърши сама, при това перфектно. Ще се оправи, не се притеснявай. В началото е така. Помня как майка ти откачаше от коликите на Холис. Носехме го на ръце по цяла нощ, а той не спираше да плаче и все беше гладен — сучеше до последната капка. — Спрях да слушам, защото знаех историята наизуст. Пиех кафе и оглеждах съседните къщи. На крайбрежната алея имаше магазини и обществен плаж с чадъри.

— Трябва да се залавям за работа — заяви баща ми. — Ела да ти покажа стаята. Ще си поговорим на вечеря.

— Добре. — Той изключи песента на океанските вълни и изведнъж настъпи невероятна тишина. — Значи пишеш?

— О, да. Скоро ще свърша книгата. Остава ми много малко.

Качихме се на горния етаж, минахме покрай отворената врата на детската стая с розови стени и корниз на кафяви точици. Рев не се чуваше.

Баща ми отвори съседната врата.

— Съжалявам, че стаята ти е малка, ала изгледът е прекрасен.

В стаята имаше само легло и бюро, но пък гледаше към плажа и океана.

— Чудесна гледка!

— Нали? Тук беше кабинетът ми, но тъй като детската е в съседство, наложи се да се преместя в другия край на къщата — за да не будя бебето нощем.

Той се засмя на шегата си и добави:

— Е, хайде, отивам да пиша. Сутрините работя най-добре. До довечера!

Беше само 11:05.

Татко стисна рамото ми, затананика и се запъти към кабинета си. В следващия миг чух как вратата на розовата стая се затваря.

 

 

Събудих се в шест и половина вечерта от плача на бебето. Всъщност Тизба не плачеше, а врещеше. Излязох в коридора, за да търся банята, и установих, че ревът й е оглушителен.

Спрях пред вратата, докато най-сетне чух: „Шшт, шшт“. Това ми напомни как преди години, когато родителите ми започнаха да се карат, си повтарях: „Шшт, шшт, всичко е наред“, за да се приспя. Почувствах се странно — сякаш шъткането принадлежеше само на мен и на никой друг, а ето че не беше така…

— Татко?

Баща ми седеше на бюрото пред лаптопа.

— Да?

Той не пишеше, а гледаше монитора. До лаптопа имаше тефтер със записки.

— Да направя ли вечеря?

— Хайди не е ли приготвила нещо? — попита той, без да откъсва очи от екрана.

— С бебето е.

— Ако си гладна, на съседната пресечка продават страхотни бургери и най-вкусните лучени кръгчета на света.

— Да попитам ли Хайди какво иска?

— Да. За мен чийзбургер и лучени шайби. — Той ми подаде няколко банкноти. — Благодаря много, Одън.

Взех парите и се почувствах глупаво, макар да разбирах, че не може да дойде с мен, тъй като имаше жена с малко бебе у дома.

— Няма защо. След малко се връщам — казах аз, но той вече не ме слушаше.

Тизба ревеше с цяло гърло. Този път поне нямаше опасност да я събудя. Почуках два пъти. Вратата се открехна и Хайди надникна. Изглеждаше още по-скапана, косата и беше пусната и провиснала.

— Отивам за бургери. Какво искаш?

— Кога стана време за вечеря?!

— Седем без петнайсет е — погледнах часовника си аз.

— Боже мой! — тя затвори очи. — Исках да ти приготвя голяма вечеря за добре дошла. Пиле, зеленчуци… Но бебето не спира да плаче и…

— Не се притеснявай. Ще донеса бургери и готово. Татко ми каза къде да отида.

— Той тук ли е? Мислех, че е отишъл до колежа.

— В кабинета е. Пише. Какво да взема за теб?

Хайди стоеше на прага, а бебето се скъсваше да реве.

— Каквото и за вас. Благодаря.

