Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (38)

37.

Храната беше изключителна и Джак Фиг напълно разбираше, че бе приготвена в негова чест, за да му доставят удоволствие. Носеха му едно след друго вкусни изкушения, подредени красиво в плата, показваха му ги, след което му ги сервираха със съвършено умение. Това бяха любимите му ястия, не бе опитвал нещо по-вкусно, откакто посети тази къща преди няколко години.

Джак погледна през голямата лъскава маса от палисандрово дърво своя домакин Ченг Уен Ли и рече:

— Благодаря за това великолепно угощение и моите комплименти за готвача. Тази вечер надмина себе си и аз се чувствам изключително поласкан, Уен Ли.

— Удовлетворен съм, че се насладихте на храната, Джак — уважаваният китайски банкер изискано приведе глава. Като се настани по-удобно в резбования махагонов стол, той подчерта: — Аз съм този, който е поласкан, че уважихте дома ми. И ви благодаря, че дойдохте да се видим. Беше належащо да се срещнем, а съм прекалено слаб, за да пътувам. Сега, когато приключихме с вечерята, предлагам да се преместим в библиотеката, където можем да се насладим на жасминов чай или дайджестив, и ще поговорим за много неща.

Джак стана и последва уважавания от всички банкер, като си мислеше колко достолепно изглежда във великолепното си кимоно от червен и златист брокат. То беше семейна антика и Джак осъзнаваше, че Ченг го обличаше само пред семейството си и най-близки приятели. Дори само това беше комплимент за него и той се чувстваше поласкан от жеста.

Дълга, широка галерия, в която бяха изложени безценни китайски картини и произведения на изкуството, отделяше трапезарията от библиотеката. С крайчеца на окото си Джак забеляза върху стъклените рафтове няколко нови, изкусно изваяни от нефрит скулптури и се надяваше Ченг да му ги покаже по-късно.

Джак забързано последва своя домакин в библиотеката и щом влезе, дъхът му секна. По-рано, при пристигането му, надолу под върха се стелеше мъгла и панорамата, която се разкриваше през огромния прозорец към Хонконг, пристанище „Виктория“ и Коулун^[2], беше замъглена от смог.

Но сега всичко се виждаше ясно и гледката беше невероятна под мастиленочерното небе, обсипано с ярки звезди. Той си помисли, че Хонконг е блестящ град — в прекия и в преносния смисъл. Ако трябваше да избере любимо място на света, щеше да е това. Град на контрастите: небостъргачи и мизерия, бижута и боклуци, големи пари и ужасяваща бедност, богати и бедни едни до други в този огромен човешки казан, където всичко бе възможно. Беше идвал тук при всеки удобен случай, когато беше по-млад, дори някога бе обмислял да се засели за постоянно. Но през всички тези изминали години знаеше, че това няма да се случи. Англия бе неговата страна и негов дом.

Двамата с Ченг застанаха пред прозореца, приятелят му се обърна към него и промълви:

— Няма друга такава гледка на света, нали, Джак?

— Със сигурност. Във всеки час на деня е различна или поне на мен така ми се струва, променя се постоянно.

— Също като живота; единственото постоянно нещо в него е промяната — Ченг въздъхна тихо и направи жест с дългата си, елегантна ръка към Джак да седне. Той зае стола срещу англичанина, когото смяташе за най-добрия приятел, имал някога.

Почти веднага едно китайче от прислугата се появи с жасминовия чай на сребърен поднос; друго момче го следваше по петите с чаши ледена вода; трето донесе месингов поднос с бутилка отлежал коняк „Наполеон“ и тумбести конячени чаши.

Джак взе една малка, тънка като хартия порцеланова купичка с жасминов чай, както направи и Ченг, и когато останаха сами, приятелят му започна:

— Сигурен съм, разбра, че трябва да обсъдя нещо важно и поверително с теб, когато те помолих да дойдеш; беше наложително да говорим лично.

— Така е, Уен Ли, и понеже те познавам, нямах намерение да пренебрегвам молбата ти или да поставям под съмнение преценката ти.

— Знаем се от дълго време, нали? — погледна го втренчено Ченг и пъхна ръка в джоба на кимоното си, извади малък нефрит, поглади го с ръка и бавно го прибра. Очите му се усмихнаха:

— Моят талисман, Джак. Добър покровител.

