Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

18

Вратите на Рим бяха затворени и залостени. Имащите право на глас жители на града бяха излезли на Марсово поле още по тъмно. Всички свободни граждани бяха там, подредени на центурии според произхода и имотното си състояние, а градът се изпълни с аромата на десетки хиляди блюда, които ги чакаха на връщане.

В миналото в изборните дни цареше празнична атмосфера. Навсякъде беше пълно с улични артисти и търговци на храна, които за един ден изкарваха повече пари, отколкото за цял месец. Сега обаче от другата страна на Тибър се бяха разположили осем легиона като някакво море от блестяща броня, очакващо резултата. Гледката на подобна сила в непосредствена близост до Рим потискаше духа на гражданите.

Представителите на всяка центурия идваха да хвърлят гласа си в огромни кошове, като ги пълнеха бавно с дъсчици. Октавиан стоеше наблизо, облечен в проста бяла тога. Много добре долавяше страхопочитанието на онези, които минаваха покрай него, и се усмихваше на всички, разменяше няколко думи с тях и благодареше за подкрепата им. А подкрепящите го не бяха никак малко. Той погледна към Бибил, който стоеше и се потеше, въпреки че един роб му вееше, а друг държеше сенник над главата му. Преди години Бибил се бе кандидатирал за консулската длъжност с Цезар и Октавиан знаеше, че спомените му за онзи ден несъмнено са все още ярки. Беше чувал историите и беше трудно да не погледне към хълма Яникулум, където се вееше високо издигнато знаме. Докато то беше там, изборите щяха да продължат, но ако хората на върха видеха приближаваща армия, знамето щеше да се свали и целият град щеше да се приготви да се защитава. При предишното кандидатиране на Бибил приятелят му Светоний беше уредил знамето да бъде свалено, след като станало ясно, че резултатите са срещу него. Цезар беше предвидил предателството и хората му бяха задържали знамето вдигнато достатъчно дълго, за да стане консул. Октавиан се усмихна при мисълта за онези събития.

— Четирийсет и два за Цезар и Педий; четирийсет и осем за Бибил и Светоний! — обявиха дирибиторите[1].

Сенатът бе прибягнал до голямо ухажване, за да си осигури толкова много гласове от първите гласуващи центурии. Октавиан се усмихна спокойно. Знаеше, че влиянието на сенаторите не е така силно сред по-бедните класи, докато името Цезар бе като звън на звънец за всички онези, които бяха получили завещаните им пари.

— Надявах се на по-добри резултати дотук — каза стоящият до него Педий.

Октавиан се замисли отново дали не беше сгрешил, когато го бе избрал за свой колега. Педий бе с трийсет години по-стар от него, с лице, покрито с дълбоки бръчки, и тясна заострена брадичка. Всичко в него изглеждаше остро, но Педий беше нервен дребен човек, имащ навика да дъвче устните си, когато е притеснен. Вярно бе, че навремето е бил клиент и приятел на Цезар. Това приятелство не се беше оказало достатъчно, за да гласува против амнистията, но той поне беше човек, който не бе застанал открито на страната на Освободителите. Октавиан го загледа внимателно, опита се да го види през очите на гласуващите и тихо въздъхна. Беше принуден да ухажва и открито да подкупва Педий, за да го накара да се кандидатира с него. И двамата знаеха, че целта на всичко това е само да не допуснат Бибил или Светоний до втория консулски лост, но въпреки това Педий се беше пазарил така, сякаш му е било писано да заеме тази длъжност. Октавиан отмести поглед от сенатора с воднистите очи и се загледа към огромното Марсово поле, на което се бяха събрали сто хиляди свободни мъже. Отново му се прииска Меценат да беше пожелал поста. Приятелят му обаче не искаше и да чуе за подобно нещо и само се беше разсмял, когато чу предложението.

— Петдесет за Цезар и Педий; петдесет и три за Бибил и Светоний! — обявиха дирибиторите и неколцина от онези, които все още чакаха реда си да гласуват, нададоха радостни викове. Не можеха да се върнат в града, докато печатите от портите не бъдат свалени, и някои бяха нетърпеливи, докато други се наслаждаваха на принудителния почивен ден далеч от работата и семействата си.

Октавиан тупна Педий по гърба, при което сенаторът подскочи.

— Дотук гласуваха центуриите на знатните — каза той. — Мисля, че търговците и занаятчиите ще предпочетат нас пред Бибил и Светоний.

