Сара Десен
Заедно на път (17)

16

— Юнашки рани, а?

Адам стоеше на вратата на офиса с кутия в ръка и ме гледаше, докато слагах лепенки на последните ожулвания от падането сутринта.

— Ако не друго, поне звучи добре — усмихнах се аз.

— Без рани не може. — Той разтвори ризата си и ми показа белега на корема си. — Изтърсих се на рампата в седми клас. Имам още един от планинското колоездене. — Той запретна ръкав и на ръката му блесна голям белег.

— Ти си голям герой — рекох аз.

— Но титанът е тук — потупа се Адам по гърдите. — Метална плочка, която държи гръдната кост. Счупих я с каската при един скок.

— В сравнение с теб съм една лигла — заявих аз и сложих последната лепенка на коляното.

— Не е така. Щом имаш рани, значи се стараеш.

— Хем се старая, хем падам.

— Маги те похвали, че напредваш бързо.

— Тогава защо съм цялата в рани?

— Нормално. Виж мен! Колко пъти съм падал, ставал, чупил какво ли не… А професионалистите са бионични^[1] — кръпка до кръпка. Или например е чупил лактите и ключиците си безброй пъти. А ръката му…

— Белегът на ръката му не е ли от катастрофата?

— Не. Правеше разни номера на кея, падна и си сряза ръката на една пейка. Колко кръв изтече… Но това не е важно. Важното е винаги да ставаш и отново да се качваш на колелото.

— То си готов за мотивационен говорител — засмях се аз.

— А, не, твърде съм несериозен. Хайди тук ли е?

— На обяд е.

Не му казах, че е на обяд с татко — първата среща, след като той си тръгна. Преди да излезе, тя беше много нервна. Сновеше напред-назад в магазина, подреждаше дрехите и се мотаеше без работа в офиса. Най-сетне настани Изби в количката и излезе.

— Тогава ще оставя кутията. Вътре има снимки от гимназията и от бала. Хайди ги иска за украсата на тържеството.

— Може ли да ги разгледам?

— Разбира се.

Снимките бяха черно-бели: Маги и Джейк до дълга кола, тя — засмяна, с пусната коса, с къса, разкроена рокля и високи обувки с каишки — подава пакет буритос на Джейк, който е с официална риза и е бос на пясъка. Имаше и снимка на Маги без Джейк — стоеше на пръсти и се оглеждаше в реклама на „кока-кола“. На една от снимките Лиа бе застанала до момче във военна униформа, а на друга Уолъс бе уловен на дансинга в странна танцова стъпка. Следваха снимки на Маги с бяла рокля, протегнала ръка към камерата, Лиа, Естер, пак Маги, Уолъс и Естер, Маги, Маги…

— Няма те на нито една от снимките — отбелязах аз.

— Защото снимам.

— Имаш доста снимки на Маги…

— Да — кимна той без никакъв коментар.

— Ей, какво толкова гледате?

Маги стоеше на прага и се усмихваше.

— Снимки от гимназията — отвърнах аз. — Хайди ги иска за тържеството.

— О, Лиа с онова военното момче — рече Маги и се наведе над снимките. — А тук съм аз с бялата рокля, която толкова харесвах… Ама Джейк повърна върху нея и…

— … И петното не излезе — довърши Адам. — Имам дори снимка.

— Не искам да я виждам. Има ли още мои снимки?

Адам ме погледна, аз сложих капака на кутията и казах:

— Не, няма.

— Идеално. Не искам целият град да ме гледа като на изложба.

— Защо? Снимките са хубави и изглеждаш щастлива.

— Сигурно съм била. Но вече не съм с Джейк и не искам да ми се напомня колко време съм загубила с него.

— Била си щастлива. Това не е без значение.

— Може би щеше да е по-добре да бях сама. Инак спомена за нас ще остане да тегне.

— Да тегне? Откъде го измисли? — учуди се Адам.

— Знаеш какво имам предвид — мушна го Маги с пръст го рамото.

