Сара Десен
Заедно на път (4)

3

Всъщност имах против. Започваше да ми писва. Тизба не спираше да плаче. Разопаковах багажа си, разгледах учебника по икономика, изтрих съобщенията в телефона. Изминаха четирийсет минути и бебето все така ревеше. Не издържах, грабнах якето, вързах си косата и излязох.

Нямах намерение да ходя в „Пристана“. Исках да подишам далеч от къщата и да поразмисля. Стигнах до задънената уличка на края на крайбрежната алея. Покрай бордюра имаше доста паркирани коли. В дъното на страничната алея се виждаха светлини. Кой знае защо се сетих за снимката на Холис в рамката и тръгнах по алеята. Тя минаваше през дюните и излизаше на плажа, където имаше нещо като полуостров. На скованите от плавеи^[1] пейки и около големия огън седяха момчета и момичета, а до големия пикап с бирен кег^[2] стоеше високото слабо момче. То се изненада, когато ме видя, и погледна към огъня.

Момчето, което ме покани да дойда, също беше там — с червено яке и пластмасова чаша в ръка. Говореше с две момичета — червенокосата и едно по-дребничко, с черна коса на плитчици.

— Варда! — изкрещя някой зад мен. Обърнах се и покрай рамото ми профуча на колело нисичкото едро момче. За малко да ме събори. След миг се зададоха още два велосипеда с русо момче и момиче с къса коса. Въртяха бързо педалите, говореха и се смееха. Бързо се дръпнах, за да не ме блъснат, и се бутнах в нещо или в някого. Зад мен стоеше високо момче с дълга, вързана на тила коса и избеляло синьо яке с качулка. Очите му бяха зелени и вглъбени, сякаш изобщо не ме виждаше.

— Извинявай — промълвих аз, макар да не бях виновна, тъй като той вървеше зад мен. Момчето кимна и се запъти към огъня с ръце в джобовете.

Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух:

— Видя ли? Знаех си, че няма да можеш да ми устоиш.

Момчето с червеното яке ми се усмихваше и отпиваше от чашата. Червенокосото момиче и онова с плитчиците стояха до кега и гледаха смръщено. Поколебах се как да реагирам, но се сетих как се държеше майка ми с аспирантите около масата у нас. Без да искам, бях усвоила уменията й да отговарям бързо и язвително и заявих:

— Мисля, че се лъжеш.

— О, не. Атаката тепърва предстои.

— Каква атака?

Той се усмихна до уши. Несъмнено съзнаваше чара на привлекателната си, палава усмивка. Приближи се и се представи:

— Казвам се Джейк. Искаш ли бира?

— Мога и сама да си налея. Благодаря.

— Какъв ти е проблемът?

Не успях да отговоря на въпроса на Джейк. Дръпнах се, загърнах блузата си и тръгнах от дюните към алеята. Изтръсках пясъка от косата си, докато вървях по улицата към къщи. Устните ми тръпнеха, а набързо щракнатата закопчалка на сутиена ми убиваше. Влязох през страничната врата и бързо се качих в стаята си. Слава богу, Тизба не плачеше. След дългия, горещ душ обух анцуга за йога, чиста фланелка и се зачетох в икономиката. Мислите ми се въртяха около резкия тон на татко, привлекателната усмивка на Джейк, прибързаните прегръдки на дюните и как всичко това ми се стори толкова странно и неуместно. Майка ми умееше да си играе на надменна и егоцентрична флиртаджийка. Аз също играех, ала нескопосано. Уж бях умна. Защо постъпих толкова глупаво?

Усетих сълзи в очите си, думите се замъглиха, притиснах клепачи, за да спра плача, но не можах. Реването май беше заразително и Тизба започна да ми приглася. Чух някой да върви по коридора — сигурно Хайди — и да влиза в детската стая. Бебето плака цял час, много след като сълзите ми изсъхнаха. Станах и отидох в детската стая. Влязох, без да почукам. Сега пък Хайди плачеше и люлееше Тизба.

— Дай ми я — протегнах аз ръце, — а ти поспи.

Авторите на „Вашето бебе“ надали съветваха да се разхождаш с рожбата по крайбрежната улица на изгрев-слънце. Едва ли би им хрумнало.

Не бях сигурна дали Хайди ще ми я даде. Колкото и да беше изтощена, тя се колебаеше. Аз обаче се приближих, настоях и тя ми я даде с въздишка.

Тизба беше толкова мъничка. Непрекъснато мърдаше, което я правеше някак още по-крехка. Да се чудиш откъде взема толкова сила да плаче с часове и с цяло гърло. Кожата й беше топла, а вратлето влажно. „Горкото бебе!“ — казах си аз, учудвайки се на обзелото ме съжаление.

— Не зная какво иска — отпусна се Хайди на люлеещия се стол и облегалката се блъсна в стената, — но не мога повече да я слушам да плаче.

— Легни да поспиш.

— Не зная, може би трябва…

— Лягай — настоях аз и макар да не исках да говоря заповеднически, тонът ми й въздейства и тя се запъти към стаята си.

Първо се разходих с Тизба в детската стая, после в кухнята, в хола и обратно. Тя се успокои, ала не съвсем. До вратата имаше количка. В пет сутринта я сложих в количката. Излязохме и когато стигнахме до пощенската кутия, тя млъкна. Не вярвах на ушите си. Наведох се към нея, тя пое дъх и заврещя още по-силно. Затиках количката и Тизба постепенно се унесе.

Докато стигнем до магазините, тя спеше под одеялото — отпусната и спокойна. Нямаше жива душа. Хладният бриз духаше от океана и единствените звуци идваха от прибоя на вълните и от поскърцващата количка.

Пред „Клементайн“ забелязах, че някой кара колело в края на крайбрежната алея: вдигаше предницата, подскачаше, завърташе дръжките, после правеше зигзаг назад, рязко засилване напред и прескок над близката пейка. Сякаш се носеше във въздуха като мираж. Когато се приближих, разпознах момчето със синьото яке и вързаната коса, в което се бях блъснала.

Той ни видя и ме позна, но не ме поздрави. Стояхме и се гледахме. В този миг Тизба отново надигна вой. Момчето впери очи в нея, а аз казах:

— Не иска да спи. Нощта сякаш няма край…

Погледът му беше толкова съсредоточен и сериозен, сякаш беше под хипноза.

— Всички нощи са такива — рече той, завъртя кормилото и подкара колелото, без да ми даде възможност да продумам.

Тръгна си, без да каже довиждане. Изправен на педалите, вместо да кара по права линия, бавно залъкатуши към края на пътеката.