Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (10)

9.

— Не ми се ходи на партито — внезапно обяви Джо, след като се закова на място на Парк авеню и се обърна към Ем. — Да забравим за това, искаш ли?

Ем смаяно възкликна:

— Но ти беше тази, която толкова настояваше. Защо промени мнението си?

— Знам ги тези купони по Парк авеню. Била съм на такива. Ще бъде една отегчителна вечер с разни известни хора, които са скучни или тъпи, или самовлюбени. — Джо направи физиономия, хвана здраво ръката на Ем и предложи: — Хайде да идем да вечеряме някъде. Знам едно малко бистро на Лексингтън. „Суифтис“. Ще ти хареса, аз черпя.

— Но не можем да погодим такъв номер на Дакс — възпротиви се Ем и заклати глава. — Той ни очаква и ще бъде разочарован, ако не се появим. Вероятно ние сме единствените приятели, които е поканил. Ще бъде много подло от наша страна. — Ем хвърли разбиращ поглед към Джо и добави: — Нали не искаме да си помисли, че го ревнуваме, задето е успял преди нас.

Джо въздъхна.

— Да, предполагам, че си права, а ако не ни хареса купонът, винаги можем да си тръгнем след около час.

— Хей, Джорджиана! Какво, за бога, правиш наоколо? Ако не се стегнеш, ще те арестуват, че обикаляш със съмнителни намерения. Не можем да го допуснем, нали?

Щом дочу този обработен английски акцент, Джо се обърна и се разсмя, когато забеляза един стар приятел да бърза към тях.

— Здрасти! — извика тя и помаха. — А ти какво правиш тук?

— Вероятно отивам на същия купон като теб. В апартамента на Айрис Ингерсол — отговори той и в мига, в който спря до тях, веднага започна да оглежда с голямо любопитство Ем.

Джо кимна и преди да успее да представи мъжа на Ем, той протегна ръка:

— Джеймс Кардиган.

— Мари Марсдън — представи се Ем и му подаде ръка. — Но всички ме наричат Ем, господин Кардиган.

— Казвайте ми Джеймс.

Тя хитро се усмихна и изстреля:

— Към долината на Смъртта яздеха шестотинте!

— Прославяйте тяхната атака! Прославяйте Леката бригада, благородството на шестотинте! — продължи той и се разсмя: — Тенисън добре го е казал, не мислите ли?

— Така е. Без съмнение — Ем замълча, после полюбопитства: — Имате ли родствена връзка с въпросния Кардиган?

Той поклати глава:

— Не, но винаги са ме занасяли заради името ми. Явно е неизбежно при тези обстоятелства.

— Гръм и мълнии, какви ги говорите вие, двамата? — прекъсна го Джо, като гледаше с недоумение ту единия, ту другия.

Джеймс обясни:

— Ем свърза името ми с граф Кардиган, английски генерал, командвал леката бригада в битката за Балаклава по време на Кримската война през 1854. Предвождал я е в атаката срещу руските сили. Ем цитира стихове от поемата на Алфред Тенисън, а пък аз й отговорих с друг стих — усмихна се той — Джорджиана, знаеш какви сме ние британците, затънали до гуша в история.

— Така изглежда — сдържано отговори Джо и побърза да добави: — А какво беше онова за съмнителните намерения?

— Намерения да примамваш мъже — отново се разсмя той и й намигна. — Но съм сигурен, че полицията не следи за това тук, така че не се притеснявай.

Джо не отговори, само лека усмивка се появи на устните й. Беше срещала Джеймс на няколко купона през последната година и го харесваше. Винаги успяваше да я развесели.

Ем се възползва от паузата и я подкани:

— Трябва да побързаме, Джо. Почти девет и половина е, да не се бавим повече. Страшно невъзпитано е.

— Права си! Да вървим тогава — съгласи се Джеймс Кардиган, застана между двете млади жени, хвана ги за ръце и ги поведе по Парк авеню към сградата, където живееше Айрис Ингерсол.

— Откога познаваш Айрис? — Джеймс попита Джо, когато наближиха.

— Не сме се срещали — отвърна тя. — Но с Ем познаваме Дакс, актьора, заради когото е организирала партито. Дакс ни покани.

— Разбирам. Е, тя прави страхотни купони, ще си прекарате чудесно.

— Да се надяваме — измърмори Джо и хвърли бърз поглед към Ем, която запази мълчание.

 

 

На вратата ги посрещна прислужница с униформа и тримата останаха за малко в дългото антре на апартамента.

Ем се поогледа, набързо оцени детайлите и веднага установи, че декорът беше типичен за Парк авеню: мраморен под на черно-бели квадрати, сребристи тапети с цъфнали портокалови клонки по стените, кристален полилей се спускаше от тавана. Традиционно обзавеждане, луксозно и консервативно.

