Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (9)

8.

За Ем следващите няколко седмици отлетяха много бързо. Каквато си беше добре организирана още от дете, тя си направи програма и се придържаше към нея.

През ден сутрин отиваше до агенция за модели „Блейн“ и проверяваше при Лени дали има нещо за нея, после посещаваше две други агенции „Интернешънъл“ и „Феймъс“, където също беше регистрирана. Три пъти седмично, следобед, работеше като сервитьорка в кафене „Ол Американ чийзкейк“, а всеки четвъртък помагаше в „Дженифър Алън Шик Бутик“ в Мийтпакинг Дистрикт.

Обичаше да е ангажирана, а работата й помагаше да се освободи от притеснението, свързано с Франки Фарантино. Надяваше се, че той ще спази обещанието си.

Според Карес, на която се обаждаше няколко пъти седмично, той бил още в Мароко, а оттам щял да замине за Южна Франция, за да довърши работата си. Неочаквано развитие. Чак тогава щял да се върне в Ню Йорк. Но Карес я увери, че Франки ще удържи думата си, както и служителките от „Блейн“. Лени и Марла Голдинг, която отговаряше за договорите, се бяха зарадвали, когато им разказа за интереса на Франки. Явно, че се ползваше с добра репутация и много го харесваха; казаха й, че може да му се има доверие. Те, също като нея, останаха много впечатлени от снимките, които й беше направил.

Само Джо прие с особено мнение „преработката“ й, както се изрази. Според нея Ем била достатъчно красива и нямала нужда да става копие на покойна филмова звезда.

— Ако не знаеш колко си страхотна, иди се виж в огледалото — бе й казала Джо в четвъртък следобед, когато се върна от снимките в студиото на Франки. — Все пак прическата ти ми харесва и определено трябва да запазиш бретона, защото наистина ти отива. Ще те искат също на опашка и с прибрана отзад коса. — Тогава изведнъж Джо бе смръщила вежди и се бе вгледала отблизо в нея, бе поклатила глава и после бе добавила мило, явно за да не я обиди: — Ем, ако не възразяваш, мисля, че гримът на очите ти е доста силен и веждите ти са прекалено подчертани.

Ем бе изслушала внимателно Джо и всички останали и бе премислила коментарите им. Приемаше забележката на Джо за грима и по-късно реши да не го поддържа, особено когато работеше в кафенето и бутика, защото там би изглеждала абсурдно нагласена така.

Когато не ходеше на работа, Ем пак се стараеше да бъде ангажирана. Ходеше на пазар, покриваше ежедневните си нужди, поддържаше квартирата си, грижеше се за дрехите и обувките си. Редовно пишеше съобщения на родителите си в Австралия и се обаждаше на сестра си в Лондон според новото си разписание.

И, естествено, чакаше нетърпеливо и с огромно вълнение завръщането на Франки в Ню Йорк. Бе отменила интервюто си при Ханк Джордж, както я посъветва Джо, защото вероятно Франки щял да се подразни, ако се среща и с друг фотограф на този етап. Все пак той беше заявил категорично, че иска да се заеме с кариерата й на модел. Дори се бе съгласил това да стане чрез „Блейн“. Всъщност се бе държал безупречно.

— Просто трябва да имаш търпение още няколко седмици, докато се върне — наскоро й бе казала Джо. — Всичко ще бъде наред, сигурна съм. И когато се върне, „Блейн“ ще ти подготвят един хубав договор с него.

Докато разглеждаше една от многобройните художествени галерии в Западен Челси, обичайното й занимание за почивните дни, Ем си мислеше, че Джо е много по-добра художничка. Всъщност беше изключително талантлива и в момента работеше много усилено над един цикъл пейзажи от Кънектикът. Те щяха да бъдат включени в предстоящата й авторска изложба през декември и всеки ден Ем я поощряваше да продължава.

След като се повъртя още малко из галерията, Ем излезе, без да е впечатлена от нещо, и пое към дома по Западна двайсет и втора улица.

Наслаждаваше се на септемврийското време и изведнъж си спомни, че с майка й много обичаха циганското лято, слънчево и топло, с нежен ветрец и съвършено син небосвод.

Прониза я неочаквана болка, сърцето й се сви, като си спомни за майка си, как копнееше да е с нея, в онази градина, в която не можеше да се върне, защото бе прекалено опасно.

 

 

Когато Ем се прибра вкъщи, завари Джо в кухнята да пълни чайника с вода.

— О, страхотно! Прибирам се тъкмо навреме за чая — възкликна тя.

— Съвсем навреме — съгласи се Джо и се засмя. — Като че ли усетих кога ще се върнеш. — Джо запали газовия котлон и я помоли: — Ела за малко в студиото, Ем. Завърших картината, която ти харесваше. Искам да чуя мнението ти.

