Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (48)

47.

Беше прекрасно да е отново тук, в Пенистоун Роял, да се разхожда из градините, които винаги толкова бе обичала. Завладяха я спомени от детството й. В това творение на майка си бе неин единствен помощник, копаеше дупки с малката си мотичка, садеше луковици.

Понякога в края на лятото и рано наесен, когато времето добиваше една специална омая, майка й я хващаше за ръка и я подканяше:

— Еми, хайде да се порадваме на циганското лято. — И тръгваха, а тя бе толкова горда, че е избрала тъкмо нея.

Сега, в това слънчево утро, както се разхождаше из пътечките, Ем вдигна поглед. И дъхът й секна. Беше август, пиренът буйно цъфтеше и ливадата приличаше на развълнувано пурпурно море, което се простираше до хоризонта и се сливаше с ясносиньото небе.

Като пое по известната алея на рододендроните, много отдавна проектирана и залесена лично от майка й за Ема Харт, Ем се замисли за съпруга си — беше щастлива, че той се бе влюбил в старата къща. Това беше специално място за нея и се радваше, че можеше да го сподели с Лари. След миг дочу гласа му. Викаше я. Обърна се и видя, че той бърза към нея и й маха.

Тя също му махна и спря да го изчака. Когато се приближи, тя му каза:

— Затвори очи и се обърни.

— Защо? — усмихна се той.

— Просто така, моля те.

— Добре — той затвори очи, обърна се и попита: — Кога да ги отворя?

— Сега. Отвори ги сега и ще видиш изненадата.

— Нещо специално?

— Да. Едно внушително море.

— До морето ли сме? Чудесно. — Лари отвори очи и се дочу едно тихо ахване.

— Ливадите! Пиренът! Права си: внушително е. Пурпурно море. Невероятно. Но защо не го забелязах вчера, когато се разхождахме? — учуди се той.

— Защото бяхме от другата страна на къщата и оттам не се виждаше. Самата аз съвсем бях забравила за пирена през август и останах изненадана като теб. Бабините ливади, така ги наричаме, защото тя много ги обичаше. Отраснала е сред тях, но не тук в Пенистоун Роял. Малко по-далеч, в селцето Феърли.

Лари кимна:

— Споменавала си го и преди. Но не си ми казвала кога прабаба ти е купила тази великолепна къща.

— През 1933, а къщата е била в окаяно състояние. Но тя се влюбила в нея, реставрирала я и я обзавела сама. Майка ми не е променила нищо, само сменя текстила, освежава стаите и добавя някои други необходими неща. Поддържа я в абсолютно същия вид. И специално хола на втория етаж, където пихме питиетата миналата вечер.

— Прекрасна стая. Също и къщата. Най-много ми харесва, че е толкова голяма, но е направена с много вкус и е много уютна.

— Радвам се, че мислиш така, защото аз обичам да живея тук. Това е родният ми дом и мама и татко ни канят всеки удобен за нас момент. Ще идваме, нали? Когато сме в Лондон и можем да отделим време?

— Разбира се. Където и да си, аз ще те следвам, любов моя. Опитай се да ме спреш. Тук ми харесва и, както знаеш, никога преди не съм бил Йоркшир. Мисля, че е моят тип, също като теб, момичето от Йоркшир.

Те тръгнаха през ливадите, изкачиха хълма и после се спуснаха обратно към Пенистоун Роял. До селото отвеждаше широка пътека, оградена от двете страни с красиви дървета и храсти, през които проникваше слънчевата светлина.

— Хайде да влезем натам! — внезапно каза Лари, грабна ръката й и я поведе към дърветата отдясно.

Ем замръзна. Несъзнателно тя бе избрала пътя към мястото, където я бяха причакали двамата мъже с буса миналия март. Тя искаше веднага да се махне оттук. С дрезгав глас тя настоя:

— Стига, Лари. Не искам да отивам там! Искам да се върна вкъщи. Веднага!

Тя го задърпа обратно и той я погледна притеснен и някак учуден.

— Какво има? Цялата си пребледняла, Ем.

— Нищо ми няма. Изведнъж се почувствах уморена и искам да се прибирам. Освен това става късно. Мама мрази да се влачим за обяд, да не говорим за Маргарет, която може да побеснее от нищо. Не обича храната да отива на вятъра.

— Но много ми се искаше да видя селото, Ем — измърмори Лари. — Не ставай смешна. Хайде да минем през гората, виждам една пътека и едно сечище, а ти каза, че селото е от другата страна.