— Инак щеше да изкараш гимназията сама и може би нямаше да отидеш на бала — отбелязах аз.

— А дали не би било по-добре? — замисли се Маги.

Гледах снимките и се питах какво ли щеше да е ако бях имала гадже, ако бях отишла на бала и ако ми беше останал тегнещ спомен… Усмихнах се на Маги и заявих:

— Човек никога не знае.

Тя понечи да каже нещо, но камбанката на вратата на магазина иззвъня.

— Хайде на работа! — весело рече Маги, излезе от офиса и зачурулика с клиентите.

Адам се облегна на бюрото.

— Ако искаш, винаги можеш да наваксаш.

— За какво говориш?

— За пропуснатия бал. Или е в магазина и проверява стоката. Иди и му кажи: „Искам да дойдеш с мен на тържеството“. И това е достатъчно.

— Защо мислиш, че искам да отида с него?

— Досетих се, докато говореше с Маги за пропуснатите възможности. Ти имаше предвид него, нали?

— Говорех за Маги…

— Моля, моля — изгледа ме Адам.

— А ти кога ще я поканиш? — попитах аз.

— Кого?

— Тази, с която сте „само приятели“.

Извадих снимките на Маги, наредих ги на бюрото една по една и попитах с усмивка:

— Само приятелски снимки, нали?

— Има много снимки и на Уолъс — преглътна Адам.

— Не на мен тези…

Той седна на стола и скръсти ръце зад главата си.

— Не зная какво да правя. След няколко седмици заминаваме в университета и…

— И?

— Дали не е твърде късно. Не бих искал „тегнещи спомени“ върху лятото и приятелството ни. Би било нелепо и би оставило отпечатък върху всичко.

— Предполагаш, че ще ти каже „не“?

— Предполагам, че ще ми каже „да“, защото би било забавно. А за мен е толкова важно… Като нищо ще ме зареже на дансинга, за да танцува с други, после ще замине и накрая ще се омъжи за друг.

От магазина долетя звънкият смях на Маги, която обаждаше с клиентите предимствата и недостатъците на монокините.

— Е, поне не се терзаеш кои знае колко — опитах да го успокоя аз.

— Както и ти с Или, нали? — шеговито подметна той.

— Ние дори не си говорим.

— Е, нали знаеш какво се иска от теб. Действай.

— Не е толкова лесно.

— Лесно е. Винаги има още един шанс.

— Като говорим за шансове — има нещо по-лошо и от тегнещите спомени.

— И какво е то?

— Да не спираш да се чудиш дали не би могло да бъде другояче. Виж само колко много снимки си й направил.

— Май си права.

Телефонът ми избибитка с ново съобщение:

Обяд? След половин нас в „Последен шанс“?

— Аз тръгвам — надигна се Адам. — И да не се откажеш от колелото!

— Няма.

Той вдигна палец, заподсвирква си и излезе. Възхищавах му се, че винаги успяваше да е в настроение. Съжалявах, че се разделих с Или, но може би не беше твърде късно да променя нещата за добро или за лошо. Трябваше да опитам, за да не се чудя дали не би могло да бъде другояче. Взех телефона и пратих съобщение на Джейсън:

Окей. Тръгвам.

 

 

Когато се прибрах вечерта, Хайди седеше на задната веранда и щом влязох, се обърна и ме погледна. Очите й бяха зачервени и подути от плач.

— Одън, мислех, че ще се прибереш по-късно.

— Свърших по-рано. Плакала ли си?

— Малко. Поговорихме си и…

— И?

— И решихме да живеем така. Засега.

— Значи той не поиска да се върне?

— Смята, че по-скоро ще пречи и че ще бъде по-добре поне до края на лятото да съм сама с Тизба.

— Как така ще бъде по-добре? Вие двете сте семейството му.

— Така е — прехапа устни тя, — ала донякъде го разбирам. Много бързо се оженихме и много бързо забременях. Трябва да намалим темпото.

— Става дума за намаляване на темпо, а не за край. Така ли?

— О, да.

