Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (4)

3.

Ем се унасяше, беше почти заспала, когато шумът я стресна и тя напрегнато се ослуша. Ето пак. Този път по-слаб, но въпреки това съвсем ясен звук, като падане на метал върху твърда повърхност.

В къщата имаше някого. Изплашена, тя остана съвсем неподвижна, но умът й препускаше. Не можеше да е Джо. Тя беше в Ню Джърси, а Анет Лейзънби, наемателката на малкия мансарден апартамент, беше в Афганистан по журналистическа поръчка.

Все пак долу, в антрето, имаше някого, вмъкнал се в къщата незнайно как. Ем беше сигурна, че бе заключила вратата, която водеше към градината, а по-късно, когато Дакс си тръгна, беше заключила два пъти и предната врата. Но не бе успяла да включи алармата.

Дали не беше забравила някой прозорец отворен?

Тя преглътна, завладяна от внезапен страх, и за няколко секунди остана напълно вцепенена, неспособна да помръдне, като се чудеше какво да направи. После пое дълбоко въздух в опит да се овладее, отметна завивките и се измъкна от леглото. Набързо свали нощницата си и се напъха в дрехите, които беше успяла да напипа в тъмнината. Усети, че ръцете й треперят, докато вдигаше ципа на памучните си панталони.

След като си обу мокасините, напипа в гардероба старата си чанта на „Луи Вюитон“, извади я, пусна в нея мобилния си телефон, портмонето и ключовете за вратата, после преметна дългата й дръжка през врата си, за да не й пречи. Можеше да влезе в схватка с онзи долу.

Приближи се до вратата на спалнята и се ослуша за секунда. Оглушителна тишина. Чадърът й висеше на закачалка зад вратата и тя реши да го вземе. Това бе единственото налично оръжие.

Постара се съвсем безшумно да открехне вратата и надникна навън. Всичко тънеше в мрак и тишина. Нищо не помръдваше. Събра целия си кураж и излезе в коридора, после се прокрадна до най-горното стъпало. Бавно, внимателно заслиза по стълбите, придържайки се за парапета.

Почти беше стигнала до последното стъпало, когато една силна ръка сграбчи нейната и я дръпна напред. Обезумяла от страх, тя отвори уста и се разпищя, като се бореше да се отскубне. Едновременно с това вдигна чадъра и започна да налага нападателя отново и отново.

— Спри! Спри! — разкрещя се Джо и веднага я пусна. — Аз съм. Джо! Спри да ме удряш, Ем. — Тя притича през коридора и светна лампата.

Все още трепереща и очевидно разстроена, Ем се тръшна на едно от стъпалата и се загледа втрещено в другата жена.

— Мили Боже, какво си мислиш, че правиш, Джо? Да се промъкваш в собствения си дом посред нощ. Изплаши ме до смърт. Мислех, че е крадец.

— Чувствах се малко объркана. Втурнах се към дома в особено емоционално състояние — въздъхна дълбоко и поклати глава.

Ем беше смаяна.

— Объркана? Защо? Случило ли се е нещо?

— Не знам. Ти ми кажи.

Ем смръщи вежди.

— Не разбирам… — гласът й заглъхна и тя погледна Джо с любопитство, истински озадачена.

Без да каже дума, Джо заобиколи седящата на стъпалата Ем и се втурна към първия етаж, направо в спалнята й. Огледа наоколо и слезе обратно, вече по-бавно.

Ем веднага разбра за какво става дума и кротко заключи:

— Мислеше, че Дакс е тук, нали? С мен. За това е всичко.

Джо кимна и я погледна глуповато:

— Съседката Алис Фоули ми се обади в Ню Джърси, тя наглежда къщата от години, когато ме няма, и често ме търси у сестра ми. Видяла Дакс пред входа днес следобед, а по-късно ви забелязала двамата в градината. Каза, че те бил прегърнал и те целувал. Помислих си, че ти си другият човек, с когото се среща. Защото знам, че има друга.

Ем мълчеше. Просто седеше и гледаше втренчено застаналата в средата на коридора Джо. След малко проговори:

— Със сигурност не съм аз и не знам дали се среща с друг човек. Знам само, че сме просто приятели. Когато се прибирах днес следобед, той стоеше на стъпалата мокър до кости и изглеждаше болен. Поканих го да влезе и го накарах да се подсуши. Аз направих същото и приготвих чай.

— Но тя ви е видяла двамата да се чукате в моята градина — запротестира Джо.

