Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

27

Град Филипи беше построен като просто укрепление в планините, но триста години са много време, когато трябва непрекъснато да гледаш на север към враждебните племена. Подобно на каменните стени и агората, първоначалната твърдина все още си беше там, погълната от стотици други постройки, които бяха изпълзели, за да образуват тесни улички по хребета. Касий с удоволствие разгледа малкия храм на Филип Македонски, скътан на една търговска улица. Беше познавал и друг мъж, провъзгласен за божество, и това го накара да се усмихне. Ако не беше добрият път към брега, малкото градче щеше отдавна да е угаснало заедно със славата на основателя си, или може би с тази на неговия син.

Касий нямаше други планове за селището освен да го използва като сборен пункт за легионите си и за онези на Брут, докато чакат Секст Помпей да разпердушини силите, опитващи се да се прехвърлят в Гърция. Когато дойде вестта за катастрофалните морски битки, двамата бяха променили плановете си и започнаха да се оглеждат за най-доброто място, където да посрещнат врага. При новите обстоятелства Брут пръв бе забелязал възможностите, които можеше да им представи Филипи като център на формацията им. Имаха достъп до морето по Виа Егнация, римски път, построен върху много по-стар, който беше в състояние да поеме всякакво количество хора и оборудване. Самият Филипи се намираше на височина, която бе почти недостъпна от запад, както и беше възнамерявал бащата на Александър Велики. От гледна точка на Касий, мястото имаше още едно преимущество — южният подход към него се пазеше от стръмен хълм и огромно блато в подножието му. Дъждовете бяха силни през изминалата зима и тресавището определено представляваше сериозно препятствие за легионите.

След като Касий и Брут взеха решение да превърнат градчето в команден център, войниците построиха огромна дървена палисада, стигаща до самото блато. Благодарение на естествения терен и римските умения градът не можеше да бъде атакуван от тази посока; планините го защитаваха от север, а от изток беше морето. Врагът можеше да приближи единствено от запад и щеше да се озове като във фуния срещу военните машини на двайсет римски легиона. Всичко, от заострените колове до скорпионите и тежките катапулти, беше в готовност.

Измина повече от месец от пристигането на първите новини за дебаркирането на противника в Дирахиум. Двамата командващи бяха заети да преследват постоянно нарастващия брой екстраординарии, които разузнаваха района. Касий беше довел от Сирия партски конни стрелци, които се оказаха брутално ефективни и точни дори когато галопираха по неравния терен. Въпреки това постоянните малки сблъсъци бяха доказателство, че легионите приближават и че командирите им се опитват да научат всичко възможно за силите и терена пред себе си.

Касий тихо се оригна в юмрук, докато гледаше блатото. Беше на същата дажба като войниците и това не му харесваше особено. Поне през седмиците чакане беше успял да натрупа запаси. Знаеше, че има възможност пленените галери на Секст скоро да блокират гръцкия бряг. От братята Каска нямаше никакви вести. Касий предположи, че или са се удавили, или са загинали в сраженията.

Подозираше, че мисли прекалено много за своя съкомандир, вместо за хората, срещу които щеше да се изправи. Брут обаче беше такава странна смес от качества, че Касий така и не знаеше какво да очаква при срещата им. Брут оживяваше като спомен от собствената му младост, когато обучаваше екстраординариите. Офицерът начело на партските стрелци вървеше след Брут като изгубено кученце и сияеше от похвалите на римлянина. При тази мисъл настроението на Касий помръкна още повече. Брут успяваше някак неусетно да спечели уважението на хората около себе си, без да полага усилия. Касий нямаше тази дарба и се дразнеше, че му се налага да говори със старшите офицери, докато очите им не се откъсват от Брут. Очакваха само една дума или одобрително кимане от негова страна, а Касий биваше напълно забравен. Оригна се отново и кисело се замисли за това как легионите бяха приветствали жената на Брут, когато тя замина за брега.

Запита се дали да не повдигне въпроса за командването на дясното крило. Легионите бяха склонни да приемат командира на тази позиция като главен и Брут беше разположил частите си на широкия хребет, без да си направи труда да се консултира с колегата си. Те щяха да поемат най-тежката атака, в това нямаше съмнение, но въпреки това войниците изглеждаха доволни, сякаш им бе възложена почетна задача.

