Сара Десен
Заедно на път (19)

18

— Сигурна ли си? — попита Хайди за стотен път. — Все още мога да…

— Хайди, върви! — казах аз и преместих Изби на другия си хълбок.

— Аз съм последният човек, който трябва да отиде. Била съм на бал и…

— Тръгвай!

— Ще гледам да изпратя някого, който да те замести, за да дойдеш.

Така я изгледах, че тя се притесни и най-сетне се съгласи:

— Добре, добре, отивам.

След дълго колебаене Хайди склони да облече дълга рокля в блед коралов цвят с тънички презрамки. На закачалката роклята не изглеждаше толкова хубава, но на нея й отиваше. Стана добре, че се съгласи да не пъхне Изби в слинга и да я вземе на бала. Повярва ми, че ще се чувствам добре с бебето у дома дори след двата отказа от страна на евентуалните ми кавалери, дори след бутането на новото колело до къщи от страх да не падна, дори след като съблякох красивата лилава рокля и облякох джинсите и фланелката, докато другите се издокарваха за вечерта. Случи се почти повторение на майското ми приготовление за бала, макар че този път беше различно.

Маги беше права, че няма да си тръгна само с колело от Колби. Случиха ми се много нови неща и изживях не една и не две пропуснати възможности. Всичко това не беше вълшебна приказка, а моят истински живот.

Застанах с Изби на верандата и я вдигнах над главата си, за да види океана. На плажа имаше хора, които се радваха на последните слънчеви лъчи. Минаваха двойки, следвани или предвождани от тичащи деца и кучета. Влязох вътре и чух, че някой чука на външната врата. Зърнах мобилния телефон на Хайди на масичката — сигурно се връщаше за него. Отворих и за моя изненада на прага стоеше майка ми.

— Здрасти, Одън. Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя се запъти към кухнята, а аз я последвах с телефона на Хайди в задния джоб на джинсите. Майка беше някак различна, макар че изглеждаше както обикновено — с вдигната коса, черна пола и фланелка и ониксов^[1] гердан под острите ключици.

— Какво те доведе тук? — попитах аз.

Майка ме погледна и аз забелязах умореното й, дори тъжно изражение.

— Разтревожих се за теб след последния ни разговор. Вероятно напразно и все пак…

Тя прибягваше рядко до номера на татко с недовършеното изречение — не обичаше други хора да оформят мисълта й.

— И все пак? — подканих я аз.

— И все пак реших да дойда. Такива са майките. Дали ще може да пийна едно кафе за смешка на баща ти?

— Да — отвърнах аз, пресегнах се да взема чаша и Изби се размърда.

Погледнах майка си въпросително:

— Би ли…?

— О, да, дай ми я.

Подадох й бебето и ръцете ни се докоснаха. Каква странна гледка — майка ми с бебе. Тя разглеждаше лицето на Изби така, сякаш беше пъзел. Сестричката ми я наблюдаваше с ококорени очета и размахваше ръчички. Оставих кафето пред майка, но тя не ми подаде бебето, все така загледана в него.

— Много е сладка. Малко прилича на теб, когато беше мъничка. Очите ви са като очите на баща ти.

Изби не се притесняваше, че я държи непознат човек, който при това е и смутен. Изглежда, се доверяваше лесно и смяташе, че всеки й мисли доброто.

— Не исках да те тревожа и затова не ти се обаждах дълго време — рекох аз.

— Така и предполагах. — Майка ми се поизправи в стола и взе кафето със свободната си ръка. — Да ти кажа, малко се притесних се, когато ме попита за развода. Звучеше някак странно.

— В смисъл?

— Трудно ми е да го опиша. Някак… по детски.

Стиснах едно от дебелите пръстчета на Изби и тя ме погледна.

— Уплаших се, че ще те загубя. Дойде тук при баща си и Хайди, намери си приятели. После се спречкахме за общежитието и се оказа, че не сме на едно и също мнение. Почувствах се почти напълно сама.

Почти…

— Това, че не мислим еднакво, не означава, че не сме близки — казах аз.

