Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (40)

39.

— Знам, че трябваше да ти кажа, Линет — преглътна Ем и след като напъните за повръщане затихнаха, си пое въздух. — Но просто не можех.

— Аз съм ти сестра и те обичам — нежно стисна ръката й Линет. — Не трябва да задържаш в себе си толкова ужасно нещо, скъпа. Имала си нужда от помощ, от закрила и от подкрепа.

Ем се поизправи леко на канапето и поклати глава:

— Да, така е, но бях объркана, може би и от срам, наистина не знам… — гласът й се прекърши и тя се обърна към Джак. — Преди не съм мислила за това, но може да се окаже, че съм била мишена онзи ден. Защото съм една от Харт.

С каменно лице и равен глас Джак произнесе:

— Може да е било точно така, Ем. Но докато не разбера подробностите, не мога да преценя. Чувстваш ли, че можеш да говориш за това?

Ем прехапа устна и се замисли. Цяла година бе крила това отвратително нападение, беше се справила по свой си начин и някак бе успяла. Беше загърбила Лошото нещо. Поне така си мислеше, особено след като започна връзката с Лари. Той й беше помогнал да се излекува, без дори да подозира за това. Любовта му се превърна в нейното изцеление. Допреди малко, когато Джак спомена любимия й кон Джипо и с това отприщи ярките й спомени от онзи ден. И тя рухна. Вече се чувстваше малко по-добре, вероятно защото им бе споделила тайната си. Завъртя глава и погледна тъжно Джак.

Той веднага забеляза погледа й и попита:

— Какво има, миличка? Не искаш ли да говориш за това? Знам, че е трудно да го обсъждаш с когото и да било. Просто помни, Ем, скъпа, че те познавам, откакто си се родила. Искам да ти помогна и да те предпазя по всички възможни начини.

— Ти ме познаваш отпреди да се родя — тя успя лекичко да му се усмихне. — Ти винаги си бил като мой втори баща. Винаги съм можела да говоря с теб за всичко. Но просто не искам никой друг да знае. — Тя погледна Линет. — Трябва да ми обещаете, че няма да кажете на мама и татко. Никой не бива да узнае. И най-вече Лари.

— Няма да кажа на никого, скъпа — обеща сестра й. — Имаш думата ми. Знаеш, че никога не съм искала да се правя на Господ. Това си е твоят живот и ще го живееш по твоя си начин.

— Бъди сигурна, че ще оправдая доверието ти — увери я Джак. — Ще направя каквото ти поискаш.

— Добре. — Ем пое дълбоко въздух и започна да им разказва за деня, в който беше похитена. — Случи се през март миналата година. Излязох за обичайната си следобедна разходка с Джипо в гората близо до ливадите. Малко извън Пенистоун Роял. Бях на един широк участък от пътеката в гората, когато ме спря някакъв едър набит мъж. Той стоеше до паркиран бус. Помоли ме да му помогна, каза, че приятелят му е зле, че е получил инфаркт. Питаше дали имам мобилен телефон в себе си. Отвърнах му, че нямам. Тогава по негова молба слязох от Джипо и отидох да погледна приятеля му. Другият мъж се беше отпуснал върху волана, не мърдаше, дишаше странно. Като се обърнах да кажа нещо на набития мъж, той ме сграбчи и ме повлече към гъсталака. Започнах да се боря, удрях го, пищях, но той беше прекалено силен. Хвърли ме на земята, разкъса ризата ми, свали ми джинсите… и се нахвърли отгоре ми. Толкова се борих… — избухна в сълзи отново Ем, клатейки глава. Покри лицето си с ръце, цялата трепереща.

— Успокой се, скъпа — утеши я Линет и погледна към Джак разтревожена. Той й отвърна със съчувствен поглед и я окуражи. Произнесе без звук:

— Ще се оправи.

— Може ли чаша вода? — помоли Ем сестра си. — Линет веднага скочи да отвори една малка бутилка на количката. Напълни една чаша и й я донесе, тя й благодари и отпи жадно.

— Изведнъж чух, че някой се приближава през шубрака и вика — продължи Ем. — Това отвлече вниманието на мъжа. За момент той се отдръпна, понадигна тялото си и се обърна да погледне към приятеля си, който с викове наближаваше сечището. Знаех, че това е моментът за действие. Грабнах един камък и го стоварих отстрани на главата му, той се прекатури по гръб на земята, аз си вдигнах джинсите и побягнах. Дочух пръхтенето на Джипо между дърветата. И се измъкнах. Това е.

— Благодаря ти, че ни разказа, Ем. Имам няколко въпроса, ако си в състояние да ми отговориш — рече Джак.

