Сара Десен
Заедно на път (7)

6

— Одън? Знаеш ли къде…

Въпрос така и не последва. Оставих икономиката, станах и отворих вратата. Хайди стоеше с Тизба на ръце и гледаше озадачено.

— Боже мой, не помня какво исках да те попитам… Невероятно.

Не беше невероятно. Хайди непрекъснато забравяше. Стараех се да се откъсна колкото може повече от живота в Колби, от нейния живот и от живота на баща ми, ала не можех. След двете седмици тук аз бях част от тях.

Убедих се, че настроението на баща ми зависи от творческото му вдъхновение: вървеше ли му писането, той беше усмихнат през целия ден, ала отсъстваше ли музата, татко мърмореше и ходеше сърдит и смръщен. Разбирах състоянието на Хайди след раждането: често сменящи се настроения, лесно забравяне и денонощна тревога за бебето — как е яло, спало и акало… Бях запозната с живота на Тизба от зори до мрак — с плача, който не спираше, и с хълцането, след като най-сетне заспеше.

Може би и те знаеха вече всичко за мен, но едва ли.

В крайна сметка се оказа, че ми е повече от приятно да прекарвам няколко часа в „Клементайн“. Там можех да свърша нещо конкретно с начало и край — без емоционални изстъпления, проблеми с отделителната система и оригването. Дразнех се от Естер, Лиа, Маги и техните драми, ала затворех ли вратата, се радвах на истинско спокойствие.

Хайди стоеше и все така недоумяваше за какво беше дошла. Тизба гледаше в тавана, готова за следващия писък.

— Нещо за работата ли? — попитах аз, защото знаех, че с малко помощ Хайди би могла да си спомни за какво беше дошла.

— Не. Бях в кухнята и си мислех, че е време Тизба да спи, но тя ту спи, ту не спи и е толкова нервна. Не зная какво да я правя.

Изключих и започнах да преговарям на ум Менделеевата таблица^[1], за да се спася от словоизлиянията.

— Ох, ами да! — Хайди щракна с пръсти. — Машинката с вълните… Търся, търся и не мога да я намеря. Да си я виждала?

За малко да кажа „не“, ала така бих постъпила през първата седмица. Сега веднага казах:

— До външната врата е.

— О, благодаря! Отивам да я взема и дано има ефект. Вчера я приспа, но щом я спра, веднага се ококорва. Действа й като…

Бавно започнах да затварям вратата и Хайди най-сетне се усети, че досажда, обърна се към стълбите и ми махна.

— Е, хайде, дано имам късмет този път.

Седнах на леглото и се загледах през прозореца. Много неща не разбирах, но изкуствените вълни ме подлудяваха. На една крачка от океана Хайди вярваше, че Тизба може да спи само на техния запис. Аз също го слушах нощем, което не би било голям проблем, стига да не заглушаваше истинския океан. Седях в къща на брега и слушах вълни на запис. Това обясняваше целия абсурд на живота тук.

Плис — пляс — плис — пляс — силно, фалшиво, безкрайно и нетърпимо. Станах, взех чантата си и прекосих коридора на пръсти. Погледнах към кабинета на татко. Както винаги — вратата беше открехната. Той седеше с гръб, загледан в компютъра. На бюрото му имаше кутийка с диетична кола и недокосната ябълка. Всеки ден след обяд си носеше по една ябълка в кабинета. Щом не я беше изял, значи се беше увлякъл в писане. В „лошите“ дни я изгризваше до шушка. След ден с цяла ябълка татко слизаше за вечеря усмихнат и приказлив, докато в дните с изгризана ябълка беше като буреносен облак.

Аз обикновено не вечерях у дома, тъй като излизах в пет и на път за „Клементайн“ си купувах сандвич. След работа се разхождах по крайбрежната, после се прибирах и излизах с колата за три-четири часа. Намерих едно денонощно заведение на около петдесет километра — „Къща на колела“. Изобщо не можеше да се сравнява с „Рей“. Сепаретата бяха тесни и миришеха на белина, а кафето беше воднисто. Клиенти почти нямаше, но сервитьорките започваха да гледат лошо, ако се задържиш, след като си изял поръчаното. Затова предпочитах да си взема голямо кафе от близкия универсален магазин „Унмаг“ и да го пия, докато карам. За две седмици бях изучила Колби и забележителностите му.