Джеймс Кардиган ги поведе по коридора. Движеха се един след друг и бавно си проправяха път край насъбралите се гости. Когато влязоха в големия хол, Ем огледа присъстващите.

Веднага забеляза Дакс, който стоеше близо до бялата мраморна камина и изглеждаше много по-добре отпреди заминаването си. Беше си докарал съвършен тен под калифорнийското слънце, косата му беше изсветляла, а той излъчваше самоувереност.

Щом ги видя, той им махна и веднага се извини на мъжа, с когото разговаряше. Проправи си път сред множеството, за да ги посрещне.

Ем избута Джо към него и отстъпи встрани, за да им даде възможност да се поздравят. След миг той вече целуваше Ем по бузата и я придърпа в дружеска прегръдка. После се отдръпна, за да я огледа.

Широка усмивка грейна на лицето му.

— Значи това е промяната, за която ми каза? Стил Одри Хепбърн…

— Само половината от нея — поправи го Ем и се засмя. — Всъщност само прическата и по-плътните вежди.

— Забелязвам и одобрявам. Напълно и категорично одобрявам. Да си намерим местенце и да поприказваме. — Погледът му попадна на застаналия до тях Джеймс. Протегна ръка и каза:

— Здрасти, аз съм Дакс.

— Джеймс Кардиган. Приятно ми е да се запознаем.

— Елате ей там до прозореца, изглежда ми по-тихо. Ела с нас, Джеймс, с момичетата нямаме тайни.

Промушваха се сред гостите и пътьом взеха по чаша шампанско от таблата на минаващия край тях сервитьор.

Разположиха се до прозореца и Дакс вдигна чаша:

— Наздраве! Каква приятна гледка сте. Липсвахте ми и двете.

— И ти на нас — възкликна Джо и му се усмихна мило.

Ем просто кимна и побърза да добави:

— Отново поздравления, Дакс. Страхотно е, че получи тази роля. Истинско чудо. Човек никога не знае какво го очаква.

Дакс се разсмя, явно щастлив, и отвърна с блеснал поглед:

— Кажи го пак. Като че ли беше предопределено. — После им разказа как се е запознал с Айрис Ингерсол на една вечеря в Бел Еър, където го завел английският актьор Колин Бърк, негов нов приятел, и как Айрис решила, че е съвършеният образ за пиесата, която поставяла на Бродуей. Най-малко за поддържащата роля.

Ем го слушаше, но непрекъснато се оглеждаше. За нейно голямо облекчение не видя познати на семейството си и си отдъхна. Забеляза, че Джеймс Кардиган беше напрегнат и наблюдаваше околните също като нея, а може би дори по-внимателно.

Очите му шареха наоколо и й се стори, че нищо и никой не му убягна. Веднага бе привлечена от този толкова приятен, слаб, строен англичанин, с тъмнокафява коса и бадемови очи. Според нея беше прехвърлил четиридесетте и доста обигран. Имаше чувство за хумор, държеше се естествено и непосредствено. Дрехите му подсказваха, че е успял човек. Макар че не беше официално облечен, подобно на другите присъстващи мъже не носеше вратовръзка, тя забеляза отличното качество на материите и направата на бялата риза с разкопчана яка и сивите панталони със спортно сако. Чудеше се с какво ли се занимава. Банкер? Брокер? Бизнесмен? Магнат в недвижимите имоти? Изведнъж зачеркна всички тези професии и импулсивно й мина през ума, не, не и Джеймс. Той е ченге. Откъде й дойде тази мисъл така и не разбра, но толкова я стресна, че тя отпи бързо глътка шампанско и смръщено се вгледа в него.

Точно тогава Джеймс се приближи към нея и я попита:

— И ти ли се занимаваш с театър, Ем? Актриса ли си?

Тя поклати глава.

— Не, аз съм модел. А ти какво работиш, Джеймс?

— Имам фирма…

— Каква фирма? — прекъсна го светкавично тя.

— Охранителна и детективска, но на високо ниво. Мога да осигуря охрана, да събера досие за почти всеки човек на света, да открия изчезнали хора или ценности. Каквото си помислиш. Вършим уникални услуги, и то строго дискретно. Спазваме известни граници, разбира се.

— Значи си ченге! — извика тя, като го гледаше с твърд, бляскав поглед. — Точно това си помислих само преди минута.

— Я виж ти, наистина ли? Само че не съм ченге, или поне не съвсем. Но доста служители на закона работят за мен.

— И къде точно не си ченге? В Лондон?

