Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

6

Лъчите на изгряващото слънце надникнаха над хълмовете Есквилин и Виминал, позлатиха покривите на сградите около форума и достигнаха Палатин от другата страна. Кръглият храм на Веста заблестя, сякаш оживял след мрака. Нито древната постройка, нито много по-големият Дом на девиците зад нея бяха докоснати от пожарите, бушували в града. Собственият им свещен огън все още гореше в сърцето на храма и тълпите размирници бяха предпочели да стоят настрана от гнева на богинята, като правеха знаци с ръце, за да се предпазят от проклятието й, и продължаваха нататък.

Докато вървеше през форума, Марк Антоний знаеше, че изглежда чудесно. Съпровождаха го шестима ликтори, носещи традиционните брадви в снопа пръчки за бой, както и двама центуриони с блестящи брони и дълги тъмни наметала, спускащи се до глезените им. Консулът на Рим беше дошъл да чуе завещанието на Цезар и макар сградата на Сената да представляваше купчина почернели развалини, поне самият Марк Антоний все още представляваше държавната власт. Усещаше върху себе си погледите на събралата се тълпа, но точно в този ден от нея не идваше заплаха. Сигурен беше, че мнозина от присъстващите бяха участвали само преди часове в размириците, но утрото беше спокойно и почти създаваше впечатление за настъпило примирие. Целият град искаше да чуе последните думи на Цезар към неговия народ.

Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да вижда вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.

Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кланетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстановят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободителите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.

Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и можеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииждат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спускащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред — беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опашки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Антоний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знаеше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.

Погледът му се спря върху група от четирима мъже вдясно от него — трима младежи и един малко по-възрастен. Бяха въоръжени и явно бяха дошли заедно, тъй като си приказваха тихо. Двама от тях му се сториха смътно познати — стройни фигури в сравнение с плещестия мъж до тях. Марк Антоний обаче не можеше да се сети за имената им. Стотици в тълпата несъмнено бяха клиенти на Цезар — хора, които дължаха именията и постовете си на него и приемаха скромна месечна сума срещу подкрепата си за него. Твърдеше се, че били дори хиляди. Богати и бедни, те определено искаха да разберат дали техният патрон ги е споменал в завещанието си.

Марк Антоний продължи да върти глава, като се вглеждаше най-вече в онези, които покриваха главите си. Сред тях разпозна сенатори, мнозина от които с охрана от легионите или наемници. С напредването на деня тълпата продължаваше да расте, докато прохладата на утрото не изчезна и в стоплящия се въздух започна да се разнася миризма на пот и пикантна храна. Пролетното небе бе ясно и по пладне градът щеше да стане неприятно горещ. Марк Антоний прехвърляше тежестта си от крак на крак, докато чакаше нетърпеливо жрицата най-сетне да се появи.

Тълпата замръзна, когато от Дома на девиците се чу пеене. Всички се обърнаха натам, за да видят весталките. Марк Антоний потисна усмивката си, когато ги видя: за разлика от повечето присъстващи, той си даваше сметка за въздействието на пищното представление. Весталките имаха малки цимбали на пръстите и китките си и ги удряха на всяка крачка, така че нестройният им хор заглушаваше песента им. Загледа как процесията се подрежда пред храма и песента достига до връхната си точка, след което настъпи пълно мълчание. За негово разочарование, младите жени не показваха почти нищо в дългите официални роби и наметала, скриващи напълно краката им. Жрицата бе показала повече плът, когато я беше посетил, и Марк Антоний се усмихна на младежа в себе си. Всяка весталка беше подбрана заради физическото си съвършенство, но полагаше клетва за целомъдрие в продължение на трийсет години, преди да напусне храма. Като гледаше някои лица, Марк Антоний неволно си помисли, че това е зашеметяващо пропиляване на женска красота.

