Кон Игълдън
Кръвта на боговете (13)

11

Портите на Рим бяха отворени. Новината се разпространяваше из града със скоростта на вятъра. Името Цезар се носеше от уста на уста и хората излизаха на тълпи да видят наследника на Рим и света.

Отначало Октавиан и легатите яздеха сковано, но бяха посрещнати с приветствени викове и тълпите растяха с всяка следваща улица.

Градът беше виждал много процесии в миналото. Навремето Марий беше настоял пред Сената да му бъде гласуван триумф, а Юлий Цезар беше чествал победите си с цели четири, по време на които бе хвърлял пари на тълпите.

По-наблюдателните можеха да видят, че гражданите са по-мършави, отколкото преди бунтовете. Голяма част от града все още бе в развалини, но въпреки това хората изпитваха гордост и крещяха одобрително. Вълнението им действаше на Октавиан като вино и го възбуждаше. Единственото, което липсваше, бе робът до него, който да му шепне: „Не забравяй, че си смъртен“.

Всички предишни триумфи бяха завършвали на форума и тълпата като че ли разбираше това и тичаше пред легионите, така че улиците се задръстваха все повече и повече. Граждани и роби започнаха да скандират: „Цезар“ и Октавиан се изчерви, завладян от емоции.

На три кръстовища имаше групи, които крещяха оскърбления, но виковете им бързо бяха заглушени от гласовете на онези около тях.

Легионите вървяха към сърцето на града и Октавиан знаеше, че никога няма да забрави това изживяване. Сенатът може и да се беше обърнал срещу фамилията му, но народът показваше любовта си към нея без никакво колебание.

Прехвърлиха Капитолий по същия път, по който бяха минали убийците. Октавиан стисна зъби при мисълта за онези, които се бяха нарекли Освободители и бяха вървели, гордо вдигнали окървавените си ръце. Именно тази картина го разяряваше най-бързо. Убийствата бяха до болка познати в републиката, но не и представянето им за доблестни и почтени дела. Октавиан мразеше Освободителите заради това толкова, колкото и заради завистта и алчността им.

Не се съмняваше, че в момента сенаторите пращат между домовете си трескави съобщения и са затаили дъх от страх. Усмихна се горчиво при тази мисъл. Без силата на легионите те бяха просто няколкостотин застаряващи мъже. И той беше разкрил това, бе вдигнал завесата, която скриваше колко слаби са всъщност. Надяваше се всички онези, които бяха гласували амнистията, да чуват рева на тълпата, приветстваща Цезар. И се надяваше този рев да смразява кръвта им.

Дори огромният форум не можеше да побере два легиона в пълен състав. Първите няколко хиляди минаха по цялата му дължина, за да могат останалите да влязат в сърцето на Рим. Легатите Силва и Павлиний пратиха назад по колоната вестоносци със заповед войниците да се пръснат във всички посоки, за да не настане блъсканица. Всеки храм можеше да побере няколкостотин души. По още толкова се събраха във всяко патрицианско имение. Когато тези сгради се напълнеха, легионите щяха да се установят на самите улици и да блокират всички подстъпи към форума. Лагерни огньове щяха да бъдат запалени за първи път в каменните канавки и центърът на Рим щеше да е техен.

Спирането и организирането на колоната отне известно време и много усилия от страна на легатите и офицерите им. Множеството в центъра се пръсна във всички посоки, легионерите се настаняваха навсякъде, където имаше свободно място. Единствено Домът на девиците остана недокоснат по нареждане на Октавиан. Освен че бе задължен на Квинтина Фабия, присъствието на легионери сред младите жени можеше да доведе само до безчестия или трагедия. Октавиан вече започваше да си дава сметка за трудностите, пред които се е изправял Цезар при всяко мащабно придвижване на войници, но структурата на легиона бе замислена така, че да отговаря на командите на един човек, и не му се налагаше да мисли за всичко, а само да се довери на офицерите си, че ще действат от негово име.

