Кон Игълдън
Кръвта на боговете (25)

23

Галерите излязоха в черното море по новолуние. Три нощи след завършването на канала Агрипа беше очаквал идеалните условия, за да отвори последните порти. Не можеше да действа, докато бурята вдигаше вълните прекалено високо за преустроените му галери. Стабилността се оказа най-големият проблем, тъй като всяко от нововъведенията му добавяше допълнителна тежест към горната част. Неведнъж му се наложи да изостави някой замисъл, когато откриваше, че той или намалява скоростта на корабите, или ги превръща в убийствени капани за екипажите. Месеците работа по галерите бяха най-отчайващите и завладяващи в живота му, но ето че вече беше готов, а и дори да не беше, Октавиан беше изпратил при него Меценат, за да му нареди да пуска корабите.

Като никога приятелят му беше мълчалив. Агрипа усещаше, че на Меценат му се иска да е където и да е, само не тук, но гордостта не му беше позволила да откаже назначението. Щяха да посрещнат вражеския флот заедно, само с четирийсет и осем галери. Всичко зависеше от планирането на времето и изненадата — както и от късмета, което не даваше покой на Агрипа, тъй като залогът бе прекалено висок.

В тъмното малкият флот си разменяше съобщения с лампи с капаци, чиито приглушени светлини отбелязваха позициите на строяващите се кораби. Отне им цял следобед и вечерта, за да изпълзят по канала с прибрани гребла, докато мъжете на сушата ги теглеха с въжета. Щом корабите се озоваха в дълбоки води, всички бяха обзети от радостна възбуда.

Агрипа не можеше да не се гордее с това постижение. Хората му бяха изкопали воден път до морето. Бяха построили огромни кораби — и когато идеите се бяха оказвали погрешни или прекалено тромави, ги разглобяваха и започваха отново без никакви оплаквания. Помисли си, че трябва да се погрижи екипажите и офицерите да бъдат наградени — стига някой от тях да оцелееше.

Морето беше черно. Нищо чудно наоколо да се спотайваха многобройни галери, дебнещи ги като хищници. Агрипа преглътна нервно. На юг се намираше Сицилия — огромна маса суша и малки заливчета, за които се твърдеше, че приютявали вражеския флот. Надеждите му бяха да се приближи колкото се може по-близо преди зазоряване. След това новите му оръжия и тактика щяха или да успеят, или да се провалят. Хората му бяха тренирали непрекъснато, но Агрипа знаеше, че все още не могат да маневрират толкова добре, колкото опитните екипажи. Избърса потта от челото си, когато новопостроените кораби вдигнаха платна. Галерата му пое напред с останалите, единственият шум бе съскането на водата под носа. Сицилия се намираше пред носа на Италийския ботуш и до нея имаше почти двеста мили. Агрипа крачеше по палубата и си припомняше картите. Изкушаваше се да откаже сражение и да откара флота си на източния бряг, където Октавиан отчаяно се нуждаеше от кораби. Знаеше, че с мъничко късмет може да придвижи флота на юг през деня, а през следващата нощ да заобиколи тока на Ботуша, може би дори преди Секст Помпей да разбере, че се намира в тези води. Решението щеше да е правилно, ако Помпей не бе разделил флота си и не бе пратил сто галери покрай източния бряг. Новината, която му бе донесъл Меценат, промени всичко.

При двойната блокада търговията и по двата основни бряга на Италия беше прекъсната. Рим вече беше заплашен с глад и обсадата не можеше да се търпи повече. Трябваше да бъде разбита. Агрипа усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Ако се провалеше, Октавиан щеше да остане затворен години наред в Рим и да бъде принуден да преговаря или дори да се предаде на Освободителите. Агрипа знаеше, че няма да имат втори шанс. Всичко се свеждаше до вярата на Октавиан в него.

Четирийсет и осем галери бяха вдигнали платна в нощния вятър, но Агрипа почти не ги виждаше. Опасността белите платна да бъдат забелязани бяха принудили хората му да ги боядисат с боя от брош, като ги потапяха отново и отново в огромните казани, докато не станаха ръждивокафяви. Така нямаше да издадат положението си на всеки, който си направеше труда да погледне в морето. Платната бяха с цвета на засъхнала кръв, но вършеха работа.

— Донесъл съм нещо добро — каза Меценат зад гърба му и почука с глинена чаша по каната, за да подчертае думите си.

Агрипа поклати глава и със закъснение осъзна, че Меценат не може да види жеста му.

— Без мен. Сега трябва да съм трезвен и бодър.

