Кон Игълдън
Кръвта на боговете (10)

8

Когато умореният Октавиан стигна улицата на хълма Авентин, където се намираше основният имот на консула, вечерта настъпваше и всичко тънеше в нюанси на сивото.

Беше в непрекъснато движение от сутринта, откакто бе чул завещанието на Цезар. Беше посетил три къщи, пълни с прислуга и роби, които сега бяха негови. Беше направо замайващо. Бе пристигнал в Рим с празни ръце, но бе някак подобаващо завещанието на Цезар да доведе до подобна промяна в състоянието му. Приживе Цезар бе непредсказуем, склонен да не обръща внимание на закони и правила, ако виждаше най-бързия начин да постигне целите си. Октавиан се бе учил от него. Ако се поколебаеше, евентуалните му противници щяха да имат време да съберат сили.

Странно беше да види имота на консула абсолютно непокътнат. Докато вървеше по улиците, бе минал през купища развалини и седемте хълма предлагаха гледка, каквато не бе виждана от цял век, ако не и повече. На много места вече имаше строители и потящи се работници, наети от богати собственици. Следите от разрухата нямаше да се запазят дълго. Къщите на Марк Антоний обаче бяха останали невредими — това беше неговата награда за разпалването на размириците в града.

— И двамата с Меценат сме на мнение, че идеята е ужасна — каза Агрипа, докато се изкачваха по хълма.

Гракх беше с тях, най-вече защото се бе оказал полезен през целия ден. Мотивите му за тази внезапна лоялност бяха очевидни и Меценат не пропускаше възможност да го ужили, но един меч в повече определено беше от полза и Октавиан не го беше отпратил.

Октавиан не отговори и четиримата спряха пред масивната дъбова врата в стената, която вървеше покрай покритата с калдъръм улица. Вратата имаше малка желязна решетка. Агрипа се наведе да надникне през нея и вдигна вежди при вида на двора. Там цареше хаос: петнайсетина роби сновяха напред-назад, товареха каруца и извеждаха впрегатни коне.

— Май сме избрали неподходящо време. Консулът очевидно е зает — отбеляза Агрипа. — Не е нужно да го правиш, Октавиане.

— Аз пък казвам, че е нужно. И трябва да започнеш да свикваш с новото ми име. Имам право на него, по кръв и по осиновяване.

Агрипа сви рамене.

— Ще се опитам да не забравям, Юлий. Богове, изобщо не ми идва да те наричам така.

— Ще свикнеш. Тайната е в честата употреба, приятелю.

Един от робите в двора бе забелязал надничащия Агрипа и приближи, като махаше с ръце.

— Каквото и да искате, консулът не приема никого — каза той. — Ако сте по държавна работа, обърнете се към сенатора си.

— Предай му, че Цезар е тук — каза Октавиан. — Мисля, че ще намери време за мен.

Робът се ококори.

— Да, господарю. Ще го уведомя. — И се отдалечи в тръс, като на всеки няколко крачки поглеждаше през рамо.

— Нали знаеш, че тук няма да спечелиш нищо? — рече Меценат. — Дори развълнуваното ти ново кученце го разбира. Нали, Гракх? — Гракх само го изгледа кръвнишки, без да каже нищо. — В най-добрия случай само ще ядосаш човек с огромно влияние.

Марк Антоний излезе на двора зачервен и раздразнен. Даде заповеди в движение и около него се засуетиха още мъже и жени, превиващи се под тежестта на сандъци и увити в кожа вързопи.

Консулът направи знак на човека, който ги беше видял и който явно беше вратар. Чу се дрънчене на верига и дърпане на резе. Вратата се отвори плавно и Марк Антоний спря на крачка от прага на имота си, като ги гледаше с неприкрито нетърпение. Не пропусна да отбележи, че четиримата са въоръжени, и устните му се свиха в тънка линия.

— Какво е толкова важно, че трябва да ме безпокоиш в дома ми? Да не си мислиш, че името Цезар още има подобна сила?

