Кон Игълдън
Кръвта на боговете (4)

2

На сутринта Меценат го мъчеше ужасен махмурлук, но въпреки това се застави да изпълзи от леглото и да излезе с Агрипа на двора. Гръцката къща, която бяха наели за отпуската, беше малка, макар да вървеше с домашен роб, който да се грижи за тях. Примижал с едно око заради яркото слънце, Меценат погледна към приятеля си, който се разкършваше енергично, и попита:

— Къде е Октавиан? Още ли спи?

— Тук съм — обади се Октавиан и излезе. Косата му лъщеше от студената вода. Изглеждаше блед и зле, но вдигна ръка за поздрав. — Изобщо не си спомням как сме се върнали. Богове, главата ми е спукана, сигурен съм. Да не би да съм паднал някъде?

— В една кана, предполагам. Иначе не — жизнерадостно отвърна Агрипа. От тримата той с най-голяма лекота се отърсваше от влиянието на алкохола и сега се наслаждаваше на мъките на другите двама.

— Какви са плановете за последните дни от отпуската, Октавиане? — попита Меценат. — Сигурен съм, че се изкушаваш да ги прекараш в образоване на местните деца или може би гориш от желание да помогнеш на селяните по нивите. Аз обаче чух, че довечера се организира състезание по юмручен бой. Още чакам да науча къде, но гледката ще си заслужава.

Октавиан поклати глава.

— Последното се превърна в бунт, което изобщо не ме учудва. Все така се получава. Същото се отнася и за боя с петли. Не се подигравайте. Знаете, че бях прав. Онези трябваше да бъдат убити.

Меценат предпочете да извърне поглед и да не спори.

— Остават ни още два дни — заяви Агрипа. — Мисля, че е най-добре да ги прекараме в упражнения и тичане. Не искам да се върна на кораба си като грохнал старец.

— Виж, Агрипа, това твоето се нарича липса на въображение — каза Меценат. — Първо, ти вече си старец…

— На двайсет и две, с три години по-голям от теб, но продължавай — прекъсна го Агрипа.

— … мъкнеш твърде много тежест по кокалите си, като същински вол. Онези от нас, които не сме си пропилели годините във вдигане на тежести, не губим толкова лесно форма. Ние сме състезателни коне, нали разбираш, ако не си схванал веднага метафората.

— Искаш ли да изпиташ скоростта си срещу моята сила? — с гадна усмивка предложи Агрипа.

Меценат погледна тежкия тренировъчен меч, с който приятелят му разсичаше въздуха.

— Миналия път ме преби почти до смърт, което изобщо не е честно. При истински дуел ще те надупча, приятелю, но с тези дървени мечове, пълни с олово? Те са сопи за селяци и ти размахваш своята с жар. Идеята не ми допада. — Меценат отвори другото си око и примижа към слънцето. — Въпреки това се замислям, предвид последния ти инструктаж.

— Това означава, че си научил урока си, така че съм доволен — отвърна Агрипа.

Напрежението на пясъчния двор растеше. Меценат не обичаше да бъде побеждаван в нищо и Октавиан знаеше, че много го е яд, че го блъскат като малко дете. Агрипа бе толкова едър и силен, че почти не усещаше тежестта на дървения меч и можеше да нанесе на Меценат удар, с който да го зашемети. Октавиан отвори уста да им отвлече вниманието, но Меценат беше забелязал стойката с метателни копия на стената — бяха с дълги метални върхове — и лицето му светна.

— Предполагам, че с друго оръжие бих могъл да ти покажа това-онова.

— И да имаш три стъпки по-голям обхват от моя ли? — Очите на Агрипа проблеснаха, но Октавиан не можеше да определи дали от гняв, или развеселено.

— Ако те е страх, ще те разбера — рече Меценат. — Не? Отлично. — Отиде до стойката, взе едно от дългите оръжия и го прецени на тежест.