Успя да скрие цялото си безпокойство, когато се качи на коня и тръгна по хребета на Филипи, показвайки, поне според него, добро настроение и увереност на всеки, който можеше да го види. Отляво птиците кръжаха и ловяха насекоми над блатата, а отпред теренът се спускаше на огромна вълна към западната равнина. Именно там двамата с Брут бяха разположили легионите си в очакване на врага. Касий кимна замислено, докато препускаше в тръс сред сирийските части. Те тъкмо се хранеха и войниците скачаха и отдаваха чест, докато минаваше покрай тях. Стотици преобръщаха дървените си паници, докато се изправяха. Той им махна разсеяно да продължат да се хранят, като се мъчеше да измисли какво още може да се подобри.

— Мястото е добро — промърмори си той. Знаеше, че Филип Македонски го е избрал, за да спре тракийските орди, но не беше чувал градчето някога да е било атакувано. Сред блатата и високите части на Филипи никога не беше проливана кръв. „Това ще се промени“, помисли си той със смесица от задоволство и ужас. Най-добрите римляни щяха да умрат на земята около него. Вече нямаше как да промени това.

Стигна до група легионери, седящи в сянката на една маслина, толкова стара, че спокойно можеше да е посадена и от самия Филип. Те го видяха да приближава и скочиха на крака преди да им махне да не го правят.

— Готови сме — извика един от тях.

Касий кимна в отговор. Знаеше, че са готови. Всички бяха готови. Бяха направили всичко възможно и сега единственото, което му трябваше, бе Марк Антоний и Цезар да надценят поне мъничко собствените си способности и да бъдат разбити при най-доброто укрепление, което бе виждал в живота си.

 

 

Октавиан присви очи срещу слънцето; болката в главата пулсираше, сякаш следваше ритъма на сърцето му. Беше привикнал с жаждата през последните осем дни и си повтаряше, че му е по-леко на гърба на коня, отколкото на легионерите, които маршируваха на изток. Когато спираха, се редяха на опашка, за да напълнят меховете си с вода. Най-опитните пиеха рядко, като преценяваха внимателно времето между отделните глътки, за да им остава малко запас.

През първия ден се бяха отдалечили на двайсет мили от брега, а на втория изминаха почти двайсет и четири. Това се оказа средното им темпо, когато легионерите установиха, че мускулите им заякват. Това беше едно от любимите занимания на мъжете, докато бяха на поход — да вземат дължината на крачката си от три стъпки, после да умножават броя на крачките и да получават изминатите мили. Дори без карти легионите през цялото време имаха доста добра представа какво разстояние са изминали.

Когато спряха по обед, Октавиан седна в сянката на едно крайпътно дърво и избърса потта от лицето си. Погледна бутилката си от полирано желязо, запоена с калай и поставена в месингов кожух. Знаеше, че трябва да я напълни, но усещаше вкуса на метал в устата си и при мисълта за още глътка от топлата като кръв вода му призляваше. До следващото спиране оставаха часове и той или трябваше да стане и да напълни бутилката от бъчвите, карани след легионите, или да поръча на някой да го направи вместо него. Нито едната от възможностите не му допадаше. „Водоносците ще се появят всеки момент“, каза си той. Слънцето обаче беше започнало да пече по-силно и го усещаше върху кожата си като удари с чук.

Тръсна уморено глава в опит да махне щипещата пот от очите си. Никой от мъжете около него като че ли не страдаше много от жегата. Меценат и Агрипа дори изглеждаха свежи и отпочинали. Бяха в чудесна форма, досущ като конете, които яздеха.

Октавиан отвори уста колкото се може по-широко и челюстта му изпука. Напоследък почти не се упражняваше в двубой или надбягване с Меценат и Агрипа. Може би това беше причината. Не беше във форма и го чувстваше. Нямаше нищо, което да не може да се излекува със здрава работа и студена вода. Вкусът на метал в устата му се засили и Октавиан едва не повърна.

— Цезар? — повика го някой.