— То те накара да излезеш — отвърна Октавиан.

Марк Антоний замълча за момент. Ако следваше буквално решението на Сената, би трябвало да замине за Брундизиум само с неколцина слуги, но в действителност той местеше цялото си домакинство, заедно с жена си и децата. Не знаеше кога ще се върне и мислите му бяха изцяло заети с политическите машинации на Сената, а не с младежа, който се беше нарекъл Цезар.

— Явно не си забелязал, че съм зает. Ела, когато се върна в Рим.

— Консуле, хората говорят за теб като за приятел на Цезар. Прочетох речта ти и тя беше… благородна, независимо какво е последвало след нея. Само че последната му воля не беше и няма да бъде потвърдена от Сената без твоята подкрепа. Какво ще стане със завещаното на римския народ?

— Съжалявам. Сенатът вече гласува. Ще изплатят парите едва след като пораженията в града бъдат възстановени. Известно време ще отсъствам от Рим по заповед на Сената. Нищо повече не мога да направя.

Октавиан го зяпна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Дойдох при теб с мир, защото си мислех, че най-вече ти ще ме подкрепиш.

— Изобщо не ме интересува какво си мислиш — озъби му се Марк Антоний и се обърна към невидимата фигура от дясната му страна. — Затваряй вратата.

Вратата заскърца и Октавиан постави длан върху дървото.

— Консуле! Ще има правосъдие, със или без теб. Ще се погрижа убийците на Цезар да бъдат наказани, независимо как се наричат и къде се крият! Нима ще застанеш на тяхна страна, срещу честта на приятеля ти?

Марк Антоний изсумтя с отвращение, докато се отдалечаваше. Натискът върху вратата се засили, когато робът я налегна с цялата си тежест, и се затръшна. Вбесен, Октавиан заблъска по нея с юмруци.

— Консуле! Избирай. Ако застанеш на тяхна страна, аз ще…

— Богове, дай да го укротим — намеси се Меценат.

Двамата с Агрипа хванаха Октавиан за раменете и го дръпнаха от вратата на консула.

— Това май е най-лошата идея, която ти е хрумвала някога — сърдито отбеляза Меценат, докато водеха Октавиан надолу. — Защо направо не изкрещиш замислите си пред Сената?

Октавиан бутна ръката му и закрачи скован от ярост, като поглеждаше назад към вратата на консула, сякаш можеше да я отвори само със силата на гнева си.

— Трябваше да му се каже, ако няма ум да го разбере сам. Аз съм му естествен съюзник. Ама че сляп глупак!

— Да не си мислеше, че ще те посрещне с разтворени обятия? — отвърна Меценат. — Та той е консул на Рим!

— А аз съм син и наследник на Цезар. Това е ключът към всички ключалки, със или без Марк Антоний.

Меценат се извърна, обезпокоен от решимостта на приятеля си.

— Става късно — каза Агрипа. — Какво ще кажете да се върнем в къщата на Есквилин?

Октавиан едва не се прозя само при мисълта за сън. Къщата беше една от петте, които бе наследил тази сутрин според документите, които му бяха дали аргентариите.

— Без постановлението на Сената аз още не съм официален наследник на Цезар — каза той. Внезапно му хрумна нещо и той се закова на място, принуждавайки и останалите да спрат. — Но пък имаше хиляди свидетели, когато жрицата четеше завещанието. Това беше достатъчно за аргентариите. Какво от това, че няма постановление? Народът знае.

— Народът няма власт — обади се Агрипа. — Колкото и да се бунтуват, те си остават безсилни.

— Така е — съгласи се Октавиан. — Но там имаше и войници. Легионите на Марсово поле знаят, че аз съм Цезар. А те са достатъчно силни. За всичко.

 

 

Когато падна нощта, консулът и свитата му се бяха отдалечили едва на три мили от Рим. Марк Антоний беше спрял за кратко при градските стени, за да изгори благовонна в чест на Янус. Двуликият бог на началата и портите беше подходящ патрон за всичко, което се надяваше да постигне.