Стигнах в „Клементайн“ към шест. Естер си тръгваше и на смяна идваше Маги. Не зная защо, но момичетата обикновено се застояваха и след края на смените. В Колби всички се мотаеха и не бързаха. „Клементайн“ имаше посетителки, които висяха на касата, разглеждаха модни списания и клюкарстваха. Момчетата седяха пред магазина за велосипеди, разглеждаха списания за велосипеди, и също клюкарстваха. И така ден след ден.

— Здравей — махна ми Естер, която беше най-дружелюбна. — Как си?

— Добре. — Отговарях кратко, без прекалени любезности, като гледах да избягвам да ме въвлекат в разговори за знаменитости в абстиненция^[2] или за предпочитанията към рокли с презрамки или без презрамки. — Има ли нещо за мен?

— Ето тези фактури — подаде ми ги тя — и по грешка на банката — едно руло с по двайсет и пет цента в повече. Оставих депозитната разписка под мечока.

— Благодаря.

Влязох в офиса и затворих вратата. Най-сетне бях сама. Ако стените бяха бели, всичко щеше да е идеално.

Обикновено потъвах в работа и се изолирах от шума в магазина. Понякога дочувах откъслечни разговори. Лиа непрестанно бъбреше по мобилния телефон, Естер си тананикаше, а Маги не спираше да консултира клиентите.

— Страхотни джинси, цвят петуния. Имам съшита съм много доволна — чух я да нарежда към седем и половина, когато започнах ведомостта.

— Харесват ми джобовете — отговори клиентката, — но не съм сигурна за цвета.

— Малко е тъмен, но пък човек винаги има нужда от джинси, които да са по-елегантни и да стоят добре с високи обувки. Имаме и други цветове. Джобовете на „Пинк Слингбекс“ са страхотни, а „Кортни Аманда“ са толкова стилни и стягат дупето.

Момичето се засмя.

— Е, тогава ще ги пробвам.

— Ей сега ще намеря размера.

Въздъхнах и започнах да смятам с калкулатора. Дразнех се от пустословията за качествата на джапанките и за предимствата на шортите пред бикините. На този свят има толкова интересни неща, за да си губи човек времето с обувки и дрешки. Е, Лиа беше умна, Естер притежаваше подчертана индивидуалност, а Маги… Маги беше като Хайди. Момиче в розово и къдрички, щастливо в лекомислието си.

— Ето, заповядай! Обуй и тези високи „Дапър“ да видиш колко шик стоят. Днес ги получихме.

— Много обичам хубавите обувки — рече момичето.

— Ама, разбира се… Коя жена не ги обича?!

Оплаквах се от машината за вълни, ала сега би ми свършила чудесна работа като заглушител. След малко дочух ритмичната музика и дори не погледнах часовника си.

Беше бреме за танца „Девет часа“.

Ритуалът се спазваше всяка вечер — час преди затварянето на магазина — и траеше не повече от една песен. Не зная как реагираха клиентите и не исках да зная, та затова не излизах от офиса.

От девет до десет се обсъждаха плановете за вечерта. Стараех се да не ги слушам и все пак вече знаех: Лиа обича клубовете (там може да срещнеш по-големи момчета, а не само онези, които познаваш цял живот). Естер предпочиташе да слуша музика (тя имаше слабост към пеенето и писането на песни). Маги прекарваше вечерите с момчетата от магазина за велосипеди, страдайки по Джейк, макар да твърдеше, че отдавна го е забравила.

— Тази вечер в „Талихоу“ питиетата са безплатни за момичетата — заяви Лиа.

— Нали се зарекохме да не ходим повече там? — обади се Естер.

— Не, не искаме в „Талихоу“ — подкрепи я Маги.

— Не зная какво толкова не му харесвате — заяви Лиа.

— Всичко — рече Естер.

— Всякак е по-добре, отколкото да слушаме „Микрофонът е ваш“ в „Осифай“ и някой тъпунгер, който дрънка глупости.

— Не казвам да ходим в „Осифай“, но не ми се търпи отново разни пияни туристи — въздъхна Естер.

— За джъмп парка не се плаща вход, момчетата са там и… — подхвана Маги.

