Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (42)

41.

Линет си тръгна от магазина в Найтсбридж по-рано от обикновено, защото се чувстваше неспокойна, нервна и дори разтревожена. Тръгна към малката, но очарователна къща, на няколко пресечки зад „Хартс“, където живееше след смъртта на съпруга си.

С влизането стовари голямата си чанта в коридора, отиде право в кухнята и отвори хладилника. Оказа се права: беше пълно с храна — пушена сьомга, домашен пастет и всичко необходимо за вкусна салата. Забеляза и апетитния пай, който Карла, домашната й помощница, бе направила сутринта. Достатъчно да нахрани един гладен мъж на вечеря.

Завъртя се, прекоси коридора, влезе в хола, за да провери дали всичко е наред, после отиде до спалнята. Набързо смени черния си делови костюм — нейната служебна униформа, с чифт бежови панталони и подходящ светъл пуловер.

Погледна към нощното си шкафче. Телефон, листчета в кожена поставка и това беше всичко. Доскоро там беше стояла снимка на покойния й съпруг в сребриста рамка — беше я държала до леглото си много години.

Преди няколко месеца сестра й Теса я беше преместила с думите:

— Мисля, че й трябва промяна, Лини, скъпа. Например в хола, или в кабинета ти.

Тя се бе намръщила срещу сестра си и бе започнала да протестира, но Теса бе размахала енергично ръце:

— Чуй ме, скъпа. Джулиан е мъртъв от две години и ти трябва да продължиш напред. Премести снимката, не я дръж до леглото си, за бога. Някой ден, рано или късно, в това легло ще дойде друг мъж и няма нищо по-обезкуражаващо от снимката на покойния ти съпруг, втренчен във вас, докато се любите.

Линет си спомни как бе изгледала Тес с упрек, бе обяснила нещо за липсата на стабилни мъже. Теса бе грабнала снимката, набута я в ръцете й и я изтика от стаята.

— Грешиш! Има много мъже, но откъде ще знаеш? Ти си постоянно на работа. Как искаш да срещнеш някого? Ще трябва да ти намеря мъж. Какво ще кажеш?

Двете с Теса бяха избухнали в смях, но Линет послуша сестра си и премести снимката още същия ден. Още щом го направи, си бе помислила за Саймън Барън и за чувствата си към него и бе въздъхнала безнадеждно.

Колко погрешно. Изведнъж си спомни за случката в таксито същия ден и благослови инцидента, който я бе запратил в обятията на Саймън. Беше доволна, че бе събрала смелост да го целуне. Усмихна се на себе си. В очите му бе прочела желание да я целуне, страст, копнеж.

Излезе от спалнята и слезе долу в малката трапезария с портал към градината. По-рано бе позвънила на Карла, за да я помоли да нареди малката кръгла маса за вечеря за двама и тя я беше приготвила, преди да си тръгне.

Линет се огледа и кимна на себе си, доволна от синьо-белите тонове на стаята, в която любимите й антични предмети се вписваха толкова добре. Купуването на къщата и обзавеждането й бяха отвличали вниманието й след внезапната смърт на Джулиан и това й бе помогнало да се справи.

Къщата беше ново начало, също както щеше да бъде и тази вечер.

 

 

Линет погледна към часовника на перваза над камината в хола. Показваше пет и четирийсет. Оставаха двайсет минути до пристигането на Саймън. Беше се върнала от магазина прекалено рано и сега не знаеше къде да се дене.

Тя стана, обиколи стаята, оправи една копринена възглавница на канапето в цвят тъмна пепел от рози, излезе в коридора, видя чантата си и я занесе в кабинета си на горния етаж.

Седна зад бюрото, прехвърли вчерашната поща и я остави, като реши, че не е важна, стана отново и отиде до прозореца. Като погледна долу на улицата, слезе отново на първия етаж нервна, тръпнеща от очакване и сякаш малко уплашена.

Мислите й бяха завладени от Саймън. Запита се какво ли би избрал да пие и се втурна обратно в кухнята, за да погледне в хладилника. Там се охлаждаше редовната бутилка бяло вино и тя добави розово шампанско, няколко бутилки вода и с изненада забеляза, че ръцете й треперят.

Боже, какво й ставаше, зачуди се тя, като осъзна, че сърцето й препускаше лудо и се чувства като на тръни. И всичко това заради Саймън Барън, когото познаваше от сто години и виждаше всеки ден на работа. Сега обаче беше различно. Защото тя го беше целунала в таксито, той я беше целунал, бяха си признали, че се харесват и много повече от това. Когато се връщаха към магазина след обяда с Джак, той не можеше да се въздържа да не я докосва. И с нея беше същото. Искаше да го докосва, да го целува, да го прегръща… да го притежава и да се остави да бъде притежавана.