Ем кимна:

— Така мисля.

— Можеш ли да кажеш откъде бяха? Дали бяха местни? Чужденци? Англичани? Какви?

— Не бяха местни, със сигурност. Англичани… може би да, от околностите на Лондон.

— Използваха ли имена?

— Да. Едно. Мъжът, който дойде, тичайки през гората, викаше името Барт и му казваше да се махне от мен.

— Само това?

— Да, това е, Джак.

— Би ли разпознала някого от тях?

— Мъжът, който ме похити, да. Но не и другия. Не можах да видя лицето му, когато лежеше на волана, а когато тичаше в гората, мислех само как да се отърва и после избягах, без да поглеждам назад.

Джак кимна и тихо я окуражи:

— Какво направи после, Ем? Очевидно не си се обадила на Линет. А къде бяха родителите ти?

— Не казах на никого. Мама и татко бяха в Южна Франция. В Пенистоун Роял беше само персоналът — Маргарет и Джоу. Изкъпах се, Маргарет ми приготви вечеря и после си приготвих багажа. На другия ден се върнах в Лондон. През следващите няколко седмици следях вестниците, гледах телевизия, защото мислех, че може да съм убила онзи мъж, като го ударих с камъка. Трябваше да съм сигурна, че не съм го направила. Отидох в една клиника на преглед. Беше още много рано, за да ми кажат дали съм бременна. По-късно разбрах, че не съм. А също и че не съм заразена с някоя болест. — Ем погледна Линет и поклати глава. — Не ми се сърди, моля те, Лин. Наистина исках да се справя с всичко сама.

Линет гледаше удивено Ем, ужасно горда с малката си сестра, но и натъжена, задето не е разбрала, че може да й каже всичко, че обичта й е безусловна. — Мисля, че си изключителна, Ем, и толкова смела, но е трябвало да споделиш с мен, скъпа. Можех да ти помогна, да те успокоя, дори да ти намеря консултант.

— Предполагам, че донякъде си утежних положението — прошепна Ем и се помъчи да се засмее. После повтори, но вече по-настоятелно: — Не искам никой друг да знае.

— Разбирам те, никой няма да научи — увери я Линет.

Джак отново се намеси:

— Какво си мислеше за нападението по-късно, когато можеше да разсъждаваш трезво?

— Че съм попаднала на сексуални перверзници. Никога не ми дойде наум, че може да са искали да ме убият. Мислиш ли, че е това, Джак?

— Трудно е да се каже. Сексуално извратени, обикалящи из провинцията, за да търсят да похитят някоя млада жена — това не е невъзможно. Светът е пълен с ненормални. От друга страна, са били спрели на място, откъдето минаваш често с коня си, което ми говори, че са ти устроили засада. Мисля, че е напълно възможно да си била мишена, но не за изнасилване. Много е възможно мъжът, наречен Барт, да е бил наемен убиец, но да не е могъл да устои на сексуалния си нагон.

— Прав си! — възкликна Ем. — Защото другият мъж, който дойде през гората и му крещеше да се махне от мен, звучеше ядосано. Сега си спомням.

— Да не допускаш, че Джонатан Ейнзли стои зад това нападение? — изстреля Линет.

— Да, така мисля — потвърди Джак. — Всичко може да се очаква от този човек.

— Разбирам. Освен че ще ни осигуриш допълнителна охрана, какво още възнамеряваш да предприемеш, Джак? — попита Линет, като се чудеше, какво, за бога, би могъл да направи. И преди да успее да й отговори, тя поясни: — Имам предвид, как човек се бори с привидение? Не знаем къде живее, какво цели, къде са му офисите. Сякаш се опитваме да хванем дим.

— На теб може и да ти изглежда така, Линет, но не и на мен — успокои я Джак. — Уен Ли разработва план да пусне къртица в „Белведере“, така се казва новата фирма на Ейнзли в Хонконг, онази, с която ще си партнират. Мисля, че ще успее и това ще е много важно за нас. Има отличен кандидат. Веднага ще научим много повече. Освен това съм пуснал по следите на Ейнзли сътрудниците си в Европа. — Джак стана, отиде до количката, взе си шише с вода и се върна. — Ясно е, че трябва да го спрем по най-бързия начин. Трябва да се справим с него незабавно. Това не може да чака, защото е много опасен. Мога да направи големи бели.

— Защо да не наемем убиец? — попита твърдо Ем и впи очи в Джак.

— Не, не — Джак поклати глава. — Семейство Харт не действа така, Ем. Има други начини да унищожиш човек като Ейнзли.