„Меценат“ — помисли си той. Отвори уста да отговори и болката така прониза главата му, че изстена. Свлече се покрай дървото и падна на сухата земя.

— Мамка му! Цезар!

Чу още думи, но усещаше как съдържанието на стомаха му се натрупва в гърлото. Не можеше да го спре. Усети как нечии силни ръце го хващат, докато пропадаше през ръба в ревящ мрак.

 

 

Меценат заслони очи и загледа легионите на Марк Антоний, които продължаваха да маршируват в далечината. Беше пратил вестители да предадат, че на Цезар му е станало лошо. Нямаше начин да го запазят в тайна. Каквито и публични декларации за братство да бяха направили триумвирите, човек като Марк Антоний щеше да реагира с подозрение, ако съюзникът му поиска спиране, докато маршируваха към вражеските сили.

Легионите не даваха признаци за спиране и Меценат въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше, беше да чуе гръмкия глас на триумвира, предлагащ помощ. Най-добрите военни лекари вече се занимаваха с Октавиан, макар че Меценат не си позволяваше да се отдава на надеждата. Лекарите можеха вещо да отрежат крайник и да спрат кръвотечението с нагорещено желязо. Ранените войници понякога преживяваха тези операции и дори треските след тях. По тялото на Октавиан обаче нямаше рани, които да се лекуват, освен многобройните червени петна от ухапвания, които бяха получили всички, докато бяха сред дюните. Меценат разсеяно почеса една своя пъпка, като се питаше колко ли време ще мине, преди да им наредят да продължат напред, със или без главнокомандващия.

Всеки от осемте легати беше минал през лечебницата през деня, докато мъжете се разполагаха навсякъде, където можеха да намерят поне мъничко сянка. Всички изпитаха облекчение, когато слънцето започна да залязва зад тях, макар че това им напомняше и за изгубеното време.

Агрипа излезе от палатката. Беше смълчан.

— Как е той? — попита Меценат.

— Още гори. Преди малко започна да говори, но несвързано. Още не е дошъл на себе си.

Меценат се огледа, за да види дали не ги подслушват. Легатите Букцион, Силва и Либурний се бяха събрали недалеч, затова той се наведе към приятеля си.

— Мислиш ли, че е като онзи припадък?

Агрипа сви рамене.

— Какво разбирам аз от медицина? Слава на боговете, този път не се изпусна. Между другото, добре, че се сети да го завиеш с онази попона. Аз… казах на лекарите за първия път.

Меценат го изгледа остро.

— Нужно ли беше? Никога не е казвал, че иска някой да научава.

— Реших, че може да имат повече шансове да му помогнат, ако знаят. Трябва да обясним това, Меценате, освен ако не смяташ, че можем да останем тук за няколко дни, без никой да задава въпроси. Така или иначе, вече го направих. Мисля, че това няма да промени отношението на хората към него. Те знаят, че и Цезар е имал подобни припадъци. Както и Александър.

Меценат се замисли за момент, после каза:

— Това може да свърши работа. Довечера ще пусна приказката, може дори да се понапия с някои офицери. Ще кажа, че е от това, че се намира в страната на Александър.

— Я стига глупости — изсумтя Агрипа.

— Глупости, на които ще се хванат. Благородното заболяване на Цезар. Това означава, че той е Цезар по кръв, а не само по име. Ако им кажа подобно нещо, то няма да навреди.

Двамата се умълчаха и останаха така дълго, безпомощно очаквайки някакви новини или промяна в състоянието на Октавиан.

— Нужен ни е, Агрипа — каза Меценат. — Той е единственият, който свързва всичко това заедно.

— Името Цезар… — започна Агрипа.

— Не е името! Нито кръвната връзка. А той самият. Хората гледат него. Богове, той се зае с това, сякаш е роден за него. Никога не е имало толкова голяма армия, освен онази, срещу която се изправяме. Ако зависеше от Марк Антоний, той още щеше да е в Рим и ти много добре го знаеш.

Меценат срита някакво камъче.