Не бях убедена, защото познавах татко. Станеше ли напечено, той намираше начин да се измъкне и да направи така, че да изглежда като благороден жест от негова страна. В случая не напускаше Хайди и Тизба, а улесняваше живота им. Не беше напуснал майка заради професионална завист, а за да й даде възможност да заблести още повече. Не ме беше пренебрегвал през всичките той години, а ме беше насърчавал да бъда самостоятелна в свят, където повечето хора се държат безотговорно. Така да се каже, татко не падаше от колелото: усетеше ли, че криволичи, веднага отбиваше встрани и не продължаваше.

Хайди придърпа един стол и седна на масата до мен.

— Казвай как си, какво става?

— Имам си кавалер за тържеството. Джейсън току-що ме покани.

— Джейсън?

— Приятелят ми от училище. Онзи, който ми изпраща съобщения, и който не дойде с мен на бала.

— А, да. Много…

— Много неудачно?

— Не бих казала точно това. Ти съгласи ли се?

— Да. Това е втори шанс. Би било глупаво да не се възползвам.

— Така е. Човек невинаги има втори шанс.

Пред очите ми беше усмихнатият Джейсън в „Последен шанс“: как ми се зарадва, когато ме видя, как оживено ми разказа за конференцията, как го слушах, спомняйки си обедите и разговорите ни в училище. Когато се изкашля и ме попита за плажното тържество и дали бих отишла с него, аз се съгласих без никакво усилие.

Погледнах Хайди, която рееше поглед през прозореца. Колко много бях сгрешила в първата си преценка за нея — тя не беше някакво лекомислено момиче с въздухарски имейли и модни дрешки. Когато пристигнах в Колби, се имах за най-умната, но явно грешах.

— Хайди — подзех аз, — преди няколко седмици спомена, че майка не може да е студена и лоша жена, защото тези жени са винаги сами. Помниш ли?

— Да.

— Каза, че и ти си била една от тях…

— Е?

— Била ли си наистина такава?

— Студена и лоша?

— Да.

— Абсолютно. Преди да дойда тук и да срещна баща ти, бях вече завършила бизнес и се убивах да трупам пари, за да отворя моден бутик в Ню Йорк. Взех заем, изготвих бизнес план, завързах връзки с инвеститори.

— Не знаех, че си живяла в Ню Йорк.

— Майка ми се разболя и през лятото се върнах да се грижа за нея в Колби. С Морган и Изабел се знаем от училище и те ми помогнаха да си намеря работа като сервитьорка, за да спестявам за Ню Йорк.

— В „Последен шанс“ ли работеше?

— Да. Там се запознах с баща ти. Беше ходил на интервю в колежа и случайно се отбил да обядва. Нямаше много хора, заприказвахме се и така… Майка ми се почувства по-добре в края на лятото, сбогувах се с баща ти и се върнах в Ню Йорк, но вече нямах желание за бизнес въпреки големите ми планове. Омъжих се и със събраните пари отворих „Клементайн“. Странно, но се чувствах чудесно.

— А сега как се чувстваш?

— Бих желала да оправя отношенията си с баща ти. Иначе всичко е наред — там Тизба и работата си. Нали това исках… Ако бях останала в Ню Йорк, щях да се чудя дали не съм сгрешила и…

— И дали няма да ти остане като тегнещ спомен?

— Моля?

— Нищо, нищо.

— Банална история. Влюбваш се в края на лятото и животът ти в миг се променя.

— История стара като света.

Хайди стана, погали ме по главата и се прозя.

— Лека нощ, Одън. Приятни сънища.

— И на теб.

Знаех, че ще спя добре. Успях да постигна поне това. С любовта и всичко останало не ми провървя, но ето че имах с кого да отида на плажното абитуриентско тържество. Тъй като лятото не беше още свършило, можеха да настъпят промени и в моя живот.

 

 

— Имам въпрос — заяви Лиа и огледа подгъва на роклята. — Нали го правихме през май, защо пак го правим?

— Това е традиционното плажно тържество — отвърна Маги.

