Сара Десен
Заедно на път (18)

17

Сутринта В деня на бала Изби заплака и ме събуди призори. Захлупих глава с възглавницата. Плачът се усили, Изби захълца и станах да видя какво става.

Сестра ми лежеше със зачервено лице и запотена глава, риташе и размахваше отчаяно ръчички. Гушнах я, залюлях я и тя се успокои. Надникнах в коридора, но от Хайди нямаше следа. Смених пеленките на Изби, пових я и слязохме в кухнята — Хайди седеше край масата, отрупана със сувенири за бала, и говореше по телефона.

— Робърт, разбирам съображенията ти, но аз разчитах на теб и не зная дали някой друг ще може да я гледа.

Не бях говорила с татко повече от седмица. Той беше разбрал, че не искам да отговарям на съобщенията му, и не ми звънеше.

— Ще опитам да намеря някого другиго — заключи Хайди. — Сега трябва да вървя, че имам много работа.

Татко отвърна нещо, Хайди поклати глава и въздъхна. Изби измрънка и Хайди затвори телефона, без да каже до чуване.

— О, Одън, Тизба те е събудила! Извинявай много, но говорех по телефона и…

— Няма нищо. Вече бях станала.

Хайди прегърна Изби, която й се усмихна, после наля две чаши кафе и каза:

— Станах в четири часа, защото имам да довършвам хиляда неща, но баща ти се обади, че няма да може да гледа Тизба довечера. Изведнъж се наложило да замине за Ню Йорк, за да се срещне с литературния агент на книгата.

— Аз ще остана с Изби.

— В никакъв случай. Ти отиваш на бала.

— Не е задължително.

— Имаш кавалер, тоалет — всичко. Мислех, че се радваш.

Не знаех как да й обясня колебанието си. Изпитвах чувството, че окончателно съм се разминала с емоциите, присъщи на подобно тържество.

— Как да ти кажа… Това не е истински бал и нищо не би било същото, нали?

— Зависи от гледната точка. От друга страна, това е възможност да изживееш нещо пропуснато и само от теб зависи дали ще бъде хубаво, или не.

— Е, да.

— Одън, нищо в този свят не е идеално, но с малко повече въображение и желание можеш да сътвориш своя вселена.

Замислих се за Или и за изпълнението на точките по плана — боулинг, бой с храна, разнасяне на вестници… Така да се каже, аз преживях всичко това със закъснение, но все пак беше истинско. Дори и по-вълнуващо, защото беше организирано специално за мен от него.

— Напълно съм съгласна — усмихнах се аз.

— Честно? — зарадва се Хайди.

— Честно. Казвай сега с какво мога да ти помогна.

Хайди въздъхна и отгърна тефтера.

— Трябва да занесем сувенирите, да вземем купата за пунш, да се срещнем с диджея за проверка на колоните, да платим на фирмата с балоните, а и да намеря кой да стои с бебето…

Налях й още кафе и седнах на масата. Погалих Изби — кожата й беше топла и мека. Тя притвори очи и се унесе в дрямка.

 

 

До обяд се срещнах с фирмата за балоните, ходих два пъти до залата на бала и разтегнах мускул, докато помагах на Хайди да премести фототаблото — голяма дървена рамка във формата на вълна с декоративни риби, измайсторено от творческия клуб на пенсионерите. На връщане към къщи, за да взема кашона с чаши за пунш, срещнах Джейсън. Тъкмо слизаше от колата си до крайбрежната алея.

— Одън, добре че те срещнах. Чудех се как да те намеря. Намерих домашния ти телефон и говорих с жената на баща ти. Става дума за довечера. Съжалявам, но няма да мога да дойда.

Лицето ми пламна и пулсът ми се учести така, както се случи, когато се качвах на колелото, изпитвайки смесено чувство на страх и неизбежност.

— Пак ли? — изгледах го аз. — Невероятно!

— Зная. Много ми е неудобно. Няма да ти се разсърдя, ако повече не ми проговориш.

Замълчах в очакване на обяснение.

— Довечера ще говори лидерката на студентите в Харвард, която е вече в Йейл, за да учи право. Тя е инициаторка на страхотни промени и за мен е важно да се запозная с нея.

Погледнах към магазина за велосипеди и видях Адам, който се показа на вратата, бутайки зелен велосипед с дебели гуми, лъскава черна седалка и табелка на дръжките с надпис Приятен път!.

— На вечерята след лекцията не канят първокурсници, но тя сигурно е чула за моя проект, касаещ рециклирането, и аз съм единственият поканен — продължи Джейсън. — Нали разбираш? За мен е много важно да присъствам.

Адам докара още едно колело. То беше с две седалки, а на табелката имаше нарисувано сърце.