— Да се целим в слабите му места — предложи Ем. — Там, където е най-уязвим — съпругата, дъщеря му, парите му, бизнеса. Чудя се дали има любовница? Можем да атакуваме нея.

На лицето на Джак се появи усмивка и той се разсмя:

— Знам, че това е сериозна работа, не е шега, но не мога да се въздържа, Ем. Ти си безценна. Когато ти омръзне да си супермодел, ще те наема като независим сътрудник. Току-що уцели в десетката. С Уен Ли се договорихме да се целим точно в слабостите на Ейнзли, за да го сразим, да го довършим завинаги. Без да прибягваме до убийство, разбира се.

Линет въздъхна:

— Кога ще обясниш всичко това на мама? Ами на Теса?

— Днес следобед ще се срещна с Пола на чай, а с Теса е най-добре да говоря по телефона. Ще говоря с недомлъвки, но сигурно ще разбере какво имам предвид. Но може и да прескоча до Париж.

Линет кимна.

— Сестра ми, или джуджето, както я наричаме, е много досетлива: веднага ще схване, без много приказки. Кажи й го по телефона.

— Джак, според теб Ейнзли укрива ли се? — попита Ем и се изправи.

— Не, не се укрива. Бих казал, че прикрива дирите си. Не парадира с богатство и успех. Определено е предпазлив и несъмнено е заради нас. Ние сме врагът, така че защо да ни се показва? По-добре ще си свърши мръсната работа, ако не се показва, така ще избегне отмъщението.

— Хитро, а? Умен е негодникът — процеди Ем и попита Линет:

— Мога ли да използвам банята да си измия лицето и да си оправя малко червилото?

— Иска ли питане, глупаче — усмихна й се Линет. Щом останаха сами, тя се обърна към Джак: — Удивителна е, нали?

— Защо това те изненадва, красавице? Тя е една от Харт.

 

 

Саймън Барън, племенникът на Джак и шеф на охраната в „Хартс“, седеше в офиса си в магазина, гледаше записките си, но не ги виждаше. Не можеше да се концентрира. Беше изправен пред най-голямата дилема в живота си и не знаеше какво да направи.

Саймън се бе влюбил в погрешната жена. Страстно, безнадеждно, лудо влюбен.

През последните няколко години бе срещал няколко интересни жени, беше интимен с тях, но не стигна до сериозни отношения с нито една. Всъщност, би ги определил като авантюри. И точно това си бяха.

Този път беше различно. Знаеше, че се е влюбил сериозно. Проблемът беше, че въпросната жена дори не подозираше. Още по-лошото бе, че работеше за нея и му беше шеф. Линет О’Нийл беше обектът на чувствата му, жената, с която мечтаеше да бъде до края на живота си.

Макар да беше овдовяла преди две години, все още нямаше друга връзка. Напоследък той бе започнал да вярва, че скръбта й по Джулиан Калински е утихнала, че я е загърбила до известна степен. Но той така и не можеше да се реши да я покани на вечеря, заради което постоянно се обвиняваше, че е глупак, страхливец. Това с нищо не му помагаше.

Ситуацията ставаше кошмарна, вече му беше непоносимо да я вижда всеки ден в магазина, да я иска, да копнее за нея, да я жадува. Бе мислил да се премести, да си намери друга работа, но не му стигаше куража да го направи. Така би обидил Джак, би го разочаровал и разгневил. А сега не можеше да напусне заради надвисналата над тях опасност. Присъствието му беше жизненоважно. Искаше да я предпази, да се увери, че е в безопасност. Ледени тръпки го полазиха, като си помисли как за малко не загина при експлозията. Затвори очи, за да отхвърли тези мисли.

Той беше трийсет и осем годишен, вече готов да се установи. Искаше семейство, деца, обикновен живот с Линет.

На вратата се почука. Саймън вдигна очи и измърмори:

— Влез. — Остана много изненадан, като видя Линет О’Нийл на прага. Тя влезе и се усмихна:

— Джак ме помоли да дойда да те повикам. Двамата сте щели да ходите на обяд и аз се самопоканих. Надявам се, че нямаш нищо против.

Саймън вече се беше изправил, заобиколи бюрото и се наведе да я целуне по бузата.

— Не, разбира се. Чудесно е. Приятно ми е. Къде отиваме?

— Джак е решил, че миналата седмица в Хонконг китайската храна му е била малко. Затова отиваме в „Чайна Танг“ в хотел „Дорчестър“. Кони направи резервация.