— Така е, но за мен беше като шок. Изведнъж забелязах такава голяма промяна в теб. Ти се озова в някакъв свят с нови порядки и отношения, където няма място за мен.

Майка ми говореше и гледаше Изби, като че ли думите бяха предназначени за нея.

— Познато чувство.

— Така ли?

Кимнах и тя продължи:

— Мисълта, че съм направила избор в живота си, който едва ли не е съсипал твоя живот, ме потиска. Много ми тежи.

Спомних си, че когато говорихме по телефона и аз споменах развода, тонът на майка се промени — стана някак по-мек. Беше трудно да пробиеш дебелата студена черупка, която й служеше за броня. Кой знае? Може пък да е смятала, че аз не съм отвън и не се опитвам да проникна, а съм вътре — с нея, на сигурно място, та затова и не се е безпокояла за мен.

— Ти не си съсипала живота ми, но ми се искаше да разговаряме повече.

— За развода ли?

— За всичко.

Майка кимна и сведе очи.

— Не съм по емоционалните разговори.

— И аз, но това лято изкарах интензивен курс.

— И?

— Не е толкова трудно.

— Може да ми предадеш някой урок.

Усмихнах се. Докоснах топлата и ръка и в този миг телефонът на Хайди иззвъня.

— Трябва да се обадя, извинявай.

— Разбира се. Ние двете сме си добре.

Майка се облегна и премести Изби в скута си.

— Ало?

— Хайди?

Беше татко. Странно как не позна гласа ми.

— Не е Хайди. Одън е.

— О, здрасти!

Излязох в антрето, защото не исках майка да слуша разговора.

— Хайди си забрави телефона. Преди малко отиде на плажното тържество.

Настъпи мълчание. Линията беше идеална, без никакво прашене и никакви шумове — те, изглежда, се появяват само когато наистина държиш да чуеш какво ти казват.

— А ти как си, какво правиш? — най-сетне попита татко.

— Добре съм. Доста съм заета.

— Така си и мислех. Оставих ти няколко съобщения. Да не би да си ми сърдита? — покашля се той.

— Не съм. Просто ми трябваше време да обмисля това-онова.

Междувременно се качих и оставих лилавата рокля в гардероба на Хайди.

— Аз също мислих доста. — Татко отново се покашля. — Зная, че двете с Хайди разговаряте и ти е разказала…

— Тя иска да си дойдеш.

— И аз искам, ала не е толкова просто.

— Все това повтаряш. Кое е толкова сложно? — попитах и заразглеждах роклите в гардероба.

Почувствах изненадата му. Татко беше свикнал да си обяснявам решенията и постъпките му с неговата логика, което оправдаваше всичко, което прави. Той беше писател, изпадаше в настроения, проявяваше себичност. Нуждаеше се от сън, от спокойствие, от време. Ако живееше сам, тези особености не биха засягали никого. Но той не живееше сам. Ангажираше все повече и повече и други хора. Правеше деца, на които не им беше лесно да са безразлични, без значение дали са малки, или са вече пораснали. Не може да служиш само на собствените си интереси, ако някой зависи от теб или те обича. Това да не е машина — включи — изключи, веднъж така — друг път иначе. Ако не искаш да участваш, напускаш и толкова. За мен беше просто и ясно.

— Знаех си, че си ми ядосана, но си чувала само едната страна на историята — от разказите на Хайди.

— Не затова съм ядосана — казах аз, докато разглеждах роклите. Потракването на закачалките и многообразието на цветове — розово, синьо, червено, оранжево, жълто — ми действаше успокоително. Обличаш всеки ден различна рокля и всеки ден си нов човек.

— А за какво?

Черна рокля, зелена, пак черна, на точки.

— Не разбираш ли, че ти се предоставя втора възможност?

— Втора възможност?

— Да. — С къси ръкави, с дълги ръкави, тясна пола, набрана пола. — А ти й обръщаш гръб и се отказваш.

— Да не би да смяташ, че се отказвам от теб?