Агрипа вдигна дървения меч пред себе си. Носеше само гамаши, сандали и широка туника и изобщо не му се нравеше Меценат да размахва копие около него.

— Стига, Меценате — разтревожено се обади Октавиан. — Ще си намерим някакво добро занимание за днес.

— Аз вече си намерих добро занимание — отвърна Меценат, пристъпи бързо напред и замахна рязко. Агрипа трепна, но все пак поклати глава и попита:

— Сигурен ли си? Това е оръжие за войници, благороднико.

— Мисля, че ще ми свърши работа — отвърна Меценат и внезапно мушна върха към широките гърди на Агрипа, после се дръпна и отново атакува, но този път към слабините. — О, да, ще ми свърши чудесна работа. Защитавай се, маймуняк!

Агрипа наблюдаваше внимателно Меценат, следеше движенията на краката му, позата и очите. Бяха се изправяли неведнъж един срещу друг и всеки познаваше стила на противника си. Октавиан седна на близката пейка. От опит знаеше, че няма да може да ги спре, докато сами не решат. Макар да бяха приятели, двамата бяха свикнали да побеждават и не можеха да устоят на предизвикателството. Така че той се настани удобно и загледа.

Отначало Агрипа просто отстъпваше от мушкащия връх. Намръщи се, когато той се озова пред очите му, но се измъкна и вдигна тренировъчния си гладиус, за да блокира удара. Меценат беше доволен, че е принудил едрия си противник да премине в защита, и започна малко да преиграва, краката му затанцуваха по пясъка.

Краят бе толкова внезапен, че Октавиан едва не го пропусна. Меценат се хвърли напред достатъчно бързо и рязко, за да нанесе рана. Агрипа блокира с ръба на меча си, завъртя се на място и халоса копието с ръка. То се счупи и Меценат го зяпна. Агрипа опря меча си в гърлото му и се изсмя:

— Победа!

Без да каже нито дума, Меценат бутна дървения меч настрана и се наведе да вземе половината копие. Беше срязано, а срезът бе скрит с кафяв восък. Очите му се разшириха и той тръгна към стойката. Изруга, когато огледа останалите копия, после започна да ги чупи едно по едно на коляно. Агрипа избухна в смях, когато видя вбесената му физиономия.

— Ти ли си го направил? — остро попита Меценат. — Колко време ти отне приготвянето на всяко копие? Що за човек може да направи подобно нещо? Богове, откъде изобщо си знаел, че ще избера тях? Ти си побъркан, Агрипа!

— Не съм побъркан, ами стратег — отвърна Агрипа, като бършеше сълзите си. — Ох, какво изражение само. Де да можеше да се видиш.

— Това не е почтено поведение — измърмори Меценат. За негово най-голямо раздразнение Агрипа отново се разсмя.

— Предпочитам да съм печелещ селяк вместо губещ благородник. Нещата са съвсем прости, приятелю.

Октавиан стана да огледа повредените копия. Внимаваше да не показва, че му е смешно — знаеше, че Меценат и без това ще е непоносим през целия ден, а неговата реакция можеше само да влоши положението.

— Чух, че тази сутрин на пазара ще има пресни портокали в лед. Май един студен сок ще се отрази добре на главата ми. Можете ли да си стиснете ръцете и да бъдете приятели до края на деня? Би ми доставило удоволствие.

— Аз съм съгласен — рече Агрипа и протегна широката си като лопата ръка. Ръката на Меценат изчезна в неговата.

Докато двамата се ръкуваха с подигравателна сериозност, домашният роб изтича на двора. Фидол винаги правеше всичко възможно да не се натрапва на гостите и Октавиан не го познаваше добре; беше останал само с впечатлението, че е любезен и тих.

— Господарю, дойде вестоносец с писма от Рим.

Октавиан изстена.

— Обзалагам се, че ме викат да се прибера. Цезар се чуди къде ли е любимият му роднина, не се съмнявам.

Меценат и Агрипа го гледаха с невинни физиономии. Октавиан махна с ръка.