— Не искам да отивам нататък! — изкрещя Ем и приковала поглед в Лари, го задърпа назад. Когато той не помръдна, тя го пусна и остана загледана в него. Изведнъж я връхлетяха спомените, тя ясно си представи деня, когато онзи Барт я изнасили на една крачка от мястото, където стояха сега. Тя избухна в сълзи и заотстъпва.

Лари се спусна към нея веднага, прегърна я и я притисна до себе си.

— Какво има, скъпа? Защо си толкова разстроена? Кажи ми, Ем, моля те. Можеш да ми кажеш всичко, знаеш това, след всичко, което преживя заради мен. Лоши спомени ли ти навява това място? Защо изведнъж така се уплаши и разстрои?

Тя вдигна поглед към него и видя нежност в наситеносините му очи; вкопчи се в него, облегна се на гърдите му и се разрида.

Лари здраво я притисна в обятията си, не каза нито дума повече и се опита да я утеши. Накрая, след като си пое въздух няколко пъти, тя заговори. Разказа му всичко… как я бяха спрели двамата мъже с микробуса и как единият от тях я изнасили при сечището в гората. Обясни му как е успяла да избяга, как е намерила Джипо наблизо и отпрашила с него като дим към Пенистоун Роял. Не му спести нито една подробност. След двайсет минути спря.

— Ето така стоят нещата — завърши тя, извади кърпичка от джоба на панталона си и избърса очите си.

Лари изчака тя да се съвземе напълно, после я хвана за ръката и двамата бавно се върнаха към къщата. Познаваше я добре, разбираше я напълно и когато усети, че е по-спокойна, й прошепна с много обич:

— Трябваше да ми кажеш, мила, мисля, че това щеше да ти помогне да се освободиш от ужасното бреме, и щях да те разбера. Повярвай ми.

— Сега осъзнавам това, но миналата година, когато се срещнахме в Ню Йорк, беше още много болезнено. А има и още нещо. Бях го заровила дълбоко в себе си. Наричах го Лошото нещо и не му позволявах да се показва. И се справях. Ти също ми помогна, Лари, твоята любов и нежност ме лекуваха.

— Радвам се… — той се поколеба за момент, преди да попита: — Затова ли беше толкова неспокойна първата вечер, когато се срещнахме и те заведох в „Льо Рефюж“? Когато отвън те целунах, ти се отдръпна.

Ем кимна.

— Да, затова. На следващия ден си помислих, че сигурно съм те притеснила, и си измислих историята за грубия ми приятел.

— Ясно. Но сега съм тук и винаги ще бъда. С мен си в безопасност, Ем. А когато решиш, може да отидеш и да говориш с професионалист… може да ти помогне.

— Да, може би. Ще си помисля — тя се обърна и го погледна. — Виж, Лари, това го знаят само Линет и Джак. Моля те, не го обсъждай с тях. Нито с когото и да било. Това е наша тайна.

— Не се безпокой — той я прегърна с една ръка и я притисна към себе си. — Единственото, което искам, е да се грижа за теб и да те обичам, скъпа моя.

 

 

Пола стоеше до един от прозорците на салона на горния етаж в Пенистоун Роял, загледана в ливадите. Бабините ливади, които бе обичала през всички сезони на годината. Тя бе наследила тази любов към суровия северен пейзаж и често бе бродила по хълмовете, както бе правила и Ема през целия си живот.

Този следобед я примамваха. Но нямаше време да отиде, въпреки изкушението на пурпурния пирен и безоблачното синьо небе.

Тя погледна часовника си. Беше почти четири и скоро всички щяха да се съберат за следобедния чай. Тази семейна традиция бе започнала преди около седемдесет и четири години, когато Ема купила Пенистоун Роял и я изградила като дом на семейството.

Пола се усмихна. Животът й бе претърпял много превратности. Само едно нещо остана постоянно: чаят в четири следобед в горния салон. И това й беше приятно.

Задържа се още миг-два пред прозореца и мислите й се насочиха към Джак. Беше направил толкова много за тях през всички тези години. И отново той ги бе избавил от злонамерения братовчед. Вечният й враг. Най-после беше мъртъв и не можеше повече да им навреди. Имаха късмет, че беше единствената черна овца в семейството.