Изведнъж осъзнах, че пулсът ми се усили не заради постъпката на Джейсън. За него просто нямаше място във възможностите, предоставени ми от втория шанс. Отказът му беше знак на съдбата, от който имах нужда.

— Няма проблем. Отивай — заявих аз.

— Не се ли сърдиш?

— Не.

— Благодаря ти, че ме разбираш! Мислех, че ще се ядосаш, но ти цениш знанията. Това е уникална възможност да…

Не го изслушах и тръгнах към магазина за велосипеди. Джейсън бърбореше за задължения, научна отдаденост и бъдещи постижения. Всичко това ми беше от ясно по-ясно, но изминалото лято разбрах и още нещо — важно е не само къде отиваш, а и как стигаш до там. Взех табелката с надпис Приятен път! и направих първата крачка, като влязох в магазина.

 

 

— Познай какво стана! — посрещна ме Маги на вратата на „Клементайн“.

— Не зная, предавам се.

— Имам кавалер за бала.

— А сега ти познай!

— Какво?

— Аз пък нямам.

Тя зяпна.

— И още нещо — добавих аз. — Купих си колело.

Маги извика на клиентите до рафта с джинси, че идва след минутка, и ме последва в офиса.

— Как така нямаш кавалер?

— Просто така. Джейсън няма да дойде.

— Пак?! О, ужас!

— Ужасът е, че преди малко говорих с Или и го попитах дали няма да дойде с мен, а той отказа.

Маги ахна и ме погледна с ококорени очи.

— Боже мой! А това с колелото откъде ти скимна?

— И аз не зная…

Маги надникна да види какво правят клиентите и извади телефона си.

— Трябва ни подкрепление.

— Недей, моля те…

Но тя вече звънеше и не слушаше какво й говоря.

Лиа и Естер довтасаха след двайсетина минути. Донесоха голямо кафе и два пакета с шоколадови къп кейкчета.

— Тези сладки за какво са? — посочи ги Маги.

— Изпаднах в паника и ги взех — отвърна Естер. — Не зная какво помага в подобна ситуация.

— Може би лекарства — рече Лиа.

— В „Унмаг“ няма лекарства. Кейкчетата ще ги заместят. А сега казвайте какво се случи. Отпих от кафето и им разказах.

 

 

Когато влязох в магазина за велосипеди, не знаех какво ще кажа и щом зърнах Или, реших, че това е добър знак. Беше с гръб към мен и подреждаше нещо в пътна чанта. Обзе ме желанието, с което се борех от няколко седмици след раздялата ни — да хукна в обратна посока, без да се обръщам. Вместо това казах:

— Здрасти.

— Здрасти. Какво има? — отвърна Или с равен тон. Вместо да започна с увод и да подбера думите, аз попитах:

— Помниш ли, когато отидохме на боулинг първия път?

Или повдигна вежди и погледна към работилницата в задната част на магазина, където Уолъс и Адам разговаряха оживено с гръб към нас.

— Да.

— Не само боулингът, а и всичко, което правехме, беше… ново за мен. Не ме биваше и само се излагах.

Или присви очи и аз се притесних още повече.

— Не знаех какво правя и това ме плашеше. Затова гледах дори да не опитвам тези нови неща. Както с колелото, за което беше толкова прав.

Или мълчеше и думите ми отекваха в тишината на магазина. Не желаех да се замислям над казаното и затова не спирах да говоря.

— С две думи — искам да ти се извиня. Може да е лудост, може да е „нещо като нищо“, но бих искала да не се предавам и да продължа с изпълнението на плана. Затова съм тук — да те поканя да дойдеш с мен на бала.

В този миг Уолъс се появи на вратата.

— Или, хайде, ще изпуснеш влака!

Или мълчеше и ме гледаше. Казах си, че бях постъпила правилно, защото трябваше да зная дали ще продължим заедно, или това беше краят. Боях се, че от двете възможности ще избере втората.

— Съжалявам, но не мога — рече той и метна чантата през рамо.

Кимнах глупаво, той мина покрай мен и Уолъс и излезе. Вратата се затръшна. В този миг се появи Адам.

— Одън, Или току-що излезе. Него ли търсиш?

— А, не, не… — Погледнах табелата с надпис Приятен път!. Това не беше случайно.

Смутено добавих:

— За друго съм дошла.

 

 

— „Нещо като нищо“ ли? — засмя се Естер. — Това е стар лаф. Не съм го чувала от дете.

— Никога не съм разбирала значението му — обади се Лиа.

— Не само че си купи колело, а знае и да кара. Нали я учих всяка сутрин — гордо заяви Маги.

— Невероятно! — ахна Естер.

— Кое е невероятно — че не знаех да карам или че се научих?

— И двете.

— Не сменяйте темата — намеси се Лиа. — Или ти е отказал, но това не е краят на света.

