Сара Десен
Заедно на път (14)

13

— Дори не исках да ши се обадя, защото знаех, че ще заявиш: „Нали ти казах!“ — говореше Хайди по телефона, а аз така и не можех да заспя.

Вече три часа си мислех за нощта с Или, за щастливото си пробуждане, за слънчевото утро и за баща ми, който си тръгна за втори път. Най-вече си мислех за трогателната и неочаквана усмивка на Изби, която така ме развълнува.

— Не че не би имала право — продължи Хайди. — Още не мога да повярвам, че стана така.

Двете с Изби бяха в кухнята. Когато ме видя, Хайди каза:

— Ще ти звънна след десетина минути… или ти ми звънни. Дочуване.

Тя затвори телефона, погледна ме и тъжно каза:

— Искам да поговорим.

— Зная всичко. Видях татко.

— О, и какво ти каза?

— Че имате проблеми и че ще остане на хотел няколко дни.

— Ти как си? — загрижено попита Хайди.

— Добре.

— Не бих искала да се разстройваш заради нас. Можем да поговорим, ако искаш.

— Добре съм, не се безпокой.

Телефонът й иззвъня.

— Ало? О, здрасти, Илейн! Да, получих съобщенията ти, но не ми е останало време да помисля за тържеството…

Хайди стана с Изби на ръце и излезе на верандата, за да продължи разговора там. След малко се върна и каза:

— Беше Илейн, председателката на туристическото дружество в Колби. Иска да измисля тема за плажното тържество, което организираме всяка година към края на лятото в залата на крайбрежната алея. Продаваме билети, има търговско изложение и аз участвам като доброволен организатор.

— Не знаех — изненадах се аз.

— Да. Това е чист мазохизъм. Миналата година ми хрумна пиратска тема, по-миналата беше Ренесанса, но тази година просто не зная… Нямам никакво настроение.

Телефонът отново иззвъня.

— Здрасти, Морган! Тъкмо говорих с Илейн. Благодаря ти. Не мога да повярвам… Миналата година по това време мечтаехме да забременея, а сега…

Хайди преглътна, заслушана в успокоителния глас на приятелката си. Аз изпих кафето с чувството, че присъствам на нещо вече преживяно, което така и не разбирах. Усетих буцата в гърлото си, станах и на път за стаята минах през антрето, откъдето татко си тръгна. Ужасно е, когато някой те напуска. Животът продължава, но — както каза Или — краят си е край. Няма значение какво се е случило преди това и колко важно е било. Краят си е край.

 

 

Излязох след два часа. Хайди и бебето вече спяха. Отстрани всичко изглеждаше спокойно, мирно и тихо.

Недоумявах защо съм разстроена. Хайди не ми беше майка и още по-странно — когато нашите се разделиха, аз не бях чак толкова притеснена. Бях разочарована и натъжена, но бързо привикнах към новия начин на живот. Смътно помнех чувството на паника, което изпитах, когато татко си тръгна преди години, и което ме обзе и сега. Нощните ми будувания така и не бяха престанали и всяка вечер към полунощ започвах да се чудя с какво да запълня това сякаш безкрайно време до идването на новия ден.

Добре че имах работата в „Клементайн“, където беше шумно и оживено. Заварих Маги да консултира майка и дъщеря за избор на джинсови шорти. Тя ми махна, взех касовите бележки и влязох в офиса. Тъкмо потънах в сметки и се обади майка. Отначало реших да вдигна и да й разкажа всичко. Ала това не беше разумно. За нея вестта би била като два празника накуп — Коледа и рождения й ден. Нямаше да мога да понеса злорадството й. Пък и ми беше затворила телефона последния път. Беше мой ред да се дистанцирам.

Два часа смятах и пресмятах, доволна от чувството за сигурност и стабилност, което ми даваха цифрите, и когато свърших с ведомостта и с касата, се залових да подреждам химикалките на Хайди в розовата чаша. Нагласих капачките им и хвърлих онези, които не пишеха, после наредих на купчета разхвърляните в чекмеджето визитни картички и събрах кламерите в стара кутийка от лейкопласт. На вратата се почука. Беше Маги.

— Естер отива до „Бийч Бийнс“. Искаш ли нещо?

— Тройна мока — отвърнах аз и се пресегнах за портмонето си.

— Ясно, не си спала.

— Уморена съм.

— И аз станах рано. Майка ме събуди, за да попълваме формулярите за съквартирантка. Нямало време, трябвало да се свържем, за да съчетаем чаршафите и завивките на леглата. Представяш ли си?

— Как може да се тревожи за такива дреболии? — учудих се аз. Моята майка почти ме беше записала за „Пембелтън“ без никакво обсъждане.