Изтърпя ритуалните благодарности към Минерва и Веста и само въздишаше, докато слънцето се издигаше в небето и жегата се усилваше. Сякаш мина цяла вечност, преди да изнесат от храма дървен подиум, покрит с тъмночервен плат. Квинтина Фабия се качи на него и погледна Марк Антоний в очите. Сигурно си спомняше, че той също неотдавна беше говорил пред Рим. Последиците от речта му още се виждаха около тях. Марк Антоний видя студена ирония в очите й, но интересът му беше насочен единствено към покритата с резба кутия от кедър, изнесена от храма. Тя бе заключена и запечатана и две весталки разбиха печатите с чукчета, преди да вдигнат капака. Извадиха отвътре таблички, овързани с оловни пластини и запечатани лично от Цезар с голям восъчен печат. Марк Антоний потръпна при мисълта, че ръката на приятеля му е била последната, докоснала тези таблички до днешния ден.

Весталките поднесоха табличките на жрицата и тя сряза с нож печата, като показа на всички, че е бил непокътнат. След това внимателно огъна оловните ивици и ги отстрани.

Петте дървени таблички бяха покрити с тънък слой восък. Марк Антоний не можеше да види изписаните думи, но въпреки това се наведе напред като всички останали, очакващ с трепет да чуе последната воля на Цезар.

Без изобщо да се трогне от нетърпението на тълпата, Квинтина Фабия върна четири таблички на спътничките си, прочете наум първата, кимна леко и вдигна очи към събралата се тълпа.

— В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар — започна жрицата.

А после млъкна и Марк Антоний изстена тихо от театралното й изпълнение и промърмори:

— Хайде, давай.

Квинтина Фабия погледна към него, сякаш го беше чула, след което продължи да чете:

— Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.

Тълпата замърмори и Марк Антоний забеляза как четиримата млади мъже се вцепеняват почти като един и се споглеждат с потрес. Простите думи бяха типични за човека, който ги бе написал, без никакви епитети и изтънчена риторика. Цезар обаче беше написал и оставил завещанието си тук преди да се върне от Египет, може би дори преди да напусне Рим, за да се бие с Помпей в Гърция. По онова време не бе знаел, че египетската царица ще му роди наследник. Марк Антоний задиша бавно, обмисляше чутото. По-добре щеше да е основният наследник да е някакво чуждоземно пале, което никога няма да дойде в Рим и да се бори за онова, което му принадлежи по закон. Консулът беше виждал Октавиан преди няколко години, но тогава той бе почти момче и Марк Антоний дори не си спомняше физиономията му.

Жрицата продължи:

— Цялото ми имущество е негово, с изключение на сумите и имотите, които определям тук. От тях, първо посочвам градината до река Тибър. Тя е първият ми дар за гражданите на Рим, за да могат за вечни времена да почиват на обществена земя.

Докато тълпата мърмореше от удивление, жрицата остави табличката и взе други две. Повдигна вежди, докато четеше наум.

— Освен мястото за разходка на открито давам на всеки гражданин на Рим по триста сестерции от имуществото си, които те да похарчат както намерят за добре. Те бяха моите любимци приживе. Не мога да направя по-малко за тях след смъртта си.

Този път реакцията на тълпата бе възторжен рев. Триста сребърни монети бяха страшно много пари, достатъчни за изхранването на цяло семейство месеци наред. Марк Антоний разтърка чело, мъчейки се да изчисли общата сума. Последното преброяване бе отчело почти един милион жители на града, макар че само половината от тях би трябвало да са граждани. С иронична усмивка отчете, че бунтовете бяха намалили броя им, но въпреки това те си оставаха многобройни като мравки и щяха да настояват за парите си от съкровищниците, които се контролираха от Сената. Цезар не би могъл да знае, но с това просто завещание бе смазал Освободителите. След този ден те не биха могли да вървят по улиците, без да ги преследват викове „Убийци!“ Марк Антоний затвори за момент очи в памет на приятеля си. Дори в смъртта си Юлий беше нанесъл удар на враговете си.