— Не, не е! — бързо отсече Ем, облещена срещу нея, внезапно разгневена. — Твоята съседка просто е видяла как Дакс за кратко ме прегръща през рамо и ме целува по бузата. Между нас няма нищо, освен приятелство и откровено казано, категорично отхвърлям всякакви други предположения. За каква ме мислиш? Не съм от онези, които се присламчват и отмъкват чуждите гаджета? Това не е в стила ми. Мисля, че трябва да се извиниш.

Засрамена, Джо бавно прекоси коридора, отметна дългата си руса коса и поклати разкаяно глава:

— Извинявай, Ем, много извинявай. Не биваше да те обвинявам. Не биваше да обръщам внимание на Алис. Бута си носа навсякъде. Но бях притеснена за Дакс и нашите отношения. Мисля, че той е загубил интерес към мен, а аз наистина си падам по него.

— Приемам извинението ти, Джо. Влюбена ли си в него?

— Да, влюбена съм. И си мислех, че той изпитва същото. Вече не съм толкова сигурна. Каза ли ти нещо? За мен, за нас?

Ем поклати глава и побърза да смени темата:

— Събори ли нещо, когато влезе в къщата? Чух шум като от метал, падащ върху твърда повърхност.

Джо кимна и посочи към закачалката от ковано желязо.

— Блъснах се в нея и предполагам, това те е събудило, нали?

— Да, но после чух по-слаб шум. Какво беше това?

— Фенерчето ми. — Неочаквано Джо се разсмя. — Какъв съм идиот, да се промъквам така в собствения си дом, да се блъсна в закачалката, да си изпусна фенерчето и да се чудя, доста притеснено при това, ако те хвана на калъп с Дакс, какво да правя.

Ем също се разсмя и се изправи.

— Не знам за теб, но аз бих искала чаша чай или топло мляко, или нещо подобно. Какво предпочиташ?

— Да ти призная — водка. А ти?

— Звучи страхотно, тъкмо ще ме успокои.

Джо й хвърли бърз поглед и смръщи вежди.

— Май наистина те изплаших?

— И още как. Разбрах, че има човек в антрето. Приготвих се да го нокаутирам и да бягам на улицата. — Тя потупа чантата си. — Пъхнах тук някои важни неща — телефона, портмонето и ключа, в случай че трябва да изчезвам.

— Хитро от твоя страна — Джо се обърна, тръгна към кухнята и я подкани през рамо: — Хайде, Ем, да ударим по едно. Струва ми се, че имаш повече нужда от мен. Бледа си като платно.

Джо пъргаво се засуети из кухнята, извади бутилка водка от фризера, после напълни купа с лед. Подреди всичко върху една табла и като се върна до хладилника за лимон, се замисли за Ем. Харесваше наемателката си, или по-скоро „платената гостенка“, както Ем предпочиташе да я нарича, и се смути от идеята си, че може да има закачка с Дакс.

Колко глупаво от нейна страна да се усъмни в това, а още по-глупаво бе да се промъква в собствената си къща, за да ги дебне. В бъдеще трябваше да е по-внимателна в преценките си. Съседката й Алис Фоули бе искала само да помогне, но не биваше да прави толкова прибързани заключения.

Докато вадеше две чаши от витрината, Джо крадешком погледна Ем, която седеше на кухненската маса, потънала в мислите си с отчаяно изражение.

Без съмнение беше изплашена до смърт, когато слезе по стълбите, стиснала чадъра. Лицето й все още беше бледо, дори прозрачно, а в тъмните й очи се долавяше тревога. Горкото момиче, помисли си Джо, и без това си имаше достатъчно проблеми.

Джо беше интелигентна млада жена и на двайсет и осем вече имаше богат житейски опит. Бе видяла достатъчно, за да има усет към хората. От самото начало бе доловила, че Ем притежава класа, произхожда от порядъчно семейство и очевидно имаше изискано възпитание. Притежаваше безупречни маниери, обработен, красив тембър и финес. Малкото й вещи бяха поизносени, но пък от най-високо качество. Няколко пъти Джо я бе виждала да носи различни цветове стари чанти „Кели“, както и днешната „Луи Вюитон“. Най-вероятно й бяха прехвърлени от майка й или от по-голямата й сестра. Иначе не знаеше много за тази резервирана, изискана млада англичанка, толкова добре възпитана и самоуверена — всъщност, изключително самоуверена. Да не говорим за поразителния й външен вид.

Джорджиана Карлсън — художничка по образование, рентиерка по необходимост, никога досега не бе срещала човек като нея. У Ем имаше нещо мистериозно и тя все се чудеше какво ли се крие зад това.

Джо взе таблата и предложи:

— Хайде да си вземем приспивателното в кабинета. Много по-уютно е от масата в кухнята, не мислиш ли?