— Води — усмихна й се Ем и забърза по коридора след нея към изпълненото със светлина ателие, с излаз към градината.

Ем се приближи към статива и спря очарована пред голяма картина с маслени бои. Тя изобразяваше величествено езеро и малка горичка на възвишение на отвъдния бряг. Платното грееше с есенните багри на капещите листа — ръждиви, червени и розови, кехлибарени, пурпурночервени и всички нюанси на златисто. Всичко беше обляно от мека, топла светлина, която блещукаше по повърхността на водата.

Ем отстъпи назад и остана загледана в картината. Накрая се обърна към Джо и отсече:

— Да не си я пипнала повече. Остави я така. Завършена е, съвършена е. Имаш изключителната дарба да улавяш светлината върху платното. Забелязала съм го и преди в някои други твои картини. Поздравявам те, Джо — и тя стисна ръката й. — Това е отплата за целия ти труд.

На лицето на Джо разцъфна усмивка и тя прошепна щастливо:

— Благодаря ти. Толкова съм развълнувана, че ти харесва. Оценявам мнението ти.

Свистенето на чайника ги стресна и Джо се втурна към кухнята.

Още миг Ем постоя пред картината, продължи да я разучава, да й се възхищава. Беше изпълнена със страхопочитание, защото осъзнаваше, че приятелката й е художничка с невероятен талант.

Ем въздъхна и тръгна към кухнята с надеждата, че изложбата на Джо ще й донесе късмет: със сигурност го заслужаваше.

Двете жени седнаха до прозореца на кухнята, отпиваха от чая си и обсъждаха предстоящата изложба. И тогава неочаквано Джо смени темата:

— Радвам се, че станахме приятелки, Ем. Толкова те харесвам. — Учудено поклати глава и прехапа устни. — Като си спомня колко бях глупава да ви подозирам с Дакс. Отново се извинявам, Ем.

— Стига, Джо. Вече съм го забравила.

Джо се усмихна, но знаеше, че не е така. Бе успяла здраво да уплаши Ем и имаше усещането, че този страх още я владееше. Ем бе настояла да сменят алармената система и на нея не й бе останало нищо друго, освен да се съгласи, като си разделят разходите.

За да разсее настъпилото мълчание, Джо бързо добави през смях:

— Трябва да призная, че беше от ревност — глупава, неоправдана ревност.

Ем кимна с разбиране, после отклони поглед през прозореца в малката градинка зад къщата и потъна в мислите си. Изведнъж се поизправи на стола и отрони:

— В ревността има една част любов и деветдесет и девет части самолюбие.

Джо я погледна слисано, но се замисли за кратко.

— Мъдри думи, Ем.

— О, не, това не са мои думи — отговори Ем, като поклати глава. — Написани са от херцог Дьо Ларошфуко^[1] през седемнайсети век. Въпреки това намирам, че са верни и днес.

— Напълно — съгласи се Джо, отпи глътка от горещия, сладък чай и се зачуди как Ем е могла да запомни този странен, но интересен цитат. От друга страна, си личеше, че младата англичанка, седнала срещу нея, преливаше от знания, и то по много различни въпроси. Говореше вещо за книги, пиеси, филми и опера, разбираше и от изобразително изкуство. Джо й се възхищаваше за всичко това и заради куража й да дойде сама в Ню Йорк.

— Откъде знаеш толкова много за изкуството, Ем? Говориш като експерт, не преувеличавам, за Реноар, Моне, Бонар, импресионистите, постимпресионистите и Търнър, особено за Търнър. Дори аз не знам колкото теб.

— От сестра ми — побърза да обясни Ем. — Още като дете ме водеше много по галерии и ме заливаше с информация, може да се каже принудително. Винаги съм твърдяла, че децата научават много от досега си с изкуството въобще и така моето докосване до известните галерии в Англия и Франция разви любовта ми към живописта.

Ем се усмихна широко на Джо:

— Мога само да се възхищавам, но не и да рисувам. Но ти го можеш. Невероятно талантлива си и никога не го забравяй. Ще видиш, че изложбата ще има огромен успех. Това ще бъде голямото ти начало.

— О, Боже, надявам се и тук мога само да кажа: от твоите уста в божите уши. — Джо се наведе през масата и я погледна втренчено:

— Познай кой ми се обади днес?

— Дакс.

Джо я изгледа стреснато.

— Откъде знаеш? О, може би се е обадил и на теб?

— Не, днес не съм го чувала, но той е единственият ни общ познат.

— Да, вярно. Върнал се е в Ню Йорк.