На свечеряване над форума и над хилядите мъже проехтяха тръби. Легионерите не можеха да издигнат палатки върху камъка, дори да имаше свободно място. Но пък те спяха на открито в дъжд и пек, в мраз и жега. Същите тези войници го бяха приветствали на Марсово поле и нямаха никакви оплаквания, че Цезар ги е довел в Рим.

Развалините на старата сграда на Сената бяха разчистени и мястото бе готово за нов строеж. Виждаха се основите — груби тухли и камъни, почернели и тъмножълти на фона на плочника. Изглеждаше уместно, че легатите наредиха там да бъде издигната груба постройка. Легионерите забиха клинове, с които да свържат гредите, после опънаха големи съшити кожи за покрив. Преди да се стъмни, навесът вече беше готов, уютен и сух, с кушетки, маси и ниски легла, подобно на всеки команден пост по време на кампания. Сякаш за да докажат уменията на войниците, тъмни облаци закриха залязващото слънце. Лекият дъжд донякъде охлади празничното настроение на легионерите, които готвеха вечерята си и търсеха сухи местенца.

Октавиан гледаше потъващия в мрак форум. Беше опрял рамо на дебела греда, цялата в резки и дупки от многократна употреба. Около него легионери разнасяха масло, допълваха лампите и подрязваха фитилите, та легатите да имат светлина.

Беше заложил всичко с този си ход, но поне засега той държеше властта в Рим. Оставаше му единствено да я запази.

Прозя се и закри уста с длан.

— Трябва да хапнеш — обади се Гракх. Държеше дървен поднос с тънко нарязано месо.

Октавиан се усмихна уморено.

— След малко. — Импулсивно реши да заговори за проблема, който бе подминавал вече от дни. — Изненадан съм, че още си тук, Гракх. Не е ли време да се връщаш при трибун Либурний?

Легионерът го изгледа тъпо.

— На моя страна ли си изобщо? — продължи Октавиан. — Откъде мога да знам? Съвсем наскоро смяташе да ме бичуваш на улицата, задето досаждам на твоя трибун.

Гракх извърна поглед. Лицето му тънеше в сянка.

— Тогава ти не беше Цезар — рече той смутено.

— Прати го обратно в Брундизиум — обади се Меценат зад тях. Приятелят му вече се беше настанил с Агрипа и двамата легати и се наслаждаваше на студената храна и топлото вино.

— Нито ти, нито фамилията ти сте мои клиенти, Гракх. Вече видях списъците. Не ми дължиш нищо, така че защо си тук? — Октавиан въздъхна. — Заради злато ли?

Легионерът се замисли за момент, после каза:

— Да, най-вече заради него.

Честността му така изненада Октавиан, че го накара да се разсмее.

— Никога не си бил беден, в противен случай нямаше да се смееш — каза Гракх и стисна устни.

— Тук грешиш, Гракх, и не се смея на теб. Бил съм беден и съм гладувал. Баща ми умря, когато бях съвсем малък, и ако не беше Цезар, в момента сигурно щях да съм там, където си ти в момента. — Октавиан стана сериозен и изгледа внимателно мъжа, който едва не го беше удушил в таверната. — Гракх, трябват ми хора, които са верни, готови са да рискуват с мен и да не мислят за награди. Не играя някаква игра. Ще унищожа Освободителите, та ако ще да ми се наложи да похарча за това цялото състояние на Цезар. Ще жертвам годините на младостта си, за да ги смажа. А ако златото е единствената ти цел, ти можеш да бъдеш купен от моите врагове.

Обезсърчен, Гракх мрачно заби поглед в земята. В действителност не беше останал единствено заради златото. Заедно с тези младежи беше преживял едни от най-необикновените дни в живота си.