— Той пое командването на легионите на Марсово поле — и те го приеха. Ако беше поискал да избие Сената, можеше да го направи още тогава. Единствено чувството му за чест го спря да стане император само за една нощ. Богове, Агрипа, помисли си само! Той се изправи пред римските легати след смъртта на консулите и те се присъединиха към него. Октавиан те избра да построиш флот. Кой друг би го направил? Може би има нещо в кръвта му! Но той ни е нужен сега, в противен случай тази армия ще стане армия на Марк Антоний и всичко направено от Октавиан ще се окаже в неговите ръце.

— Миналия път се съвзе бързо — каза най-сетне Агрипа.

Меценат го погледна уморено.

— Тогава нямаше треска. Сега изглежда по-зле. Ще се моля на сутринта да е съвсем свеж, но ако не е, пак ще се наложи да продължим напред. Марк Антоний ще настоява.

— Лесно мога да направя носилка — рече Агрипа. — Може би да я закрепя между два коня… — Гласът му замря, докато обмисляше проблема. — Възможно е.

По зазоряване Марк Антоний вече беше пратил назад вестители, които да разберат къде е отишъл ариергардът му. Освен това изпрати заповеди да го настигнат възможно най-бързо, сякаш знаеше, че Октавиан все още е в безсъзнание.

Агрипа работеше бързо с дъските на една каруца за вода и собствените си инструменти. Слънцето едва се беше отделило от хоризонта, когато носилката беше готова. Бе грубо изработена, но той беше опънал навес отгоре и отпуснатото тяло на Октавиан беше завързано за нея със заръката редовно да му капват по няколко капки вода в устата.

Приятелят му изглеждаше безжизнен. Агрипа докара собствения си кон, за да го завърже за другия край на носилката, но тя се люлееше толкова опасно между двете животни, че той се отказа и нареди легионерите да се редуват и да я носят по двойки. Двамата с Меценат я носеха през първите два-три часа. Така можеха да наглеждат приятеля си, докато продължаваха на изток с останалите.

Беше дълъг и тежък ден под палещото слънце. Агрипа и Меценат бяха готови да предадат носилката на друга двойка след обедната почивка. Не се изненадаха, когато видяха двама легати да яздят към тях. Букцион беше един от онези, които се бяха разбунтували, вместо да атакуват Цезар на форума. Беше рискувал цялото си бъдеще, залагайки на Октавиан, и безпокойството се четете във всяка бръчка на лицето му. Флавий Силва беше предал честта си в ръцете на младежа, когато му се закле на Марсово поле. Никой от двамата не искаше да го види да пада, след като бяха стигнали дотук.

Меценат съзря възможността, когато двамата застанаха до Агрипа и скриха Октавиан от очите на хората.

— Стойте така.

След това внимателно развърза ремъците, придържащи Октавиан за носилката, бръкна под тънката ленена завивка и извади пълния наполовина мях. Букцион го погледна объркано, но после се сети и каза:

— Хитро.

— Агрипа го измисли — обясни Меценат, отдалечи се, за да излее урината зад един храст, след което се върна. — Трудното е слагането. Искаш ли да опиташ?

— Не… не, благодаря. Някои неща са запазени за близки приятели.

Меценат въздъхна.

— Никога не съм си помислял, че ще… както и да е. Той е мой приятел. Опитайте се да ни скриете колкото се може по-добре от войниците. О, и не бих споменал нито дума за това пред него, ако бях на вашето място.

Пъхна празния мях под завивката, нагласи го и обясни:

— Би трябвало да издържи до довечера. Почти се изкушавам да дам меха на Марк Антоний следващия път, когато поиска вино.

Букцион се изсмя, но когато погледна другите трима, видя на лицата им само безпокойство за лежащия в безсъзнание млад мъж и взе решение.

— Ще сменя единия от вас. Ще ми помогнеш ли, легат Силва?

Силва кимна, плю на ръцете си, хвана прътите и се обърна към Меценат:

— Ще се погрижиш ли някой да води коня ми?

Меценат кимна. Беше трогнат от готовността им да помогнат.

Двамата легати вдигнаха носилката и Букцион каза:

— Е, да вървим. По един или друг начин той ще стигне до Филипи.

За огромно удоволствие на Меценат и Агрипа войниците нададоха приветствени викове, когато видяха легатите им да носят Цезар към битката.

