Кон Игълдън
Кръвта на боговете (24)

22

Флотът галери заобиколи тока на Италийския ботуш и скоро той изчезна в мъглата и сумрака. Секст избърса солената вода от очите си. Много добре знаеше колко зле понасят хората му плаването. За да се движат бързо в плитки води, корабите му не газеха много, но пък това водеше до нестабилност в бурни води.

А сега Секст виждаше бързо приближаващата буря на хоризонта — черни облаци с далечна пелена дъжд. Цялото небе проблесна и морето сякаш отговори, вълните станаха по-високи и се покриха с бяла пяна.

Капитанът на легиона повръщаше през борда и Секст потръпна, когато вятърът поде капки от повърнатото и ги лепна по лицето и врата му.

— В името на Марс, защо не слезеш долу? — гневно извика той.

Нещастникът се затътри към кърмата, без да се пуска от парапета. Секст тръгна по люлеещата се палуба към носа и се загледа в сивата шир. Навсякъде около себе си виждаше десетки галери, борещи се с вълните. Бяха най-уязвими, когато греблата трябваше да се приберат и отворите да се затворят с насмолено платно, за да не влезе вода в палубата на гребците. Някои галери вече го бяха направили и бяха вдигнали малко платно за бурно време, но повечето продължаваха да се мъчат с греблата и ледената вода нахлуваше през отворите в дървените стени. Мъжете вътре сигурно се бореха за живота си, но поне галерите можеха да се управляват. Другите можеха да заобиколят сушата, разчитайки единствено на парчето плат, веслата на кърмата и редките случаи, в които успяваха да зърнат южния бряг.

Секст преглътна нервно в очакване на трясъка, когато някой кораб се натъкне на скала или може би на съседа си. Винаги имаше опасност, но галерите бяха в относителна безопасност, когато можеха да се насочат към сушата и да заседнат в пясъка. Ставаха уязвими само когато луд като него им наредеше да излязат в дълбоки води.

Една вълна се разби в носа и го измокри до кости. Дъждът забарабани по палубата и намали видимостта още повече. Секст се взираше към брега, който се виждаше само като смътна линия в сивотата. Трябваше да стигне до някакво убежище преди бурята да се е стоварила върху него с пълната си сила, но както изглеждаше, екипажите му трябваше да изтърпят още, преди да заобиколят носа. Когато успяваше да зърне другите кораби, забелязваше, че все повече и повече се принуждават да изтеглят греблата, за да не потънат. Сега ги насочваха единствено огромните весла на кърмата. През пръските и мъглата Секст виждаше как някои галери се отдалечават в морето и войници се катерят по мачтите, за да виждат по-добре и да ориентират онези долу. Изстена. Знаеше, че ще изкара огромен късмет, ако изгуби само няколко кораба. Искаше му се Ведий да е тук, но първият му помощник беше единственият човек, на когото можеше да повери другата половина от флота. Ведий нямаше да го предаде, сигурен беше в това. Беше оставил с него още двама души, които бяха инструктирани тихомълком да го убият, ако го направи.

Усети сърбеж в тила и когато се обърна, с изненада видя Лавиния — държеше се за главната мачта. Беше заслонила очи с другата си ръка и се взираше в далечината. Секст си помисли, че прилича на призрак с неестествено бледото си лице и развяващо се на вятъра наметало. Напусна мястото си на носа и тръгна към нея, като леко залиташе на люлеещата се палуба.

— Не мога да се безпокоя едновременно и за теб, и за кораба. Какво й е на каютата ти?

— Просто трябваше да подишам. Долу няма никакъв въздух, а корабът се клати и подскача като полудял.

Въпреки загрижеността си Секст се усмихна на измъчения й тон. Пресегна се и махна кичур мокра коса от челото й.

— Няма да продължи още много, обещавам. Скоро ще заобиколим носа и морето ще стане по-спокойно.

Погледна отново към буреносните облаци. Лавиния видя тревогата му и безпокойството й се засили.

— По-лошо ли ще стане?

Той се ухили, за да й вдъхне увереност.

— Ние сме късметлии, забрави ли? Ще се справим.

Това беше тяхна стара и горчива шега. Семейството им беше посрещнало много повече несгоди, отколкото му се полагаше. Ако в името Помпей все още беше останал някакъв късмет, той определено се бе паднал на Секст и Лавиния. Тя завъртя очи при неуспешния му опит да я развесели. Брат й забеляза, че трепери в мокрото си наметало, и каза:

— Ще замръзнеш, ако останеш тук.