Ем кимна и пъргаво стана.

— Ще мина напред, за да светна.

Притича през антрето към кабинета, светна настолната лампа и направи място на малката масичка за подноса, после остави чантата си на един стол.

Двете млади жени се настаниха една срещу друга. Джо наля в чашите, пусна лед и добави по резенче лимон.

— Благодаря — Ем леко й се усмихна, докато поемаше питието си.

Джо се облегна назад и вдигна чашата си:

— Наздраве!

Ем отговори на тоста, отпи глътка и направи физиономия.

— Силна е. Уау! — Постави чашата си на масата и като задържа погледа си върху Джо, добави извинително: — Надявам се, че не съм те наранила, не предполагах, че може да си ти и удрях доста силно с чадъра.

Джо се засмя:

— Е, заслужавах си го. Държах се като малоумна тази вечер. — Тя поклати глава с явна насмешка. — Тия мъже! Като нищо могат да ни подлудят.

Ем замълча. Страхът и гневът й се бяха поукротили. Остана само чувството за обида. Мисълта, че Джо я бе помислила за лицемерка, я дразнеше. Бавно, с тих глас произнесе:

— Ами, предполагам, че и нас си ни бива, макар че не съм имала много гаджета. А тези, които съм имала, не съм ги отмъкнала от друга жена.

Джо долови саркастичната нотка и разбра, че още не й беше минало, затова побърза да отговори:

— Моля те, Ем, нека да забравим този случай. Казах, че съжалявам и е така. Това ми беше за урок. Не бива да правя прибързани заключения и трябва да искам по-подробна информация от Алис, ако някога пак ми се обади да ме осведоми за необичайни събития в дома ми. — Джо отпи глътка водка и подхвърли: — Все пак как е Дакс? Не съм го виждала от десет дни.

— Много е настинал и това висене на стълбите му се отрази зле. Иначе си е същият, опитва се да се добере до роля или до фотосесия. И двамата нямаме късмет с работата. — Ем хвърли поглед на Джо и додаде: — Всъщност чакаше теб. Не беше дошъл заради мен.

Джо кимна.

— Оставил ми е няколко съобщения на телефона, но още не съм му се обадила. За съжаление, наложи се да замина за Ню Джърси да помогна на сестра си. Тя живее с леля ни Гери, която не е добре.

— Съжалявам, нещо сериозно ли е?

— Има болно сърце и трябва да я наглеждаме. Вече е на осемдесет години, а няма други роднини, освен нас.

Ем я погледна съчувствено.

— Надявам се, че ще се оправи.

— Аз също. Сестра ми Джоан вече няколко години живее при нея, след като овдовя. Работеше в агенция за модна фотография, но след смъртта на съпруга си се премести там. Тези грижи й помагат да се справя със скръбта си.

— Разбирам какво имаш предвид. Сестра ми също е вдовица — изпусна се Ем и в този миг й идеше да си отхапе езика. Защо внезапно реши да се довери на Джо? Не искаше никой нищо да знае за нея. Стремеше се към анонимност. Миналото й бе зачеркнато. Единствено бъдещето имаше значение.

Джо погледна Ем разтревожено:

— Не си споменавала. От какво почина?

— От инфаркт — лаконично отговори Ем.

— Като съпруга на Джоан. Дик беше на петдесет и девет. На колко беше зет ти?

— Млад, на трийсет и три — измърмори Ем и побърза да смени темата: — Дакс не се среща с друга жена, сигурна съм. Много е съсредоточен върху кариерата си. Трябва да знаеш, че се е пристрастил към актьорството.

— Да, знам, разбира се. Имам чувството, че се кани да напусне Ню Йорк и да замине за Западното крайбрежие. Какво ще кажеш?

— Възможно е. Да ти призная, спомена нещо. Но защо не поговориш с него за това? Аз бих го направила. Трябва да го обсъдите, да изясните нещата помежду си.

— Мисля, че ще го направя утре. Ще му се обадя, ще отида и ще се грижа за него, ако е болен. Страшно е небрежен към здравето си. Ами с теб какво става, Ем? Мога ли с нещо да ти помогна? Познавам някои модни фотографи и бих могла да им се обадя, да те представя и може би ще се срещнат с теб.

Ем се поизправи на стола и кимна:

— Това би било чудесно, Джо! Колко мило от твоя страна да ми предложиш. Личните препоръки са много важни.

— Смятай, че е направено — отсече Джо. — Ще се обадя на двама още в понеделник. Знам, че Ханк Джордж и Франк Фарантино са в града. Да видим какво ще кажат. Струва си да опитаме. По мое мнение, си много фотогенична.