— Не ме бива по речите — бавно каза той. — Зная, че не можеш да ми се довериш. Но живях в страх от сенаторите, не… не е точно така. Ти се опълчваш срещу тях. Не е само заради парите… — Гракх махна с ръка и едва не изпусна подноса. — Искам да остана. С времето ще спечеля доверието ти, обещавам.

Останалите се бяха смълчали и изобщо не се преструваха, че не слушат. Октавиан се дръпна от гредата с намерението да покани Гракх да седне на масата с тях, но импулсивно отвърза кесията от колана си и каза:

— Остави подноса и протегни ръце, Гракх.

Легионерът остави подноса на масата и застана пред него.

— Хайде, протегни ръце — подкани го Октавиан.

Тежките златни монети се посипаха в шепите на Гракх и той се ококори.

— Двайсет и… два, двайсет и три ауреуса, Гракх. Всеки на стойност сто сребърни сестерции. Какво прави това? Пет, дори шестгодишна заплата за войник с твоя ранг. Най-малко толкова, мисля.

— Не разбирам — предпазливо рече Гракх. Не можеше да откъсне очи от жълтите монети, а когато най-сетне успя, Октавиан все още го наблюдаваше.

— Ако искаш, можеш да вземеш парите още сега и да си вървиш, без никакви последствия. Работата ти за мен и за трибуна Либурний приключи. Златото е твое.

— Но… — Гракх поклати объркано глава.

— Или можеш да ми го върнеш и да останеш. — Октавиан неочаквано стисна рамото му, мина покрай него и тръгна към масата. — Изборът е твой, Гракх, но трябва да знам решението ти. Или ще си с мен докрай, или не.

Седна и нарочно престана да обръща внимание на онемелия войник, който продължаваше да стои с пълни със злато шепи. Помоли за вино и Агрипа му подаде каната. Меценат се усмихваше иронично. Всички на масата се опитваха да не поглеждат през рамо към войника до горящата лампа.

— Какво според вас правят сенаторите в момента? — попита Октавиан.

Флавий Силва заговори веднага, макар че устата му бе пълна с печено свинско:

— Отначало ще фучат, в това няма съмнение. През последния месец имах вземане-даване с много от тях и те няма да реагират добре на това предизвикателство. Съветвам те да не обръщаш внимание на думите им през следващите един-два дни, докато не обмислят положението. В края на краищата в центъра на Рим има цели два легиона.

— С каквото и да заплашват, няма как да го изпълнят — отбеляза Октавиан, отпи глътка вино и се намръщи.

Флавий Силва видя реакцията му и се изкиска.

— Вярно, не е от най-доброто. Утре ще намеря фалернско.

— Никога не съм опитвал фалернско — каза Октавиан.

Меценат зацъка с език, после каза весело:

— В сравнение с него това е конска пикоч, повярвай ми. Имам няколко амфори в имението си, отлежава вече три години. Тази година би трябвало да е готово за пиене, или може би следващата. Ще видиш, когато ми дойдеш на гости.

— Да оставим за момент качествата на вината — обади се Агрипа. — Сенатът рано или късно ще те попита какво искаш. И тъй, какво искаш от тях?

— На първо място куриатното постановление — отвърна Октавиан. — Искам то да бъде издадено, така че никой да не може да каже, че не съм законен наследник на Цезар. При нормални обстоятелства това е просто формалност, но въпреки това решението трябва да бъде гласувано и записано. Освен това трябва да изпълнят волята на Цезар за разпределянето на средствата, в противен случай аз ще платя лично и ще ги посрамя. След това ще поискам отмяна на амнистията. — Той се ухили. — Само толкова.

— Няма да се съгласят да обявят Освободителите за престъпници — промърмори Меценат в чашата си. Усети, че останалите го гледат, и вдигна очи. — Хора като Касий все още имат прекалено голяма подкрепа.

— Ти познаваш Сената — рече Октавиан. — Какво би направил на мое място?