— Не.

— А от кого?

Най-сетне намерих рокля, която да ми харесва: черна с мъниста по ръба на полата и на деколтето — елегантна рокля за танци. Идеалната рокля. Освен нея намерих и точния отговор на въпроса му.

— От Изби.

Произнесох името й и тутакси си представих личицето й — сбръчкано, плачещо, хленчещо, олигавено, сънено, ококорено, гукащо, недоволно, сияйно… Представих си и очите й, които ме следяха, когато излизах от стаята. Предстоеше й един цял живот. Дано не й бяха необходими много втори възможности, дано сполучеше от първият път.

— За бебето ли говориш?

— Да. Аз й измислих това име. За мен тя е Изби.

Татко помълча и каза:

— Одън, аз обичам Тизба. За нея и за теб съм готов на всичко. Искам да го знаеш.

Майка беше казала същото преди малко и аз й повярвах, но с татко ми беше някак по-трудно. Просто защото тя беше дошла при мен. Беше поела риска да дойде тук и беше премислила отношенията ни години назад с надеждата, че ще съумее да тръгне с мен по нов път. А татко не помръдваше — искаше аз да отида при него, както е било винаги досега.

— Ако е така, трябва да го докажеш.

— Как?

Понякога уцелваш от първия път, друг път — от втория, но третият път няма грешка. Как щях да го зная, ако не бяха опитите ми с колелото. Извадих черната рокля и заявих:

— Ти ще решиш как. А сега тръгвам, че трябва да свърша нещо.

 

 

Мислех да отида с колата, но на входа зърнах колелото и се качих, повдигайки черната рокля с мънистата. Припомних си указанията на Мат и завъртях педалите.

В началото криволичех и мислех за майка си. Щом затворих телефона след разговора с татко, облякох черната рокля, обух сандалите и реших, че ще взема Изби с мен. Настаних я в количката, но тя започна да мрънка и да плаче все по-силно и по-силно. Лицето й се зачерви, аз се притесних и казах:

— Лоша работа. Започне ли веднъж, няма спиране.

— Може би не обича да седи в количката — предположи майка ми.

— Напротив. Не зная какво й става.

Наведох се да закопчея колана, но Изби се разрева още повече и дори зарита.

— Май по-добре никъде да не ходя — въздъхнах аз.

— Ами, ами! Аз ще я гледам. Ти отивай да се забавляваш — рече майка и взе Изби.

Погледнах я учудено, а може би и с нотка на съмнение, тъй като тя заяви:

— Отгледала съм две деца. Можеш да ми повериш бебето за един час.

— Разбира се — побързах да отговоря аз, — но не ми се иска да ти я оставям в такова състояние.

— Нищо й няма. — Майка потупа Изби по гръбчето. Странно, но когато бебето беше спокойно, тя някак се притесняваше, а сега изведнъж придоби увереност и добави:

— Просто така общува.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш с нея?

— Абсолютно. Тръгвай!

Майка гушна Изби до рамото си и занарежда:

— Добре, добре, слушам те, кажи ми всичко, което имаш да казваш.

Двете обикаляха кухнята. Крачка, потупване по гръбчето, крачка, потупване… Бебето постепенно се умълча и майка прошепна:

— Шшт, шшш, всичко е наред.

Нейният тих глас не беше въображаем, не беше сън и не беше мантра, а спомен — истински, реален спомен.

Всичко е наред — повтарях си аз, докато карах към бала и си мислех за утрините с Маги: как крепеше седалката на колелото и тичаше след мен, преди да ме пусне и да извика „Давай, Одън!“, за да се увери, че няма да падна.