Звънецът на вратата наруши тишината и тя стреснато подскочи. Линет погледна часовника си и видя, че е шест без десет. Подранил е. Опита се да се овладее, отиде до входната врата и погледна през шпионката. Беше Саймън.

Отвори усмихната и каза:

— Здравей — и замълча, защото устата й пресъхна.

— Здравей — отвърна той и престъпи през прага.

Линет затвори вратата и се обърна към него, разтреперана толкова силно, че се притесни, като си помисли, че сигурно и той е забелязал.

— Съжалявам, че подраних — извини се Саймън, — но, ами, ъ-ъ, ами, не можех да чакам да дойда, да те видя.

Линет стоеше, облегната на вратата, загледана в него и си мислеше колко е красив. Беше махнал вратовръзката, която винаги носеше на работа, и изглеждаше приятно небрежен с разкопчаната яка на ризата си. Искаше й се да се любят. Устата й съвсем пресъхна.

Той се покашля смутено.

Най-сетне тя проговори:

— Знам, и аз се чувствах така. Прибрах се прекалено рано… — гласът й заглъхна. Пристъпи напред, после пак, той също. Неспособни да се сдържат повече, те се втурнаха един към друг. Устните му намериха нейните, целуваше я страстно, притискаше я към себе си. Езикът му докосна нейния и тя се вкопчи в него, като се зачуди как успява да стои права. Краката й омекнаха, цялата трепереше.

Той прошепна в косата й:

— Днес следобед беше непоносимо… толкова те исках.

— И аз — прошепна тя, хвана го за ръка и го поведе към хола. Предложи му нещо за пиене с изтънял глас.

— Точно сега не ми се пие нищо — усмихна се той. — Само искам да те прегърна и да те целувам. — Докато говореше те почти се хвърлиха заедно на дивана, тя се пресегна към него, придърпа го към себе си и устните им се сляха. Ръката му се зарови в косата й, плъзна се по лицето, надолу по врата, после под пуловера й, разкопча сутиена й и помилва гърдите й.

Линет едва си поемаше дъх. Всяка частица от нея страдаше за него, копнееше за него. Искаше ръцете му да са навсякъде по тялото й. Тя жадуваше да го докосва, да чувства кожата му. Лицето й пламваше с всяка изминала минута. Горещата вълна плъзна нагоре по краката й и стигна до стомаха. Тогава внезапно той вдигна нагоре пуловера й и започна да целува гърдите й, докато тя не простена от удоволствие.

Саймън изведнъж спря и каза:

— Да отидем на някое легло… моля те.

Тя смъкна надолу пуловера си, скочи, дръпна го за ръката през стаята и го поведе по коридора направо в спалнята си.

Саймън затвори вратата, облегна се на нея, хвана лицето й в дланите си и се вгледа в очите й. Мълчеше, тя също.

Бързо свалиха дрехите си и легнаха на леглото, все така загледани един в друг, докосвайки лицата си. След миг отново се целуваха, страстта му нарастваше. Вкопчиха се неистово в телата си. Когато Саймън накрая нетърпеливо проникна в нея, Линет затаи дъх. После поеха ритъма и започнаха да повтарят имената си, и тя му се отдаде изцяло.

* * *

Саймън я взе в прегръдките си и дръпна юргана върху им. Известно време останаха смълчани, потънали в бушуващите си мисли.

Накрая той призна:

— Мога да остана така завинаги, имам чувството, че държа в ръцете си целия свят.

— Колко хубаво го каза. А аз имам в леглото си мъжа на моите мечти.

— Може ли да остане?

— Тази вечер?

— Да, тази вечер, а може би и другите — погледна я сериозно Саймън.

— Само се опитай да си тръгнеш! — заплаши го тя.

Той се разсмя. Тя винаги успяваше да го накара да се усмихне.

— Онова, което исках да кажа, беше: мога ли да остана цяла нощ и да закусвам с теб сутринта?

— Ако наистина го искаш, ще си помисля.

В отговор той я притисна още по-силно в обятията си и зарови лице в тила й. След минута-две заговори:

— Не е ли странно нещо животът, Линет? Само си помисли, че ако онази кола не беше засякла таксито и шофьорът не беше завил рязко…

— Точно за това си мислех и аз преди малко — прекъсна го тя през смях.

— Всъщност всичко започна по-рано — продължи Саймън. — Защото ако не беше попитала Джак дали можеш да се присъединиш към нас за обяд, никога нямаше да се озовем в едно такси.

— Ще ти призная нещо, Саймън. Исках да дойда на този обяд заради теб, защото исках да съм с теб, да седя близо до теб.

— Какви глупаци сме ние, двамата — съгласи се той.

— Да, наистина. Но понякога изборът на момента е важен, а за мен това е точният момент, Саймън. Да те има в живота ми.