Джак кимна.

— Помня го. Познаваме се от трийсет и пет години, ако трябва да сме точни.

— И на първата ни среща ти ме представи на приятеля си Малъри Карпентър, тогава началник на полицията в Хонконг, когато този остров все още беше колония на британската корона. Благодарение на теб, той ми помогна да реша един ужасен проблем. Карпентър ми стана прекрасен приятел, като теб.

Джак седеше, внимателно заслушан в мъдрия си, възхитителен китайски приятел и се чудеше накъде бие, но знаеше, че е по-добре да не задава въпроси.

Ченг се приведе напред и каза с приглушен глас:

— Ти рискува живота си, за да спасиш моя. Тогава ти казах, че имам дълг на честта, но се надявах и се молих да не се налага да ти се изплащам. Обясних ти, че предпочитам да не се нуждаеш от помощта ми в случай на опасност или беда. Помниш ли, Джак?

— Да, наистина, Уен Ли — тихо се съгласи Джак. Стреснат и изненадан, той се питаше за какво е всичко това. Отговори на втренчения поглед на Ченг и зачака. Когато бе долетял тук преди два дни, бе останал с впечатлението, че Ченг се нуждае спешно от помощ. Сега излизаше, че топката е в неговото поле.

Джак потърка устата си с ръка, изправи гръб и реши да мине направо на въпроса:

— Да не би да съм загазил? В опасност ли съм, Уен Ли? За това ли ме повика тук?

— Мразя да съобщавам лоши новини, но в този случай се налага. Един мъж, когото с теб презираме, се появи в Хонконг, макар че не е тук в момента. Разбрах, че ти готви нещо лошо. Трябваше да те предупредя, Джак. Трябва да се пазиш.

Джак объркано сви вежди и поклати глава.

— Знам, че има много хора, които биха искали да ми видят сметката, но чак в Хонконг? Едва ли. — Джак изпитваше съмнения и това се долови в гласа му.

— Убеден съм.

— Тогава кажи ми кой е.

— Джонатан Ейнзли.

Джак остана като гръмнат и зяпна срещу Ченг Уен Ли с недоумение. Беше онемял.

Джонатан Ейнзли. Страховитото име от миналото, злосторникът, който се бе заклел да унищожи Пола и дъщерите й Теса, Линет и Ем. Всъщност цялото семейство, заедно със синовете й Лорн и Дезмънд, и съпруга й Шейн О’Нийл. Внукът на Ема Харт, който вярваше, че са му отнели онова, което му се полага, и че първата му братовчедка Пола е наследила това, което по право му принадлежи — великата империя „Хартс“. И като си помислиш само, че бащата на Джонатан, Робин Ейнзли, и майката на Пола, Дейзи Еймъри, бяха брат и сестра. Как е могло толкова зло да се събере в един човек? Той изобщо не беше като останалите Харт. Старата поговорка „Кръвта вода не става“ не беше вярна.

— Виждам, че не ми вярваш — отсече накрая Ченг и добави по-настоятелно, — но е истина.

— Той е мъртъв. Умря през 2002! — възкликна Джак. — В автомобилна катастрофа във Франция при челен удар с камион. Всички знаем това. Мъртъв е. Казвам ти, че е мъртъв. И погребан.

Ченг поклати глава.

— Някой е пуснал този глупав слух. Не е вярно, не може да бъде — настояваше Джак, като отказваше да приеме тази тревожна новина.

— И аз не повярвах и реагирах като теб. Изглежда, американската му съпруга го е завела в швейцарска клиника, където са го възстановили. Отнело е доста време, но са го върнали към живот.

— Не мога да повярвам! Не мога! — клатеше глава Джак.

Последва дълго мълчание между двамата мъже и накрая Ченг поде внимателно:

— На мен сигурно вярваш. Имах възможност да се уверя с очите си. Чрез посредник получих покана да посетя офиса на Ейнзли. Бях сащисан като теб. Но отидох да се срещна с него. Преди десет дни. Предложи ми отново да работим заедно.

Джак стоеше занемял, поразен от новината. Но трябваше да я приеме. Нямаше избор.