— Трябвало е да се родиш спартанец, Агрипа — рече Меценат. — Лично мен хубавото червено вино просто ме отпуска. — Напълни чашата и изруга, когато разля вино на палубата. — Е, за късмет — рече и отпи. — Няма да е зле да поспиш, щом трябва да си бодър. Поне морето е спокойно. Предпочитам да не умирам, докато си повръщам червата през борда.

Агрипа не отговори. Умът му беше насочен изцяло към галерите. Меценат като че ли не разбираше каква отговорност лежи на раменете му. Всяка модификация, всяка нова тактика бяха негово дело. Провалът щеше да означава, че е пропилял половин година тежък труд и невъобразими пари — както и собствения си живот. Корабите му бяха добре скрити в нощта, но утрото щеше да ги разкрие за неприятелските очи. Не знаеше дали да се страхува, или да очаква с нетърпение момента, когато видят първата вражеска галера, понесла се към тях.

 

 

Менас, първият помощник на Ведий, разтърси началника си. Ведий се събуди с пъшкане, опита се да се обърне и замаха раздразнено, за да разкара ръката му от рамото си.

— Какво има? — сънено попита той.

Беше прекарал толкова много нощи на откритата палуба, че малката каюта, запазена за капитана, му изглеждаше невероятен лукс. Дюшекът можеше да е на бучки и тънък, но беше много по-удобен, отколкото да лежи под платнище на вятъра и дъжда.

— Сигнална светлина — каза Менас.

Менас бе сухопътен офицер и Ведий усещаше презрението му зад нарочно неутралното му поведение. Въпреки всичките си претенции и войскова чест той си оставаше под негово командване. Ведий плесна ръката му, надигна се рязко, удари главата си в една греда и изруга.

— Добре, идвам — каза той и излезе от малката ниша, като разтриваше темето си.

Последва Менас по късата стълба до палубата, загледа се в посоката, в която сочеше подчиненият му, и видя проблясък високо на планинския връх. Системата беше наблюдателите да палят огньове нощем, ако забележат нещо да се движи в морето.

— Някой се опитва да се промъкне — с мрачно задоволство каза Ведий.

Явно товарът беше ценен, щом капитаните и собствениците бяха склонни да рискуват корабите им да се натъкнат на невидими скали. При тази мисъл той потърка мазолестите си длани. Въображението му се изпълни с видения на злато, сандъци със сребърни монети за легионите или, още по-добре, млади дъщери на някой тлъст сенатор. Заради Лавиния Секст задържаше жени на борда съвсем за кратко и за откуп, но сега Секст не беше тук. Ведий отдавна не бе лягал с жена и се ухили. Отзивчиви или не, курвите на Сицилия не можеха да се сравняват с някоя римска девица, която да споделя каютата му за няколко дни.

— Изкарай ни в морето, Менас. Хайде да оскубем няколко тлъсти римски гъски.

Менас се усмихна криво. Грубият боец от кръчмите го отвращаваше, но Сенатът бе дал на хора като Ведий флота, истинския орел на Рим, и на него не му оставаше друго, освен да се подчинява и да крие погнусата си.

Нямаше нужда да са предпазливи, след като западният бряг бе под техен контрол. Менас извади тръбата от пояса си и протяжният й сигнал полетя над водите. Осемте галери потеглиха тутакси — капитаните очакваха сигнала още откакто бяха видели огъня на върха. Техните тръбачи също надуха тръбите. Хорът им щеше да стигне до следващия залив и да предупреди тамошните екипажи да ги последват.

Галерата започна да набира скорост и Ведий усети свежия полъх по лицето си. Нищо не можеше да се сравнява с това чувство за бързина и сила и той можеше само да благославя Секст Помпей, че го беше запознал с него. Старата болежка се обади и Ведий потърка челюстта си. Дължеше всичко на Секст, откакто младият мъж го бе спасил и му бе дал цел в живота, когато Ведий беше долнопробен пияница и побойник. Казваше си, че Секст никога нямаше да успее да го победи, ако беше трезвен, но счупената челюст така и не заздравя добре. Болката така и не отмина, челюстта хрущеше и всяко хранене беше мъчение. Римският благородник беше зад гърба му години наред, но тази нощ командването бе единствено в ръцете на Ведий. Чувството беше главозамайващо и му харесваше страшно.

— Средна скорост! — извика Ведий, след което нареди да му донесат нещо за пиене, за да се доразсъни. Един легионер му предложи вода и Ведий се разсмя.

— Никога не пия вода. Кръвта се подхранва с вино. Донеси вино!

Долу началникът на гребците го чу и барабанът заби по-бързо. Гребците, които доскоро бяха спали на пейките си, раздвижиха гърбове с лекота, постигната от дългата практика. Галерите излязоха в морето в стегнат строй, като набираха скорост, състезаваха се коя ще стигне първа до плячката. Остров Капри, на сто мили северно от Сицилия, остана зад тях.