— Не повече от теб — отвърна тя. — Поне се махнах от вонята на пот и повърнато. Долу е… неприятно.

— Ще го преживееш — каза той без капка съчувствие. — Нали винаги го правим? Казах ти, че ще се грижа за теб, и ето че имам чудесен флот под мое командване.

В същия миг галерата рязко се издигна на върха на една вълна и се понесе надолу. Лавиния писна и Секст хвана здраво и нея, и мачтата.

— Май предпочитам времето, когато беше пират — каза тя. — Тогава поне ми носеше скъпоценности.

— Които ти продаваше и инвестираше! Давах ти ги да им се радваш, а не да бъдеш благоразумна.

— Поне единият от нас трябва да е благоразумен — отвърна тя. — Когато всичко това приключи, ще ми трябва зестра. А на теб ще ти трябват пари за къща, ако искаш някога да създадеш семейство.

Той я прегърна силно. Спомняше си хилядите разговори в по-тежките времена. Като деца двамата бяха изгубили всичко освен бащиното си име и неколцината верни слуги, които все още тачеха Гней Помпей. В най-черните моменти бяха разговаряли за живота, който щяха да имат един ден, с къща, слуги и мир просто спокойствие и мир, без повече заплахи и преследване.

— Радвам се, че все още се тревожиш за мен — рече той. — Но ще съм още по-доволен, ако слезеш долу и ми намериш някое добро наметало, както и едно сухо за теб.

Лавиния не можеше да възрази на подобна молба, пък и виждаше, че той трепери не по-малко от нея.

— Добре — каза тя. — Но ще се върна.

Той я отведе до люка и го задържа отворен, докато тя се спусне по стълбата. Още се усмихваше, докато вървеше обратно към носа и се вглеждаше в сивото море, за да види какво е пропуснал.

„Поне капитаните от Сирия знаят какво правят“, помисли си Секст, докато корабът му ги следваше. Десетте очукани галери се държаха на разстояние една от друга и се движеха сравнително умело. За да стигнат дотук от Сирия, бяха прекосили откритото море и умората личеше както по корабите, така и по хората. Секст си каза, че е взел правилно решение, когато нареди на капитаните на Касий да водят при заобикалянето на носа.

Сепна се, когато чу силен трясък някъде отляво. Присви очи и се вгледа, но не можа да види какво е станало. Южният бряг на Италия едва се виждаше и това го окуражи. Скоро щяха да заобиколят носа и да се озоват в по-спокойни води. Искаше му се да може да събере флота, но имаше опасност скалите да разпорят дъната на галерите.

Вятърът зафуча около мачтата и носът се заби в поредната огромна вълна. Секст се вкопчи с всички сили в парапета, за да не бъде отнесен. Закашля се, когато ледената вода влезе в дробовете му. Когато зеленият бронзов таран на носа се издигна отново, си пое дъх. Бурята продължаваше да приближава. Погледна назад и видя, че римският капитан още се превива. Приличаше на труп, но въпреки това се държеше и ругаеше немощно. Секст се ухили при вида му и се зарече да му го припомни, ако оцелеят.

Сирийските галери все така се движеха с мъка напред. Нямаше безопасно място, където да изчакат бурята да отмине. Оставаше им само да продължат безумното заобикаляне и да обърнат към Брундизиум. Секст за пореден път си каза, че Касий е прав. Разполагаше с достатъчно кораби, за да блокира цялата страна, ако ги раздели на две части, подобно на ковашки клещи. Никой друг не разполагаше и със сто галери, какво оставаше за двеста и двайсет. Имаше силата да умори Рим от глад.

Със засилването на бурята настроението му ставаше все по-мрачно и студът вътре в него отговаряше на студа, който бе сковал кожата му. Баща му можеше да управлява републиката. Секст и Лавиния можеха да израснат сред всички удобства. Всичко това му беше откраднато на едно египетско пристанище. Баща му беше убит от чуждоземни роби само за да угодят на Цезар.

Години наред Секст знаеше, че е не повече от досадна конска муха за римската мощ. Верни на баща му хора все още му изпращаха сведения от града и той бе видял шанса си и рискува да бъде екзекутиран, когато се върна там, за да отправи молбата си лично. Ведий беше възразявал и твърдеше, че не бива да се доверява на благородните старци в Сената. Вълкът от таверните не разбираше, че Секст познава добре тези хора. Баща му беше един от тях. Въпреки това той се уплаши, когато те отначало се захванаха с пиратското му минало и с младостта му, но нещата някак потръгнаха благодарение на заплахата от Октавиан и легионите му. Секст беше получил флот, който нямаше равен на себе си в тези води, и моментът, в който Сенатът гласува, успя да успокои донякъде болката, която изпитваше още от смъртта на баща си.

