Сара Десен
Заедно на път (20)

19

Кафето В кафенето на „Дефриз“ не беше кой знае колко хубаво, но беше включено в таксата за храна, чашите бяха огромни и постепенно свикнах да го харесвам.

Сложих капачето на чашата, метнах чантата на гръб и излязох. Беше октомври и топлото кафе щеше да ми дойде добре в хладната, дъждовна вечер. Карах колелото с една ръка, а с другата крепях чашата. Докато стигна до моята сграда в кампуса, ръменето премина в силен дъжд.

— Още ли си тук? — попита Маги и надникна от леглото си на второто ниво в стаята ни.

— Имам да довърша някои неща — отвърнах аз и изтръсках якето си.

— Телефонът ти звъня няколко пъти — прозя се тя и отново се излегна.

Седнах на леглото и оставих кафето на щайгата, която ми служеше за маса. На нея бяха будилникът, куп книги и подаръкът от Хайди — две ароматни сферички за вана, гланц за устни и розови джинси.

Насред масата се мъдреше и рамката с надпис Най-прекрасните спомени!. Бях я забравила, но когато си приготвях багажа за „Дефриз“, реших да я взема, тъй като вече имах какво да сложа в нея. Дори се колебаех: дали да сложа снимка от бала, или снимка с Маги, Естер и Лиа от последните ни дни в Колби, или пък Холис и Лора в деня на годежа… Накрая я оставих празна, докато взема окончателно решение. Знае ли човек кога ще се появят най-прекрасните спомени?

Ако имаше някой, който исках да видя всяка сутрин, когато отворя очи, това беше Изби. Беше ми много мъчно, че трябваше да се разделим. Последния ден прекарах цял час с нея. Тя заспа на рамото ми в люлеещия се стол. Още усещах бебешкото й ухание, меката й кожа и влажното вратле и чувах думите, които й прошепнах: казах й, че аз и тя сме част от света на момичетата и момчетата и че нямам търпение един ден да споделяме преживяванията си.

Имаше и още нещо, което ми напомняше за нея. Купих го от местния „Паркмарт“ при едно от първите си пазарувания след пристигането ми в университета. Бях щастлива, че Маги ми е съквартирантка, защото от време на време се налагаше да слуша шум на изкуствени морски вълни…

Прегледах пропуснатите обаждания. Първото беше от майка ми, която звънеше често, за да обсъждаме лекциите ми, но бързо-бързо преминавахме и на други теми. Колкото и да твърдеше, че не се впряга, предстоящата сватба на Холис и Лора я влудяваше, както и връзката й с Очиларкото — Фин. Той беше мил, забавен и я обожаваше. Нейните чувства бяха неясни, но аз опитвах да я предразположа, за да споделя по-лесно с мен.

Второто съобщение беше от татко. Той се беше върнал при Хайди във вечерта на бала, когато взел решение да не заминава, а да гледа Изби. Заварил майка с бебето на ръце и може би нещо го е трогнало, припомняйки си миналото, защото останал у дома с Изби, а майка се прибрала в хотела. Хайди се върнала след полунощ с обувки в ръце, весела и пълна с впечатления от купона. С татко говорили чак до сутринта.

Той не се прибра веднага. Обсъждаха подробности, поставяха условия. Хайди реши да ходи по няколко часа в магазина, а татко взе само един курс в колежа, за да им остава време и за бебето. Когато и двамата бяха заети, Изби имаше бавачка — Карен или някоя студентка, която ползваше и специални намаления в „Клементайн“. Баща ми все още не беше продал книгата си, но беше започнал нова книга за „трудностите и терзанията на заетите родители“. Пишеше само нощем, спеше по-малко от девет часа, но се справяше. Винаги разговаряше с мен, колкото и късно да беше.

Пъхнах телефона в джоба си, взех кафето и чантата и казах на Маги:

— Тръгвам.

— Утре заминавам за Колби. Ще откриват официално магазина, забрави ли? Адам ти изпрати тишърт — на шкафа е.

Наистина бях забравила. Адам идваше през уикенд и говореше само за това. Беше станал управител на магазина за велосипеди, ходеше на лекции в „Уеймар“ и се радваше, че Клайд одобрява промените в магазина и избора му на поръчки. Нови табели, нови изгодни предложения — всичко беше ново. Когато разгърнах фирмената фланелка, видях, че беше спазил и желанието на предишния управител — на нея пишеше „Колела Ейб“.

— Колко мило — трогнах се аз.

— Адам много се притеснява, защото иска всичко да е така, както трябва да е.

— Ако нещо не е както трябва, само му кажи: „Не се отказвай от колелото!“.

— Ще рече?

— Това е наша приказка и той знае какво значи.

Махнах й и излязох. Слънцето беше почти залязло. Качих се на колата и след два часа спрях пред „Рей“.

Изключих мотора пред това идеално убежище за късните часове на нощта. Сервитьорките бяха любезни и можеше да седиш колкото си искаш, затова обичах да идвам тук. Сега имаше и още една причина…

Той седеше на маса номер четири — любимата ни маса в ъгъла до прозореца. Беше много зает в „Ю“, наваксваше пропуснатата година и никак не му беше лесно. За късмет моята сила беше ученето и с удоволствие му помагах с писмените работи и тестовете.

Целунах го по челото и той се усмихна. Сервитьорката ми наля кафе. Усетих ръката му на коляното си. Утрото винаги идваше неочаквано, но беше все още далеч. Притворих очи и се отдадох на мига.