 

 

Агрипа присвиваше очи в мрака. Светлата точка в далечината ту се появяваше, ту изчезваше. Нощното небе се беше завъртяло около Полярната звезда, но до зазоряване оставаха още часове и той не разбираше кой ли ще пали огън по това време.

— Трябва ми информация, Меценате — каза Агрипа. Стори му се, че приятелят му свива рамене, но не можеше да е сигурен в тъмното.

— Никой не знае къде е вражеският флот — каза Меценат. — Имаме клиенти в Сицилия и на всеки остров покрай брега, но те не могат да ни държат в течение, след като нямаме връзка със сушата. Движиш се слепешком, приятелю, макар че според мен трябва да приемеш, че онзи огън не е запален от овчари, опитващи се да прогонят студа.

Агрипа не отговори. Безсилието го лишаваше от думи. Остров Капри беше като огромна тъмна маса отдясно; единствената светлина беше онази точка на най-високия връх. Впери поглед в далечината за приближаващи ги галери.

— Не съм подготвен за нощен бой — промърмори той. — Екипажите не могат да използват куките, ако не виждат врага.

— Понякога боговете си играят игри с нас — отвърна Меценат.

Гласът му беше безгрижен и това помогна на Агрипа да се успокои. Но точно тогава забеляза нещо, наведе се над борда и се взря в размазаните сенки.

— Гледай да не паднеш — каза Меценат и го хвана за рамото. — Изобщо не държа да поемам командването. Ти си единственият, който разбира от тия неща.

— В името на всички адове, виждам ги! — каза Агрипа. Сигурен беше — смътните сенки можеха да са единствено издължените корпуси на галери. — Тръбач! Три къси!

Това беше сигнал за строяване по флагмана.

Меценат гледаше с престорено спокойствие как платната се спускат и огромните весла се потапят във водата. Галерата на Агрипа забави ход и се разлюля, след което отново набра скорост. Другите галери ги последваха; капитаните зареваха заповеди, изоставяйки всякакви опити да останат незабелязани.

— Ще продължим покрай брега до зазоряване — каза Агрипа. — Богове, къде е слънцето? Трябва ми светлина.

Вече чуваха ритмичното биене на барабани — непознатите галери се приближаваха.

— Не могат да продължат дълго с това темпо — каза Меценат. Думите му прозвучаха донякъде и като въпрос.

Агрипа кимна с надеждата, че приятелят му е прав. Месеци наред хората му тичаха по цели мили около езерото. Бяха жилави и здрави като хрътки, но гребането беше изтощително дори за мъже в най-добрата им форма. Нямаше представа дали калените военни галери на Секст Помпей няма да са в състояние просто да настигнат флота му и да го вземат на таран.

— Е, защо си тук? — попита Агрипа. Зададе въпроса, за да намали задушаващото го напрежение. — Искам да кажа тук на корабите.

— Знаеш защо — отвърна Меценат. — Нямам ти доверие, ако си сам.

И двамата се ухилиха и зъбите им проблеснаха в сумрака. Плясъкът на греблата и ритъмът на барабаните сякаш се засилваха с всяка минута и сърцето на Агрипа трепкаше като на сърна, преследвана от глутница вълци.

— Каква е истинската причина?

Доколкото можеше да прецени, вражеските галери почти ги бяха настигнали и той се напрегна за първия трясък при сблъсъка на бронзов таран в дърво.

— Същата, поради която и ти рискуваш живота си! — отвърна Меценат. — Заради него. Винаги е заради него.

— Мислиш ли, че той знае какво чувстваш?

— Какво?! — възкликна невярващо Меценат. — Какво чувствам ли? Сериозно ли избираш точно този момент, когато животът ни е на косъм, за да ми кажеш, че според теб съм влюбен в Октавиан? Мръсник!

— Просто си помислих…

— Помислил си грешно, невеж маймуняк такъв! Богове, дошъл съм тук да посрещна бруталния враг редом с теб, при това не другаде, а в морето, и какво получавам в замяна? Двамата с Октавиан сме приятели, космато лайно такова. Приятели!

Някъде наблизо се разнесе оглушителен трясък. Мъже закрещяха и се чуха плясъци, но нощта беше черна като мастило и не можеха да кажат откъде точно идват звуците и дали някой от техните екипажи се дави в мрака.

— Двамата с теб хубаво ще си поговорим, когато всичко това приключи! — озъби се Меценат. — Щях да те призова на двубой още сега, ако можех да те видя и ако не беше единственият, който знае как да води бой с кораби.

