Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (29)

28.

Чувстваше се особено.

Дали защото беше страстно влюбена? Дали защото любовта й беше взаимна? Или пък защото бе омъжена и живееше в блаженство с мъжа на мечтите си?

А може би защото започваше кариера на супермодел при един от най-великите модни дизайнери в света? Все пак, може би беше заради Париж, най-любимия й град. Да, сигурно бе заради това. Париж винаги я бе омагьосвал. Дори само мисълта за него я караше да мечтае.

В крайна сметка сигурно беше заради всички тези неща, събрани в едно, и изразени чрез абсолютното щастие. На каквото и да се дължеше, тя се чувстваше вълшебно. И свободна като птичка.

Вкопчи се още по-здраво в ръката на Лари, погледна го крадешком и се усмихна. Той се беше дегизирал. Тя също. Бяха облекли панталони, дебели пуловери и ботуши, носеха широки якета, вълнени шапки, нахлупени върху ушите, шалове около вратовете, вълнени ръкавици и тъмни очила. Бяха се докарали така заради януарския студ в Париж и пронизващия вятър. Въпреки това денят беше прекрасен — ясносиньо безоблачно небе и слънце, само да не беше толкова студено.

Вървяха бавно по авеню „Монтен“, надолу по „Шанз-Елизе“. Като излязоха на него, и двамата останаха изненадани, колко беше оживен, гъмжащ от хора, и Лари въздъхна:

— Явно това е град, в който никой не се притеснява от времето, за разлика от Лондон и Ню Йорк. Париж е толкова невероятно красив, че някакво си време няма никакво значение.

— Прав си, скъпи. Винаги съм си мислела това. Не е ли странно, че винаги мислим еднакво? Проблемът е във вятъра, който идва от руските степи, пресича Европа и се задържа в Париж.

Той я погледна и се усмихна.

— Обзалагам се, че току–що си го измисли, малка умнице. Вятър от руските степи! Какво въображение само.

— Нищо подобно. Просто имам добра памет. Веднъж това ми го каза един портиер в известен парижки хотел. И както ти добре знаеш от личен опит, портиерите във Франция знаят всичко.

— Туше, мое малко пиленце.

— Вярно е! Ще го потърся в хотела и ако е дежурен, ще потвърди думите ми. Казва се Венсан и ми е много добър приятел.

Лари стисна ръката й, разсмя се и те продължиха разходката си в пълна хармония. Всеки ден тя се щипеше, за да се увери, че не сънува, и благодареше на Бог.

Като стигнаха в края на булеварда, пресякоха на светофара кръговото движение на Шанз-Елизе. Бързаха към улица „Фобур Сент Оноре“ и не намалиха темпото чак до „Ермес“, който беше и целта на разходката.

— Не можем да влезем облечени по този начин! — възпротиви се Ем.

— Не ставай глупава, разбира се, че можем. Кой обръща внимание на облеклото вече? — Лари я погледна учудено.

— Сигурна съм, че тук го правят. Изглеждаме ужасно, Лари. — Тя го дръпна за ръката. — Само погледни отраженията ни във витрината. Приличаме на гигантски стършели.

— Нищо подобно. Не сме на жълто-кафяви черти. Почти целите сме в черно.

Закачливото му настроение я зарази и двамата се разсмяха, после тя заяви:

— Ще сваля тази отвратителна вълнена шапка. Е, така е по-добре — и тя разтърси лъскавата си черна коса, приглади я с ръце и я отметна от лицето си. — Поне да си бях сложила малко грим, преди да излезем от хотела.

— Трябваше да се гримираш като Одри и всички врати за теб щяха да са отворени. Щяха да си помислят, че внезапно си възкръснала, че си преродена.

— Но ако ти си свалиш шапката и очилата, ще те познаят и ще ме пуснат, защото съм с красив, съвсем жив и много известен във Франция актьор.

— Само във Франция? — престорено се разсърди той, свали шапката си на червени и черни райета и я натъпка в джоба на палтото си.

Ем се пресегна, за да пооправи косата му и кимна:

— Изглеждаш божествено, момчето ми.

— О, глупости, просто си предубедена, скъпа.

След кратко ровене в джоба си, Ем измъкна червилото си и се начерви, като се оглеждаше на витрината. — Така е по-добре.

— Със сигурност. Червилото много те промени — подкачи я той. — Хайде да влизаме. Решил съм да ти купя чисто нова чанта „Кели“, като онази, която имаш.

— Нямам нищо против старата — отговори тя. — Наследих ги от някои много елегантни жени.

— Какъв цвят искаш? — попита Лари, докато отваряше вратата.

— Едва ли ще стигнем до това. Магазинът има списък на чакащи и обикновено е пълно с японски туристи, които изкупуват всичко.

— Списък на чакащи за чанта? — Лари я изгледа недоумяващо. — Невероятно.

— Знам, че е така. Но не аз определям правилата.

Няколко минути обикаляха из магазина, като оглеждаха изложените колани, копринени шалове, ръкавици, емайлирани гривни и какво ли още не, включително и някои чанти. Но никъде не видяха „Кели“.