Над сто мъже и жени пътуваха с него. Жена му Фулвия беше в средата на кортежа с двамата му сина Антил и Павел, както и с дъщеря й Клавдия от първия й брак. Придружаваха ги пеша или на коне десетки писари, стражи и роби. Марк Антоний яздеше зад каретата, в която жена му се излежаваше на възглавници, скрита от погледите на простолюдието, и чуваше как момчетата се дърлят зад дървените стени, все още недоволни, че не им беше позволил да яздят с него. Единствено Фулвия знаеше всичките му планове, а тя в никакъв случай не беше от приказливите. Марк Антоний скочи на пътя и закрачи, за да раздвижи краката си преди дългото препускане.

Легионите в Брундизиум бяха достатъчно верни на Юлий, за да отхвърлят заповедите на Сената, който според тях бе опетнен от Освободителите. Това бе откровението, което бе получил по време на злобната реч на Бибил. Марк Антоний не беше планирал да става защитник на онези, които обичаха Цезар, но можеше да влезе в тази роля. Легионите в Брундизиум несъмнено щяха да го последват, ако ги помолеше в името на Цезар.

Докато вървеше до каретата, в съзнанието му изплува лицето на Октавиан и Марк Антоний изсумтя раздразнено. Младежът му досаждаше точно тогава, когато не можеше да си позволи да се разсейва. Шест легиона чакаха на брега и несъмнено се бояха от гнева на Сената. Все още не се бяха разбунтували, поне официално. Ако успееше да намери думи да се обърне към тях, щяха да приемат командването му. Точно такъв дързък ход би предприел и самият Юлий и мисълта за това стопли сърцето му.

С младежка енергичност Марк Антоний скочи на стъпалото на каретата и се вмъкна през тясната врата. Фулвия и дъщеря й играеха някаква игра с дълъг конец, оплетен между пръстите им, и се смееха на нещо. Марк Антоний кимна на синовете си и на доведената си дъщеря и разроши косата на Антил, докато го прекрачваше.

На трийсет и няколко, Фулвия бе напълняла в бедрата и кръста, макар че кожата и черната й коса си оставаха все така великолепни. Клавдия се дръпна да му направи място и Фулвия протегна ръце към съпруга си. Консулът седна на пейката, наведе се към Фулвия и заговори в ухото й:

— Имам чувството, че цял живот съм очаквал подобна възможност.

Тя го целуна по врата и го погледна с обожание.

— Поличбите са добри, съпруже. Тази сутрин гадателката ми беше изумена от знаците.

Настроението на Марк Антоний леко помръкна, но той кимна, доволен, че тя е щастлива. Ако беше научил нещо през годините с Цезар, то бе, че поличбите и гадаенето по вътрешности не са толкова важни, колкото съобразителността и силата.

— Ще избързам напред. Ще се видим в Брундизиум и се надявам, че когато пристигнеш, няма да съм само с неколцина стражи зад себе си.

Тя му намигна и се усмихна. Марк Антоний потупа момчетата по главите, целуна Клавдия и Фулвия за довиждане, отвори вратата и скочи на пътя, оставяйки жена си да се справя с безкрайните въпроси на децата.

След малко вече беше яхнал коня си. Личната му охрана изгаряше от нетърпение да препусне. По римския път не им се налагаше да се боят от езда на лунна светлина. Щяха да изминат най-малко двайсет мили преди настъпването на утрото.

 

 

Бледите лъчи на изгряващото слънце проникнаха през стъклените прозорци високо в стената. Меценат се облегна назад, наслаждавайки се на пълното отпускане в банята. Парата изпълваше дробовете му при всяко вдишване и той едва виждаше другарите си.

