Кон Игълдън
Кръвта на боговете (7)

5

Никога досега Брундизиум не бе свидетел на подобно оживление. Градът бе като преобърнат кошер, войници и граждани сновяха навсякъде и нямаше и помен от леността на Рим. Всички в пристанищния град бързаха, доставяха продоволствия за флота и легиона — бъчви с вода, ножове, въжета, корабни платна, осолено месо и десетки и стотици други жизненоважни стоки.

Въпреки че корабът беше пропуснат от външния кордон, беше почти пладне, когато мина през огромните порти на вътрешното пристанище, които се отваряха всяка сутрин от отряди потящи се роби.

Щом търговският съд стигна кея, моряците хвърлиха въжета на пристанищните работници и те ги завързаха за яките железни стълбове, вградени в камъка. Със скрипци вдигнаха и спуснаха широк дървен мост, който образува същински път между кораба и кея. Октавиан и Агрипа стъпиха първи на сушата, а Меценат остана да се разплати с капитана и да наглежда разтоварването на конете. Десетина работници и две празни каруци се качиха на борда да свалят сандъците от кораба. Тези мъже бяха платили за правото да обслужват тази част на пристанището и налагаха високи цени за услугите си. Когато свалиха конете, дори Меценат се оплака от продажната природа на пристанището, което сякаш беше специално замислено да го изцеди до последната монета.

— В околните трийсет мили, ако не и повече, няма свободни стаи, нито конюшни — доложи той на приятелите си. — Според докерите в района са разположени на лагер шест легиона и офицерите са заели всяка таверна в града. Така ще е по-лесно да намериш някого, когото познаваш, Октавиане, но пък ще е нужно време, за да намерим квартира. Дай ми половин ден.

Октавиан кимна. Обзе го безпокойство. Планът му да се срещне със старшия офицер в Брундизиум беше изглеждал много по-прост, преди да види царящия в града хаос. С войниците населението се беше увеличило четирикратно и способностите на Меценат му бяха по-нужни от всеки друг път. Приятелят му вече беше събрал вестоносци и ги пускаше да тичат из плетеницата улици. Октавиан не се съмняваше, че до залез-слънце Меценат ще намери място, където да оставят нещата си.

— По каква работа сте дошли в Брундизиум? — обади се глас зад него. — Не можете да оставите целия този товар тук и да блокирате дока. Кажете на капитана да отплава. Вече два кораба чакат на опашка.

Октавиан се обърна и видя плешив мъж с броня на опций^[1], дребен и як, с меч на кръста. Зад него стояха двама служители с туники.

— Тъкмо уреждаме носачи. Кажи ми името на командващия в Брундизиум. Искам да се срещна с него.

Офицерът се усмихна сухо и прокара длан по голото си теме, за да избърше потта.

— Сещам се най-малко за седем души, които отговарят на определението. Само че за да ги видиш, ще ти се наложи да почакаш доста. Освен ако не си сенатор. Сенатор ли си? Изглеждаш ми малко млад за сенатор. — И се усмихна на собственото си остроумие.

Вече раздразнен, Октавиан пое дълбоко дъх. Когато стоеше до Цезар, никой не си позволяваше да го разпитва. Погледна развеселената физиономия на мъжа и осъзна, че няма да може да се оправи с повишаване на тон и заплахи. Не можеше да каже дори истинското си име, тъй като имаше вероятност да го издирват.

— Аз… нося съобщения за старшия офицер в града.

— И въпреки това не знаеш името му, така ли? — отвърна опцият. — Прости, че се съмнявам в младеж като теб… — Видя обезсърчената физиономия на Октавиан и сви рамене с известно съчувствие. — Виж какво, момко. Просто си махни товара от кея ми, става ли? Не ми пука къде, само да не го виждам. Ясно? Мога да те свържа с човек, който има склад наблизо, ако искаш.

— Трябва да се видя с някой военачалник — продължи Октавиан. — Или трибун.