Кимнах и Хайди затвори вратата, държейки зачервената Тизба на ръце. На улицата беше много по-тихо. Чух океана, съседските деца, радиото в преминаваща кола, нечий телевизор. Стигнах до тясната крайбрежна улица и магазините: кафене с реклама на сокове, кичозно плажно магазинче с евтини хавлии и часовници сред ореол от миди, пицария и малък бутик „Клементайн“ с яркооранжев навес и голяма табела с надпис: „Момиче!!! Тизба Каролайн Уест, 1 юни, 2 кг. 900 гр.“ Това беше магазинът на Хайди. Вътре имаше тишърти, джинси, гримове, лосиони и едно тъмнокосо момиче с розова рокля на касата, което оглеждаше ноктите си и притискаше с рамо мобилния телефон до ухото си.

Рекламата на ресторанта „Последен шанс“ гласеше: „Най-вкусните лученки на плажа!“. На старата дървена пейка до съседния магазин седяха няколко момчета на моя възраст и одумваха минувачите.

— Името трябва да бъде закачливо — говореше едното от момчетата — едро, с шорти и верига на джоба, — да прави впечатление.

— Ето защо трябва да приемете моето предложение — заяви по-високото и по-слабо момче с къдрава коса и закачливо изражение. — „Самоходи“. Идеално име!

— Всичко може да е самоход. Не само велосипедът — възрази по-едрият му приятел.

— Не е речено, че трябва да се ограничаваме с велосипеден контекст.

— Контекст-монтекст… Трябва ни привлекателно име, което да осигурява повече продажби. „Зум велосипеди“… Или „Огнени колела“…

— Велосипед и огън?! — намеси се третото момче, което седеше с гръб към улицата. — Звучи нелепо.

— Не съм съгласен — рече момчето с веригата. — А ти какво предлагаш?

В тази миг момчето с гръб към мен се обърна и очите ни се срещнаха. Беше с черна, къса коса, загорял тен и широка усмивка.

— Охо, какво виждам? Най-готиното момиче в Колби — подметна той, без да откъсва очи от мен.

— Боже мой, как ги измисляш! — въздъхна момчето със закачливото изражение, а онова с веригата се засмя.

Цялата пламнах и ускорих ход. Усещах погледите им и след като се отдалечих.

— Казвам това, каквото виждам — извика ухажорът ми. — Да беше казала поне „благодаря“!

Не знаех какво да отговоря. Нямах кой знае какъв опит в общуването, а момчетата познавах само като съперници за по-високи бележки. Не че не съм си падала по момчета. В „Джаксън“ имах един съученик, който ме вълнуваше и разсейваше, когато седяхме близо един до друг в лабораторията. В „Пъркинс“ флиртувах неумело с Нейт Крос, но него всички го сваляха, така че нямах кой знае какви шансове. В „Кифни-Браун“ се запознах с Джейсън Талбът и реших, че ще мога и аз да разказвам за гаджето си на следващата сбирка с приятелки. Той беше умен, хубав и тъкмо се съвземаше от раздялата с приятелката си. По неговите думи го беше изоставила заради някакъв „инфантилен глупак с татуировка“. В училище се съревновавахме за първо място по успех, а когато ме покани да отидем на бала, хвръкнах от радост. След няколко дни Джейсън се отказа от бала заради екологичната конференция под наслов „Вярвам, че разбираш кое е наистина важно“. Това не беше точно комплимент, но аз го приех така.

В „Последен шанс“ имаше много хора и дори опашка за маси. Двамата готвачи хвърчаха да изпълняват трупащите се поръчки. Дадох моята на едно красиво момиче с пиърсинг на устната и седнах да чакам. През прозореца виждах момчетата на пейката. Момчето, което ме закачи, седеше с ръце на тила и се смееше на едрия си приятел, който караше велосипед напред-назад и току вдигаше предното колело във въздуха.

Татко беше прав за вкусната храна. Налапах няколко лучени кръгчета още преди да изляза на крайбрежната алея, по която минаваха семейства със сладоледи в ръце и влюбени двойки, а покрай тях тичаха дечурлига. Залезът беше красив и аз не откъсвах очи от неговите оранжеви и розови краски. За малко да подмина и магазина за велосипеди. Момчето беше още там и разговаряше с високо червенокосо момиче с огромни слънчеви очила. Изведнъж се обърна към мен и се провикна:

— Ей, ако нямаш какво да правиш довечера, ела в „Пристана“. Ще те чакам.

