Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

30

Брут тъкмо беше задрямал, когато отряд екстраординарии пристигна с новината, че Касий е сложил край на живота си. Първата му реакция бе гняв заради това, че старецът е изгубил вяра в каузата и в самия него. Още не беше свършено. Те не бяха загубили.

Пи вода в прохладния сумрак и задъвка парче сушено месо, докато кавалерийският офицер го гледаше на слабата светлина на лампата. Накрая Брут взе решение.

— Прати хора до всеки легион под командването на Касий. Нареждам им да се строят на равнината долу.

Мъжът се затича към коня си и изчезна в нощта.

Брут стоеше в подножието на хълма. Знаеше, че без Касий не е в състояние да командва двете огромни армии. Заповедите пътуваха твърде дълго на различни фронтове, пристигаха след като обстановката се е променила и само създаваха хаос. Единственият му избор бе да събере легионите заедно… или да бъдат избити поотделно.

Войските маршируваха под звездното небе. Движеха се мълчаливо, без да знаят дали минават покрай приятели или врагове и без да имат особено желание да научават. Вярно беше, че Брут беше оставил Марк Антоний да овладее Филипи, но смяташе, че укрепеният град няма да му даде преимущество. Марк Антоний и Октавиан бяха дошли в Гърция да атакуват, а не да стоят зад укрепления. Касий вече бе мъртъв и Брут знаеше, че те ще искат да завършат с победа и да отмъстят за загубите си от предишния ден. Усмихна се мрачно. Нека дойдат. Беше ги чакал цял живот.

По изгрев-слънце легионите му се събраха в равнината в подножието на Филипи. Брут разговаря с всички легати, един по един или на групи. Беше готов да се бие отново, легион срещу легион, да изпита таланта си на пълководец срещу Марк Антоний и Цезар.

Когато стана достатъчно светло, препусна пред редиците, за да прецени какви сили са му останали. Беше изгубил хиляди, но пък хората му бяха овладели лагера на Марк Антоний и Цезар и бяха изтласкали легионите им, като им нанесоха сериозни поражения.

Във Филипи Марк Антоний видя огромното сборище в равнината и поведе легионите си надолу. Брут ги виждаше как приближават и прие предизвикателството. Спомни си, че Марк Антоний открай време си беше арогантен, но пък и се съмняваше, че има друг избор. Легатите му щяха да го притиснат дори да се опиташе да задържи войските си.

Брут беше видял огромния изоставен лагер в равнината. Всичко ценно вече беше ограбено, макар че, за съжаление, никой не му беше докладвал за смъртта на Цезар. Щеше да е някак подобаващо Октавиан и Касий да паднат в един и същи ден и да оставят двата стари римски лъва да се бият един с друг. На Брут още му беше трудно да повярва, че е единствен главнокомандващ, но мисълта не беше неприятна. Той бе начело на римска армия. Нямаше Гней Помпей или Юлий Цезар, които да отменят заповедите му. Битката щеше да е само негова. Така бе правилно и тази мисъл го изпълваше с ликуване. Именно затова беше убил Цезар в театъра на Помпей. Най-сетне бе излязъл от сянката на другите.

Вдигна поглед, когато откъм легионите на Октавиан, намиращи се на по-малко от миля, се разнесоха ликуващи викове. Различи в далечината фигура, яздеща пред редиците, и стисна дръжката на меча си, когато разбра, че това явно е Октавиан, че е оцелял и ще се бие отново. Каза си, че това няма значение.

Денят само щеше да стане още по-сладък, когато видеше как претендентът пада. Странно беше, че са му останали само още двама врагове на този свят и че ще се срещне и с двамата в тази равнина. „Марк Антоний ще е самоуверен“, помисли си той. Хората му се бяха справили добре, макар че Касий ги бе лишил от удоволствието да го заловят. Брут безмълвно благодари на стареца за храбростта му. Поне денят нямаше да започне със спектакъла на публична екзекуция.