— Ами да, според нея в университета всичко трябва дами е тип-топ. Не спира да насърчава… женственото в мен. Нали си падам по колоездене, а и не си сменям гаджетата, както знаеш. Тя иска да ми създаде най-прекрасния студентски живот още преди да е започнал.

— А моята майка настоява да ме запише в някаква програма, в която само се учи и забавленията са забранени.

— Сериозно? Ще взема и аз да се запиша. Майка направо ще се побърка.

Аз се засмях, а Маги грабна парите с усмивка, повтори „тройна мока“ и се върна в магазина.

Отворих следващото чекмедже. Вътре се търкаляха тефтери с бележки. На един от листовете Хайди беше написала: Каролин Изабел Уест, Каролайн Уест, Емили Каролайн Уест, Ейнсли Изабел Уест. Имената бяха написани внимателно и четливо — личеше си колко мисъл е вложила, докато е опитвала да избере най-подходящото име. Хайди не харесваше името Тизба. Както майка, така и аз смятахме, че не е трябвало да се поддава на настояването на баща ми. Но татко беше егоист — винаги ставаше така, както той искаше, и дори тогава не беше доволен. На дъното на чекмеджето имаше снимки: усмихнатата Хайди пред бяла стена с четка, потопена в розова боя. Хайди пред табелата „Клементайн“. Хайди, прегърната от татко, с голям корем и с бяла рокля на крайбрежната улица. Последната снимка беше правена в началото на май, няколко седмици преди Изби да се роди.

— Одън!

Сепнах се и се обърнах. Естер стоеше на прага с моката.

— Кофеинът пристигна.

В този миг зад нея прелетя червена топка и се блъсна в стената.

— Това откъде се взе? — извика Естер.

— А ти откъде мислиш? — избоботи гласът на Адам. — Тази вечер — кикбол. Бъдете готови за голямата битка!

— И кой взе това решение? — провикна се Маги от касата. — Не вярвам да е Или.

— Не, ама да — усмихна се Адам, който застана до Естер и взе топката от ръцете й. — Днес дойде късно на работа, беше в настроение и донесе ей тази топка. Първа игра за сезона с участие във втора база — веднага след като затворите магазина.

— О, не! — възрази Маги. — Няма да участвам, ако пак ще бъда втора база.

— Много лесно се предаваш — заяви Адам.

— Миналия път ми излезе душата.

— Това беше преди една година. Хайде, Маги! Ела заради Или. Най-после ми се вижда живнал.

— О, това е добра новина — каза Естер. — Какво ли се е случило?

Преди да се обърна с гръб към тях, улових погледа на Маги.

— Не зная — рече Адам, — но при всички случаи е нещо хубаво. Довиждане до десет.

Той си тръгна, подмятайки топката Естер го последва, а Маги се подпря на рамката на вратата и попита:

— Всичко наред ли е?

— Да — кимнах аз и пъхнах снимките в чекмеджето.

И Или се беше събудил като мен — с нови очи към света. Трябваше да бъда щастлива и да се затичам първа за играта на кикбол — нали и той щеше да бъде там. Но когато наближи девет и мина ритуалният танц, усетих, че стомахът ми се свива на топка.

Маги застана на вратата с ключовете в ръка.

— Хайде, Од! Втора база ни чака.

— Не съм свършила още, налага се да поостана — излъгах аз. — Ще дойда по-късно.

— Ами… добре — изгледа ме многозначително тя. — Ще те чакаме.

Щом излязоха с Естер, станах и се приближих до прозорците на вече тъмния магазин. Всички се бяха събрали на главния вход към плажа. Естер, Маги и Адам седяха на една пейка. Уолъс и още няколко момчета, които бях виждала преди, стояха до тях и разговаряха оживено. Лиа се зададе, те подхвърлиха някаква шега, а тя махна нехайно с ръка и седна до Маги.

Или вървеше по алеята със синьото яке с качулка, с което беше първия път, когато го видях, и стискаше червената топка под мишница. Той се обърна и погледна към „Клементайн“, но аз тутакси се скрих зад прозореца.

Отборите бяха сформирани и Адам явно нямаше късмет с позицията си, защото всички се засмяха и го засочиха с пръст. Групата се раздели надве: едната половина — на дюните, а другата — на плажа. Адам запретна крачоли, а Или застана в центъра с топката в ръка. Когато се засили за първия питч^[1], аз се върнах в офиса.

След час излязох от задната врата и отидох до „Унмаг“. Мислех да се прибера, тъй като се притеснявах за Хайди, но кой знае защо краката ме отведоха на крайбрежната алея. Седнах на пейката пред „Последен шанс“ и се загледах в играта. Лиа ритна топката надалеч и тя цопна във водата. Едно момче от втора база се гмурна, за да я извади.