— Ще трябва да почака още малко. В края на краищата цяла година чакаме тази отпуска. Фидол, погрижи се да настаниш вестоносеца. Отивам до пазара да купя портокали.

— Да, господарю — отвърна Фидол.

 

 

Тримата млади римляни се върнаха във вилата малко преди залез-слънце. Влязоха шумно, като се смееха и закачаха трите гъркини, които бяха подбрали по пътя. Меценат ги беше заговорил в едно бижутерско магазинче и им бе препоръчал накити, които да отиват на цветовете на очите и косите им.

Октавиан завиждаше на таланта на приятеля си — самият той бе лишен от него, въпреки че в лицето на Меценат имаше привилегията да се учи от истински майстор. В цялата работа като че ли нямаше кой знае колко магия. Меценат ги засипа с комплименти и започна да се върти около тях, докато ги увещаваше да пробват една или друга дрънкулка. Бижутерът гледаше сдържано и търпеливо, надяваше се, че ще успее да продаде нещо. Доколкото Октавиан можеше да прецени, момичетата бяха разбрали от самото начало какви са намеренията на Меценат, но жизнерадостната му увереност беше заразителна.

Октавиан прегърна своето момиче през тънкия кръст, като се мъчеше да се сети как й беше името. Имаше гадното подозрение, че не е Лита, и чакаше някоя от приятелките й да я заговори и да го спаси от неудобното положение.

Когато стигнаха портата, Меценат внезапно притисна своето момиче към варосания камък и започна да я целува, а ръцете му зашариха по тялото й. Тя носеше на шията си златен медальон, подарък от него. И трите момичета носеха еднакви накити, купени с почти всички пари, които младежите бяха спестили за последните няколко дни отпуска.

Агрипа не беше изкарал късмет като другите двама. Щеше да е невероятно да попаднат на три красавици и момичето, което се бе лепнало за него, бе доста едро, с тъмен мустак покрай горната устна. Въпреки това Агрипа изглеждаше доволен. От доста време не се бяха уреждали с жени, а покрай сушата стандартите падаха. Докато чакаха вратата да се отвори, Агрипа погъделичка голото й рамо с брадата си и я накара да се разсмее.

Фидол се отзова тутакси и се затича да вдигне резето. Беше зачервен и дланите му бяха потни.

— Господарю, слава на боговете! Трябва да се видите с вестоносеца.

Октавиан потисна раздразнението си. Беше прегърнал прекрасна гъркиня, усещаше топлината на тялото й и последното, което искаше в момента, бе да мисли за Рим и армията.

— Моля те, господарю — каза Фидол. Робът направо се тресеше от вълнение и Октавиан изпита внезапно безпокойство и попита:

— Нещо свързано с майка ми ли е?

Фидол поклати глава.

— Моля те. Той те чака.

Октавиан пусна момичето и нареди:

— Заведи ме при него.

Фидол въздъхна облекчено и Октавиан го последва с бърза крачка, като се мъчеше да не затича.

Меценат и Агрипа се спогледаха. И двамата вече подозираха, че вечерта няма да мине според плановете им.

— Това не ми изглежда добре — рече Агрипа. — Дами, имаме баня, на която мнозина биха завидели. Опасявам се, че двамата с Меценат ще трябва да се погрижим няколко часа за приятеля си, но ако сте склонни да почакате… — Видя израженията им. — Не? — Въздъхна. — Е, добре тогава. Ще наредя на Фидол да ви изпрати до града.

Меценат поклати глава.

— Каквото и да е, може да почака малко, сигурен съм. — И изгледа многозначително Агрипа, мъчейки се да го разубеди. На жената в обятията му май също никак не й се искаше да си тръгва и Агрипа изведнъж се ядоса.

— Добре, прави каквото искаш. Аз смятам да разбера какво става.

И влезе в къщата, като остави портата отворена. Меценат повдигна вежди.