Октавиан тепърва трябваше да се доказва. Предишния ден легионите му бяха побягнали и сега несъмнено кипяха от ярост заради унижението и бяха твърдо решени да възвърнат честта си. При тази мисъл Брут се усмихна хладно. Неговите хора се биеха за свободата. Това щеше да свърши по-добра работа.

 

 

Цялото тяло на Октавиан бе плувнало в пот, макар че бе яздил само една миля пред редиците. Знаеше, че трябва да се покаже на колкото се може повече войници, да им напомни, че се сражават за Цезар, но се чувстваше така, сякаш единствено бронята го държи изправен. Тялото му бе слабо като на малко дете.

Видя вестоносец да препуска в галоп пред редиците, сякаш се наслаждаваше на скоростта си. Когато стигна до него, викна:

— Дисцент Арторий се явява на рапорт, консуле!

— Само не ми казвай, че Марк Антоний е намерил някакъв повод да се забави — отвърна Октавиан.

Екстраординарият примигна и поклати глава.

— Не, консуле. Изпрати ме да ти кажа, че сенатор Касий е мъртъв. Открили са тялото му през нощта в една къща в града.

Октавиан погледна към изправените срещу него легиони. В стълпотворението около позицията на командващия нямаше знамена на Касий. Той избърса потта от очите си и каза:

— Благодаря. Вестта е… добре дошла.

Стоящите наблизо войници чуха конника и новината се разпространи бързо. Последваха радостни възгласи, макар че повечето мъже си останаха безразлични. Познаваха Касий единствено по име. Брут обаче бе все още жив и именно неговите легиони ги бяха изтласкали предишния ден. И сега те искаха да си го върнат. Октавиан погледна редиците и видя изписаната на всяко лице решимост. Хората му определено знаеха, че предстои тежко сражение, но въпреки това го очакваха с нетърпение.

Двете римски армии стояха една срещу друга на около миля разстояние, докато останалите легиони се спускаха от Филипи. Тъй като Марк Антоний идваше от изток, Октавиан трябваше да му отстъпи дясното крило. Знаеше, че колегата му ще очаква това, пък и не можеше да мине през редиците, за да заеме позиция отляво. Октавиан отпи глътка вода от манерката и усети как лекият ветрец изсушава потта по лицето му. Марк Антоний явно не бързаше, сякаш знаеше, че армиите могат да стоят цял ден, докато не пристигне.

Докато чакаше, Октавиан почти очакваше изненадваща атака от легионите на Брут. Хората му бяха напрегнати и готови за подобен ход, но Брут явно предпочиташе да не оголва в разгара на битката фланга си за свежите легиони, които се спускаха по склона.

Утрото отминаваше и слънцето бавно пълзеше към зенита. Октавиан метна празната манерка на Агрипа и взе друга. Дясното крило вече се строяваше част по част и двете римски армии се изправяха една срещу друга на чужда земя. Осъзна, че битката ще е жестока. Какъвто и да бе резултатът, Рим щеше да изгуби сили, за чието възстановяване щяха да са нужни дълги години. Цяло поколение щеше да бъде посечено в равнината на Филипи.

Екстраординариите на двете армии се събраха в края на крилата. Ролята им като вестоносци и съгледвачи целеше само да ги държат заети, докато не се сражаваха. Октавиан гледаше как облечените в наметала кавалеристи изтеглят дългите си мечове и вдигат щитовете си, приготвяйки се за онова, което беше основната им задача. Конете им танцуваха и пръхтяха, усетили растящата възбуда на ездачите си. Погледна надясно, където Марк Антоний най-сетне беше заел позиция в третия ред. Градчето и хребетът бяха опразнени. Всички бяха готови.

Слънцето пълзеше към зенита и двете страни се приготвяха, като изпразваха мехурите си в строя и отпиваха от мехове и манерки, като си запазваха малко вода и за после, когато жегата се засилеше. Срещу толкова многоброен противник битката нямаше да приключи скоро и всички бяха готови да се сражават цял ден. Накрая всичко щеше да се сведе до издръжливост и воля.