— Одън?

Подскочих и се обърнах. Мислех, че е Или, който знаеше как да се приближава незабелязано. Особено когато се чувствам объркана. Беше Джейсън Талбът — с панталони в цвят каки и с ръце в джобовете. Той застана пред мен и ми се усмихна.

— О, здрасти. Какво правиш тук? — попитах аз.

— Вечерях в ресторанта и те видях през прозореца, но не бях сигурен дали си ти. Не видях името ти сред участниците на конференцията.

— Каква конференция?

— КУЛ. Не си ли тук за нея?

— Не. На гости съм. Татко живее тук.

— О, много хубаво.

От плажа се чуха радостни викове. Маги тичаше и се смееше, а Адам газеше във водата.

— Кикбол — възкликна Джейсън. — Не съм гледал кикбол от трети клас.

— Какво означава КУЛ?

— Курс за университетски лидери. Един месец лекции, семинари и симпозиуми за първокурсници от цялата страна. Един вид подготовка за лидерство в университета.

— Много интересно — кимнах аз.

— Запознах се с двайсетина студенти от Харвард, които са с голям лидерски опит. Защо не се запишеш? Има места, а също и много студенти от „Дефриз“.

— Нямам време, заета съм.

— Мога да си представя — въздъхна Джейсън. — Чета усилено лекциите за есенния семестър и не мога да вдигна глава. Но няма как — всички се подготвят предварително.

— Сериозно? — Престорих се на учудена и усетих как започвам да се дразня.

— О, да. Не може да тръгнеш на лекции без подготовка.

— Аз също чета преди и след работа.

— Какво работиш? По някакъв проект или в някоя фирма по специалността ти?

Досмеша ме, защото в миг си представих розовия кабинет на Хайди, но казах:

— Работя за малък бизнес с бъдеще. Помагам в счетоводството и маркетинга. Реших, че ще ми бъде от полза да се докосна до истинската икономика.

— Браво на теб! И все пак си помисли за КУЛ. Така и така си тук. Зная, че ще направиш дискусиите по-интересни и по-полезни.

— Ще си помисля.

— Трябва да се връщам, че тъкмо бяхме подхванали много интересен разговор за класовите различия и бих искал да чуя различните мнения.

Джейсън понечи да тръгне, но спря и попита:

— Номерът ти същият ли е? Може да се видим… да си поговорим.

Групата се връщаше от плажа. Маги и Адам, от които се стичаше вода, вървяха отпред, а Лиа и Естер ги следваха.

— Добре — кимнах аз.

— До скоро! — усмихна се Джейсън и най-неочаквано ме прегърна — малко скована, недодялана прегръдка, която поне беше кратка, ала не достатъчно…

Мигът, в който той се обърна и тръгна, съзрях Или. Стоеше и ме гледаше безизразно с топката под мишница.

— Здрасти! Как беше кикболът?

— Ние спечелихме.

Между нас мина издокарана за вечерта двойка. Разговаряха весело и оживено. Изведнъж ми се прииска да тръгна с тях и да изчезна.

— Какво има? — пристъпи Или към мен.

— Няма нищо. Имах работа, трябваше да довърша ведомостта и…

— Питам за теб. Държиш се особено — прекъсна ме той и тупна топката, без да отлепя очи от мен.

— О, да не би да ме питаш за… — Аз кимнах към „Последен шанс“ и добавих: — Мой съученик. Трябваше да ходим заедно на абитуриентския бал, но ме заряза в последния момент. Не че се разочаровах кой знае колко. Между нас не е имало нищо сериозно. Тук е на конференция и ме видял от ресторанта…

— Одън! — рязко ме прекъсна Или и дъхът ми секна. — Какво има?

— Няма нищо, нали ти казах.

— Снощи беше една, днес си друга. Криеш се от мен и дори не ме поглеждаш.

— Или, имах работа, не ми ли вярваш?

Лъжата ми не беше убедителна.

— Ако си разстроена заради баща си и Хайди, то…

— О, не, просто имах работа. — Тонът ми беше остър, сякаш се отбранявах. — Пък и не мога да прекарам лятото в игра на кикбол. Имам да чета и да се подготвям за лекции. Напоследък само се мотая.

— Мотаеш се, значи…

— Беше забавно, но трябва да се стегна, че не остана време.

— Ясно. Желая ти успех.

Нещо в сдържания му тон ме накара да се сепна и да съжаля за думите си.

— Или, аз само…

Замълчах в очакване да довърши мисълта ми — това беше хитрият трик на татко, с който се измъкваше и не казваше на глас по-трудната част на изречението. Ала Или беше различен. Обърна се и си тръгна. Недовършеното изречение остана недовършено, за разлика от кратката ни връзка.