Градската къща на Цезар бе полужива, когато влязоха в нея, повечето мебели бяха покрити с големи прашни покривки. Само за няколко часа прислугата запали огньовете и подът вече беше достатъчно топъл, за да вървят боси по него. След появата на новия собственик набързо купиха свежи плодове от близкия пазар и започнаха да приготвят студена закуска. Меценат разсеяно си помисли, че седи на мястото, където някога бе седял самият Цезар. Където все още седи Цезар, поправи се с усмивка той и погледна през парата към Октавиан. Плувнал в пот, приятелят му се взираше в някакво свое видение, мускулите на ръцете и раменете му се бяха опънали като въжета. Докато го гледаше. Меценат си спомни как беше припаднал, блед и в безсъзнание. Не искаше да го вижда отново в подобно състояние.

— Готови ли сте за студената баня или масажа? — попита той. — Ще ви отпусне добре.

Поне Гракх не присъстваше. Меценат го беше натоварил със задачата да върне живота в къщата. Легионерът още се трудеше здравата да остане с тях и Октавиан не бе възразил. Въпреки опасенията му беше почти приятно да има вземане-даване с човек, чиято жажда за злато го правеше напълно прозрачен.

— Агрипа? — отново попита Меценат. — Какво ще кажеш?

— Още не — избоботи Агрипа и гласът му отекна странно в парата.

— Ок… — започна Меценат, но се усети навреме. — Цезар?

Октавиан отвори очи и се усмихна уморено.

— Благодаря. Трябва да свикна с новото си име. Но тук сме само ние и не могат да ни подслушат. Какво?

Меценат сви рамене.

— Надявам се днес да не бъдем заети като вчера, само това казвам — рече той. — От отпускаща почивка с приятели се озовах в най-неприятна суматоха. Изтърпях пътуване по море и галопиращи коне, както и аргументи и заплахи от жалки дребосъци като онзи трибун. Мисля, че няма да е зле да разпуснем тук за няколко дни. Ще се отрази добре на всички ни. Поне спах достатъчно добре. Цезар определено е разбирал от къщи, признавам му го.

— Нямам време за губене — отсече Октавиан. — Убийците на Цезар са се окопали и трябва да ги изкопая и да ги убия с лопатата. Ако беше на мое място, щеше да направиш същото.

— Е, аз съм на твое място или поне в същата баня. Изобщо обаче не съм сигурен в това — отвърна Меценат. Докато говореше, почеса тестисите си и се излегна върху по-хладните плочки, наслаждавайки се на жегата. Беше седнал най-близо до медния котел, който пълнеше помещението с пара, и направо се разтапяше от горещината.

— Трябва ми информация. Меценате. Ти казваш, че имам хиляди клиенти, заклели се да ме подкрепят, но аз не знам кои са те. Трябва да прегледам и опиша цялото имущество на Цезар, да се свържа с информаторите му и да видя дали ще се съгласят да работят и за мен. Предполагам, че трябва да плащам на още хиляди, така че се нуждая от стотици образовани хора, които да организират всичко това.

Меценат се подсмихна.

— Личи си, че не си израснал заобиколен от слуги. Не бива да управляваш лично толкова много неща, освен ако не искаш това да е единственото ти занимание. Именията си имат управители, натовари тях с тази задача. Слънцето тепърва изгрява, но до пладне те ще свършат всичко само за да угодят на новия господар. Дай им възможност да се съдерат от тичане заради теб. Обичат го, повярвай ми. Това им дава цел в живота и спестява на знатния собственик разните досадни подробности.

Агрипа разтърка лицето си, изпъшка от жегата и рече иронично:

— Винаги е поучително да те слуша човек, Меценате. Робите ти сигурно страшно те обичат, щом даваш такъв смисъл на живота им.

— Така си е — самодоволно отвърна Меценат. — За тях съм като изгряващото слънце, името, с което се събуждат сутрин и заспиват вечер. Когато нашият Цезар ни позволи няколко дни разпускане, ще ти покажа имението си сред хълмовете при Мантуа. Ще останеш без дъх от красотата му.

— Очаквам го с нетърпение — каза Агрипа. — Тази жега взе да ми идва в повече. Май е време за студената баня и масажа.