Опцията го изгледа мълчаливо и Октавиан извъртя отчаяно очи и каза:

— Меценате?

— Ето — отвърна Меценат, бръкна в кесията си и извади две сестерции. С отдавна заучено движение опцият взе монетите, без да ги поглежда, разтърка ги между пръстите си и те изчезнаха.

— Не мога да ти уредя среща с легат, момко. Усамотили са се през последните няколко дни, откакто дойдоха новините от Рим.

По израженията на тримата младежи си личеше, че те вече знаят за случилото се.

— Все пак можете да опитате таверната на Пета улица. — Той погледна към слънцето. — Трибунът Либурний често се храни там. Сигурно все още можете да го заварите, но ви предупреждавам, че не обича да прекъсват обяда му.

— Дебел е, нали? — обади се безгрижно Меценат. — Сигурно е голям чревоугодник.

Опцият го изгледа и поклати глава.

— Исках да кажа, че е важен човек, който не търпи глупаци. — Хвана Октавиан за ръката и го дръпна настрани. — Съвет от мен: лично аз бих държал твоя приятел по-далеч от трибуна. Либурний не се слави като особено търпелив.

— Разбрано. Благодаря — отвърна Октавиан през зъби.

— Няма за какво. А сега си разкарайте нещата от кея ми, или ще заповядам да ги хвърлят в морето.

 

 

На Пета улица имаше три таверни и изгубиха още час, докато проверят първите две. Яздеха с носачите, натоварената каруца и десетина улични хлапета, които ги следваха с надеждата да получат някоя дребна монета. Когато видя голямата група, насочила се към заведението му, собственикът на третата таверна метна кърпа на рамото си, излезе на улицата, разпери ръце и заклати глава.

— Съжалявам, нямаме свободни стаи. Опитайте в „Чайка“ на главната улица, три преки нататък. Чух, че там още имало места.

— Не ни трябва стая — рязко отвърна Октавиан, скочи от коня и хвърли юздите на Агрипа. — Търся трибун Либурний. Тук ли е?

Когато чу заповедническия тон на младок на половината от неговите години, мъжът вирна брадичка.

— Това не е ваша работа. Както и да е, пълни сме.

Собственикът се обърна да си върви и Октавиан изгуби самообладание. Сграбчи мъжа, залепи го за стената и се надвеси над него. Лицето на собственика почервеня от гняв, но щом усети студения допир на метал до гърлото си, той замръзна.

— Тук съм едва от сутринта, а този град вече ми идва до гуша — изръмжа Октавиан. — Трибунът ще иска да се види с мен. Тук ли е, или не?

— Ако извикам, охраната му ще ви избие — отвърна мъжът.

Агрипа слезе от коня си, застана зад Октавиан и сложи ръка върху дръжката на гладиуса си. Беше уморен също като приятеля си и надушваше миризмата на топла храна, лъхаща от кухнята на таверната.

— Викай тогава. Да видим какво ще стане.

Собственикът бавно вдигна очи към едрия центурион и се предаде.

— Добре де, не е нужно да се стига до това. Само че не мога да притеснявам трибуна. Трябва ми някакъв повод.

Октавиан го пусна и прибра ножа си. Свали от пръста си златен пръстен. Прободе го болка. Беше му даден лично от Цезар и на него имаше печат на Юлиите.

— Покажи му това. Ще ме приеме.

Собственикът погледна пръстена, като разтриваше врата си там, където се бе намирал ножът. Погледна гневния млад мъж пред себе си, реши, че е по-добре да си държи езика зад зъбите, и изчезна в сумрака.

Чакаха дълго, изтощени от глад и жажда. Носачите оставиха товарите си и насядаха в каруцата или върху по-здравите сандъци, скръстиха ръце и започнаха да си приказват. Нямаха нищо против да стоят на едно място и да безделничат, щом това означаваше повече пари накрая.