Ем хвана Лари за ръка:

— Видя ли, казах ти. Сестра ми казва, че крият чантите „Кели“ и „Бъркин“ в мазето. Ще трябва да влезеш в ролята си на филмова звезда. Слушай, скъпи, няма значение чантата. Имам единственото нещо на света, което искам, и то стои до мен.

Той я целуна по бузата и стисна ръката й.

В този миг една елегантно облечена продавачка забързано се приближи към тях. След като се усмихна на Ем, погледна към Лари и с почитание заговори:

— Добро утро, господи Вон, аз съм Жинет. Мога ли да ви помогна с нещо?

Лари й хвърли една от своите зашеметяващи усмивки:

— Сигурен съм, че можете. Чудя дали можем да погледнем някои чанти „Кели“ и „Бъркин“, Жинет?

Продавачката въздъхна едва чуто и леко сви устни.

— Не съм сигурна, че имаме налични в момента, господин Вон.

— Колко неприятно — подхвърли Лари и я фиксира с невероятно сините си очи. — Възможно ли е да проверите, толкова ще съм ви благодарен… Жинет.

Продавачката се усмихна и прошепна:

— Трябва да попитам управителя — и изчезна.

— Обработваш я като пластилин. Имах чувството, че ще се свлече в краката ти.

— Малко чар няма да навреди — ухили се той. — Особено ако така ще се добера до скъпата ми „Кели“.

— Всъщност, за мен няма значение дали е нова; вече ти казах.

— Знам това. Но искам да ти направя подарък, скъпа. За предстоящия понеделник. Специалният ден. Как се чувстваш? Притесняваш ли се?

Ем поклати глава.

— Не толкова. Нито съм уплашена. Както казах на Кейт, само съм нетърпелива. Краката ме сърбят да стъпя на онзи подиум.

— Това ще стане утре, нали?

— Да. Имам репетиция. Кейт иска да мина няколко пъти, за да го почувствам, да добия увереност. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Тя каза, че може.

— Ще дойда, разбира се. Опитай се да ме спреш.

Жинет се върна с два оранжеви текстилни плика с кафяв надпис „Ермес“ отпред.

— Страхувам се, че са останали само две чанти „Кели“, господин Вон, и никакви „Бъркин“. Но можем да ви включим в списъка на чакащите.

Лари й се усмихна чаровно и се обърна към Ем с повдигнати вежди.

Ем поклати глава.

— Но бих искала да погледна тези „Кели“, Жинет.

Жинет се усмихна.

— Ето черната — каза тя и я извади от плика. — Другата е в този интересен светлокафяв нюанс. Двете чанти могат да бъдат носени с много различни цветове.

Решителна както винаги, Ем веднага разбра коя чанта предпочита и погледна Лари.

— Повече ми харесва светлокафявата.

— На мен също — отговори той и извади кредитната си карта.

 

 

Търпението е добродетел. Майка й винаги й бе повтаряла това и Кейт Морел й бе вярвала. Затова го бе възпитавала у себе си още като дете, после като девойка и млада жена. И така на трийсет и осем, тя мислеше, че е най-търпеливият човек на планетата. Но съвсем скоро този рекорд щеше да загуби значението си. Щеше да излее гнева си, когато Питър Адисън пристигнеше. Ако изобщо това се случеше някога. Чакаше го от четири часа тук. Тук беше апартаментът й в хотел „Плаза Атене“ на авеню „Монтен“.

Когато й се бе обадил миналата вечер от Лондон, й бе казал, че ще бъде в хотела не по-късно от единайсет. Сега беше три. Постоянно проверяваше мобилния си телефон за пропуснати разговори, нямаше нито един. Бе проверила на рецепцията и оттам й отговориха, че очаквали господин Адисън, но още не се е регистрирал. Опита се да му се обади на мобилния, разбира се. Но беше изключен.

Телефонът иззвъня и тя го грабна, като изведнъж осъзна, че никога не е била толкова нетърпелива.

— Ало — изстреля тя.

— Аз съм, Кейт.

— Кой си ти? — попита тя, но много добре знаеше кой е.

— Моля те, Кейт, бъди мила. Аз съм Питър.

— Къде си, по дяволите?

— В стаята си. Току-що се регистрирах.

— В този хотел?

— Разбира се, в този хотел. Къде другаде?

— Един дявол знае къде би могъл да се регистрираш, на теб не може да се разчита.

— Мога ли да те видя?

— Съветвам те да го направиш веднага! — изкрещя тя и затръшна слушалката.

След миг на вратата се почука.

— Сега пък какво? — изсъска тя и отиде да отвори.

На прага стоеше Питър ужасно притеснен.

— Е, това наистина беше бързо — изсумтя тя и отстъпи, за да му направи път.

— Стаята ми е отсреща — обясни той, после влезе в хола и се настани на стола.

— Къде, по дяволите, беше? Четири часа те чакам. И най-лошото беше, че нямаше нито дума от теб. Да беше ми звъннал или пратил съобщение, всичко щеше да е наред. А ти ме остави да вися тук и да се тревожа за теб и да побеснявам с всяка изминала минута. Всъщност търпението ми се изпари. Най-после.