Октавиан провери за последен път връзката с легатите си. Седмина от тях бяха все още живи; тялото на Силва от вчера беше станало храна за мършоядите. Октавиан не познаваше мъжа, който го беше заместил, но останалите му бяха известни. Знаеше техните силни и слаби страни, кой действа прибързано и кой е предпазлив. Брут не познаваше така отблизо легионите си, особено онези, които доскоро бяха под командването на Касий. Това беше преимущество и Октавиан възнамеряваше да се възползва от него.

Отговорите от легатите не закъсняха и Октавиан се опита да състави план преди първия сблъсък.

Мъжете го гледаха в очакване на заповеди. Агрипа и Меценат бяха до него, сериозни и спокойни. Те бяха спасили живота му, когато не беше на себе си и в треска. Сега сякаш живееше нов живот и грижите и терзанията на изминалите месеци изчезваха, докато седеше в седлото и се взираше напред. Тялото му беше слабо, но то бе само инструмент. Онова, което имаше значение, беше силно. Духът.

Легионите на Брут се раздвижиха и Октавиан пое дълбоко дъх. Вдигна и отпусна ръка и собствените му редици също поеха напред към врага; ясно се усещаше как напрежението напуска хората. Отдясно Марк Антоний даде същата заповед. По крилата на двете армии екстраординариите подкараха конете си, като формираха леко издадени рога пред легионите. Тръбачите затръбиха сигнал за настъпление.

Двете армии вървяха по суха земя и вдигаха огромни облаци прах. Разстоянието между тях се стопяваше, а после внезапно почерня от хилядите запратени във въздуха копия. Стрелите на партските конници поваляха екстраординариите. Темпото трепна, докато войниците от двете страни прескачаха и заобикаляха мъртвите и ранените и се втурваха напред.

Войските се сблъскаха с гръмовен грохот.

 

 

Мъртвешко спокойствие обхвана Брут и той усети хлад в гърдите си, когато армиите се срещнаха. Не беше младеж, увлечен от възбудата и страха, и даваше заповеди хладнокръвно. Намръщи се, като видя колко време е нужно командите му да бъдат изпълнени, тъй като не беше дал пълна свобода на действие на легатите си. Това беше неговата битка, макар че започваше да научава колко е трудно да ръководи близо деветдесет хиляди души на бойното поле. Армията беше много по-голяма от онези под командването на Помпей, Сула, Марий или Цезар.

Видя, че партските му стрелци се справят добре на дясното крило и препускат напред почти на миля от позицията му в центъра. Прати команда по маршируващите редици да се разгърнат и да изпразнят колчаните си по вражеските екстраординарии от безопасно разстояние, след което да продължат с мечове. Заповедта беше правилна, но когато стигна до тях, те вече се бяха оттеглили и моментът беше изгубен.

Отначало легионите му притиснаха и двете крила на врага и Брут изпита удоволствие, докато хората му посичаха хиляди от войниците на Марк Антоний. Сянката на Касий гледаше и той искаше старецът да го види на бойното поле.

Това не продължи дълго. Там, където редиците му отслабваха, вражеските легиони настъпваха преди да успее да прати подкрепления. Когато хората му спечелиха временно надмощие и се врязаха в силите на Октавиан, бързо движещите се легиони стегнаха редиците си срещу тях и кратките шансове се стопяваха като скреж под лъчите на слънцето. Двамата командващи управляваха войската си два пъти по-бързо и макар че отначало бе едва доловима, разликата започна да става все по-съществена, докато денят напредваше сред кръв и болка.