Улицата стана по-оживена, животът в Брундизиум продължаваше на пълни обороти. Двама вестоносци, получили възнаграждение от Меценат, дойдоха и съобщиха за приятел с празна къща в богатата източна част на града.

— Влизам — не издържа Октавиан. — Ако не за друго, поне да си взема пръстена. Богове, никога не съм си помислял, че ще е толкова трудно просто да говориш с някой високопоставен.

Агрипа и Меценат се спогледаха. В известен смисъл двамата имаха повече опит със света от приятеля си. Бащата на Агрипа го беше водил в домовете на мнозина влиятелни мъже и го беше научил как да дава подкупи и да се оправя с персонала. Меценат беше неговата противоположност — човек, който наема подобни хора в именията си.

— Идвам с теб — каза Агрипа и разкърши врат и рамене. — Меценат може да остане да наглежда конете.

Всъщност нито Агрипа, нито Октавиан искаха Меценат да се озовава около римски трибун. Човек с подобно положение можеше да нареди да го убият дори заради най-малкото оскърбление на достойнството му. Меценат сви рамене и двамата влязоха, като присвиха очи в полумрака.

Собственикът стоеше зад тезгяха. Не им каза нито дума и едва сдържаше подигравателната си усмивка. Октавиан понечи да тръгне към него, но Агрипа докосна рамото му и кимна към една маса в дъното на помещението, далеч от прахта и жегата, влизащи през вратата.

Там седяха двама мъже с тъмносини, почти черни тоги. Ядяха студено месо и варени зеленчуци от голям поднос, опрели лакти на масата, и разговаряха оживено. Двама легионери с брони стояха с лице към помещението, достатъчно отдалечени от масата, за да дадат на мъжете ако не друго, то поне илюзията, че разговорът се води на четири очи.

Октавиан се обнадежди, когато видя, че двамата са облечени в траурни цветове. Щом показваха, че са опечалени от смъртта на Цезар, може би можеше да им се довери. Те обаче не му бяха върнали пръстена, така че Октавиан пристъпи предпазливо към масата.

Единият от мъжете беше прехвърлил през облегалката на стола си наметало на трибун. Изглеждаше в добра форма и загорял, главата му бе почти плешива, ако не се броеше ивицата бяла коса покрай ушите. Не носеше броня, а само туника със свободна яка, която оставяше ръцете му голи и разкриваше белите косъмчета по гърдите му. Октавиан забеляза всичко това преди един от войниците да вдигне небрежно ръка, за да го спре. Двамата на масата продължаваха да разговарят, без да вдигат очи.

— Трябва да говоря с трибун Либурний — каза Октавиан.

— Не, не трябва — отвърна легионерът, като нарочно говореше тихо, за да не го чуят мъжете на масата. — Трябва да престанеш да досаждаш на важни хора. Иди в казармата на Четвърти Железен легион. Все някой там ще те изслуша. А сега изчезвай.

Октавиан замръзна, кипящият гняв си личеше във всяка фибра на тялото му. Легионерът не се впечатли, макар че хвърли поглед към Агрипа, чиито размери си заслужаваха бърза преценка. Въпреки това войникът само се усмихна леко и поклати глава.

— Къде е казармата? — най-сетне попита Октавиан. Знаеше, че името му може му гарантира среща с някой високопоставен, но със същия успех би могло да му осигури и арест.

— На три мили западно от града — отвърна легионерът. — Питай по пътя. Ще я намериш.

Войникът явно не изпитваше удоволствие, че ги отпраща. Просто изпълняваше заповед и не допускаше непознати да досаждат на трибуна. Несъмнено мнозина се опитваха да се доберат до него с една или друга молба. Октавиан с мъка овладя гнева си. Плановете му се проваляха на всяка крачка, но пък нямаше да постигне нищо, ако го убият в някаква мръсна таверна.

— Ще си взема пръстена и се махам — каза той.