Квинтина Фабия продължи с изброяването на отделните суми, оставени за клиентите. Мнозина завикаха да се пази тишина, за да могат да чуват жрицата, но приказките продължаваха навсякъде. Клиентите щяха да се принудят да отправят молби до храма да прочетат табличките допълнително, за да научат подробностите. Марк Антоний си спомни собствената си среща с жрицата и им пожела късмет.

Квинтина Фабия зачете последната табличка, в която Цезар завещаваше злато и земи на членовете на фамилията си и на всички, които го бяха подкрепяли. Марк Антоний чу своето име и изкрещя на онези около него да млъкнат. За разлика от другите, неговият глас успя да смаже шума на тълпата.

— … на когото давам петдесет хиляди ауреуса. Давам същата сума и на Марк Брут. Те бяха, и все още са, мои приятели.

Марк Антоний усети погледите на тълпата върху себе си. Не можеше да скрие шока си, че Брут получава същата сума. Марк Антоний беше пропилял много злато, поддържайки стандарта на консул, както и за собствените си клиенти. Макар да беше щедро, завещанието едва щеше да покрие дълговете му. Поклати глава. Даваше си сметка за възхищението и горчивината на онези, които го гледаха. Петдесет хиляди не бяха чак толкова много за човека, който бе разбунил тълпата в името на Цезар. И определено бяха много повече от онова, което заслужаваше Брут.

— Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.

Квинтина Фабия приключи и подаде последната табличка на чакащите я весталки. Марк Антоний с изумление видя блестящите в очите й сълзи. Нямаше помпозни думи, само делово изброяване на наследници, суми и отговорности. Всъщност това бе завещанието на човек, който не бе вярвал, че ще умре. Марк Антоний усети как нещо започна да пари в собствените му очи. Ако Юлий бе оставил завещанието си в храма преди да напусне Рим, то това е било в годината, когато се беше доверил напълно на Марк Антоний и бе оставил управлението на града в ръцете му. Завещанието бе прозорец към миналото, към един различен Рим.

Докато жрицата слизаше от подиума. Марк Антоний се обърна и хората му го последваха, принуждавайки тълпата да се раздели. Събралото се множество не разбираше защо консулът е разгневен. Зад него се разнесе ясен глас. Когато го чу, Марк Антоний спря и се обърна, а хората му застанаха нащрек, готови да посрещнат всяка заплаха.

 

 

Октавиан си спомняше много добре Марк Антоний. Консулът почти не се беше променил през изминалите години, докато самият Октавиан се бе превърнал от момче в млад мъж. Когато Марк Антоний пристигна по зазоряване, Меценат го забеляза пръв. Широкоплещестият Агрипа се намърда между двамата с надеждата, че тълпата ще скрие Октавиан. Беше вторият им ден в града, след като бяха яздили триста мили от Брундизиум. Бяха принудени да сменят многократно конете, като почти всеки път им се падаха по-лоши от предишните. Меценат беше уредил собствените им коне да бъдат прибрани в конюшнята на първата станция, но в този момент никой от тях не знаеше дали ще се върнат отново на брега.

Легионерът Гракх не беше от най-приятните спътници. Знаеше, че просто го търпят, и затова почти не говореше и стоеше настрана от компанията им, докато те яздеха, планираха и се строполяваха изтощени в първата странноприемница, която им попадаше вечер. Трибунът му беше отпуснал средства и Гракх неведнъж преспиваше в конюшнята, за да спести пари, докато Меценат неизменно вземаше най-добрите стаи.

Октавиан не беше сигурен, че цялото това бързане си заслужава. Беше пристигнал в Рим два дни преди прочитането на завещанието, но от мира и реда, които бе познавал, не беше останала и следа. Според приятеля на Меценат, който ги бе приютил, положението било още по-лошо и сега започнало да се успокоява; огромни части от града бяха превърнати в почернели развалини и парцаливи граждани ровеха из останките с надеждата да открият нещо ценно. Десетки хиляди гладуваха и обикаляха на банди улиците в търсене на храна. Неведнъж Октавиан и приятелите му трябваше да вадят мечовете си само за да пресекат някой квартал, който си оставаше див дори денем. Градът изглеждаше като след война и Октавиан почти не бе в състояние да примири реалността със спомените си. В известен смисъл това се съчетаваше с мъката, която изпитваше по Юлий. Пейзажът подхождаше на тази загуба.