Брут беше наясно какво става. Виждаше бойното поле в ума си, сякаш летеше над него; беше научил този трик преди години от наставниците си. Когато видя, че мудното предаване на командите спъва легионите му, започна да го обзема страх. Даде нова заповед легатите да действат на своя глава с надеждата, че те ще реагират по-бързо, ако са самостоятелни. Нямаше разлика. Един от сирийските легати на Касий предприе необмислена атака, като строи хората си в огромен клин, който да разсече първия ред на Октавиан. Десет хиляди мъже се дръпнаха пред тях, подсилиха редиците и започнаха да избиват сирийските легионери от двете страни. Никой от останалите легати не се притече достатъчно бързо на помощ и броят на убитите беше ужасяващ. Клинът изчезна, погълнат от легионите на Октавиан.

Брут даде заповед за смяна на собствената му предна линия. По цялата дължина на легиона две задъхани редици отстъпиха назад с вдигнати щитове, за да бъдат сменени от свежи войници. По-нататък двете предни редици продължаваха да се бият — заповедта му се беше изгубила някъде по пътя. Беше вбесяващо, но Брут изпрати за втори път вестоносци до легатите си.

Отново пое цялото командване в свои ръце и цялата предна линия отстъпи, за да даде път на свежи войници. Те натиснаха за момент, изправени срещу противник, който вече беше уморен и задъхан. После отсреща повториха командата му и неговите хора се озоваха срещу свежи войници по целия фронт.

Брут трябваше да отстъпи малко, когато легионерите отпред бяха изтласкани върху задните редици. Той изруга, като видя как партските му стрелци измират, съсичани от мечове, докато самите те още държаха лъковете си. Цялото дясно крило беше заплашено да бъде разбито, когато легионите на Октавиан започнаха да го обкръжават.

Брут нареди два от легионите му да се врежат в противника и зачака с разтуптяно сърце заповедта му да бъде изпълнена в продължение на цяла миля. В същото време Марк Антоний натискаше другия фланг. Брут даде нови заповеди на вестоносците. Когато се обърна, дясното му крило беше смачкано и легионите му отстъпваха с вдигнати щитове, блъскайки се в собствените си събратя по оръжие.

— Къде си? — извика Брут. — Излез! Къде си?

И тогава видя, че легионите, които бе пратил в подкрепление на крилото, започват да се движат странично през собствените си редици. Това бе трудна маневра и го заля вълна на ужас и отвращение, когато видя, че вече е твърде късно. Флангът се рушеше и отстъпващите войници само пречеха на притеклите им се на помощ. Настана пълна суматоха, а врагът ги удари точно тогава, като използва много добре екстраординариите, които атакуваха в галоп и се оттегляха. Настана истинска касапница и черно отчаяние започна да обхваща Брут. Нуждаеше се от Касий, но старецът бе мъртъв. С горчивина си призна, че не може да командва толкова много хора.

С качило се в гърлото сърце даде заповед всички да отстъпят сто крачки назад и да оправят строя. Това беше единственият начин да спаси дясното си крило, преди врагът да е унищожил шестте сирийски легиона. Когато сигналът зазвуча над равнината, благодари на боговете, че тази команда може да се дава с тръба.

Легионите на Октавиан също знаеха какво означава този сигнал и продължиха напред, за да се възползват от момента, макар че центурионите се опитаха да ги накарат да отстъпят в строй. Брут видя как предните му редици се огъват, докато тръбите ревяха. Сигналът беше опасно разсейване за уморените мъже. Стотици умряха, докато Брут подкара коня си заднешком — не искаше да обръща гръб на врага. За миг видя празнина между армиите, но тя моментално се запълни, когато легионите на Октавиан се втурнаха напред, като ревяха и удряха мечове в щитовете си.

Стъпка по стъпка армията отстъпваше заедно с него. Хората му бяха вбесени, че трябва да се изтеглят. Брут видя как дясното крило се подрежда в движение, така че пряката опасност за пробив от тази страна започна да намалява. В блъсканицата за момент се озова в първата редица. Замахна към нечий шлем и изсумтя от силата на удара и от задоволство, когато войникът падна. Редиците му се построиха пред него и той извика на тръбачите да свирят край на бавното отстъпление.