— Бих наредил на центурионите да изгонят с пръчки всички сенатори от Рим — заяви Меценат. — Засега си ги хванал натясно, но има и други легиони. Не можеш да попречиш на сенаторите да пращат съобщения извън града и поддръжниците им ще тръгнат на поход. Колко хора предават информация на теб? Сенаторите също си имат клиенти и изобщо няма да се учудя, ако в момента някой вече не бърза по пътя към Брундизиум. Ако действа бързо, Марк Антоний може да доведе легионите тук само за няколко дни. — Огледа седящите около масата. — Е, ти попита. Трябва да продължиш докрай и да се възползваш от момента. В противен случай скоро ще се наложи да защитаваме този град от римски войници.

— Няма да премахна Сената — намръщено рече Октавиан. — Дори Юлий Цезар с цялото си влияние и сила го запази. Народът няма да ни приеме така радушно, ако почнем да демонтираме републиката пред очите му. Ако се превърна в диктатор, това ще принуди хората да се обединят срещу мен.

— И все пак трябва да го обмислиш — каза Меценат. — Поеми командването на легионите един по един. Имаш името и правото да го направиш.

Напълни отново чашите и всички отпиха едновременно. Меценат видя, че двамата легати се споглеждат тревожно, и заговори отново:

— Сенаторите ще разберат, че ще им се наложи да издържат само няколко седмици, преди верните на тях легиони да се изправят пред стените. Ако не екзекутираш някои от тях, ще решават съдбата ти още преди да е изтекъл този месец. Казваш, че искаш възмездие над Освободителите? Може да се окаже невъзможно да се добереш до тях с помощта на закона, особено щом Сенатът създава законите. Вероятно би могъл да настояваш да ти бъдат предадени само най-дребните от заговорниците. Така ще можеш да ги съдиш на форума и да покажеш на Сената, че разбираш какво означава достойнство и традиция.

— Мисля, че в Рим са останали само Гай Требоний и Светоний — бавно каза Октавиан. — Требоний дори не е участвал в самото убийство. Мога да задържа и двамата. Но това няма да ми осигури останалите, особено онези, които са получили високи постове. Няма да ми осигури Касий или Брут. Искам единствено отмяна на амнистията. Така всички ще могат да бъдат изправени пред съда.

Меценат поклати глава.

— В такъв случай ще ти се наложи да прережеш няколко гърла или най-малкото да заплашиш, че ще го направиш, при това без да блъфираш.

Октавиан разтърка уморено слепоочията си.

— Ще намеря начин, когато се наспя.

Стана от масата и потисна прозявката си. Останалите също бяха уморени. Едва сега Октавиан се сети да погледне към входа, където бе оставил Гракх. Там нямаше никого. Лампата осветяваше единствено лекия дъжд, който ръмеше над форума.

 

 

Театърът на Помпей показваше пълното си великолепие нощем. Огромните полукръгове с каменни седалки се осветяваха от стотици лампи, висящи високо горе. Слуги се бяха изкачили по стълби, за да стигнат до по-големите купи с масло, които примигваха над самата сцена и хвърляха по стените златни отблясъци и черни сенки.

В отсъствието на Марк Антоний заседанието се водеше от четирима души, които стояха на сцената срещу останалите. Бибил и Светоний имаха най-малкото право да го правят, макар че Бибил беше заемал консулска длъжност. Сенаторите Хирций и Панса щяха да станат консули едва през следващата година, но извънредното положение изискваше най-влиятелните да оставят настрана различията помежду си и да свикат Сената тази вечер. И четиримата бяха открили, че от сцената гласовете им звучат с нова сила, и се наслаждаваха на възможността да въдворяват ред с решителни думи.

— Консулът Марк Антоний не е проблем — за втори път каза Хирций. — В момента към него пътуват пратеници и не можем да направим нищо повече, докато не се върне. Няма смисъл да разискваме дали ще успее да накаже легионите в Брундизиум за неподчинението им. Ако е разумен, ще ги поведе веднага на поход и провеждането на децимацията ще зависи от това дали ще успеят да ни се притекат на помощ.