— Ето я най-сетне и нея — измърмори под нос Агрипа.

Октавиан излезе от унеса си и видя жрицата на Веста да излиза от храма. Беше търсил в тълпата познати лица. Не знаеше как щеше да реагира, ако беше видял Брут, но от човека, когото желаеше най-силно да види мъртъв, нямаше и следа. Два дни в Рим му бяха достатъчни, за да чуе подробностите около покушението, и Октавиан гореше от гняв при мисълта за така наречените Освободители, които се бяха опитали да се облагодетелстват чрез убийството на един добър човек. В тишината на собствените си мисли, в сянката на храма на Веста, той се закле да отмъсти. Състоянието на града беше житото, което те бяха засели, резултатът от тяхната алчност и завистливост. Преди да види отново Рим, не беше подозирал каква сила може да дава омразата.

Докато жрицата вадеше завещанието на Цезар от кутията и сваляше оловните пластини, Октавиан продължаваше да оглежда тълпата. Някои му заприличаха на познати сенатори, но не можеше да е сигурен заради наметалата и качулките.

Агрипа го побутна да слуша, когато жрицата свърши да чете наум първата табличка и челото й се сбърчи. Когато вдигна поглед, тя сякаш се загледа право в Октавиан. Той зачака, сърцето биеше болезнено в гърдите му, а устата му пресъхна така, че трябваше да оближе устните си отвътре, за да успее да ги отвори.

— В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар — започна тя.

Октавиан сви юмрук. Вече почти не можеше да понесе напрежението. Усети, че Гракх го гледа. Изражението на легионера бе непроницаемо.

— Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.

Октавиан беше потресен и сигурно щеше да се свлече на земята, ако Агрипа не го беше подхванал. Ушите му забучаха, лицето го засърбя и той се почеса ожесточено, като едва не раздра кожата си с нокти. Всичко това бе прекалено много за него и той почти не чу останалото, а само гледаше как жрицата на Веста чете табличките една по една и ги подава на спътничките си. В един момент мъжете и жените в тълпата нададоха ликуващи викове, но Октавиан не успя да разбере защо. Беше вцепенен от емоциите, поразен от ръката на Цезар, която сякаш се пресягаше от отвъдното, за да го докосне.

Лицето на Гракх се бе превърнало в кисела маска при мисълта за състоянието, което би могъл да прибере патронът му, ако Октавиан се бе съгласил да му даде една десета от наследеното. Богатствата, спечелени от завоеванията на Цезар, бяха почти легендарни; в един момент той бе изсипал в града толкова злато, че бе обезценил парите с близо една трета. Октавиан беше наследник на всичко това и Гракх моментално реши да е по-дружелюбен спътник. Сигурен бе, че никога вече няма да стои в присъствието на толкова богат човек. Пресегна се да потупа Октавиан по гърба, но Меценат улови китката му, усмихна му се и каза тихо:

— Хайде да не правим представление точно тук. Тълпата не ни познава и това трябва да остане така, докато не ни остане време да помислим.

Гракх се усмихна насила и кимна, освобождавайки ръката си от изненадващо силната хватка. Не беше виждал Меценат да тренира, докато препускаха като обезумели от Брундизиум; не забеляза и късото острие в другата ръка на благородника, нито факта, че Агрипа беше зад него, готов да го събори на земята при първия признак на агресия.

Изброяването на клиентите и допълнителните дарения продължи сякаш цяла вечност. Октавиан изръмжа с отвращение, когато чу името на Брут и огромната сума, която му бе завещана. Нямате нито дума за Клеопатра и сина, който бе родила на Цезар. Приятелите на Меценат знаеха само, че тя е напуснала Рим след убийството и че най-вероятно се е върнала в Египет.

— Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.

Очите на Октавиан се насълзиха. Лесно му бе да си представи Юлий, седнал в някаква тиха стая, как пише върху восъка и чертае бъдещето. За хиляден път му се прииска Цезар да беше жив, но се застави да се изправи пред реалността. Нямаше връщане назад, нямаше как да заличи новия Рим.

Жрицата предаде последната табличка, която беше върната с почит в кутията. Беше изпълнила ролята си и една от помощничките й и помогна да слезе от подиума. Октавиан се огледа, а тълпата около него най-сетне си пое дъх и зашумя. Видя Марк Антоний да кима на хората си и да се обръща.

— Мисля, че е време да се махаме — тихо каза Меценат. — Тази вечер можем да отседнем в къщата на Бруцел. Не е пострадала от размириците и той обеща да ни нагости добре. Имаме много неща за обсъждане.

Приятелят му постави ръка на рамото му и леко го побутна да си тръгнат от храма на Веста. Октавиан остана на мястото си. Изведнъж му беше дошло до гуша да се крие в собствения си град.

— Жрице! — извика той най-неочаквано.

Меценат замръзна, после изсъска:

— Какво правиш? Половината сенатори имат шпиони тук! Нека първо се махнем оттук и после ще решим какво да правим.

Октавиан поклати глава и извика отново:

— Жрице!

Квинтина Фабия тъкмо приемаше от една весталка тежката си мантия. Огледа се и го откри от реакцията на тълпата, която го бе зяпнала.

— Аз съм Гай Октавиан, посочен като наследник в завещанието, което току-що прочете — каза той високо.

Меценат изстена и извади камата си, готов да посрещне евентуални нападатели от тълпата. Все още никой от групата не знаеше кои са враговете им в града.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

За Квинтина Фабия се носеха слухове, че на младини е била актриса. Истина или не, тя определено имаше актьорски инстинкт: отказа предлаганото й наметало и отново стъпи на ниския подиум.

— Искам официално да променя името си пред теб, в качеството ти на пазителка на записите.

Жрицата се замисли и леко наклони глава на една страна. Младежът в тълпата току-що бе наследил огромно състояние, стига да останеше жив достатъчно дълго, за да сложи ръка върху него. Погледна към Марк Антоний, който наблюдаваше разиграващата се сцена. Първата й мисъл бе да каже на Октавиан да изчака аудиенция, но онзи зъл поглед я накара леко да се усмихне и да попита:

— Какво име би подхождало на наследника на Рим?

— Само едно — отвърна Октавиан. — Гай Юлий Цезар, за да почета мъжа, чието име ще нося.

Квинтина Фабия се усмихна по-широко, възхитена от храбростта на младия римлянин. Приятелите му стояха потресени около него, а на нея й се искаше да заръкопляска.

— Ще ти трябват двама свидетели с добро име, които да се закълнат, че наистина си онзи, за когото се представяш — каза тя след кратко колебание. — Ела при мен по пладне, в Дома на девиците.

Замълча отново, като следеше крадешком Марк Антоний. Консулът стоеше като зашеметен вол.

— Добре дошъл у дома, Октавиане — рече тя.

Той кимна мълчаливо. От дясната му страна консулът понечи да си тръгне и Октавиан се обърна, тръгна след него и извика:

— Консуле!

Меценат сложи ръка върху рамото му.

— Недей да прибързваш, Октавиане. Остави го да си иде.

Октавиан се освободи и продължи да върви.

— Той беше приятел на Цезар. Ще ме изслуша.

— Агрипа! — подвикна Меценат.

— Тук съм.

Едрият им приятел беше на крачка зад тях.

Легионерът Гракх изруга и ги последва.