Сега Касий го беше призовал и той бе отговорил. Флотът му беше оръжие, способно да въвлече привържениците на Цезар в битка, която не можеха да спечелят. Секст отново избърса солената вода от очите си и оголи зъби срещу фучащия вятър. От малък беше научил, че такова нещо като справедливост не съществува. Не беше справедливо, че му отнеха бащата. Не беше справедливо човек като Цезар да управлява Рим като цар. Секст беше живял години наред в отчаяние и горчивина, оцелявайки благодарение на това че е по-безжалостен и по-готов да убива от онези около него. Това беше брутална школа и той знаеше, че никога няма да стане отново онова невинно дете, което беше навремето. Усмивката му се разтегна на вятъра, устните му се дръпнаха назад, оголвайки кучешките му зъби. Нищо от това не беше от значение. Касий и Брут бяха убили тиранина и той най-сетне имаше шанс да опустошава и изтощава силите на Октавиан. Един ден щеше да възстанови всичко, което му бе отнела фамилията на Цезар, и това беше единственото, което го интересуваше, което му бе нужно да знае. Сянката на баща му го наблюдаваше. Заради честта на стареца си заслужаваше да изтърпи някаква си буря.

Подбуден от някаква странна и неразбираема радост, Секст запя срещу вятъра моряшка песен. Пееше лошо, но енергично и достатъчно силно, за да накара измъчения капитан да вдигне глава и да го изгледа слисано. Други от екипажа се ухилиха, когато видяха как младият им водач реве и тропа с крака на носа.

Секст усети тежестта на наметалото върху мокрите си рамене. Лавиния се беше върнала и го гледаше, сякаш беше побъркан.

— Долу говорят, че някакво морско чудовище е започнало да реве пред кораба — рече тя. — Да сляза ли и да ги успокоя, че просто си се разпял?

Секст й се ухили и се уви с наметалото. Бурята разбиваше морето на пяна и пръски, които жилеха лицето му.

— Остани на носа с мен — извика й той. — Корабът се нуждае от нашия късмет.

Двамата застанаха един до друг, хванати за ръце, докато флотът не заобиколи носа и бурята не остана да ръмжи и святка зад гърбовете им.

Агрипа се почеса по челото — сърбеше го от засъхващата по кожата му кал. Не помнеше откога не бе успявал да дремне за повече от няколко часа. Чувстваше се изтощен, но беше приключил. Две хиляди души с лопати и колички бяха изкопали ров с дължина малко повече от миля. Оставаше да бъде пробита само крайната част. На канала работеха повече от трийсет земемери, които проверяваха дълбочината с дълги пръти, докато хората се трудеха. Каналът трябваше да е широк двайсет и четири крачки, за да побере тесните галери с прибрани на палубата гребла; ширината обаче не беше създала толкова проблеми, колкото дълбочината. Агрипа беше прекарал цял ден в проверка на сметките на земемерите. Галерите не биваше да засядат, тъй като в такъв случай цялото начинание щеше да се окаже безсмислено. Той погледна огромните врати, които задържаха водите на езерото. Сами по себе си те бяха огромно постижение. Опитни строители бяха забили в глината дървени греди с огромни тежести върху тях, които биваха вдигани и пускани стотици пъти от екипи потящи се работници. Изкопаха основите на известно разстояние от езерото, като пълнеха траншеята с вода. Дърводелците работеха ден и нощ и когато земната преграда беше махната и водата нахлу, масивните порти издържаха. Никой от работниците не обичаше да стои близко до тях, докато копаеха към морето. Дървото изстенваше от време на време и водата се процеждаше от малки пролуки, капеше на дъното на канала и превръщаше земята в кал. Беше трудно, но както му бяха обещали земемерите, две хиляди души можеха да построят почти всичко и най-сетне каналът беше готов.