Банкерът продължи:

— Той е опасен човек и не се е променил. Трябва да те предупредя, че все още е настроен отмъстително. Ще се опита да унищожи Пола и теб. Продължава да я мрази с цялото си същество. Това тръгва още от детството им.

— Спомена ли мен? Или Пола?

— Не. Но знам, Джак… Знам, че това е тук — и той сложи ръка върху сърцето си. — Чувствам го с крехките си старчески кости. Бях принуден да те извикам.

Джонатан Ейнзли. Възкръснал от отвъдното. Как беше възможно това. В швейцарската клиника трябва да са сътворили чудо. Изведнъж Джак впи очи в Ченг:

— Как изглежда?

— Не го познах — отговори Ченг. — Ти също нямаше да го познаеш, ако го беше видял.

Джак не каза нищо.

Ченг внимателно наблюдаваше стария си приятел и след малко се приближи към Джак и докосна с ръка коляното му.

Джак го погледна изпитателно.

Ченг произнесе едва чуто:

— Има още нещо, заради което исках да те видя лично. Искам да споделя много неща за Ейнзли — той замълча, приковал поглед в Джак, и най-после продължи: — Трябва да обсъдим как да го обезсилим. Това е най-важното. Да подготвим план. Трябва да има начин двамата с теб да победим този противен човек.

 

 

Джак се прибра в хотела си след полунощ. Както обикновено беше отседнал в „Мандарин Ориентал“, но тази вечер пропусна традицията си да пийне нещо преди лягане в бар „При капитана“.

Още с влизането си забеляза, че мига червената лампичка на телефона и като затвори вратата, отиде до бюрото пред прозореца. В гласовата му поща имаше съобщения от Линет и Саймън. Третото обаждане беше отново от Линет, за да му каже, че със Саймън щели да останат в офиса й в магазина до осем часа. След това щели да отидат на вечеря у Ем. Той провери мобилния си телефон, който беше оставил да се зарежда. Имаше съобщения от двете, оставени преди около половин час.

Веднага разбра, че имаше някакъв проблем, и седна уморено. Пет години мир и спокойствие. Сега напрежението се върна. Мисълта за Ейнзли смрази кръвта му и той потръпна.

Джак дръпна телефона към себе си и погледна часовника си. Беше почти един сутринта в Хонконг, значи в Лондон беше шест. Имаше седем часа разлика, значи Линет и Саймън все още бяха в „Хартс“.

След като набра частния номер на Линет, Джак се облегна назад и загрижено се замисли за майка й. Как да предпази Пола О’Нийл от Ейнзли? Щеше да падне работа на ръба на невъзможното.

— Линет О’Нийл.

— Здравей, красавице. Аз съм.

— Джак! Получи ли съобщенията?

— Да. Какво става? Случило ли се е нещо?

— Случи се, Джак. Разбирам, че не си гледал новините. Включи Си Ен Ен. Атакуваха ни терористи. „Кафезът“ беше взривен днес по обед.

— Исусе Христе! — той изстина и замижа, после рязко отвори очи. — Кажи ми най-лошото.

— Бях затворила магазина, Джак, в шест сутринта. Бренда Паул ми се обади в пет, защото имаше проблем с канализацията. Отишла рано, за да приготви закуската. Действала е бързо. Има и малко добри новини. Няма загинали, само ранени служители и клиенти, но не е сериозно.

— Връщам се веднага, Лин, не се тревожи. Предполагам, че Саймън се е обадил, където трябва. Повикал е Скотланд Ярд и всички останали.

— Да, ето ти го, иска да говори с теб. Но и двамата сме добре, Джак. Всичко е под контрол.

Джак Фиг изслуша внимателно всичко, което Саймън имаше да му казва. Самият той го бе обучавал и знаеше, че е изключителен професионалист. Рядко се случваше някой да е толкова бдителен, отговорен и решителен. Беше добро ченге. Когато чу обаче, че антитерористите са открили още две бомби, които не са успели да се взривят, Джак се разтревожи. Знаеше, че ако бяха избухнали, последиците биха били ужасяващи. Всички офиси щяха да бъдат унищожени. Тя можеше да загине. Отървала се е на косъм. Отново го полазиха тръпки.