— Вече! — Ем се изненада и заклати невярващо глава: — По-скоро отколкото очаквах.

— Да, аз също. Върнал се е, защото е получил работа в театъра най-после. Представяш ли си, да отиде в Ел Ей да си търси работа в киното, а той вече имал роля на Бродуей.

— Но това е страхотно! Как е станало?

— Бил представен на Айрис Ингерсол на купон в Бевърли Хилс. Чрез някакъв актьор, който срещнал там, негов приятел. Тя е продуцент на Бродуей.

Ем за малко да се изпусне, че знае това, но се въздържа. Осъзна, че напоследък казваше доста неща на Джо, бе й разкрила някои факти за себе си и затова просто кимна.

— Започва репетиции следващата седмица. Дали са му поддържащата роля и работата е в това, че ни покани на купон за… ами, да отпразнуваме събитието, предполагам. Надявам се да нямаш нищо против, че приех и от твое име.

Ем я зяпна свъсена и замълча.

Джо възкликна:

— О, не се ядосвай, Ем! Ще ти се отрази добре да излезеш от тази къща. Напоследък главното ти занимание е да сервираш чийзкейк и да подаваш дрехи на клиентки. Също да обикаляш модните агенции. Хайде, кажи да. Ела с мен. Ще се позабавляваме.

— Кога ще бъде?

— Тази вечер.

— Кратко предизвестие, не мислиш ли? — Ем повдигна красноречиво черните си вежди.

— Да, така е, и самият Дакс го каза. Нарече го импровизиран купон и страшно иска да отидем. А и аз нямам друг ангажимент. А ти?

— Къде ще е купонът? — попита Ем, като пропусна въпроса на Джо.

— В апартамента на Айрис Ингерсол. На Парк авеню. Напитките ще се сервират от девет, а шведската маса в десет и половина. За да се включат и хората от театъра, които ще пристигнат по-късно.

— Какъв е дрескодът?

— Нещо празнично, каза Дакс.

— Май трябва да се кача да преровя гардероба си — промърмори Ем и най-накрая се усмихна на Джо.

— О, Ем, това е страхотно! Значи идваш?

— Защо не? Иска ми се видя Дакс и да го поздравя. Толкова дълго мечтаеше за това. Хубаво е да знаеш, че един от нас накрая направи пробив.

— А и никога не знаеш кого може да срещнеш там — заключи Джо и се усмихна на Ем.

 

 

Макар че стаята й беше със съвсем скромни размери, Ем си я хареса от първия миг, в който я зърна. Беше боядисана в млечнобяло и имаше голям прозорец към Западна двайсет и втора улица. Беше просторна и светла, и много слънчева този следобед. Ориенталският килим в тъмночервени и златисти тонове покриваше целия под и тъмночервените завеси придаваха уют. До едната стена имаше канапе с тъмночервена дамаска и камара възглавници в златисто и червено. До него голям фотьойл с тапицерия като завесите бе обърнат към телевизор на стойка. Малка масичка, голям скрин и няколко лампи допълваха обзавеждането на помещението, което Ем поддържаше в безупречен вид.

Златното правило беше „нищо излишно“. Имаше съвсем малко лични вещи, никакви снимки на семейството й. Само няколко книги, подредени на купчина върху скрина, подсказваха нещо за нея, но съвсем малко.

Ем прекоси стаята и взе мобилния си телефон, който бе оставила да се зарежда. Имаше пропуснато повикване и веднага си помисли, че сигурно е бил Дакс. Оказа се права. Позвъни му, но телефонът му беше изключен и тя остави съобщение с поздравления и уверение, че ще се видят вечерта.

Чудеше се какво да облече за купона. Отиде към гардероба и отвори вратите. Имаше няколко подходящи тоалета, все черни, освен един сив копринен костюм с панталон, който Бърди й бе подарила преди две години. Извади го, вдигна го и критично го заоглежда със свити устни, после го закачи обратно в гардероба и веднага го забрави.

Изведнъж я обзе усещането, че не трябва да отива на партито. Беше твърде рисковано. Сигурно щеше да има много гости, а може някои да познават добре хора от семейството й и да я разпознаят. Но не и ако отида като Одри, хрумна й внезапно и осъзна, че това би било перфектното прикритие. Усмихна се на себе си, очарована от идеята.

Веднага влезе в банята и се огледа в огледалото с леко приведена настрани глава и си представи образа, който Агнес и Маргарит бяха сътворили. Намръщи се, като се сети, че според Джо се бяха престарали в грима, но все пак беше права. Подобие на Одри, вече си мислеше тя. Ще отида като половин Одри и ще бъда в безопасност. Никой няма да знае коя съм всъщност, а пък аз ще играя ролята на Ем.