— Питам се дали вие трите не можете да усъвършенствате гръцкия на един млад римлянин?

Момичето на Агрипа изсумтя и си тръгна. След двайсетина крачки се обърна и извика на приятелките си. Те се спогледаха и за момент Меценат си помисли, че късметът му се усмихва.

— Съжалявам, Меценате, може би друг път — каза неговото момиче.

Той загледа с копнеж как трите се отдалечават, млади, гъвкави и с чисто нови златни накити. Изруга и влезе в къщата. Гневът и отчаянието му растяха с всяка крачка.

 

 

Октавиан стигна до всекидневната почти тичешком, нервността му се засилваше непрекъснато от шока, изписан на лицето на роба. Рязко спря, когато пратеникът се изправи да го посрещне и му подаде пакета, без да каже нито дума.

Октавиан счупи печата на майка си и бързо зачете. Пое дълбоко дъх, после отново, усещаше как целият настръхва. Поклати глава, седна на близката пейка и запрепрочита редовете отново и отново.

— Господарю… — започна Фидол.

Вестоносецът се наведе, сякаш се опитваше да прочете думите.

— И двамата — вън. Доведете приятелите ми и се махайте — отсече Октавиан.

— Наредено ми е да чакам отговор — кисело отговори пратеникът.

Октавиан скочи, сграбчи го за туниката и го блъсна към изхода.

— Вън!

Агрипа и Меценат — вече бяха наблизо — чуха вика, извадиха мечовете си и се затичаха към приятеля си, като едва не се сблъскаха със зачервения вестител, който излизаше от къщата.

 

 

Фидол беше запалил лампите и Октавиан крачеше нервно между двата кръга светлина. Меценат беше самото въплъщение на спокойствието, макар лицето му да беше бледо. Агрипа показваше вълнението си единствено с това, че почукваше дясното си коляно с пръсти.

— Трябва да се върна — каза Октавиан. Гласът му беше прегракнал от говорене, но вътрешно кипеше от енергия. Докато крачеше напред-назад из помещението, юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш си представяше как удря враговете си. — Трябва ми информация. Нали повтаряш все това, Агрипа? Че знанието е всичко? Трябва да се върна в Рим. Имам приятели там.

— Вече не — обади се Меценат.

Октавиан рязко спря и се завъртя към него. Меценат се извърна, смутен от мъката, изписана на лицето на приятеля му.

— Твоят закрилник е мъртъв, Октавиане. Да ти е хрумвало, че ти също ще бъдеш в опасност, ако се появиш в Рим? Той се отнасяше към теб като с наследник, а онези така наречени „Освободители“ едва ли ще искат някой да предяви претенции към наследството му.

— Той си има наследник и името му е Птолемей Цезар — озъби се Октавиан. — Египетската царица ще пази момчето. Аз… Трябва да се върна! Това не може да остане без последици. Трябва да има съд. Трябва да има наказания. Те са убийци, посред бял ден са убили първия човек на Рим, а твърдят, че са спасили републиката. Трябва да говоря от негово име. Трябва да говоря от името на Цезар, преди да са покрили истината с лъжи и демагогия. Знаеш ги как действат, Меценате. Ще направят пищно погребение, ще посипят главите си с пепел и ще ридаят за великия мъж. А след месец или по-малко ще започнат нови кроежи, ще търсят начини да се издигнат, без изобщо да виждат колко са дребнави и користни в сравнение с него.

Отново закрачи гневно по покрития с плочки под. Яростта го изгаряше до такава степен, че едва можеше да говори, дори да диша.

Меценат махна с ръка, отстъпвайки думата на Агрипа. Здравенякът прочисти гърлото си и заговори колкото се може по-спокойно: даваше си сметка, че Октавиан е на ръба да избухне в насилие или сълзи и че е в това положение от часове. Младият мъж бе изтощен, но тялото му продължаваше да се движи отсечено, неспособно да спре и да се успокои.