И насред цялото си пламенно възмущение чу как Агрипа се разсмя. Едва се сдържа да не го удари.

— Ти си добър човек. Меценате — каза Агрипа. Белите му зъби проблясваха в тъмното.

Ако можеше да го види. Меценат щеше да се уплаши от жилите, изпъкнали по врата и гърдите му — и от страх, и от ярост към враговете. Агрипа беше почти обезумял, неспособен да действа и заобиколен от врагове, без да знае дали в следващия момент няма да се озове във водата. Говоренето с Меценат мъничко му помагаше.

— Знам, че съм добър човек, маймуно. Същото се отнася и за теб. А сега бъди така добър да ми кажеш, че можем да избягаме от тези галери.

Агрипа погледна на изток. Молеше се да зърне зората. Усещаше как галерата скърца и се напряга под него като жива. Солени пръски хвърчаха от веслата и жилеха лицето му.

— Не знам — промърмори той.

 

 

Ведий се мъчеше да различи нещо в непрогледната чернота. Които и да бяха онези, имаха много кораби. За момент си беше помислил дали не е попаднал в някакъв капан, но те бяха продължили да бягат, греблата им се потапяха във водата и я превръщаха на бяла пяна. Беше наредил атака на пълна скорост и бързо скъсяваше разстоянието до странните тъмни кораби. Заповяда таран. Галерите се плъзгаха по спокойните води с максималната скорост, на която бяха способни. Ведий знаеше, че гребците не могат да издържат дълго на това темпо. Скоростта за таран беше последният напън преди сблъсъка с врага и можеше да се поддържа за не повече от сто удара на сърцето, след което трябваше да намалят. Рязко завъртя глава, когато чу някакъв трясък, но не успя да види нищо, а гребците долу вече грохваха.

— Средна скорост! — изрева той. Чу сигнала на тръбата, но въпреки това зад него се разнесоха уплашени викове, когато един от корабите му едва не изпочупи греблата на друг.

— Запалителни стрели! — извика Ведий.

Огънят не беше от голяма полза в морето. Катранът и насмолените парцали на върха на стрелите не им позволяваха да летят надалеч. Ведий ги използваше срещу търговски кораби, но най-често след като боят беше приключил и имаше заповед да изгори корабите. Бързо движещите се дървени галери бяха мокри от носа до кърмата, а стрелите често изгасваха във въздуха или след като паднеха на палубата. Въпреки това той даде заповедта и двама мъже изнесоха мангал, пълен с жарава. Крепяха го като безценно дете, ужасени от мисълта, че могат да разсипят въглените върху палубата. Върхът на стрелата лумна в жълти пламъци, когато стрелецът я доближи до мангала. В червеното сияние на въглените Ведий загледа като омагьосан как стрелецът опъва лъка и запраща стрелата високо във въздуха.

Всички проследиха полета й. За миг на Ведий му се стори, че вижда гребла, движещи се в тъмното като крака на рак или паяк, а после стрелата потъна със съскане в черното море.

— Дай пак. Не спирайте да стреляте. И променяйте посоката! Искам да виждам.

Горящите стрели се издигаха и падаха и даваха на Ведий достатъчно светлина, за да оформи картина в ума си. Пред него имаше десетки галери, макар да не можеше да каже колко точно. Те също бяха минали на средна скорост, колкото да стоят на безопасно разстояние от всичко, което можеше да прати срещу тях. Ведий погледна на изток с надеждата да зърне сивата светлина преди изгрева. За момент му се прииска Секст да беше тук и да види чудесната плячка, но в отсъствието му самоувереността му беше нараснала и той беше доволен, че командва. Секст щеше да разбере, че приятелят му не го е разочаровал в решителен момент. Галерите му се разгърнаха и продължиха да преследват плячката си.

Ведий усети как корабът му се люшна и изруга, когато изгубиха скорост. Чу викове отдолу и изръмжа. Сърцето на някой гребец се беше пръснало или просто човекът бе припаднал, греблото му бе спряло да се движи и разваляше темпото на останалите. Случваше се от време на време и той знаеше, че началникът на гребците бързо ще се намеси, за да извлече тялото и да сложи някой войник на мястото на нещастника.

Галерата забави ход, докато другите гребци използваха възможността да си починат, пък било и съвсем за кратко. Ведий късо се изсмя, когато греблата отново се раздвижиха и корабът започна да набира скорост. Никога не беше яздил в битка, но предполагаше, че усещането е същото, когато врагът бяга пред теб и слънцето всеки момент ще изгрее. Флотът му се носеше в тъмното като вино море и възбудата му се засили, когато осъзна, че вижда носа пред себе си. Утрото настъпваше и той беше готов.