— Само още малко, приятелю — помоли Октавиан, когато Меценат понечи да стане. — Изслушай ме и ми кажи дали съм го обмислил добре.

Двамата седнаха отново и той продължи:

— Сенатът е на страната на Освободителите, или те най-малкото имат поддръжници в него. Останалите са избягали, но въпреки това можем да приемем, че Сенатът ще ги защитава, пък било то и само заради собствените си интереси. Това вече го знаем. Не могат да подкрепят мен и Марк Антоний е мой естествен съюзник, стига да го проумее. Където и да са го изпратили, в момента той е далеч от града и е вън от играта. Тези, които са тук, са ми врагове почти до последния човек.

— Не виждам в това да има повод за празнуване — отбеляза Меценат. — Ако случайно си забравил, именно те са онези, които правят законите.

— Само че ги налагат чрез легионите — посочи Октавиан. — Легионите, събрани от Цезар на Марсово поле за поредната му кампания. Които или са формирани от него, или са положили клетва пред него. Според мен мога да претендирам за верността им по същия начин, по който и за клиентите му.

Меценат рязко се надигна. От отмалата му не беше останала и следа.

— Това ли имаше предвид снощи? През последния месец същите тези легиони са били вкарани в града да убиват размирници и да налагат вечерния час. Сега те са на Сената, независимо какво е възнамерявал да прави Цезар с тях. Нали не мислиш сериозно, че ще се съгласят да се разбунтуват и да застанат на твоя страна?

— Защо не? — гневно попита Октавиан. — Марк Антоний е извън града и в момента ги командват онези беззъби предатели, които дадоха амнистия на убийците на Цезар. Досега никой не е платил за това. Виждал съм верността им, Меценате. Виждал съм я в Галия и в Египет. Те не са го забравили. А аз съм негов син, Цезар.

Меценат стана и отвори вратата към външните помещения. Огънят запращя и двама роби незабавно се явиха на разположение. С рязък жест Меценат ги отпрати, за да не ги подслушват. Парата беше станала твърде гъста и му се виеше свят, а точно сега умът му трябваше да е бистър. Загълта жадно по-хладния въздух.

— Скачай с мен в басейна, Цезар. Така ще охладиш главата си, преди да си ни повел по път, който може само да ни окачи на кръстовете за държавна измяна.

Октавиан го изгледа кръвнишки, но стана и тримата с Агрипа отидоха в помещението с дълбокия спокоен басейн. Водата бе ледена, но Меценат влезе в нея без никакво колебание, макар че кожата му настръхна. Агрипа също влезе, като съскаше през зъби. Октавиан се плъзна във водата, подгъна колене и се потопи до врата. Когато затвори отново, зъбите му тракаха толкова силно, че приятелите му едва разбираха думите му.

— Мислиш, че т-трябва да си живея живота ли, М-меценате? Както сам каза, че би избрал Александър, ако е знаел какво го очаква? Т-тогава не ти повярвах, не вярвам и сега. Няма да намеря покой, докато всички Освободители не си получат заслуженото. Разбираш ли? Ще рискувам твоя и моя живот хиляда пъти, докато това не стане. Животът е риск! Чувствам как сянката на Цезар ме гледа, а кой друг може да въздаде справедливост? Не и Марк Антоний. Тази задача се пада на мен и няма да пропилея нито един ден, докато не я изпълня.

Студът сграбчи сърцето му и ръцете му така се вкочаниха, че едва успя да се надигне от водата и да седне на ръба на басейна. Агрипа се присъедини към него, а Меценат остана във водата. Почернелите му ръце и крака рязко контрастираха с бялата кожа на тялото му. Студът беше сковал и него, но въпреки това сърцето му препускаше бясно.

— Добре — каза той и вдигна ръка. — Издърпайте ме. — Агрипа го хвана и го извади от водата. — Няма да изоставя приятелите си само защото са решили да вбесят Сената и легионите на Рим.