Марк Антоний гледаше как жрицата разговаря с младежа. Усещаше как потта избива по тялото му. Това беше прекалено. Сенатът го беше извикал на среща по пладне и той искаше преди това да се изкъпе, за да излезе пред тях свеж и чист. Обърна се, заобиколен от ликьорите и центурионите. Чу някой да го вика по титла през форума, но се направи, че не чува. Направи двайсетина крачки, усети колко са настръхнали хората му и се раздразни. Четиримата млади мъже го настигнаха, докато наближаваше края на тълпата.

— Консуле! — отново извика Октавиан.

Марк Антоний прегърби рамене. Ликторите му бяха напрегнати, че ги приближават отзад, и двама центуриони изостанаха, за да застанат между двете групи. Марк Антоний вдигна ръка и ги спря. Нямаше да позволи да гледат как се измъква, сякаш има да крие нещо.

— Какво искаш? — рязко попита той и се обърна към младия мъж със сиви очи и тъмноруса коса, вързана на опашка.

Октавиан бе навършил двайсет, но изглеждаше по-млад, с гладко лице и без наченки на брада. Нещо във външния вид на младежа успя да раздразни консула още повече. Не искаше да има нищо общо с някакъв далечен роднина на Цезар, който му се натрапва с исканията си.

При резкия тон усмивката на Октавиан изчезна, той поизправи рамене и погледът му стана по-твърд.

— Октавиане… — предупредително промърмори стоящият до него Агрипа. Ликторите около консула не бяха само символ на властта. По заповед на Марк Антоний те можеха да грабнат брадвите и пръчките и да прогонят и дори да убият всеки, който се осмели да го оскърби на форума.

— Мислех, че ще поздравя стар приятел — рече Октавиан. — Но може би греша.

Думите му сякаш смаяха Марк Антоний. Той затвори очи за момент и се помъчи да възвърне достойнството си.

— Грешката е моя, Октавиане. Не те поздравих за осиновяването ти.

— Благодаря — каза Октавиан. — Радвам се да видя, че си добре в този тъжен момент. Именно затова дойдох при теб. Завещанието трябва да бъде официално потвърдено от Сената. Трябва ми куриатно постановление[1]. Би ли го внесъл днес?

Марк Антоний се усмихна и поклати глава.

— Сигурно си забелязал, че градът тепърва се възстановява от размириците. Сенатът е затрупан с работа най-малко до края на месеца. След това ще поискам да отделят време да разгледат молбата ти.

Октавиан замръзна; много добре усещаше върху себе си погледите на ликторите.

— Това е само формалност. Мислех си, че в памет на Цезар ще успееш да задвижиш нещата по-бързо.

— Разбирам. Е, ще видя какво мога да направя — небрежно отвърна Марк Антоний, обърна се и се отдалечи.

Октавиан понечи да каже още нещо, но Агрипа и Меценат го хванаха и го задържаха.

— Да не си казал нито дума повече! — предупреди го Агрипа. — Богове, всички ще си изпатим, ако не можеш да си държиш устата затворена. Изложи искането си. Сега го остави.

Меценат наблюдаваше съсредоточено отдалечаващия се консул. После погледна Гракх, който стоеше неловко встрани, сякаш не знаеше къде е мястото му в малката група.

— Мисля, че твоята роля приключи, Гракх — рече Меценат. — Май е време да се върнеш при господаря си в Брундизиум.

Гракх го изгледа кръвнишки.

— Не си ти онзи, който решава това. Либурний ми нареди да пазя приятеля ти. Мога да пратя съобщение на трибуна.

Меценат пусна рамото на Октавиан и пристъпи към легионера.

— Как точно да се изразя, че да ме разбереш? — попита той. — Бих искал да поговоря с приятеля си, преди да е сгазил сериозно лука. И не искам да слухтиш наоколо, докато го правя. Знаеш, че по пладне ще бъдем при Дома на девиците, лично чу жрицата. Така че какво ще кажеш да се поразходиш и да ни изчакаш там?

Гракх го изгледа безстрастно — беше прекалено старо куче, за да позволи да го заплашват. Но все пак се обърна и се отдалечи.