Легионерът не отговори и Октавиан повтори думите си. Разговорът на масата беше спрял и двамата мъже дъвчеха мълчаливо, като явно го чакаха да се махне. Октавиан стисна юмруци и двамата войници се напрегнаха. Онзи, с когото беше разговарял, поклати бавно и предупредително глава.

— Ей сега се връщам — отсечено рече Октавиан.

Обърна се и тръгна към собственика, който наблюдаваше мазно и с безпокойство сцената. Агрипа тръгна с него и изпука с пръсти, когато застана до приятеля си.

— Показа ли пръстена, който ти дадох? — остро попита Октавиан.

Мъжът — бършеше чаши и ги редеше на спретната редица по тезгяха — хвърли поглед към трибуна и войниците му, реши, че е в безопасност, и се ухили гадно.

— Какъв пръстен?

Октавиан рязко се пресегна и го сграбчи с лявата си ръка отзад за врата. Собственикът стегна мускули и не помръдна, а Октавиан заби юмрук в носа му. Мъжът политна назад.

Единият от войниците изруга, но преди да направи каквото и да било, Октавиан вече беше прескочил тезгяха и бе възседнал падналия собственик. Онзи размаха ръце и успя като по чудо да му нанесе удар в главата, преди Октавиан да му фрасне още два здрави юмрука. Якият мъж се просна на земята, а Октавиан претърси джобовете на престилката му и напипа нещо малко и твърдо. Извади пръстена точно когато войниците пристигнаха с извадени мечове. Единият постави длан върху гърдите на Агрипа и вдигна оръжието си към шията му. Агрипа нямаше друг избор освен да вдигне ръце и да отстъпи. Само една дума на трибуна и, и двамата с Октавиан щяха да са мъртви.

Другият войник се пресегна, хвана Октавиан в душеща хватка и го дръпна назад с всички сили. Със задавен вик Октавиан беше хвърлен през тезгяха и двамата паднаха по гръб.

Октавиан се мъчеше да се освободи, но хватката на врата му се стягаше, задушаваше го и лицето му стана мораво. Светът пред очите му започна да се размазва и да потъмнява. Той така и не чу сухия глас на трибуна, който вървеше към тях.

— Пусни го, Гракх — нареди трибун Либурний и избърса устата си с фина ленена кърпа.

Войникът освободи Октавиан, като не пропусна да му нанесе жесток удар в бъбреците, преди да стане и да оправи бронята си. Октавиан изстена от болка, но вдигна ръка и показа пръстена. Трибунът не му обърна внимание.

— Мисля, че заслужава двайсет удара с камшик за сбиване на публично място — рече той. — И още двайсет, защото прекъсна обяда ми. Би ли се погрижил, Гракх? На улицата има стълб за бичуване, можеш да изпълниш наказанието веднага.

— С удоволствие — отвърна войникът, още задъхан от борбата, но когато отново посегна да хване Октавиан, младият мъж скочи на крака. Гневът го бе завладял дотолкова, че вече не можеше да мисли.

— Откраднаха ми пръстена и вие наричате това римска справедливост? — остро попита той. — Нима трябва да позволя някакъв си тлъст кръчмар да отмъкне подарък, даден ми от самия Цезар?

— Покажи ми пръстена — каза трибунът и се намръщи.

— Няма — отвърна Октавиан. Агрипа го зяпна. Приятелят му направо се тресеше от ярост. — Ти не си човекът, с когото искам да се видя. Вече го знам. Предпочитам бичуването.

Трибун Либурний въздъхна.

— О, я стига с тая момчешка напереност. Гракх? Ако обичаш.

Войникът сграбчи ръката на Октавиан и насила разтвори пръстите му. Пръстенът полетя във въздуха, но трибунът го хвана с лекота и се загледа в него в сумрака. Повдигна вежди, когато видя златния печат.

— Само преди месец този пръстен можеше да ти отвори почти всяка врата, млади момко. Но сега само повдига въпроси. Кой си ти и как това нещо се е озовало у теб?