Тръбите отново зареваха, но дясното крило продължи да отстъпва. Брут изруга, когато видя положението. Трябваше да прати свежи легиони, за да задържи позицията си, но Марк Антоний избра точно този момент, за да се нахвърли отново върху лявото крило.

 

 

Вражеските легиони отстъпиха преди Октавиан да успее да им излезе отстрани и той изруга. От екстраординариите му бяха останали само няколко хиляди и копията и оловните им топки бяха свършили. Оставаше им само да следват отстъплението на крилото и да предприемат рехави атаки.

Устата му беше суха, езикът и устните му бяха залепнали. Извика на Агрипа за вода и приятелят му му подаде нова манерка. Той отпи и се изхрачи. Беше плувнал в пот.

Беше видял, че легионите на Брут реагират бавно на всяка нова ситуация, и действаше като обезумял, за да се възползва от тази слабост. Неговите легиони бяха като оси, движеха се наляво и надясно, атакуваха едно място, за да проверят реакцията на врага, след което се втурваха към друго, където редиците оредяваха. Октавиан почувства първия признак за победа, когато оставеното без поддръжка крило се огъна, но после Брут се изтегли в строй и битката продължи с ново ожесточение.

Настъпваше през купища мъртви и ранени, някои от които крещяха така ужасно, че собствените им приятели ги довършваха с бързи удари в гърлото. Мина покрай един войник с разпран корем и разкъсана броня. Човекът седеше прегърбен, придържаше червата си с окървавени ръце и плачеше, докато някой не го уби с милостив удар.

Битката продължаваше вече часове, а се бяха преместили само на двеста крачки от мястото, от което бяха започнали, дори с оттеглянето, предприето от Брут. Октавиан дишаше тежко; беше му дошло до гуша от враг, който не трепва. Не беше в настроение да оценява по достойнство римската храброст и изпрати два почти свежи легиона в центъра, за да огънат противниковите редици с натиска на щитовете си.

Брут прехвърли сили да блокират настъплението и Октавиан незабавно даде заповед Седми Победоносен и Осми Близнашки да атакуват във фланг, като в същото време изтегли екстраординариите в строй. Двата легиона поеха напред, като скандираха „Цезар!“ — име, което бе всявало паника у врага в течение на цяло поколение.

Брут беше съсредоточил прекалено много сили в центъра и бе хванат неподготвен от внезапния ход. На Октавиан му се стори, че го чува да вика заповеди, макар че врявата от битката достигаше до него от всички страни и не можеше да е сигурен. Крилото отново бе смачкано и касапницата продължи сякаш цяла вечност, преди към позицията да се втурнат свежи подкрепления.

Преди малко легионът на дясното крило на Брут беше почти разбит и се бе спасил единствено чрез бавното оттегляне. Сега, когато Победоносен и Близнашки настъпиха, като крещяха името на Цезар, бойците на Брут се опитаха да отстъпят отново. Нали маневрата беше проработила предишния път.

Но отстъплението се превърна във внезапно бягство — хиляди войници обръщаха гръб на битката и си плюеха на петите. Октавиан даде заповед на екстраординариите, те се нахвърлиха отново върху крилото и още повече войници бяха обърнати в бягство.

Повече от петдесет хиляди задъхани и окървавени мъже все още държаха позицията на Брут. Когато обаче дясното крило бе избито пред очите им, волята за борба ги напусна. Брут по никакъв начин не можеше да спре отстъплението им, макар че ревеше, докато не прегракна, а вестоносците му се втурваха отново и отново във всички посоки, изтощени не по-малко от сражаващите се войници. Бяха изминали по петдесет или повече мили и конете им бяха плувнали в пот, така че всеки следващ път командите на военачалника достигаха до целта си още по-бавно.