Неколцина сенатори станаха и Хирций избра един, за когото знаеше, че поне ще добави нещо смислено, вместо да дърдори по въпроси, за които не можеха да направят нищо.

— Има думата сенатор Калвус — каза Хирций и му даде знак.

Останалите седнаха на извитите седалки, но мнозина продължиха да говорят помежду си.

— Благодаря — каза сенатор Калвус и загледа строго двамата до него, които си приказваха, докато те не млъкнаха смутено. — Исках само да напомня на Сената, че Остия е по-близо от легионите в Брундизиум. Там имаме ли войски, които да използваме?

Бибил прочисти гърлото си и сенатор Хирций му кимна за отговори.

— Обикновено държим в Остия поне един легион. Допреди два месеца този легион беше Осми Близнашки, един от двата, които в момента са заели форума. За кампанията си срещу партите Цезар свика легионите оттук чак до Македония, за да се качат на корабите. В Остия има само няколкостотин войници и управата на пристанището, както и горе-долу толкова запасняци. Твърде са малко, за да прогонят нашествениците от града, дори ако бяхме сигурни, че са ни верни.

Надигнаха се гневни възгласи и Бибил избърса потта от челото си. Не беше стъпвал в Сената до смъртта на Цезар и все още не беше свикнал с шумните и ожесточени дебати.

Сенатор Калвус беше останал прав и Бибил му даде думата и тежко седна на пейката, поставена допълнително на сцената.

— Въпросът за верността е в сърцето на проблема, пред който сме изправени в момента — каза Калвус. — Единствената ни надежда е в легионите в Брундизиум. Консулът обаче замина не за да им прости, а за да ги накаже. Ако не се е разправил с тях, няма как да ги извикаме в Рим. Възможно е осиновеният син на Цезар да знае много добре, че от изток няма да дойде никаква помощ. Тактиката му има всички белези на безразсъдния риск, освен ако не е наясно, че легионите от Брундизиум няма да дойдат. — Врявата се засили и той заговори по-високо. — Ако виждате някакви пропуски в доводите ми, бъдете така добри да ги посочите.

Трима сенатори моментално скочиха на крака, но Калвус предпочете да ги игнорира, вместо да бъде прекъсван.

— Смятам, че би било неразумно да възлагаме всичките си надежди на консула Марк Антоний. Предлагам да пратим нареждане на легионите в Галия да тръгнат на юг. Децим Юний разполага с няколко хиляди души при Алпите…

Светоний се намеси от сцената и гласът му заглуши с лекота гласа на Калвус.

— Ще са им нужни седмици, за да стигнат до Рим. Какъвто и да е изходът от положението, всичко ще е приключило много преди пристигането им. Никакви части ли няма наблизо? Ако разполагахме с месеци, можехме да свикаме легиони от половината свят, но кой знае какво ще се случи дотогава?

— Благодаря, сенатор Светоний — каза Хирций с достатъчно студен тон, за да накара Светоний да го погледне и да се умълчи. — Сенатор Калвус повдигна уместен въпрос. Макар да няма други легиони на един ден път от града, разполагаме с два в Сицилия и още два в Сардиния, които могат да бъдат върнати по море. Ако Сенатът е съгласен, ще пратя нареждане в Остия. След две, най-много три седмици ще имаме четири легиона в пълен състав.

Одобрително мърморене изпълни театъра и предложението беше прието бързо и без възражения. Докато дебатът продължаваше, сенатор Хирций извика пратеник и подпечата с пръстена си заповедта, която щеше да бъде отнесена на запад. Когато приключи, слуша известно време разискванията, след което отново взе думата.

— Вече е почти утро, сенатори. Предлагам да се върнете в домовете си и да поспите. Ще се срещнем отново… по обед? Добре, по обед. Дотогава несъмнено ще имаме повече новини от този нов Цезар.