— Е, и? Защо трябва да се мъчим още веднъж?

Бяхме в стаята на Хайди. След като се оплакахме, че нямаме какво да облечем, тя ни предложи гардероба си. Оказа се, че е била не само студена и лоша жена, а и маниачка в пазаруването на тоалети. В гардероба й имаше безброй рокли — винтидж^[2], класически, в стил осемдесетте…

— Трябват ни и момчета — засмя се Лиа. — Дано Хайди има повече и от тях!

— Този път не се налага да бъдем с кавалери. Ще отидем заедно. При всички случаи ще бъде повесело — рече Маги.

— А, не? — погледна я Лиа. — Ще се издокарам като кукла и ще отида с най-красивото момче.

— Правилно — кимнах аз.

— На теб ти е лесно. Нали вече имаш кавалер — каза Естер.

— Да, но нямам тоалет.

Разглеждах роклите, но всичките бяха или твърде ярки, или твърде къси, или твърде дълги. Не че това беше истински бал, но все пак исках да избера нещо, което да ми харесва.

— Олеле, каква прелест! Дали да не я облека? — ахна Естер и ни показа розова рокля с колосана фуста в стил петдесетте години.

— Идеална е — плесна с ръце Маги.

— А ти облечи онази черната ала Одри Хепбърн.

— Не е ли прекалено официална?

— Не и ако я съчетаеш с любимите си джапанки.

— Добра идея. Лиа, ти избра ли си нещо?

— Ако ще ходя без кавалер, може да съм и с чувал.

— Но защо ти е кавалер, за да се издокараш? Направи го за нас — твоите стари, добри приятелки — засегна се Маги.

Лиа й хвърли убийствен поглед.

— Отиваме на бал, а не на девически концерт.

— Може би за последен път ще бъдем заедно преди университета. Нали заминаваме…

— Стига! Разбрахме се да не се натъжаваме — викна Естер.

— Добре, добре — въздъхна Маги и седна на леглото с черната рокля в ръце. — Кой знае какво ще ни се случи през следващата година…

— Надявам се да си намеря приятел и да бъда много щастлива — заяви Лиа.

— Така или иначе, истината е, че не сме живели и не живеем лошо, нали? — попита Маги.

— Факт — усмихнах се аз.

Настъпи мълчание и всички ме погледнаха.

— Ето че и Одън е на същото мнение — възкликна Маги.

— Тя одобрява и „Талихоу“, ама вие нали не искате да чуете за там… — промърмори Лиа.

— Одън не е ходила на истинския бал и затова трябва да се издокараме и да й правим компания — продължи Маги.

— Ох, не зная — въздъхна Лиа.

— Вместо това ще отидеш в „Талихоу“, нали? — повиши тон Естер, стана и фустата й изшумоля.

— Ами да.

— Не се налага да идвате с мен. Джейсън ще ме придружи — обадих се аз.

— Няма да стане — отсече Маги. — Без приятели балът не е бал.

— Само те могат да ти помогнат да изживееш пропуснатото — мъдро рече Естер.

— Така е — съгласи се Лиа.

— Само те и само те — повторих аз, макар да имах и някого другиго предвид, но премълчах.

— Одън, тази рокля е твоята, да знаеш! — ахна Маги, без да откъсва очи от мен. — Изглеждаш зашеметяващо…

Бях облякла една лилава рокля, която ми хареса, защото не беше нито червена, нито черна, нито бяла. Огледах се — хубаво деколте, набрана пола, а цветът отиваше на очите ми. С такава рокля едва ли ще накараш колите по пътя да забибиткат, но на мен не ми и трябваше такъв модел.

Отново се огледах. Никога не бях носила лилаво. Изглеждах различно, но нали това беше целта. Облеклото е много важно за всяко приключение.

— Харесваш я, нали? — попита Маги, която надничаше в огледалото.

— Да, много — отвърнах аз, повдигнах края на роклята като малко момиченце, което се покланя, после го пуснах и тя изшумоля, падайки на красиви гънки, извайващи тялото ми.