— Момчетата, които знаем от деца — възрази Лиа.

— И винаги е весело — заключи Маги. — Или щял да показва скокове тази вечер.

В миг забравих за калкулатора и се заслушах.

— Това го чуваме не зная откога — рече Лиа.

— Адам го потвърди.

— А Или какво казва по въпроса? Нищо. Това са само слухове.

Настъпи тишина. След малко Естер каза:

— Измина повече от година и все така тъжи.

— Ейб беше най-добрият му приятел — въздъхна Лиа.

— Мина доста време — обади се Маги, — но за него всичко като че ли спря.

На вратата се почука и аз се стреснах. Беше Естер с парите от касата.

— Ние тръгваме. — Тя се наведе и ги пъхна в сейфа под бюрото. — Ти приключи ли?

— Да. И аз тръгвам след малко.

— Добре.

Естер излезе и аз направих последната сметка отново — този път бавно и внимателно, за да не сгреша.

 

 

Посред нощ бях обиколила вече няколко пъти Колби и околията и ми оставаха няколко часа, преди да реша да се прибера. Беше време за кафе и се отправих към „Унмаг“.

Паркирах и зарових в жабката за дребни пари, когато зад мен избуча камион. Обърнах се и видях очукан, стар, зелен пикап с натоварени велосипеди. Ниското, едро момче караше, а до него седеше Адам. Спряха и влязоха в „Унмаг“. Последвах ги. Вътре беше чисто, приятно, а осветлението беше приглушено. Напълних голяма чаша с кафе, а Адам и приятелят му грабнаха по кутийка с безалкохолно и застанаха пред щанда с бонбони.

— „Губърс“, „Туизлърс“ и… „Джуниър минтс“? — попита Адам.

— Вземай каквото искаш, без да ги изброяваш.

— Когато говоря, вземам най-правилното решение.

— Досадно е. Говори си наум.

Сложих капачето на чашата и застанах на касата, където една дебела жена купуваше лотарийни билети. Момчетата се наредиха зад мен. Подадох парите и чух Адам да казва:

— О, ти си момичето, което работи в „Клементайн“, нали?

Знаех какво означаваше това: „О!“ „Ти си онази, която беше на дюните с Джейк“.

— Да.

— Аз съм Адам, а това е Уолъс.

— Одън.

— Взела си само кафе? — попита Адам.

— Как може да вземеш само кафе?! — учуди се Уолъс и стовари покупките на касата.

— Тя не е от тук.

— А, да. Ние просто…

— Вие просто сте по пазаруването.

Уолъс и Адам се усмихнаха и кимнаха.

Докато плащаха, аз се измъкнах и се качих в колата. Те излязоха с покупките, метнаха се на пикапа и потеглиха.

Седях и се чудех накъде да тръгна. Да отида в денонощния крайпътен ресторант или отново да обиколя Колби? Беше само 12,15. Запалих колата и последвах пикапа без някаква причина.

 

 

Пред джъмп парка велосипедите стърчаха от пикапи и от багажниците на коли, паркирани в страничните улички. Спрях на две-три пресечки от плажа зад стар ван „Фолксваген“ с оранжево колело в каросерията. Рампите за скачане бяха от дървени трупи и осветени от два големи прожектора, а за публиката имаше наредени пейки. От време на време някой велосипедист се понасяше високо над рампата, а после се гмуркаше надолу.

На овалната писта се виеха канали, а двете високи рампи бяха една срещу друга. Загледах се в колоездача, който се издигаше нагоре, после се плъзгаше надолу и после пак нагоре като махало.

Не зная защо бях тук. Не си падах по такива забавления. Момичетата зяпаха, обсъждаха гланцовете за устни и оглеждаха момчетата. Маги — цялата в розово — се мъдреше на една от пейките. Не видях Джейк, но тя беше тук сигурно заради него.

Отпих от кафето. Покрай мен минаваха и паркираха коли. Няколко пъти понечих да си тръгна, но кой знае защо се отказвах. И без това нямаше какво да правя. Изведнъж чух гласа на Джейк:

— Ей, хубавице! Къде е купонът?