Октавиан упорито стисна устни и Агрипа реши, че е крайно време да се намеси.

— Той е Гай Октавиан Турин, роднина на Цезар. Говори истината.

Трибунът като че ли се замисли.

— Май съм чувал това име. А ти кой си?

— Марк Випсаний Агрипа. Центурион капитан от флота.

— Ясно. Е, господа, пръстенът на Цезар ви осигури място на масата ми, поне за един час. Яли ли сте?

Агрипа поклати глава, напълно слисан от внезапната промяна в тона на трибуна.

— Ще поръчам, когато собственикът дойде на себе си. Гракх? Ако обичаш, лисни му едно ведро помия… и му дай да разбере, че кражбата се наказва. От утре ще трябва да сменя таверната.

— Слушам — отвърна легионерът. Беше възвърнал достойнството си и погледна със задоволство проснатия под тезгяха мъж.

— Елате, господа — каза трибунът и посочи масата, на която още седеше събеседникът му. — Имате вниманието ми. Надявам се, че няма да съжалявате.

 

 

Трибун Либурний сложи пръстена на масата. Не представи другия мъж и Октавиан се запита дали той не е шпионин. Непознатият го погледна за момент и Октавиан прочете в очите му интерес и буден ум.

Чуха плисък на вода, трясък на хвърлено ведро и приглушен вик зад тезгяха и трибунът каза:

— Уверявам ви, че виното ще пристигне всеки момент. — Отново взе пръстена и го огледа. — В последно време тази дрънкулка е доста опасна. Наясно ли си с това?

— Започвам да го разбирам — отвърна Октавиан и докосна подутината под дясното си око.

— Ха! Не заради крадците. Много по-опасни са онези, които в момента се мъчат да се доберат до властта в столицата. Ние в Брундизиум сме встрани от играта. Ако зависи от мен, ще останем така, докато не се въдвори отново ред. Гърция обаче е още по-далеч от Рим, така че вероятно всичко това е ново за теб.

Октавиан примигна.

— Откъде знаеш, че идвам от Гърция?

За негова изненада Либурний се изкиска доволно.

— Богове, ама ти си наистина млад! Честно казано, караш ме да си спомня с тъга за собствената ми младост. Наистина ли си мислиш, че можеш да влезеш в пристанището, да пръскаш пари и да настояваш да говориш с някой високопоставен, без затова да бъде докладвано? Сигурен съм, че всеки клюкар в града вече разполага с описанието ти, макар че все още едва ли знаят името ти.

Октавиан погледна мълчаливия другар на трибуна. Той усети погледа му и се усмихна леко, без да вдига глава.

— Появата ти поставя пред мен интересен проблем, Октавиане. Разбира се, мога да те пратя окован в Рим и някой сенатор да реши какво да прави с теб, но това ще ми осигури само благоволение или малко злато, а тези неща едва ли си заслужават.

— Значи не си верен на никого? — остро попита Октавиан. — Четвърти Железен беше основан от Цезар. Би трябвало да го познаваш.

Трибун Либурний го погледна и прехапа замислено устна.

— Да, познавах го. Не мога да кажа, че бяхме приятели. Мисля, че хора като Цезар нямат много приятели, а само последователи. — Либурний забарабани замислено с пръсти по масата, без да откъсва поглед от Октавиан.

Собственикът на таверната поднесе виното лично. Изглеждаше ужасно — с подуто лице и затворено око. В косата му имаше някакъв зеленчук. Не погледна към Октавиан или трибуна, докато внимателно поставяше каната и чашите, преди да се отдалечи с накуцване. Легионерът Гракх отново беше заел позицията си с гръб към масата.

— И все пак… — тихо рече Либурний. — Завещанието на Цезар още не е прочетено. Той има момче от египетската царица, но казват, че те обичал като свой син. Кой знае какъв ще бъде дарът му към теб? Възможно е ти да си печелившият кон, поне засега. Може пък и да стигнем до някакво споразумение, което да е от полза и за двама ни.