— В писмото на майка ти се казва, че им е дадена амнистия, Октавиане. Законът си е казал думата. Вече няма как да си отмъстиш, без да обърнеш целия Сенат срещу себе си. Колко време би издържал на подобно нещо?

— Колкото си поискам, Агрипа. Ще ти кажа нещо за Цезар. Виждал съм го да пленява фараон в собствения му дворец в Александрия. Бях до него, когато предизвикваше армии и управници и никой не посмяваше да вдигне ръка или да каже и една дума срещу него. Сенаторите имат толкова власт, колкото решим да им отпуснем. Разбираш ли? Ако не им отпуснем нищо, ще си останат с нищо. Онова, което наричат власт, е само сянка. Юлий го разбираше. Те приемат гръмките си закони, простолюдието свежда глава и всички заявяват, че властта е истинска… но тя не е!

Поклати глава, леко залитна и удари стената с рамо. Двамата му приятели се спогледаха разтревожено. Октавиан остана до стената, опрял чело в хладната гипсова мазилка.

— Зле ли ти е, Октавиане? Трябва да поспиш.

Агрипа стана, без да е сигурен дали да го доближи. Беше се сблъсквал с побъркани, а Октавиан беше на ръба, изцяло под властта на бушуващите емоции. Приятелят му се нуждаеше от почивка и Агрипа си помисли дали да не смеси виното му с малко опиум. Утрото беше настъпило и всички бяха изтощени. Нищо в Октавиан не показваше, че яростта, стегнала мускулите му, отшумява. Дори в този момент ръцете и краката му потръпваха.

— Октавиане? — отново попита Агрипа. Отговор не последва и той се обърна към Меценат и вдигна безпомощно ръце.

Меценат пристъпи към Октавиан с предпазливостта на ездач. Нещо в потръпващите мускули на приятеля му напомняше за необязден кон и той несъзнателно започна да издава успокояващи звуци, докато поставяше ръка на рамото на приятеля си. Кожата под дрехата гореше и от докосването Октавиан внезапно се отпусна и се свлече покрай стената. Меценат го подхвана и макар той внезапно да натежа в ръцете му, успя да го сложи да легне на пода. За ужас на Меценат около слабините на Октавиан се появи тъмно петно и стаята се изпълни с острата миризма на урина.

— Какво му е? — попита Агрипа и приклекна до тях.

— Поне диша — отвърна Меценат. — Не знам. Очите му се движат, но не ми се вярва да е на себе си. Виждал ли си нещо подобно?

— Не и при него. Познавах един центурион, който страдаше от припадъци. И той се изпускаше.

— Какво стана с него? — попита Меценат, без да вдига глава.

Агрипа се намръщи.

— Самоуби се. След първия припадък изгуби авторитет пред хората си. Знаеш как стоят нещата.

— Да, знам — отвърна Меценат. — Може пък при него да е само веднъж. Не е нужно някой да научава. Ще го почистим и когато дойде на себе си, всичко ще бъде забравено. Умът е странно нещо. Той ще повярва на всичко, каквото му кажем.

— Освен ако вече не знае за тази своя слабост — рече Агрипа.

Чуха приближаващи стъпки и скочиха. Домашният роб се връщаше.

— Фидол не бива да вижда това — бързо каза Меценат. — Аз ще му отвлека вниманието, ще го натоваря с някаква задача. Ти се погрижи за Октавиан.

Агрипа се намръщи при мисълта, че ще трябва да сваля опиканата дреха. Меценат обаче вече се отдалечаваше и протестът му си остана неизказан. Агрипа въздъхна и вдигна Октавиан на ръце.

— Хайде. Време е за измиване и преобличане.

Банята беше малка и Фидол по всяка вероятност не беше стоплил вода, но и така щеше да се оправи. Докато носеше отпуснатото тяло, Агрипа поклати глава, потънал в мисли. Цезар бе мъртъв, а само боговете знаеха какво ще се случи с приятеля му.