Той се наведе към нея и каза тихо:

— Бях в МИ-6 и работех извън страната, каквато е практиката. Само агентите на МИ5 могат да работят във Великобритания.

— О, Боже мой! Шпионин! Истински Уолсингам^[1], а?

Той избухна в смях:

— Аз пък мислех, че си ти, Ем! Добре си подготвена по английска история.

— Особено когато става въпрос за мъжете, работили за Елизабет от династията на Тюдорите. Все пак защо напусна? Омръзна ли ти? — продължи да разпитва тя, завладяна от любопитство.

— Ни най-малко, аз обичам опасностите. Но реших, че е добра идея да поизкарам малко пари и затова приключих със задачата, която ми бяха дали, и напуснах. Или по-скоро, се пенсионирах от агенцията. Открих собствена фирма в Лондон преди пет години, после ми се прииска да бъда в Ню Йорк и ето ме тук, от другата страна.

Преди Ем да успее да каже нещо, Джо и Дакс, които дотогава си говореха тихичко, се приближиха:

— Мисля, че трябва да намеря Айрис, нашата домакиня, за да ви представя. Трябва да се запознаете. Чакайте ме тук. Връщам се след минутка — разпореди се Дакс.

Джо го проследи с поглед, докато се отдалечи, после се обърна към Ем:

— Толкова съм развълнувана, че ще играе в „Трамвай Желание“. Никога не съм го виждала толкова щастлив. Все едно е друг човек. Как ти се струва, Ем?

— Да, но това е нормално. Откога мечтае да бъде актьор и сега получи шанса си. А, ето го идва с Айрис.

Дакс се спря пред тях и каза:

— Айрис, искам да те запозная с моите приятелки Джорджиана Карлсън, наричана Джо, и Мари Марсдън, известна като Ем. А това е Айрис Ингерсол.

Айрис Ингерсол беше висока, елегантна, внушителна жена с бяла коса и хубаво лице. Изглеждаше много по-млада за нейните шейсет и нещо години. Ръкува се с всяка от младите жени.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Дакс ми е разказвал колко сте го подкрепяли в преследването на актьорската му кариера.

После се обърна към Джеймс и го дари с една от най-ослепителните си усмивки:

— Изключително ми е приятно да те видя, Джеймс, благодаря ти много, че дойде. Ти си комплимент за всяко тържество.

— Удоволствието е мое, Айрис. Както винаги.

Айрис кимна с глава и се обърна към Дакс:

— Искам да те представя на някои души, които може да са ти от полза някой ден. Всъщност, колкото повече хора в този занаят познаваш, толкова по-добре.

Дакс закачливо се усмихна на приятелките си, повдигна вежди и последва Айрис.

Всички се засмяха и Джеймс предложи:

— Какво ще кажете да освежа шампанското ви, дами?

— За мен не, благодаря — отвърна Ем и остави чашата си.

— За мен може, благодаря, Джеймс — усмихна се Джо и му подаде празната си чаша.

Щом останаха сами, Джо въздъхна:

— Добре, че те послушах и си сложих черната дантела, Ем. Жените тук са доста издокарани, не мислиш ли?

— Така е, определено им личи, че са нюйоркчанки — съгласи се Ем.

— Защото са в черно! — ухили се Джо и отново огледа с възхищение роклята на Ем. — Не си ли доволна, че облече това? Така се колебаеше.

— Да. Това е любимата ми рокля. Макар да нямам много подходящи случаи да я обличам. — Ем погледна надолу, приглади плата с ръка и се усмихна на себе си. Роклята беше направена от черна тафта и имаше много изчистена линия с деколте „лодка“. Беше с къси ръкави и клош пола, която падаше точно под коляното.

Джо й призна:

— Знаеш ли, първо си помислих, че долната част е прекалено дълга за теб, но ти стои добре и е подходяща за този модел. Откъде си я купила?

— Мисля, че ти казах. Мама ми я купи. Беше я намерила в малък бутик в Лондон.

— На мен ми прилича на купена от Париж — загледа я замислено Джо с приведена настрани глава: — Може да е парижка мода?

Ем се разсмя и отклони поглед. Дъхът й спря.

Един мъж стоеше на вратата на хола и я наблюдаваше. При това много внимателно. Тя го изгледа дръзко и осъзна, че не може да откъсне очи от него. Погледите им се приковаха. Почувства се омагьосана, краката й внезапно омекнаха, прииска й се да седне или поне да се подпре на някой стол.

Той тръгна към нея, без да сваля сините си очи от лицето й. Тя знаеше кой е. Изведнъж се притесни и съвсем мъничко се уплаши. Не от него, от себе си и от онова, което можеше да направи.