Обърнах се и го видях да се обляга на сребърен седан. Беше с джинси и червена риза, която се развяваше на вятъра. В ръка държеше синя пластмасова чаша. Той всъщност не говореше на мен, а на едно високо русо момиче, което вървеше пред колата ми. Тя го погледна смутено и продължи да върви. Чаровно усмихнат, Джейк бързо я настигна.

Излязох от колата и заобиколих няколко коли, за да избегна срещата с обекта на най-глупавата ми постъпка напоследък. Озовах се вляво от джъмп парка, където не беше много осветено и имаше само няколко паркирани велосипеда между дърветата. Оттук можех да наблюдавам всичко, без да ме видят.

На пръв поглед колоездачите ми изглеждаха еднакви, но постепенно забелязах, че карат с различна скорост. Някои бяха по-предпазливи и не се отлепяха много от земята, а други хвърчаха доста нависоко. Чуваха се ръкопляскания и подсвирквания, но най-вече свистенето на гумите по чакъла миг преди полета.

Адам и Уолъс седяха на велосипедите и чакаха реда си с каски в ръце. Адам махаше към пейките на някого от публиката. Проследих погледа му и видях, че вика Маги, която все така се оглеждаше. Ама че беше глупава! Онзи, когото търсеше, беше по-скоро някъде с някого в гората, а не тук пред очите й.

Тя стана, сякаш ме чу. Върза черните си къдри с ластик, извади каска от чантата и тръгна към рампите. Признавам, че се изненадах. Когато я видях да сяда на колелото на Адам и да си слага каската, зяпнах от почуда. Тя подкара назад, изправи се на педалите, изправи рамене и се засили. Отначало скоростта й не беше висока, преодоля първия джъмп, после втория и на третия литна високо, а колелото сякаш се носеше под нея. Не разбирах кой знае колко, но нямаше съмнение, че е доста опитна. Приземяваше се плавно и след малко приключи с цялата поредица. Спря до момчетата и Уолъс я почерпи с „Прингъл“.

Някой застана до мен. Беше Или — с пусната коса и зелена фланелка с дълги ръкави. Погледна ме, аз кимнах сдържано и той кимна в отговор. Естер, Лиа и Маги бяха споменали, че вече не се състезава и че има някаква причина за това — някакъв приятел… Това не беше моя работа, а и без това вече си тръгвах. Или обаче ме заговори:

— Ще си ходиш ли? Не ти ли е интересно?

— Да, интересно ми е, но трябва да свърша нещо.

— Май имаш много работа.

— Да.

Или се държеше особено. Не можех да преценя сериозен ли е, или се шегува. Това ме смущаваше и интригуваше.

— Ти участваш ли в скоковете?

— Не. А ти?

Едва не се засмях, но се сетих за Маги и си рекох, че може би с това шега не бива.

— О, не. Не помня откога не съм карала колело.

— Гледай ти…

Или се загледа към рампите и аз добавих за свое оправдание:

— Когато бях дете, не обичах игрите навън. Не че не излизах с другите деца, но не съм карала често колело.

— Аха.

— Тук май това е доста странно. Както и това да си купуваш кафе без сладки и бонбони в „Унмаг“.

Думите ми не прозвучаха като шега, а някак напрегнато и изнервено.

— Моля? — погледна ме учудено Или.

— Нищо, нищо — смотолевих аз и се изчервих.

Тръгнах към колата.

— Няма нищо нередно в това, че не знаеш да караш колело — рече Или.

— Ама аз мога да карам. — Бях се научила на седем години, на стария „Шуин“ на Холис. Беше ми харесало или поне не ми беше неприятно. Не зная защо не бях карала след това. — Просто не съм имала такава възможност… напоследък.

— Хм…

— Искаш нещо да ми кажеш?

Винаги се притеснявах, когато говорех с момчета, но Или беше различен — караше ме да говоря повече от обикновено.

— Ами… След като сме в джъмп парка, имаш възможност да опиташ.

Беше прав, но аз поклатих глава.

— Така е, но не ми се кара.

— Ти решаваш — заключи той.

Това беше краят на разговора.

Влязох в колата и съжалих, че разговарях с него по този начин. Потеглих и се обърнах назад за миг. Или гледаше към рампите и летящите колоездачи. Стиловете и уменията има не се различаваха отдалече — хвърчаха един по друг към небето, а после политаха стремглаво надолу.