Галерите все така се състезаваха и маневрираха в езерото, новите екипажи събираха силите, които щяха да са им нужни в бъдеще. Агрипа беше разположил по целия бряг мишени за стрелба, а един от корабите с тежките гарвани отгоре беше закотвен и сега приличаше на бодливо прасе от стрелите, които стърчаха от бордовете му. Агрипа се намръщи при гледката и се запита кой е забравил да нареди да приберат стрелите. Всяка беше безценна, макар че около Неапол се беше развила цяла индустрия, която да му осигурява всичко необходимо. Беше наредил всички каруци да пътуват демонстративно на сто мили на север, след което да завиват на запад и обратно на юг, но въпреки това подозираше, че цялата тази секретност е пълен фарс. Хората му трябваше почти всеки ден да гонят местни момчета, които все се промъкваха по брега, за да крадат инструменти или просто да зяпат галерите. Мъже колкото населението на цял град се бяха събрали около Авернското езеро и Агрипа беше принуден да обеси двама от дърводелците си, задето бяха убили един местен по време на някаква нескопосана кражба. На единствения път на изток имаше стража, но въпреки това представители на властите в Неапол непрекъснато идваха и искаха някакви неща от него, било то справедливост или компенсации за нещо, което бяха извършили хората му. Ако не бяха новите галери, които се строяха денонощно, сигурно щеше да се отчае, но среброто на Октавиан се изливаше и флотът растеше. Суровото дърво щеше да се изметне през зимата и щеше да има нужда от постоянни грижи и ремонти, но той разполагаше с хора и за това.

Земемерите го чакаха да даде сигнал, а Агрипа се взираше уморено и отмяташе хиляди неща наум, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо жизненоважно, което не може да се поправи след отварянето на канала. Погледна гладката варовикова замазка, която покриваше глината отдолу. Бяха го уверили, че е в състояние да задържа вода, но въпреки това той се тревожеше, че водата ще се просмуче в канала и ще го остави с езеро, станало изведнъж прекалено плитко за галерите му.

Пое дълбоко дъх и се замоли на Минерва. Богинята на майсторите несъмнено щеше да погледне благосклонно на проект като канал до морето. Тази мисъл доведе след себе си друга молитва — към Нептун, и накрая Агрипа направи рогатия знак, за да прогони злото. Не можеше да се сети кое друго божество заслужава молитвите му, така че вдигна ръка и рязко я спусна.

— Хайде — промърмори той. — Дано всичко да мине добре.

Портите бяха изработени от огромни греди, стърчащи от двете срещуположни страни и задържани от железни резета, забити в камъка. При издърпването на резетата от двете страни подпираха дузина мъже, но налягането отзад им помагаше. Агрипа загледа как един храбър строител слезе в траншеята и с чук изби основния клин. Екипите поеха натиска и удържаха водите, докато строителят се втурна да се спасява. Веднага щом той се качи горе, те задърпаха в обратна посока и водата нахлу в канала с неописуем рев.

Вратите се завъртяха на пантите си, удариха се в стените и екипите се дръпнаха задъхани. Агрипа затича покрай канала, но водата го изпревари и той видя как над последната преграда се надигна огромна, висока двайсет или повече стъпки вълна, която оплиска работниците и те избухнаха в смях.

Стигна до края на канала, когато водата вече се беше успокоила, кална и с изтръгнати растения в нея. Морето се намираше от лявата му страна и на Агрипа му се прииска да беше прокопал канала направо до него. Оставаха само петдесетина крачки песъчлива земя, но земемерите бяха настояли за друга порта преди последното отприщване, ако случайно стане нещо с нивото или — което беше по-лошото — ако ги видят от морето и ги атакуват, преди да са готови. Корабите на Секст Помпей дебнеха някъде в тъмните води и той можеше да стовари десет хиляди мъже на сушата, ако забележеше нещо интересно.

Работниците зареваха ликуващо, когато каналът се напълни и издържа, а нивото му се изравни с това на езерото. Агрипа най-сетне се ухили. Искаше му се Меценат и Октавиан да бяха тук, за да видят това. Гордост изпълни гърдите му и той се разсмя, наслаждаваше се на силната миризма на сол и водорасли, изпълваща въздуха. Когато приключеха и последната част, щяха да повторят същото отново, но новите му галери вече щяха да чакат на опашка в канала. Щяха да излязат в морето с потока кафява вода и Октавиан щеше да разполага със своя флот, готов да се впусне в преследване на галерите на Секст Помпей.