Октавиан долови паниката в противниковите легиони. Войниците знаеха, че следващият му ход ще е да им мине в тил и да пререже пътя им за отстъпление. Това бе най-големият ужас за един пехотинец — да бъде атакуван отпред и отзад и да няма накъде да бяга. Те заотстъпваха все повече и все по-бързо. Легионите на Октавиан и Марк Антоний нададоха оглушителен рев и продължиха напред, усетили, че в крайна сметка ще оцелеят, че всяка крачка напред ги води към триумфа.

 

 

Брут се огледа отчаяно, мъчеше се да измисли някакъв ход, да открие някакъв незабелязан досега фактор, способен да промени изхода на сражението. Нямаше. Легионите му на дясното крило бяха обърнати в бягство, а на лявото отстъпваха. Не можеше да направи нищо, освен да изтегли и очукания център. Предните му редици все още отблъскваха ударите на врага, който вече виждаше победата и напираше с нови сили.

Легатите непрекъснато изпращаха вестоносци с молба за нови заповеди. Нямаше какво да им нареди и отчаянието загриза волята му. Не можеше да понесе мисълта за самодоволната физиономия на Марк Антоний или за унижението да бъде пленен от Октавиан.

Пое дълбоко дъх. Крайниците му изведнъж бяха станали като от олово. Най-близките легиони все още гледаха към него — хиляди мъже, знаещи, че той държи живота им в ръцете си. Нареди им да отстъпят, да се изтеглят все по-назад и по-назад от кървавата маса мъртви войници, бележещи мястото, където се бяха срещнали двете армии. Когато обърна коня си, за да напусне бойното поле, всичко бе свършило. Видя объркването и страха на хората си, които отстъпваха с него.

Погледна назад. Хълмовете зад Филипи не бяха много далеч. Слънцето залязваше и мнозина от хората му щяха да се спасят от клането, ако успееха да стигнат до склоновете. Каза си, че може да пръсне легионите в планините и може би дори да види отново жена си в Атина.

Армията на Октавиан и Марк Антоний ги притискаше здраво, докато се оттегляха, но светлината намаляваше и когато стигнаха подножието на възвишенията, вече се бе спуснал прохладен сив здрач. Брут поведе легионите си нагоре по неравната земя, оставяйки след себе си диря от мъртъвци.

Изпита глух гняв, когато видя, че го следват само четири легиона. Много повече се бяха предали в равнината или бяха изклани. Дори онези с него бяха сериозно окастрени; Брут се съмняваше, че до склоновете са стигнали повече от дванайсет хиляди души.

Зад тях легионите на Октавиан и Марк Антоний ревяха победоносно, удряха щитовете си с мечове и благодаряха на боговете, че са оцелели в битката.

От билото на хълма Брут погледна назад. Всички ярки мечти, които бе имал, сега лежаха съсечени на спечената земя край Филипи.

 

 

Октавиан и Марк Антоний се срещнаха в тъмното. И двамата бяха уморени и покрити с кръв и прах, но се поздравиха по легионерски — стиснаха китките си. Много добре си даваха сметка, че са спечелили на косъм. Тази вечер триумвирите бяха победители и всеки риск, който бяха предприели, си заслужаваше.

— Няма къде да избяга — каза Марк Антоний. Неговите легиони бяха по-близо до възвишенията и той ги бе пратил нагоре, за да са до разбития враг, който се изтегляше от бойното поле. — Когато спре, ще го обкръжа.

— Добре. Не стигнах чак дотук, за да му позволя да се измъкне — отвърна Октавиан. Очите му бяха студени и усмивката на Марк Антоний стана напрегната.

— Снощи открих някои от Освободителите да се крият в града — каза Марк Антоний. Това беше предложение за мир между съюзници и той остана доволен, когато видя как изражението на Октавиан отново се оживи.

— Да ми ги доведат.

Марк Антоний се поколеба. Не му хареса тонът, приличаше му прекалено много на заповед. Октавиан обаче беше не само триумвир, но и консул. И нещо повече — бе роднина и наследник на Цезар. Марк Антоний кимна отсечено — признаваше правото му.