— За първи път в живота ти, без съмнение — отговори той много смирено.

— Какво трябва да означава това? — повиши глас Кейт.

— Точно това, което казах… няма скрит смисъл или недомлъвки.

— Какво се е случило, Питър? Защо закъсня толкова? И защо не ми се обади?

— Къде бях ли? Седях в бара на хотел „Риц“ на улица „Камбон“, обзет от паника. Не знаех какво да правя. Какво да ти кажа. Имах нужда да дойда и да ти разкажа какво стана в Лондон миналата седмица. Но ако трябва да съм неприятно откровен, се уплаших.

Кейт го познаваше много добре, напълно го разбираше и имаше интимна връзка с него от шест години. Той беше нейният голям мечок, който забравяше, че съществува, забравяше да се храни и беше безмилостен работохолик.

Кейт смръщи вежди, седна срещу него и го заразглежда. Изведнъж забеляза напрежението в обикновено искрящите му кафяви очи, опънатите му черти. Не приличаше на себе си, дори изглеждаше изтощен.

— Какво се е случило, Питър?

— Нещо ужасяващо се случи тази седмица. Но преди да ти разкажа, трябва да знаеш, че всичко, което ти поиска за дебюта на Ем и пролетната колекция на Тремон, беше направено. Всички материали са в куфарчето ми, ще ти ги дам по-късно. Само ще ти кажа, че съм поканил всички британски и американски печатни издания, всички важни национални вестници и списания: „Хелоу“, „Окей“, „Вог“, „Харпърс Базар“, „Татлър“, „Ел“ и всички големи телевизионни медии, включително Би Би Си, Ай Ти Ви, Си Ен Ен.

— Ти си гений, скъпи, толкова съм развълнувана. Очевидно си свършил страхотна работа отново, благодаря ти. Но искам да знам защо си разтревожен, какво стана? Моля те, кажи ми.

Питър Адисън събра разпилените си мисли:

— Алегра е направила нещо изключително глупаво и егоистично. Пагубно е и не съм сигурен как да оправя нещата.

Кейт го гледаше напрегнато и не смееше дума да обели. Винаги бе харесвала дъщеря му, но още от първата им среща бе разбрала, че това момиче е бомба със закъснител. Себична, импулсивна, понякога неразумна и толкова красива, че нямаше мъж, който да не се захласне по нея на мига.

— Какво е направил този път красивият рус експлозив? — накрая попита тя внимателно, с равен тон.

— Избягала е в Австралия с някакъв мъж, петнайсет години по-възрастен от нея. Взела е със себе си и двете деца. Напуснала е Джим, казала му, че бракът им е приключил и ще подаде молба за развод. Или той да го направи.

Кейт се стовари на стола, поразена от новината.

— Ще бъда с теб при представянето на пролетната колекция, Кейт, и ще спазя условията на договора ни, но после трябва да замина за Австралия.

— Защо? Имам предвид, защо ще заминаваш за Австралия? — погледна го тя учудено.

— За да я върна.

Тя зяпна срещу него и възкликна:

— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувала! Тя е на двайсет и четири, ако добре си спомням. Няма да те послуша, Питър, нито ще го направи новият мъж в живота й. Тя може да прави каквото си поиска, скъпи, пълнолетна е. А пък и е голям инат. Освен това Джим е този, който трябва да я върне, не ти. Сега ме чуй. Ще ти кажа какво да направиш.

— Добре. Слушам те.

— Много е просто. Стоиш настрана от кашата на Алегра и оставяш мъжът й и любовникът й да се оправят. Това не е твоя работа.

Той кимна, защото разбираше, че е напълно права.

— Искам да знаеш, че съм тук заради теб, Питър, и ще ти помогна с всичко, което мога. Да забравим за малко за Алегра и нейните проблеми.

Той кимна и леко се отпусна.

— Ти имаш договор с Модна къща „Тремон“ и той ще бъде удължен толкова, колкото ти поискаш. Особено сега, когато представяме новото лице на марката. И аз имам да ти кажа една тайна и знам, че няма да споменеш нито думичка на никого.

— Че на кого, по дяволите, да казвам? — сопна се той, внезапно наежен и вече си беше той.

Това преобразяване се хареса на Кейт и тя се приближи към него.

— Миналата седмица Ем ми каза, че се е омъжила и това ще се превърне в страхотна история. Ще се отрази фантастично на пиар кампанията.

Питър се намръщи:

— Защо? За кого се е омъжила?

— За Лорънс Вон.

— За Лорънс Вон? Актьора? Страхотната филмова звезда.

— Право в десетката, скъпи.

— Исусе! Това наистина е изключителна история! Майчице, Кейт, ще се превърнат в новата звездна двойка, и то на часа. Гарантирам ти. Всичко ще се нареди прекрасно за теб. Ще има огромен отзвук и извън почитателите на модата. Ще излязат много любопитни истории. Кога са се оженили? Къде?

— В Ню Йорк през декември. В кметството. И то тайно. А тя много умно е избрала да облече палто и шапка на „Тремон“. Умно, много умно момиче.

— Явно.