Каза на Саймън, че ще се върне до края на седмицата, най-късно в понеделник и затвори. Намери дистанционното и застана пред телевизора, за да намери Си Ен Ен. После седна на края на леглото и зачака да види репортажа за терористичната атака на магазин „Хартс“ в Найтсбридж. И ето, показаха любимия магазин, любимата му Линет, управителя, даваше интервю във връзка с нападението на най-известния универсален магазин в света.

 

 

Събуди се внезапно посред нощ. Първо си помисли, че е сутрин, но като погледна електронния часовник, разбра, че е едва четири, и изстена.

Лежеше и напрегнато се ослушваше, за да разбере какво го бе събудило. След няколко секунди разбра. Мозъкът му си бе изработил рефлекс срещу съня. В главата му препускаха мисли, спомни си гласа на Ем. Преди две седмици му беше казала: „Едва се отървах, Джак. Ако не бях си изкълчила крака, щях да съм на модния подиум. Можеше вече да ме няма. Изглежда, адашката бди над мен. Мама винаги е казвала, че Ема е моят ангел-пазител.“

Ем се беше отървала на косъм. Линет се беше отървала на косъм. И двата инцидента бяха станали на обществени места и бяха определени като терористични атаки от полицията в Париж и в Лондон. А дали беше така?

Джак отметна завивките, стана, облече халата си и отиде до бюрото. Седна на стола, взе лист хартия и очерта една елипса. После нарисува три квадратчета и ги надписа: „Кафез“, щанд за спално бельо, офис на Линет. Трите бяха разположени едно до друго. Той знаеше добре разположението, но имаше нужда да го види като план.

Дали офисът на Линет е бил истинската мишена? Може би. Но не е възможно да се влезе там, без да се задейства алармата. Ако някой се е целил в офиса на Линет, защо не е поставил бомбите в щанда за бельото?

Защото там няма врати, той е отворена площ и охраната му прави огледи през нощта. Очевидното място да се скрият бомбите е „Кафезът“. Също и да се скрият извършителите до сутринта.

Джак се облегна назад и се зачуди дали Ем е била наистина мишена в Париж. Ами съпругът й? Лари бе получил хранително отравяне същия ден. Или е бил отровен? Джак разтърка лицето си с ръка и се запита дали новината, че Джонатан Ейнзли е жив, не го прави параноик.

Не можеше да си отговори. Но знаеше, че трябва да внимава за себе си и за Пола и дъщерите й. Дали Ейнзли се целеше в тях. Отговорът е да.

Джак така и не си легна повече. Седеше притеснен на бюрото и се чудеше откъде да започне. Джонатан Ейнзли беше психопат, в това нямаше никакво съмнение. И милиардер, така че парите не бяха проблем. Трябваше да бъде спрян. Независимо от цената.

Джонатан Ейнзли беше жив. Лош късмет. Неговият лош късмет.

 

 

Когато излезе да се разходи по улиците към десет сутринта, Джак затаи дъх от изненада. Беше забравил какво означава да ходиш пеша тук. Изведнъж потъна в какофония от звуци, цветове и искряща светлина. Навсякъде кипеше шумно оживление, понесе се сред поток от забързани хора, които го побутваха от тук от там.

Това беше Хонконг; накъдето и да се обърнеше виждаше несекващо движение. Високо в небето прелитаха самолети; във водите около Коулун гъмжеше от джонки, сампани, фериботи и яхти. Все пак в този човешки поток имаше някакъв ритъм, определено темпо. Обикновено Джак се наслаждаваше на този кипящ от живот малък остров, където свободното пространство беше на особена почит. Но тази сутрин, докато бързаше из „Централ“, се почувства подразнен от трамваите, рейсовете, рикшите и колите, които сновяха по улиците.

Отиваше към офисите на Ченг Уен Ли, където трябваше да бъде след малко. Миналата вечер, на тръгване от величествената къща на върха, Ченг го бе поканил в частната си банка, за да довършат разговора си.