Педий раздвижи уста, сякаш се мъчеше да извади парче хрущял, попаднало между зъбите му.

— Дано да си прав, Цезар. Едва ли е нужно да ти казвам каква е опасността от загубата точно на тези избори.

Октавиан погледна на запад, където чакаха четирийсет хиляди легионери. Беше ги спрял от другата страна на Тибър и изчака цял ден, преди да се яви пред Сената и да обяви, че се кандидатира за консул. Беше направил всичко, за да извади жилото на въоръжената заплаха срещу града, но въпреки това войниците си бяха там. Мнозина от тълпата непрекъснато обръщаха глави към легионите. Октавиан не мислеше, че Рим ще гласува срещу човек, опрял нож на гърлото му, макар и да беше положил всички усилия да скрие оръжието.

Усмихна се при вида на растящата купчина дъсчици. Виждаше как Бибил кипва, когато гласовете в полза на Цезар и Педий започнаха да се увеличават. Избирателите продължаваха да идват и тенденцията се превърна в буен поток, когато центуриите на търговци и занаятчии се възползваха от възможността да показват какво е мнението им за мъжете, възприемани като убийци на Цезар. Добре беше, че преброяването бе публично, така че всеки отиващ при кошовете да подаде гласа си вече знаеше, че споделя настроенията на мнозинството.

Октавиан виждаше задоволството им. Мнозина от гласуващите му кимаха, докато пускаха дъсчиците си, стотици и стотици граждани на Рим му показваха, че може да разчита на подкрепата им. Усещането беше опияняващо. Беше поискал консулската длъжност заради властта и сигурността, които щеше да му осигури тя, но в действителност нещата бяха много по-важни. Жителите на Рим бяха лишени от правото на глас и всякакви недоволства и бунтове се потушаваха жестоко. Това беше тяхното отмъщение срещу Сената и Октавиан се наслаждаваше на всеки миг от него.

В ранния следобед се стигна до положение, при което масата от по-бедните класи вече не можеше да повлияе на резултата. Дирибиторите се посъветваха и дадоха знак на тръбачите. Тръбите зазвучаха над Марсово поле и чакащите отвъд Тибър легиони нададоха рев като океан в далечината.

Викът беше поет от гласувалите до десетките хиляди, които нямаше да имат възможност да пуснат дъсчиците си. Те също искаха да покажат одобрението си и ревът им се стовари върху Октавиан. Той отпусна рамене, като дишаше тежко; тогата му беше станала хлъзгава от избилата по кожата му пот. Все си беше повтарял, че изобщо не се съмнява в резултата, а ето че сега усети болезненото напрежение, което бе стегнало всичките му мускули. Знамето на Яникулум беше тържествено спуснато под погледите на гражданите. Зазвучаха тръби, печатите от бронз и восък бяха разбити с чукове и градските врати се отвориха. Жени, деца и роби се изсипаха с хиляди, за да се присъединят към своите съпрузи, братя и синове, и празничната атмосфера се засили, когато научиха новината.

Октавиан беше взел със себе си само двама телохранители — само толкова му бяха позволени за официалното гласуване. Те не бяха в състояние да спрат хилядите, които напираха да говорят с него, да го докоснат и да го потупат по гърба. Хората бяха безброй и той си тръгна, преди да са се скупчили прекалено много около него и да го задушат в ентусиазма си. Раздвижването му донесе известно облекчение, но хората продължаваха да ликуват и да го следват, докато вървеше през полето към шестимата стражи, които държаха бял бик, приготвен за жертвоприношение. Агрипа и Меценат също бяха там и сияеха от гордост. Октавиан им кимна. Знаеше, че приятелите му разбират през какво е минал, за да стигне дотук. Предстоеше гадание за новите консули и близо стотина жреци, официални лица и писари се бяха събрали, за да запишат събитието. Войници разчистиха място за ритуала и гадателите подготвиха ревящото животно.

Квинтина Фабия беше облечена в ослепително бяло и лицето й бе изрисувано така добре, че приличаше на маска на младостта. Тя се поклони на Октавиан и Педий, когато те приближиха, и подаде наточен железен сърп. Октавиан го взе и изпробва инструмента върху косъмчетата на ръката си, докато гледаше едрия бик.

— Сигурна съм, че Юлий те гледа сега — топло рече жрицата. — Той би се гордял със сина си.

