Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (1)

Пролог

март 2006

Едрият здравеняк, прехвърлил трийсетте, се подпираше на буса видимо разтревожен. Дръпваше дълбоко от цигарата си и се чудеше защо се бави Барт. По неговите сметки вече трябваше да е свършил работа и да се е върнал. Погледна часовника. Минаваше четири. Отдавна трябваше да са тръгнали обратно към Лондон.

Тъкмо обмисляше дали да не отиде да потърси Барт, но изведнъж наостри слух, приведе се напред и примижа срещу проблясващото между клоните на дърветата слънце. Напрегнато се ослуша, като се опитваше да определи какво беше дочул току-що. Боричкане? Кършене на клони? Да, това беше. Това сподавен писък ли беше? Като че ли…

Искрено се надяваше да не са старите номера на Барт. Тогава щяха да загазят. Без майтап. Направо си бяха пътници.

Нетърпението му нарастваше, а с него и някакво предчувствие. Сам — както му беше името — взе внезапно решение. Хвърли цигарата си на земята и я стъпка с крак. Извади ключа от контакта, затвори вратата на буса и забърза към гората. Навлезе в сумрака. Гъстите корони на дърветата образуваха тъмен навес над главата му, който спираше слънчевата светлина.

След няколко минути Сам наближи сечището. Звуците станаха по-ясни. Барт псуваше през зъби и пъхтеше… последва женски писък, сетне внезапно заглъхна. Отново боричкане.

Сам тихичко изруга, затича се и завика:

— Барт! Барт! За бога, престани!

Стреснат, Барт извърна рязко глава, понадигна се към Сам и това охлаби хватката му.

Младата жена, притисната под него, се възползва на мига, замахна с дясната си ръка и с невероятна сила стовари един камък по главата му. После направи отчаяно усилие и с две ръце го избута от себе си. Той се претърколи по гръб. От раната му шуртеше кръв.

Тя побърза да се изправи на крака, вдигна джинсите си и побягна навътре в гората, крещейки:

— Джипо! Джипо! Давай, момче.

Сам стоеше вцепенен, ужасен от провала. Изцвилване, тропот на копита и той разбра, че момичето офейка. Вече никога нямаше да я хванат.

Като дойде на себе си. Сам се втурна към Барт, който лежеше по гръб със затворени очи, с глава и лице, потънали в кръв. Наведе се над него, напипа слаб пулс, дочу едва доловимо дишане. Беше жив. Поне засега. Тъпото му копеле да тръгне да чука момичето. На ти сега!

Сам го хвана под мишниците и го повлече по пътеката, като спираше от време на време, за да си поеме дъх. Целият плувна в пот. Беше необичайно топло за март. Когато най-сетне стигнаха до буса, отвори задната врата и издърпа Барт вътре. Прикри го с едно одеяло, метна се зад волана и подкара на заден. Щом стигна до наклона, направи обратен завой, спусна се до главния път и пое на юг. Знаеше, че трябва да се отдалечи от района по най-бързия начин, преди момичето да е подало сигнал.

Напрегнат и мрачен, той летеше напред. Скоро реши да намали скоростта. Само това му липсваше, някое местно ченге да му се лепне на задника.

По дяволите, това си беше катастрофа. Направи болезнена гримаса. Шефът щеше да ги обеси на собствените им черва, задето бяха оплескали работата и не бяха ликвидирали момичето. Я, чакай. Барт беше тоя, дето се издъни. Не той. Но като знаеше как действа шефът, беше сигурен, че и на двамата ще им види сметката.

Не и ако оправи работата. Не и на него, мърмореше си Сам. Но какво да прави с ранения Барт или с трупа му? Как да постъпи? Да го стовари пред някоя болница в друг град? Да го зареже край пътя? Не знаеше. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да се спаси от гнева на шефа…