Пола отиде до камината и вдигна поглед към портрета на Ема Харт, наскоро донесен тук от Стоун Хол. Беше рисувана, когато Ема е била на четирийсет години, изглеждаше красива в бялата си рокля и прочутите си смарагди. Знаела си, бабо, помисли си тя. Знаела си какъв е. И Пола ясно си спомни денят, когато близнаците бяха кръстени в църквата на Феърли. Тогава баба й я предупреди да не се доверява на братовчед си Джонатан. Колко права е била. Но всичко това вече приключи. Дъщерите й бяха в безопасност.

Тя тихичко въздъхна. Животът е толкова крехко нещо — може да бъде прекършен толкова лесно. Но всички оцеляха, дори Теса се подобряваше, възстановяваше се бързо от изгарянията по лицето и краката, бавно възвръщаше красотата си след пластичните операции и изключителните грижи.

Брат й Лорн си беше все така красив. Изгарянията по ръцете му бяха излекувани бързо и той се справи с травмата от огъня и отново се наслаждаваше на живота с пълна сила.

Пола огледа стаята. Горният салон изглеждаше все същият, откакто Ема първоначално го бе обзавела с антики и материи с флорални мотиви, чиято пъстрота се открояваше на бледожълтите стени. Сред старите вещи беше и килимът от Савонери, с който Ема бе застилала пода от тъмно полирано дърво, и тя отново го извади. С пастелните си тонове той освежаваше стаята и в комбинация с камината от избелен дъб, над която висеше портретът на Ема, салонът очароваше всички. В другия край пейзажът на Търнър заемаше почетно място. В дъното висеше портретът на дядо й Пол Макгил.

Пола бе запазила стаята непокътната, защото знаеше, че беше съвършена. Само я бе освежавала през годините. Зарадва се на цветята, които Линет бе подредила в няколко вази из стаята.

Линет. Пола толкова се радваше, че средната й дъщеря е щастлива отново, че тя и Саймън откриха взаимната си любов. Бяха сгодени и планираха скромна сватба в църквата на Пенистоун Роял на Бъдни вечер.

— Оцеляхме, бабо, милинка. Ние от Харт сме късметлии — каза Пола на портрета.

В този миг вратата се отвори и първо влезе Ем с думите:

— Това е признак на остаряване, мамо! Да си говориш сама!

— Не си говоря сама — заяви строго Пола. — Говоря на прабаба ти.

— Аз често го правя — обади се Линет съвсем сериозна. — Особено в магазина, когато нещата не стават така, както ги искам. Все я питам как се е справяла.

Теса, все още леко накуцваща, се присъедини към общия смях. Пола я наблюдаваше внимателно. Лицето й все още беше поопънато на места, но вече се възстановяваше, а красивата й сребристо-руса коса бе израснала отново за три месеца и ограждаше лицето и като нимб, скриваше белезите. Добре, че не пострада красотата й, помисли си Пола, като знаеше, че Теса щеше тежко да преживее обезобразяването си.

След малко в стаята се втурна Маргарет, властната им, но много обичана домашна помощница, бутайки голяма количка с чай, и възкликна:

— Не знам, Пола. С толкова много хора за чая, май трябваше да го сервираме в трапезарията.

— Не, не трябваше! — отсече Пола малко рязко, но с топла усмивка. — Чаят в четири в горния салон е традиция у Харт.

— Която никога не трябва да бъде прекъсвана — твърдо заяви Ем и се настани до майка си. Хвана ръката на Пола и я стисна. — Толкова е хубаво да сме си у дома — и погледна в невероятните й виолетови очи. — Липсвахте ми ти и татко, и Пенистоун Роял. И любимият ми Джипо.

— На върха на щастието съм, че най-после си дойде, Емси. И искам да ти кажа отново колко съм горда с теб, с начина, по който се справи, за избора ти и успеха, който сама си извоюва. Мечтата ти се осъществи.

Теса се приближи и като седна до Ем, мило се присъедини към майка си:

— И аз се гордея с теб, както и с Линет. И двете надминахте себе си. Благодаря ви за обичта, която ми дадохте, за грижите ви. Вие сте най-прекрасните сестри на света.

Линет огледа със зелените си очи Ем, Теса, майка им. После погледът й се спря на портрета на Ема Харт, на която толкова много приличаше, и каза:

— Какво мислиш за нас, бабо? Не си ли щастлива, че всички приличаме на теб, макар и посвоему?

На това отговори Пола:

— Не бихте могли да се справите по-добре. Баба ми казваше, че тайната на живота е в това да устоиш. И всички вие го постигнахте, устояхте и победихте като истински наследници на името Харт.