Карах бързо и гумите свистяха на завоите. Когато зърнах последния светофар до плажа, натиснах педалите и вятърът разроши косата ми. Хвърчах, не спирах и не изпитвах никакъв страх. Океанът тъмнееше, безкраен и подканяш, и аз си представих как политам над дюните и вълните. Унесена в мечти, не забелязах пикапа тойота на светофара пред мен и профучах покрай него. Може би по-добре, че го познах в последния миг — пикапа на Или. Възможностите бяха две: да рискувам да закова спирачката и да запазя равновесие или да опитам да прескоча бордюра. Ако в пикапа не беше само той, може би щях да избера първата, но Или беше сам. Усетих кръвта да нахлува в главата ми и осъзнах, че ако искам да му кажа онова, което се опитах, ала не можах онази вечер в магазина, ще трябва да скоча.

Чувството да се вдигнеш във въздуха беше невероятно. Не че можех да се сравнявам с Маги в джъмп парка или със състезателите в стотиците видео материали, които бях изгледала. Беше като сън или по-скоро събуждане от сън.

Летенето беше миг. Приземих се, но не спрях. Стисках дръжките с всички сили, гумите свиреха и полагах голямо усилие да не падна настрани. Това беше мигът, в който винаги стисках очи и виждах как боклукчийските кофи се приближават, блъсках се в тях и падах. Ала сега гледах смело напред и кой знае как, но успях да запазя равновесие. Когато спрях, ръцете ми трепереха и слепоочията ми туптяха. Не можех да повярвам, че го направих… Или беше излязъл от пикапа и ме гледаше.

— Страхотно…

— Чак пък страхотно…

— Нали не можеше да караш колело?

Усмихнах се и се приближих. Той не беше с вечните джинси и яке с качулка, а с черни панталони, официални винтидж обувки и пусната бяла риза.

— Маги ме научи.

— Дори как да скачаш?

— Е, не. Импровизирах. Не си ли личеше?

— Ами… малко.

— Кое ме издаде? Ужасът на лицето?

— Нямаше уплашен вид. Изглеждаше готова за скок.

— И наистина бях.

След всичко случило се напоследък тази среща би трябвало да ми се стори доста странни, но аз нямах такова чувство. Може би защото с падането на мрака, странните денем неща придобиват друг, нормален облик. Какво толкова карах колело с официална рокля и срещнах единствения човек, когото исках да видя.

Ако беше ден, щях да се колебая, да премислям и да се притеснявам, но сега само казах:

— Ти беше прав.

— За какво?

— За мен — че се отказвам, ако не сполуча първия път. Това не е разумно.

— И вече вярваш във втория шанс?

— Вярвам в шансовете — колкото и да са те, докато успееш.

— Аз също. Особено днес. — Или пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Отказах да дойда с теб на бала, защото трябваше да отида на едно състезание…

Кимнах.

— Състезанието беше няколко седмици — добави той.

— Зная.

— Откъде знаеш?

— От Интернет… И как мина?

— Спечелих.

— Много се радвам — усмихнах се аз. — И сега какво ще правиш?

— Това беше последното ми състезание.

— Отказваш се?

— Да.

— Защо?

— Мислех да се откажа миналата година — нали ме приеха в „Ю“. Но после…

Или ме чакаше като татко да довърша изречението. Той беше наясно с посоките и знаеше по коя пътека да продължи.

— … После стана това с Ейб и всичко спря. Аз обаче не исках да се откажа просто ей така, а поне да опитам да си тръгна, след като победя. Извинявай, но не можах да ти обясня всичко в онзи разговор, когато ти казах, че няма да дойда с теб на бала.

— Разбирам. Трябвало е да го направиш.

— О, да. — Погледът му се плъзна по роклята и сандалите ми. — Ти къде отиваш?

— На бала. А ти?

— И аз. По-добре късно, отколкото никога, нали? Искаш ли да те закарам?

Поклатих глава, той ме погледна въпросително, а аз го придърпах към себе си и долепих устни до неговите. Целувката беше дълга и омайна и аз отново си представих как бихме изглеждали, погледнати отвисоко — две малки фигурки насред големия свят до светофара в центъра на Колби. В този миг нашето място беше само тук и никъде другаде.

Отлепих устни, усмихнах се и се качих на колелото. Направих няколко кръгчета около него, сякаш исках да го омагьосам.

— Значи не искаш да те закарам?

— Не. Ще се видим там.