Пръстите забарабаниха отново и другарят на трибуна наля на всички. Октавиан и Агрипа се спогледаха, но не им оставаше друго, освен да чакат мълчаливо.

— Мисля… да, мога да съставя договор. Една десета от всичко, което наследиш, срещу моето време и средства да стигнеш до Рим и подкрепата ми да получиш онова, което ти се полага. И, разбира се, да те оставя жив и здрав. Споразумяваме ли се? Пръстенът ще ти потрябва, за да подпечаташ съглашението, така че ти го връщам.

Октавиан го зяпна. След кратко колебание грабна пръстена, надяна го на пръста си и отсече:

— Никога не е бил твой, за да ми го връщаш. Една десета! Трябва да съм луд, за да се съглася на подобна сделка, особено преди да знам какъв е залогът. Отговорът ми е не. Разполагам с достатъчно средства, за да се оправя сам. Имам достатъчно приятели, с които да се изправя срещу убийците.

— Разбирам — рече Либурний, леко развеселен от гнева на младия мъж.

По масата бяха капнали няколко капки вино и трибунът започна да рисува замислено кръгове с тях. Поклати глава и Октавиан сграбчи ръба на масата, готов да я обърне отгоре му.

— Май не разбираш колко опасен е станал Рим, Октавиане. Как според теб ще реагират Освободителите, ако влезеш в града? Ако нахълташ в Сената и гръмко заявиш претенциите си, сякаш имаш правото да бъдеш изслушан? Давам ти най-много половин ден, преди да те намерят с прерязано гърло, като дори този срок ми се вижда дълъг. На властимащите няма да им хареса някакъв роднина на Цезар да подбужда тълпата. И едва ли им трябва претендент за неговото богатство, което може да попадне в техните ръце. Между другото, ще преобръщаш ли масата? Да не мислиш, че съм сляп или глупак? Охраната ми ще те съсече още преди да си успял да се надигнеш. — Либурний тъжно поклати глава, сякаш съжаляваше безразсъдството на младостта. — Няма да получиш по-добро предложение от моето. С мен поне ще останеш жив достатъчно дълго, за да чуеш прочитането на завещанието.

Октавиан махна ръце от масата и се облегна назад, мислеше трескаво. Трибунът бе реална заплаха и той осъзна, че няма да излезе от таверната, без да е изгубил нещо. Запита се как ли би постъпил Юлий на негово място. Трибун Либурний го наблюдаваше с лека усмивка.

— Няма да се откажа от наследството си, нито от някаква част от него — заяви Октавиан.

Либурний цъкна с език и вдигна очи към войниците, за да даде заповед.

— Обаче присъствах, когато Цезар и Клеопатра се пазаряха с египетския двор — бързо продължи Октавиан. — Мога да ти предложа повече от злато в замяна на подкрепата ти. Не отричам, можеш да ми бъдеш полезен. Именно затова те потърсих.

— Продължавай — подкани го Либурний. Погледът му беше студен, но усмивката си оставаше на лицето му.

— Виждал съм Цезар да се отблагодарява по начини, ценени много повече от парите. И аз мога да направя същото. Ще поставя печата си под споразумение, което ти предлага една-единствена услуга, каквато и да е тя, по всяко време.

Либурний примигна, избухна в смях и заудря по масата с длан. Когато най-сетне се успокои, избърса сълзите си, като продължаваше да се смее.

— Наистина ме развесели, момко. Ужасно си забавен, не мога да го отрека. А аз си мислех, че се очертава скучен ден. Знаеш ли, имам син на твоята възраст. Иска ми се да беше дързък като теб, честна дума. А вместо това той ми чете гръцка философия, можеш ли да си представиш? Едва се сдържам да не повърна, като го слушам.

Либурний се наведе над масата. Изведнъж бе станал много сериозен.