Марк Антоний вървеше по ръба на скалите с Лепид и гледаше надолу към пристанищния град. При предишното му посещение в Брундизиум шест легиона го чакаха тук, за да поеме командването им и да раздава наказания. Сега онова огромно стълпотворение на войници му изглеждаше незначително. Дванайсет легиона бяха заели всяка педя свободна земя на цели мили около градчето; множеството беше достатъчно да съсипе икономиката на района за години напред, тъй като прибираше всичко полезно, от коне и храна до желязо, бронз и кожа.

— Довечера съм на вечеря с Букцион и Либурний — с крива усмивка каза Марк Антоний. — Мисля, че легатите ще искат да се извинят за дребното провинение, че се разбунтуваха, докато бяха под мое командване.

Изкиска се, развеселен от приумиците на съдбата, която ги бе разделила и сега отново ги събираше. Събитията в републиката бяха превърнали всичките му планове в посмешище. Преди година не можеше да си представи, че ще стои на тези скали със Сената в ръцете му и съюзен с младеж, когото почти не помнеше. Настроението му помръкна, когато си даде сметка, че преди година Юлий беше все още жив. Никой не би могъл да предскаже събитията след покушението. Марк Антоний се смяташе за късметлия, че е оцелял и се е издигнал, без значение кой друг се е издигнал с него.

— Цезар като че ли се вслушва в тях — каза Лепид. — Няма да е зле да ги разпиташ за пътуването до Гърция. Колко време можем да стоим тук без кораби?

— Колкото е необходимо, за да предпазим Рим от нашествие — отвърна Марк Антоний. Не му харесваше да чува името Цезар, когато ставаше дума за Октавиан, но това се превръщаше в сурова реалност и той предполагаше, че след време няма да го дразни толкова. — Но съм съгласен, че не е достатъчно да седим и да чакаме. Мога да си мечтая за нов флот, но със същия успех мога да мечтая и на хората ми да поникнат криле. Не знам всичките му планове, Лепиде. Сега ние сме преградата, която не позволява на Брут или Касий да дебаркират на този бряг. Докато сме тук, те не могат да прекосят морето. Кой би си помислил, че галерите ще се окажат толкова важни? Бъдещето на Рим е във флота, докато легионите стоят в бездействие.

— В такъв случай трябва да построим нови кораби — раздразнено рече Лепид. — Но всеки път, когато попитам, онзи негов приятел Меценат ми казва да не се безпокоя за това. Поставял ли си въпроса пред Цезар? Щях да съм по-радостен, ако знаех, че поне сме се захванали със задачата. Не искам да прекарам години наред на този бряг в очакване да бъда атакуван.

Марк Антоний се ухили и се извърна, за да скрие развеселената си физиономия. Беше пристигнал от Рим вчера, а Лепид киснеше в Брундизиум вече близо три месеца. Марк Антоний беше доволен от начина, по който действаше триумвиратът, макар да си даваше сметка, че Лепид едва ли е на същото мнение. Нямаше да е от полза да му напомня, че е включен само за да осигури на Марк Антоний допълнителен глас при всяко евентуално разногласие. Като се изключи това, изобщо не го интересуваше какво си мисли Лепид.

Вятърът духаше на пориви и, и двамата чувстваха как енергията му приповдига духовете им. Марк Антоний не можеше да види Гърция в далечината, но си представяше Брут и Касий там. Прищевките на съдбата го бяха поставили на този бряг и когато всичко приключеше, Рим щеше да помни единствено победителите.

Докато се взираше в необятната шир на океана и белите гребени на вълните, нещо привлече вниманието му надясно. Марк Антоний обърна глава и замръзна. Доброто му настроение се пресече като старо мляко в стомаха му.

— Богове, виждаш ли това? — промълви Лепид момент по-късно.

Марк Антоний кимна. Иззад носа се беше появил рояк галери — източени, бързи и опасни. Много бяха с изпочупени гребла и опитното му око прецени, че самите кораби също са очукани. Въпреки това продължаваха да напредват и сърцето на Марк Антоний се сви.

— Шейсет… не, осемдесет… — мърмореше Лепид.

Бяха най-малко сто, половината от флота на Секст Помпей. Марк Антоний установи, че неволно е направил рогатия знак срещу зли сили. Корабите бяха повече от достатъчно да блокират източния бряг на Италия и да спрат малките съдове, които разнасяха съобщения и държаха търговията жива.

— Май Секст Помпей е чул, че легионите ни се събират тук — каза той. — Могъщи Юпитер, какво ли не бих дал за флот! Ще пратя вестоносец в Рим, но не можем да пресечем сега, та дори Октавиан да ми намери десет кораба за утре.