Октавиан сведе почтително глава. Стражите хванаха въжетата и издърпаха бика към края на ограденото пространство. Бикът беше упоен със смес от опиум и други билки, така че бе замаян и муден. Поличбите нямаше да са добри, ако им се наложеше да гонят раненото животно из Марсово поле. Октавиан се помъчи да потисне усмивката си, когато си представи картината. Знаеше, че е леко зашеметен след изборите, но трябваше да остане сериозен и тържествен до края.

Припяването започна и гадатели и прорицатели отправиха молитви към боговете да пратят знак и да благословят започващата консулска година. Октавиан стоеше като истукан и накрая Квинтина трябваше да го побутне по рамото, за да му подскаже, че моментът е настъпил.

Той пристъпи към завързания бик. От това разстояние можеше да види миглите му и да надуши миризмата на чисто от кожата му. Постави ръка върху главата и забеляза, че животното преживя лениво, без да осъзнава какво предстои. Гледката му напомни за Педий и отново го напуши смях.

С рязко движение Октавиан прокара сърпа през мощната шия на бика. Кръвта рукна като порой в бронзовите съдове, приготвени долу. Животното изпръхтя и като че ли отначало не усети болката. Купите се напълниха и бяха сменени с нови, а пълните бяха предадени на гадателите, които се загледаха в червената течност, за да видят бъдещето.

Бикът замуча и се задърпа, но кръвта продължаваше да изтича. Животното бавно падна на колене и тъмнокафявите му очи се изцъклиха. Бикът измуча по-силно и опъна въжетата, мъчейки се да се изправи. Октавиан го гледаше, чакаше го да умре и си мислеше за Децим Юний. Викът на един харуспекс[2] го извади от унеса му. Мъжът сочеше с трепереща ръка към небето. Октавиан погледна нагоре с всички останали и видя ято черни птици да прелита над града в далечината. Усмихна се, когато разпозна, че са лешояди. Според легендата при основаването на Рим Ромул видял дванайсет от тези птици. Заедно с хилядите граждани той се опита да преброи тъмните петна, но те се движеха непрекъснато и Октавиан не можеше да е сигурен колко са точно.

— Видях дванайсет — високо и ясно изрече Квинтина Фабия.

Октавиан примигна. Птиците кръжаха на фона на залязващото слънце и трудно можеше да се каже колко са. Числото обаче беше повторено от хората около него и Октавиан най-накрая се разсмя.

— Това е добра поличба — каза той. Имаше късмета на Цезар, защото самият той бе уверен, че е видял само девет птици. Те бяха изчезнали в яркото слънце, но това беше достатъчно. Дванайсет лешояда бяха послание към жителите на Рим, че настъпва ново начало.

Когато извадиха черния дроб на бика, краят му беше прегънат и Квинтина Фабия грейна и вдигна високо кървавия орган, който изпръска бялата й роба в яркочервено. Кръвта се стичаше на струйки по ръцете й. Гадателите нададоха радостен вик, писарите записаха всяка подробност върху восъчни таблички, за да ги препишат в градските архиви по-късно вечерта. Знаменията бяха отлични и Октавиан поклати възхитено глава и отправи мълчалива благодарствена молитва към своя наставник и съименник.

 

 

Основната част от тълпата беше последвала новите консули да гледа жертвоприношението. Докато поличбите се разчитаха и разгласяваха из Марсово поле, Бибил и котерията му стояха до кошовете за гласуване. Бибил загреба шепа полирани дървени жетони и ги изсипа бавно обратно, след което погледна кисело Светоний и Гай Требоний.

— Поръчах да ви доведат коне — каза той. — На пристанището в Остия ви очаква кораб. Вървете с моята благословия.

Тонът му бе мрачен и недоволен, но и той наред с всички останали усещаше започващата промяна. Октавиан беше спечелил най-високата длъжност в града и поддръжниците на Цезар вземаха връх заедно с него. Клиентите в Сената вече нямаше да си мълчат. Бибил благодари на личните си богове, че флотът не е в ръцете им. Беше останало поне това, тънка сламка, за която можеше да се хване.

Светоний погледна към града и хълма Яникулум. Спомни си други избори и друг Цезар, но тогава бе по-млад и по-способен да издържи на повратите на капризната съдба. Поклати глава и приглади оредяващата си коса, която вятърът беше разрошил, разкривайки плешивото му теме.