— Охо, едно от любимите ми места! Хайде тогава да вървим да го извикаме — предложи Саймън и й отвори вратата да излезе, като леко я докосна по ръката. Макар че беше напрегнат, не го показа и изведнъж се почувства щастлив.

— Каза ми, че ще се срещнем направо там. Продължава разговора си с Ем в моя офис. Тя ще обядва с приятели — една двойка от Ню Йорк. Изглежда, Джак познава съпруга й. Предполагам, че ще иска да се срещнат отново. Да вземем такси, искаш ли?

Саймън само кимна, поведе я към асансьорите и подхвърли:

— Сигурно Джак ти е казал за новото развитие? Знам, че искаше да ви обясни всичко, на теб и Ем.

Като влязоха в асансьора Линет, промълви:

— Ужасна новина, направо невероятна. Ще трябва да направим нещо драстично, и то много бързо, Саймън. Особено съм притеснена за майка ми, тя е доста нестабилна напоследък.

— Не се безпокой, Линет. С Джак сме намислили нещо. Но съм съгласен, че трябва да действаме незабавно.

Навън Саймън махна на едно такси, помогна й да се качи, даде указания на шофьора и се настани на седалката до нея.

Изведнъж между тях настъпи неловко мълчание, след малко Саймън се покашля няколко пъти и накрая каза с дрезгав глас:

— Мисля, че трябва да наемем охрана за Ем и Лари.

— О, те вече имат — отвърна Линет, хвърли му бърз поглед и после се вторачи през прозореца. Близостта му до нея, физическото му присъствие силно я смути. За свое учудване, тя се бе влюбила в него преди месеци. Макар че се опитваше да се убеди, че е само физическо привличане, неудържима сексуална тръпка към този красив, рус атлет, дълбоко в себе си знаеше, че е много повече. Много, много повече.

Саймън Барън беше най-интелигентният и деликатен мъж, когото някога бе срещала. Харесваше го много отдавна, дълго преди да започне работа в „Хартс“ и винаги се бе наслаждавала на компанията му.

Намираше го за галантен и очарователен, с приятно чувство за хумор. От друга страна, тя знаеше, че жените му се лепяха като мухи на мед и той не им прощаваше. Тогава за какво му е тя, когато може да има някоя двайсет и две годишна до себе си или в леглото си? Но пък от трета страна, жестоката, пълна със смъртоносни опасности реалност, в която живееха, й подсказа решение. Защо да не му каже какво изпитва? Какво би загубила?

Таксито неочаквано направи рязко движение, за да избегне една засякла ги кола, и Линет залитна и почти се озова в скута на Саймън. Той я прегърна, за да я задържи, и тя здраво се хвана за него.

— Боже! — извика тя, докато таксито пое отново по пътя. Погледна към Саймън:

— Извинявай, че… — не можа да довърши изречението. Устата й пресъхна, сърцето й заби лудо. Той я пронизваше с поглед, такава страст се четеше в светлите му сиво-сини очи, че нямаше никакво съмнение какво чувства. О, Господи! И той изпитваше същото.

— О, Саймън, скъпи! — прошепна тя, пресегна се към лицето му и го целуна по устните. Той отвърна на целувката й много страстно, после се отдръпна, леко смутен.

Тя му се усмихна с блеснал поглед:

— От месеци исках да направя това, Саймън Барън.

Потънал в омагьосващите й зелени очи, Саймън осъзна, че тя със сигурност споделя чувствата му. Усмихна й се и призна:

— Аз също, и не ми се иска да спираме, а ти?

— И аз. — Линет поклати глава. — Не съм съвсем сигурна как ще издържа този обяд в присъствието на Джак.

Саймън изстена.

— Знам точно какво имаш предвид. Но се налага. Трябва да обсъдим някои сериозни въпроси.

— Май да — Линет се изправи, но не се отдалечи от него. Остана притисната до тялото му, хвана ръката му и го погледна многозначително. — Има ли някакъв шанс да те видя по-късно, Саймън? Много по-късно, имам предвид. Например вечерта. Би ли искал да дойдеш на вечеря вкъщи?

— Само се опитай да ме откажеш. Мисля, че трябва да знаеш, че намеренията ми са сериозни.

— Радвам се да го чуя. А знаеш ли, че моите също. Много сериозни намерения.

Бяха пристигнали пред хотел „Дорчестър“ и Саймън слезе първи, плати таксито, помогна й и стисна ръката й, докато се качваха по стълбите.

— По-добре да се държим на дистанция — предложи той. — Джак познава и двама ни много добре и ще забележи нещо, ако не внимаваме.

— Да, може би, но какво значение има това? — засмя се тя.