— Толкова се радвам да го чуя. За мен е същото.

— А ти… свободен ли си? — попита го тя плахо и й се прииска да добави „да бъдеш мой“, но устоя на изкушението.

Той кимна:

— Прекратих връзката си почти преди година и оттогава до мен няма жена, но не знам дали съм свободен.

Линет се опита да се освободи от прегръдката му и се обърна да го погледне.

— Какво означава това? — изстреля тя със свирепо изражение.

— Не ме гледай така! Искам да кажа, че не съм свободен, защото съм изцяло отдаден на теб, Линет. Предполагам, че никога повече няма да бъда свободен.

— Нито пък аз — промълви тя и нежно докосна лицето му.

 

 

Линет стоеше загледана в сватбената си снимка, поставена върху шкафа в хола, със стегнато от вълнение гърло. На нея бяха тя и Джулиан, загледани един в друг. Прекрасна снимка, направена в Пенистоун Роял. За момент се натъжи, но трябваше да се отърве от това чувство. Трябваше.

Долови лек шум и се обърна. Саймън стоеше на вратата на хола и се колебаеше, явно не искаше да се натрапва. Тя се помъчи да му се усмихна и побърза да каже:

— Саймън, не стой там, скъпи. Дойдох да светна лампите и се загледах в сватбената си снимка. Бракът ни не продължи дълго, но, както знаеш, сме израснали заедно. — Тя замълча, чудейки се защо ли му обяснява. Той знаеше живота й.

Саймън кимна и влезе в стаята. Хвана я за ръката и я поведе към дивана. Когато седнаха, той отрони тихо:

— Бяхте влюбени от деца. Разбирам как се чувстваш, Линет. Поне така си мисля… трудно е да се освободиш.

— Колко си мил — каза тя и го погледна. Забеляза, че сиво-сините му очи сега изглеждат по-сини заради синята му риза.

— Прекарала си по-голямата част от живота си с него — продължи Саймън — и той е част от теб. Стои дълбоко в сърцето ти и винаги ще бъде там, осъзнавам това. Никой не може и не трябва напълно да изличава миналото, особено ако е било щастливо, а спомените са много важно нещо, Линет. Ти обичаше Джулиан, беше женена за него и е естествено да ти изглежда може би малко странно, че си с мен.

— Знам какво имаш предвид — отговори тя. — Интересното е, че не ми изглежда странно. Чувствам се много спокойно с теб, естествено, уютно. Може би, защото те познавам от толкова отдавна и ти се доверявам, Саймън. С теб се чувствам в безопасност.

— Така е. Винаги ще се грижа за теб — той погали нежно лицето й. — Искам само да кажа още нещо: мисля, че не трябва да потискаш чувствата си към Джулиан заради мен или да се опитваш да ги криеш от мен. Имаш си спомени и трябва да ги пазиш. Виж, и двамата сме прехвърлили трийсетте, внасяме доста багаж в тези отношения — всеки с миналото си, но не бива да допускаме всичко това да ни пречи, нито да ни създава проблеми. Това е било преди ти и аз да започнем връзка. Не съм бил женен, но имах връзки, които бяха важни за мен. Все пак те нямат нищо общо с нас. Нито твоят брак с Джулиан.

Саймън се взря в лицето й със загрижен поглед и сериозно изражение.

— Искам да кажа, че това, което е между нас, няма нищо общо с другите, нито с онова, което сме преживели с тях.

— Съгласна съм — побърза да се съгласи Линет. — И ми се иска да сме откровени един с друг. — Тя се приближи до него и го погледна настоятелно. — Не искам да се преструваме пред другите хора, да се преструваме, че не се срещаме. В крайна сметка това си е наша работа, нали?

Той я дръпна към себе си и я целуна по бузата.

— Мислим еднакво, Линет, и аз искам да ти кажа, че това е най-щастливият ден в живота ми, когато разбрах, че изпитваме едно и също и че ще бъдем заедно.

— О, имаш предвид, че това не е еднократно преживяване? — пошегува се тя и кокетно повдигна кафявите си вежди.

— Не, не е, малка палавнице! — възкликна той с усмивка. — Това е доживотна авантюра, да ти е ясно!

Тя му се усмихна широко.

Саймън се изправи, вдигна я на крака и като я поведе извън стаята, предложи:

— Да си направим ли вечеря? Озверял съм от глад.

Линет хвана ръката му и го спря, той се обърна към нея учуден.

Тя се приближи, сгуши се в него и прошепна:

— Когато гледах снимката, не правех сравнение или нещо подобно. Сбогувах се с него… Знам, че той би се радвал за мен, Саймън… Джулиан не би искал да остана сама.

Разчувстван от думите й, Саймън я притисна до себе си, преливащ от любов.