Пристигна след петнайсетина минути и веднага беше въведен в светилището на Ченг. Уважаваният банкер се усмихна, щом видя Джак, и стана от бюрото си, за да се ръкува с него:

— Много съм наскърбен, че „Хартс“ е бил ударен от терористи, Джак. Сигурен съм, че си разговарял с Линет. От информацията, която научих от телевизията, май пораженията не са чак толкова големи. — Той седна отново зад бюрото си, а Джак се настани от другата му страна.

— Точно така, Уен Ли. Говорих с Линет и с Пола, и двете ти изпращат поздрави и благопожелания. Магазинът ще бъде затворен до утре, отрядът антитерористи проверява всеки етаж, всяко ъгълче и дупка. За щастие не е имало жертви, макар че са били ранени много хора. Въпреки това е могло да бъде още по-лошо.

— От Скотланд Ярд го определят като терористичен акт — Ченг многозначително погледна Джак. — Ти какво мислиш по въпроса? Възможно ли е това да е организирано от един човек със специални възможности?

— Да, възможно е. И на мен ми мина тази мисъл. Ейнзли може да е задвижил всичко това без проблем. Правил е подобно нещо в миналото и се знае, че е безскрупулен.

Ченг кимна в съгласие.

Джак му съобщи:

— Днес и утре имам още няколко срещи, трябва да оправя още някои работи, но в събота се връщам в Лондон, Уен Ли.

Банкерът се подпря на бюрото си:

— Аз ще действам, както се разбрахме миналата вечер, Джак и ще те държа в течение.

— Благодаря ти. Сигурен съм, че разбираш защо се налага да се върна в Лондон.

— Разбирам. Сега трябва да изясним с теб още няколко въпроса и после бих искал да те представя на един блестящ млад мъж, чиито преценка и знания биха могли да ни помогнат в бъдеще.

Джак кимна и изслуша полезната информация, която банкерът му даде за Джонатан Ейнзли. Накрая приятелят му въздъхна:

— Това е всичко, което знам, Джак. Засега.

Ченг вдигна телефона, набра някакъв номер, каза бързо нещо на кантонски и затвори.

След малко на вратата се почука и на прага се появи млад мъж в средата на двайсетте.

Джак се изправи, пристъпи напред и подаде ръка.

Младият мъж се представи:

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Фиг. Аз съм Ричард Ченг, но всички ме наричат Ричи.

— Особено ми е приятно да се запознаем, Ричи — кимна Джак и се усмихна: — Разбирам, че сте учили в Америка.

— Да, в бизнес школата „Уортън“. Но вече се върнах в Хонконг, където ми е мястото. И ще остана.

— Горд съм да ти кажа, че Ричи е мой внук, Джак — заяви Ченг и усмивката на лицето му говореше, че обожава младия мъж. А само какъв екземпляр беше той. Джак се стресна от вида му още с влизането му. Ричи беше висок за китаец, поразително красив, и Джак изведнъж заподозря, че у него има западен ген.

Сякаш прочел мислите на Джак, Ченг поясни:

— Синът ми се ожени за красива англичанка. След смъртта на родителите му аз отгледах Ричи. Той е единственият ми наследник и тук го обучавам на банково дело. Някой ден „Чайна Ченг Прайвит Банк“ ще бъде негова и знам, че ще попадне в добри ръце. Но трябва да ти кажа, че той е отличен специалист и в друга сфера.

Джак погледна Ченг с очакване, но после се обърна към Ричи:

— И какво друго владееш, освен банкирането?

— Компютърен спец съм — отговори Ричи.

— Не, не си спец — строго го поправи Ченг. — Ти си гений. — Банкерът погледна към Ричи и каза нещо на кантонски, после се обърна към приятеля си: — Безценен е, Джак. Не си ли съгласен?

Мислите на Джак препускаха толкова бясно, че той успя само да кимне.

 

 

На връщане към хотела Джак продължи да мисли за Ейнзли. Какъв късмет, че този човек така и никога не разбра колко бяха близки с Ченг Уен Ли, също като Ема преди смъртта й, а после и Пола. Сега това им даваше преимущество. Нито пък беше разбрал колко го ненавижда китайският банкер. Както веднъж Уен Ли му бе казал: „Не е нужно да харесваш онези, с които въртиш бизнес, Джак.“ Това беше цинична забележка, но като повечето банкери Ченг Уен Ли беше прагматик и понякога беше правил пари с Ейнзли.