Тълпата бе оредяла, за да избегне ликторите на консула, така че не им беше трудно да намерят място, където да поговорят насаме.

— Богове, Октавиане! Ако консулът се беше сетил, само с една дума можеше да сложи ръка на наследството ти. Ликторите му можеха да те съсекат, и Агрипа и мен също!

— Помислих си, че ще помогне — упорито рече Октавиан. — Толкова неща са се променили. Направо не съм на себе си.

— Ами тогава топни глава в някой фонтан — озъби му се Меценат. — Трябва да мислиш ясно.

Агрипа и Октавиан го изгледаха изненадано. Меценат поклати бавно глава.

— Имаш ли представа колко важно е това завещание за теб и за властимащите?

Октавиан сви рамене.

— Знам, че парите са огромни, но докато не ги получа…

— Не говоря за златото, Октавиане! Въпреки че сега си най-богатият човек в най-богатия град на света. Говоря за клиентите! Сега разбра ли ме?

— Честно казано, не — призна Октавиан.

Агрипа изглеждаше също толкова озадачен и Меценат пое дълбоко дъх. Беше израснал в свят, в който подобни неща бяха известни на всички, а сега виждаше, че никой от приятелите му не си дава истинска сметка за дара на Цезар.

— Юпитер, спаси ме от невежите — промърмори той. — Благородните фамилии осигуряват положението си чрез клиентите, семействата, които са на тяхна издръжка. Това поне трябва да го знаете.

— Разбира се — каза Октавиан. — Но…

— Цезар имаше хиляди клиенти. Беше прочут с това. И сега всички те са твои, Октавиане. С осиновяването той не ти дава само името на фамилията си. Ти можеш да призовеш на своя страна половината Рим, дори половината от легионите, ако поискаш. Ето, трибунът Либурний е положил клетва да ти служи, както и Гракх заедно с него.

Октавиан сбърчи чело.

— Не мога да ги наследя като някакъв накит или къща.

— Осиновяването казва, че можеш — настоя Меценат. — О, ще има някои недоволни, които ще отпаднат — безчестните кучи синове винаги ги е имало. Но ти си синът на божествения Юлий, Октавиане. Още ли не си го разбрал? Клетвите, които са положили пред него, сега преминават към теб.

— Но аз дори не знам кои са те! — възрази Октавиан. — А и каква полза да ми говориш всичко това? Имам само дрехите на гърба си и коня, останал някъде по пътя за Брундизиум. Докато Сенатът не излезе с куриатно постановление, всичко това е само вятър.

Меценат не отговори веднага. Погледна през форума към почернелите развалини на старата сграда на Сената, най-лошия от многото белези, които бяха видели в града през изминалите два дни.

— Някъде сигурно има описи, но те не знаят, че не притежаваш нищо, Октавиане. Отсега нататък трябва да влезеш в играта, ако искаш да запазиш живота си — и да унищожиш враговете си. Това, че прие неговото име, беше брилянтен ход. Искаш Освободителите да си получат заслуженото, нали? Тогава действай като наследник на бог и най-богатия човек в Рим. Като някой, който може да стовари отгоре им гнева на Марс само с едно щракване на пръсти. — Меценат се замисли за момент. — Грешка беше да искаш помощ от консула. Може би вече имаш достатъчно верни хора в Сената, които да прокарат принудително постановлението без негово участие.

Октавиан го зяпна.

— Мога да се държа както си искам, но това няма да ми донесе златото, което ми трябва, нито клиентите.

— След два часа имаш среща в Дома на девиците — каза Меценат. — Октавиане, от днес нататък твоето благоволение е онова, което ще иска всеки в Рим. Не е нужно ти да ги търсиш. Те сами ще дойдат при теб.

Бележки

[1] Куриатно постановление/закон (лат. Lex curiata) — постановление, издавано (на теория) от куриатните комици и (събранията на патрициите по курии, или райони), които наред с всичко останало разглеждат и свързаните с осиновяването въпроси. — Б.пр.