— Ти обаче не си Цезар. Както стоят нещата в Рим, не бих заложил и един сребърник, че ще оцелееш през следващата година. Това, което ми предлагаш, почти сигурно няма никаква стойност. Както казах, възхищавам се на куража ти, но хайде да приключваме с тази игра.

Октавиан също се наведе напред и заговори ясно и тихо.

— Не съм Цезар, но той наистина ме обичаше като син и във вените ми тече кръвта на неговата фамилия. Приеми предложението ми и един ден, когато щастието престане да се усмихва на теб или на сина ти, може би моето обещание ще е най-ценното нещо, което притежаваш.

Либурний бързо направи знак, за да отклони дори предположението за лош късмет. Пъхна палец между показалеца и средния си пръст и го насочи към Октавиан. След малко разплете пръсти и каза:

— С това обещание и десет хиляди ауреуса ще имам десет хиляди ауреуса.

Октавиан сви рамене и каза:

— Не мога да обещая нещо, което нямам.

— Именно затова ти поисках една десета, момче. Не можеш да изгубиш при подобна сделка.

Октавиан знаеше, че трябва да се съгласи, но упоритият инат продължаваше да го спира. Той скръсти ръце на гърдите си.

— Казах всичко, което имам да казвам. Приеми предложението ми и един ден то може да ти спаси живота. Ако помниш Цезар, помисли си как би поискал той да постъпиш. — Погледна към тавана. — Той умря от ръцете на хора, които сега живеят добре. Ако сега ни гледа отнякъде, как ли вижда, че се отнасяш с мен — с чест или с презрение?

Зачака отговор и Либурний отново забарабани по масата в гробовната тишина. За момент погледът на трибуна се стрелна нагоре, сякаш наистина си представи, че Юлий го наблюдава.

— Не мога да преценя дали не разбираш… или просто не ти пука за живота ти — рече той. — Виждал съм мнозина такива като теб, предимно млади офицери, които се мислят за безсмъртни. Някои се издигнаха, но повечето отдавна са мъртви, жертви на прекалената си самоувереност. Разбираш ли какво ти казвам?

— Разбирам. Рискувай с мен, трибуне. Няма да бъда повален толкова лесно.

Либурний въздъхна.

— За да бъдеш повален, първо трябва да се издигнеш. — После взе решение. — Добре. Гракх? Намери ми пергамент, писец и мастило. Ще сключа тази неизгодна сделка пред свидетели.

Този път Октавиан предпочете да премълчи. Едва успяваше да скрие тържествуването си.

— Когато подпишем, ще ти гарантирам безопасен път до Рим. Завещанието ще бъде прочетено след осем дни, което означава, че имаш достатъчно време да стигнеш до града с добри коне. Надявам се, че няма да имаш нищо против Гракх да дойде с теб, за да те пази. По пътищата има разбойници, пък и бих искал да съм сред първите, научили какво е завещал Цезар на своя град и на клиентите си.

Октавиан кимна. Загледа как Либурний потапя кухата тръстика със заострен край в мастилницата и пише с уверена ръка. Собственикът на таверната донесе запалена свещ и трибунът стопи восък и капна върху сухия пергамент. Октавиан притисна пръстена в меката повърхност и двамата войници добавиха по едно кръстче под имената си. Сделката беше сключена.

Либурний се облегна назад.

— Май имам нужда от още вино, Гракх. Знаеш ли, момко, надявам се, ако извадиш късмет, да живееш толкова дълго като мен, когато цветовете, вкусовете и дори амбициите изгубят яркостта си, която сега приемаш за така естествена, да срещнеш някой наперен младок точно като теб сега — и да видиш онова, което виждам аз. Дано тогава си спомниш за мен. Чувството е горчиво и сладко едновременно, повярвай ми, но ще го разбереш едва тогава.

Собственикът донесе каната и Либурний напълни чашите до ръба.

— Пий с мен, момко. Пий за Рим и за славното безразсъдство.

Без да откъсва поглед от него, Октавиан вдигна чашата си и я изпи до дъно.