Червенокосата ме изгледа недружелюбно и аз не отговорих.

— Сърцето ми спира, като те гледам. Да не забравиш да дойдеш.

Когато се прибрах, наредих на масата три чинии, вилици и ножове и тъкмо изваждах пакетчетата с кетчуп, когато се появи баща ми.

— Замириса ми на шайбички. Много хубаво си наредила масата.

— Хайди ще дойде ли?

— Не съм сигурен. Бебето не спира да плаче. Вероятно го приспива.

— Ще я попитам дали не иска да й занеса вечерята горе.

— Добре.

Баща ми седна и си взе от лучените кръгчета, придърпвайки и разгръщайки вестника на масата. Искаше ми се да вечеряме заедно, но не и по този начин.

Тизба продължаваше да плаче. Вратата на розовата стая беше открехната. Хайди седеше с бебето на ръце и се клатушкаше напред-назад на люлеещия се стол. Не исках да я безпокоя, но тя долови миризмата на бургерите и ме погледна.

— Сигурно искаш да хапнеш. Донесох ти вечеря.

Тя премигна и кимна към белия шкаф.

— Остави таблата. Благодаря много!

Влязох, отместих плюшения жираф и книгата със заглавие „Вашето бебе“, отворена на главата „Защо плаче и как да му помогнем?“. Явно съветите на автора не помагаха. Оставих таблата и Хайди каза с равен, сякаш хипнотизиран глас.

— Не зная къде греша. Нахранена е, пеленките й са сменени… Ето, гушкам я, но тя като че ли ме мрази.

— От коликите е.

— Какво повече да направя? — преглътна тя през сълзи и се загледа в бебето.

Замислих се за татко. Седеше долу, ядеше и четеше вестник. Защо не беше тук? Хайди ме погледна и поклати глава.

— Извинявай, Одън, че ти досаждам с моите оплаквания. Защо не излезеш да се позабавляваш? Иди до „Пристана“. Продавачките в моя магазин все там ходят. Всякак ще ти бъде по-интересно, отколкото ако си тук.

В това нямаше никакво съмнение, но не беше възпитано да го кажа.

— Може да отида по-късно.

Хайди кимна.

— Благодаря за бургерите.

— Няма защо.

Баща ми приключваше с вечерята и дочиташе спортната страница. Погледна ме и се усмихна.

— Как е тя? Бебето спи ли?

— Още плаче.

— Хм… Ще ида да видя какво става.

Най-сетне. Отхапах от бургера, който беше вече студен, но вкусен. След малко татко слезе и си взе бира от хладилника.

— Как е горе?

— Нормално. Колики. Като при Холис. Минават с времето.

Такъв или инакъв, аз обичах баща си. Беше леко отнесен и немалко себичен, но към мен беше добър и аз го обожавах. Въпреки това си обяснявах защо някои хора не го харесваха особено много…

— Майката на Хайди не й ли помага?

— Тя почина преди няколко години. Има по-голям брат, но той живее в Синсинати^[2], женен е, с деца.

— Защо не вземете бавачка?

— Нали ти казах, че тя не иска. Държи сама да се справя. Пред очите ми беше изнуреното лице на Хайди, която гледа с надежда към кабинета му, и благодарността в очите й, когато й занесох вечерята.

— Може би трябва да настояваш повече. Вижда ми се доста изморена.

Той ме погледна безизразно.

— Одън, ти не се тревожи. Ние с Хайди ще разрешим проблема.

С други думи — не ни се меси. Имаше право. Това беше неговата къща, аз бях гостенка. Как можех да давам мнение и да давам съвети след няколко часа престой?!

— Добре — кимнах аз и станах от масата.

— Аз се качвам в кабинета, за да довърша главата. Нямаш против, нали?

Това всъщност не беше въпрос, но аз отговорих:

— Не, разбира се, че не.