— Не е, но се чувствам кофти. Не бих могла дори да го погледна.

— Защо ли ти е отказал? — зачуди се Маги.

— Защото това е Или.

— Искаме обяснение — настоя Лиа.

— Познавам го достатъчно, за да разбирам, че за него това е краят. Имах шанс, ала го пропилях.

— Момент — Естер вдигна ръка. — Какъв по-точно беше този шанс?

Момичетата се втренчиха в мен.

— Излизахме заедно…

— И какво правехте? — попита Лиа.

Пред очите ми се занизаха като на лента вечерите с Или; обиколките из тъмните улици на Колби, пазаруването, паят, разговорите, пропуснатите и наваксаните неща. Не можех да им отговоря с една дума. Реших да спомена само онова, което не се отдаваше и на двама ни.

— Не можехме да спим и будувахме заедно.

— Докато ти не сгафи — уточни Естер. — И какво по-точно направи?

Сведох очи към студеното кафе.

— Не зная. Уплаших се и се отдръпнах.

— Отговорът „не зная“ не обяснява нищо — заяви Лиа.

— Напоследък много ми дойде. Раздялата на татко и Хайди ми напомни миналото и аз реагирах така, както реагирах при раздялата на нашите.

— И по-точно? — недоумяваше Естер.

— Зарових се в учебниците. Не исках да общувам с никого — особено с хората, които могат да ме изкарат от това състояние.

— Такива като Или — обади се Маги.

— Да. Имахме една нощ, в която бяхме наистина близки, и още на другия ден спуснах бариерата… Голяма глупост.

— Каза ли му го днес? — попита Маги.

— Да, ала, изглежда, с късно.

— Било каквото било. Прав му път — отсече Лиа.

— Стига, Лиа! — сгълча я Естер.

— Разбирам как се чувства. На всеки може да се случи, нали? А и за какво са ни момчета? Отиваме заедно и се веселим.

— Нали не искаше да ходиш на бала, ако нямаш кавалер?

— Това беше преди. Сега е друго. С вас ми е добре.

— На мен ми отказаха два пъти и май ще си остана у дома — промълвих аз.

— А, не! Няма да се предаваш! — категорично каза Лиа.

— Два пъти — повторих аз — в продължение на петнайсет минути… Какво по-голямо унижение от това?

— В такива ситуации няма нито по-добро от женска компания — рече Естер. — Идваш с нас, танцуваме и сме си екстра. Нали, Маг?

За всеобщо учудване Маги се беше отправила към вратата и въпросът я сепна.

— Ами, аз…

— Какво ти? — попита Лиа.

— Аз имам среща с моя кавалер.

— И какво стана със сестринската обич и преданост?!

— Допреди малко имахме други планове, нали? — възпротиви се Маги. — Откъде да зная, че изведнъж всичко ще се промени?

— Само не ми казвай, че човекът е Джейк Сток! — ядоса се Лиа.

— Не, не е. — Маги се изчерви и добави: — Адам ме покани.

Лиа и Естер се спогледаха.

— Не мога да повярвам… Най-сетне! — въздъхна Естер.

— Горкият, откога събира кураж — поклати глава Лиа.

Маги засия и се върна в офиса.

— Значи не се сърдите?

— Е, само малко — подсмихна се Лиа.

— Най-сетне край на сексуалното напрежение, което ви мъчи от години — Въздъхна Естер.

— О, не, не, ние сме само приятели — заяви Маги.

— Не, не сте — намесих се аз. — Той ми сподели, че те харесва. Казвам ти го, защото не бива да пропиляваш този шанс. Ще съжаляваш, повярвай ми.

— Извинете? — чу се глас от магазина. — Има ли продавач?

— О, съвсем се отнесохме — стресна се Маги и погледна към коридора.

— Ние отиваме, ти стой — нареди Лиа и двете с Естер изхвърчаха. След миг ги чух как затрупват клиентката със съвети.

Маги се облегна на вратата и каза:

— Одън, помисли си за тази вечер. Това е едно хубаво преживяване, макар че не е точно онова, което си си представяла.

— Зная, но едва ли бих могла да се променя.

— Ако решиш, ние сме там и те чакаме.

— Добре.

Тя тръгна към магазина, но се спря на прага.

— Колелото ти е много хубаво.

— Значи го харесваш?

— О, да… „Госи“ със страхотни спирачки и с дебели гуми „Ръсел“. Супер!

— Е, поне няма да си тръгна от тук без нищо.

— Това отдавна е ясно.

Погледнах кейкчетата. Естер беше запомнила, че бях купила такива преди няколко седмици. Махнах опаковката, взех едно и отхапах — сладко и лепкаво, но пък подхождаше чудесно на кафето.