 

 

Марк Антоний навъсено изучаваше картите. Не бяха съвсем точни, но се бяха подобрили след донесенията на съгледвачите и екстраординариите през изминалата седмица. Макар че партските конни стрелци ги изтребваха, бяха оцелели достатъчно мъже, за да се върнат и да опишат терена на писарите. Най-добрите дори бяха направили бързи скици с въглен, докато се бяха крили из блатата или бяха наблюдавали от хълмовете.

Резултатът струваше живота на трийсет и седем души, а за десетина други сега се грижеха лекарите. Марк Антоний се загледа в картите и се запита дали най-добрите му съгледвачи не са били сред убитите. Позицията, избрана от Брут и Касий, нямаше нито едно очевидно слабо място.

— Какво мислиш, Понтий? — попита той. — Хвърли едно око на това и ми кажи дали не съм пропуснал нещо.

Първият му помощник приближи масата, на която беше разстлан голям лист, притиснат с оловни тежести. Различи големия хребет над блатата, както и неравномерната назъбена линия, означаваща дървената палисада, която пазеше укрепения град от юг. На самия хребет правоъгълници маркираха разположението на вражеските сили. Трудно беше да се съди за числеността им, но Марк Антоний се беше надявал да има числено превъзходство и сега се чувстваше разочарован.

Понтий не отговори веднага и Марк Антоний продължи раздразнено:

— Покажи ми място, където мога да атакувам и което не е от запад. Богове, как са успели да намерят това място? Море и планини от двете страни, блата от третата? Можеш да си сигурен, че са подготвили и единствения подход. Ако атакуваме от запад, ще е истинска касапница без абсолютно никаква гаранция за победа.

Вече започваше да си мисли, че цялата кампания е белязана с лош късмет. Първо Цезар беше рухнал от някакво заболяване — и го донесоха на бойното поле на носилка, моля ви се! Марк Антоний беше видял пристигането на Октавиан в лагера, но гледката не успя да повдигне духа му. Самият той много добре знаеше какво преимущество е Цезар да е до него. Та нали два от собствените му легиони преминаха на негова страна! Присъствието му можеше да е огромно предимство, но ако младежът умреше преди сражението, това щеше да бъде изтълкувано от войниците като ужасна поличба. Марк Антоний стисна зъби. Щеше да е по-поносимо, ако можеше да открие начин да пробие защитата и да се добере до легионите на хребета на Филипи.

Касий беше коварен старец, не можеше да се отрече. Марк Антоний знаеше, че Брут е доста способен на бойното поле, особено с екстраординариите, но това! В цялата защита ясно се четеше почеркът на Касий. При наличието на добри римски легиони в подготовката не можеше да има грешка. Касий и Брут щяха да защитават силната си позиция, а Марк Антоний щеше да си троши главата в стените им.

— Предполагам, че имаш съгледвачи в блатата, нали? — внезапно попита Понтий.

Марк Антоним се сепна и рязко излезе от унеса и мрачните си мисли.

— Разбира се. Водата на места достига до шията и дъното е от черна тиня, която може да погълне кон. Няма начин да се мине оттам. Изненадан съм, че са си направили труда да построят онази дървена преграда покрай хълма, ако трябва да съм честен. Блатото е достатъчно препятствие… — И млъкна. Юлий Цезар беше прекосявал широки реки в Галия. Марк Антоний го беше виждал с очите си. Какво беше едно блато в сравнение с тях? То не бе по-дълбоко от река. Трябваше му само път през него.

— Мисля… — започна Понтий.

Марк Антоний вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Чакай. Чакай малко. Ако успея да прокарам път през блатото, за предпочитане тесен, тръстиките ще скриват хората ми, нали така? — Поколеба се само докато Понтий кимна, след което продължи с растяща възбуда: — Те знаят, че трябва да изкачим проклетия хребет, така че трябва да настъпя от юг. Хората ми могат да разрушат палисадата — онова, което е построено от човек, може да бъде съборено от човек. Трябва само да измисля как да пресека блатото. Изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло.

Тупна Понтий по гърба и излезе от палатката.