— Отивам при Касий — заяви той. — Това е само един ден, Бибил. Секст Помпей държи флота на запад. Касий и Брут държат Изтока. В Рим ще настъпи глад без доставки на жито по море и жителите му ще страдат, притискани от двете страни, докато не бъдат задушени. Това гласуване, тази гнусотия днес е само един малък провал, нищо повече. Ще видя този град отново, кълна се.

Той се обърна към Гай Требоний, който беше отвлякъл вниманието на Марк Антоний, докато убиваха Цезар. По-младият мъж се беше гордял много, че е обявен за един от Освободителите, макар да не беше вдигнал нож в онзи ден. Сега последиците от решението му го преследваха и той изглеждаше не на себе си.

— Това е неправилно — с треперещ глас каза Требоний. Никога не беше напускал Рим и мисълта за други градове го изпълваше с безпокойство. — Той обеси Децим Юний без подобаващ съд! Как е възможно той да остане недосегаем, а ние да сме принудени да бягаме? Отстранихме един тиранин, враг на държавата. Защо не го разбират?

— Защото са заслепени от злато, имена и глупави мечти — озъби му се Светоний. — Повярвай ми, видял съм предостатъчно. Добри хора работят мълчаливо — и какво става с тяхното достойнство и чест? Остават незабелязани за онези, които викат, подскачат и се подмазват на мръсната тълпа.

Пресегна се да хване Требоний за рамото, но онзи се дръпна инстинктивно и лицето му пламна. За миг ръката на Светоний се мъчеше да улови въздуха, после се отпусна.

— Живял съм с Цезари. Дори убих един от тях — рече той. — Но мъже като Касий няма да оставят нещата така, повярвай ми. Цената ще бъде изписана с кръв и ще се постарая тя да бъде платена.

 

 

За първи път от много години новите консули не можеха да влязат в града според обичая. От сградата на Сената все още бяха останали само почернели основи и затова Октавиан и Педий тръгнаха към отворените врати на театъра на Помпей. Тълпата ги последва чак до линията войници, разположени да охраняват достойнството на Сената.

Октавиан спря пред огромните колони от бял мрамор и се загледа в засъхналата бича кръв по ръцете си, докато сенаторите минаваха покрай него. Мнозина ги поздравяваха и той им отвръщаше — знаеше, че трябва да започне да плете фината мрежа от съюзи, ако иска да спечели дори и най-простото гласуване. Поличбите обаче му бяха дали начален тласък, на който сенаторите не можеха да устоят.

Педий стоеше до него и устата му се движеше непрекъснато, сякаш правеше опит да се изяде отвътре. Той като че ли не изпитваше радост от знаменията или поста си, макар че сега името му щеше да влезе в историята на града. Октавиан едва не се ухили, когато забеляза колко е нервен. Съвсем не го беше избрал заради идеалите или ума му. Педий беше най-добрият му избор просто защото не бе силен. Октавиан беше научил много от предишните си грешки и особено от катастрофалното настаняване на легионерите на форума по-рано същата година. Вече знаеше, че не може да подмине с лека ръка начина, по който го виждат останалите. Народът и Сенатът щяха да дадат отпор на всеки груб опит за заграбване на властта. Дори като консул трябваше да действа внимателно. И Педий беше неговият щит.

— Консуле — каза му Октавиан. По-възрастният мъж се сепна от титлата и на преживящите му устни заигра колеблива усмивка. — С удоволствие ще предложа лично на гласуване куриатното постановление. За мен ще е чест, ако ти предложиш отмяна на амнистията.

Педий незабавно кимна. Октавиан се беше съгласил да плати за построяването на новата му къща в крайморското градче Херкулан, където живееха само най-богатите римляни. Педий обичаше изтънчеността и учтивостта, но знаеше, че подкрепата му е купена и че всичко това е формалност. В същото време обаче беше познавал божествения Цезар и му се възхищаваше от години. Срамът, че не е гласувал против амнистията, още го глождеше. Макар Октавиан да не го знаеше, къщата край морето беше само пяна в сравнение с това чувство.

— За мен ще е удоволствие, Цезар — рече той.

Октавиан се усмихна. Рим беше негов. През седмиците на подготовка един човек нито за миг не се бе усъмнил, че той ще стане консул по волята на народа. Марк Антоний му беше писал с молба да се срещнат на неутрална територия, където да замислят кампания срещу Освободителите. И тя щеше да започне днес.

Бележки

[1] Преброители на гласове, които раздават табличните за гласуване. — Б.пр.

[2] Жрец, гадаещ по вътрешностите на жертвено животно. — Б.пр.