Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

20

Слънцето още напичаше, макар че есента вече настъпваше и дърветата бяха обагрени в червено и златно, Агрипа стоеше на брега на Авернското езеро, загледан през половината миля дълбока вода към отсрещния бряг. Там, където някога се бе сгушило само едно малко селце, днес имаше римски аванпост с десетки хиляди мъже, които се трудеха здравата от сутрин до здрач. На брега се издигаха огромни скелета, поддържащи строящите се корпуси на двайсет галери. Дори от това разстояние виждаше хората по гредите и ударите на чуковете достигаха до него в неподвижния въздух. Три завършени галери се носеха по водите на езерото и екипажите им се състезаваха кой ще излезе напред.

— Добре, впечатлен съм — каза стоящият до него Меценат. — Направи истински чудеса само за няколко месеца. Но въпреки това виждам един малък проблем в плановете ти, Агрипа.

— Няма никакъв проблем. Октавиан ми даде два легиона и всеки дърводелец и корабостроител, останал в Италия. Преди два дни подписах заповед за изсичане на гората в имението на един сенатор и той дори не се осмели да възрази. Мога да построя корабите, Меценате.

Меценат се загледа в надпреварващите се кораби.

— Не се съмнявам в това, приятелю, макар че дори петдесет-шейсет галери няма да са достатъчни за победа над флота. Обаче…

— С четирийсет ще го победя — прекъсна го Агрипа. — Аз съм моряк, откакто се помня, Меценате! Познавам галерите и мога да ги направя по-добри. Ела да ти покажа новите. Имам идея за оръжие, което ще изненада Секст Помпей.

Тръгнаха покрай брега. Меценат чуваше заповедите към гребците на корабите, плъзгащи се по огледалната повърхност. Приятелят му беше взел идеята за неограничени средства дотолкова присърце, че Октавиан беше пратил Меценат на юг, за да види къде потъват всички тези милиони всеки месец. Ако се съдеше по това, което виждаше тук, сумата щеше да се увеличи още.

— Забелязах недостатък в плана ти, Агрипа — каза Меценат и се ухили. — Вече си имаш таен флот и виждам, че тренираш легионери да го използват. Ще се появи обаче една малка трудност, когато дойде време да изкараш корабите в морето.

Агрипа го изгледа кръвнишки.

— Не съм идиот, Меценате. Знам, че езерото не е свързано с морето.

— Някои хора биха сметнали това за проблем, когато става дума за морски флот — отбеляза Меценат.

— Разбирам защо ти е толкова весело. Брегът обаче е само на миля оттук и неслучайно избрах това езеро. Разполагам с неограничен брой работници. Те ще прокопаят канал, по който ще изкарам корабите в морето.

Меценат го погледна слисано.

— Мислиш ли, че може да се направи?

— Че защо не? Египтяните са издигнали грамадните си пирамиди с десетки хиляди роби. Вече пратих земемери да определят откъде ще минава каналът. Само една миля. Меценате! Разстоянието не е голямо за хора, построили хиляди мили пътища.

Когато приближиха корабостроителницата, шумът от чуковете се засили. Навсякъде сновяха мъже, помъкнали торби с инструменти и плувнали в пот. Меценат тихо подсвирна, когато погледна най-близката галера. Никога не си беше давал сметка колко големи са тези кораби. По-нататък имаше още единайсет, на различни стадии на завършеност. Меценат докосна дъбовите греди, които поддържаха кила на галерата. Във въздуха се носеше аромат на прясно отсечено дърво и той виждаше стотици дърводелци по стълби и платформи, с чиято помощ достигаха до всяка част от кораба. Докато гледаше, осем мъже поставиха една греда на мястото й и наместиха краищата й, за да може един от тях да забие един дървен клин, дебел колкото ръката му.

— Колко плащаш на хората? — попита Меценат.

— Два пъти повече, отколкото биха могли да изкарат където и да било другаде — изсумтя Агрипа. — Майсторите дърводелци са на тройна надница. Октавиан каза, че имам свобода на действие и че най-важното е скоростта. Това не е евтино. Мога да построя флота му, но цената е висока, щом иска корабите бързо.

Меценат погледна приятеля си. Изглеждаше уморен, но и горд.

— Тази работа ти харесва — усмихнато рече Меценат.

Преди Агрипа да отговори, чуха тропот на колела. По пътя за намиращия се на десет мили оттук Неапол идваше кола.

— Кой е това? — попита Агрипа подозрително.

— Приятел. Искаше да види корабите.

— Меценате! Как мога да пазя галерите в тайна, щом каниш приятелите си да гледат какво правя? Как изобщо е успял да мине през стражата по пътя?

Меценат се изчерви.

— Дадох му пропуск. Виж, Вергилий е поет и знае как да пази тайни. Просто си помислих, че може да напише няколко стиха за това място.

— Да не си мислиш, че имам време за поети? Няма ли да ми доведеш и скулптори и художници? Това е таен флот. Меценате! Отпрати го. Само с идването си вече е видял прекалено много. Виждам, че има кочияш. Ще се наложи да го задържа. Ще го водя на заплата с останалите, но няма да го пусна до пролетта.

— В такъв случай ще го откарам аз — отвърна Меценат.

Двамата загледаха как поетът слиза, загледан в огромните корпуси. Въздухът беше прашен и Вергилий кихна и си избърса носа със скъпа копринена кърпа.

— Насам — извика му Меценат.

Приятелят му ги видя, махна им и тръгна към тях.

— Виж — каза Меценат. — Наистина е добър и Октавиан го харесва. Вече е прочут в градовете. Нищо не ти струва да си любезен с такъв човек. Ще те направи безсмъртен.

Не искам да съм безсмъртен — озъби му се Агрипа. — Искам да построя флота преди Секст Помпей да умори от глад цялата страна.

Новодошлият бе закръглен и дребен, с къдрава черна коса. Докато приближаваше, кихна отново, а щом дойде при тях, изохка:

— Кълна се, Меценате, мислех си, че въздухът ще ми се отрази добре, но прахта е ужасно неприятна. Ти трябва да си Агрипа, гениалният корабостроител, нали? Аз… аз съм Вергилий. — И замълча, видимо разочарован, когато Агрипа го изгледа с празен поглед. — Аха. Виждам, че славата ми не ме е изпреварила чак дотук. Няма значение. Меценат ми каза, че си измислил някакви подобрения за галерите. Вярно ли е?

— Меценате! — ахна Агрипа. — На колко още хора си казал? Няма да се учудя, ако флотът на Помпей ме чака, когато изляза в морето.

Меценат смутено разпери ръце.

— Споменах му само няколко подробности, колкото да събудя интереса му. Вергилий знае, че не бива да казва нито дума на никого, нали?

— Разбира се — незабавно отвърна Вергилий. — Поетите знаят много тайни. Така или иначе, подозирам, че няма да остана дълго на този свят. С всеки ден силите ми се топят.

Издуха шумно носа си и Агрипа го изгледа раздразнено.

— Е, ще задържа кочияша ти — рязко рече той. — Меценат ще те откара обратно до града.

Вергилий примигна.

— Той е точно такъв, какъвто го описа. Меценате. Строг и типичен римлянин, но с тялото на млад Херкулес. Харесвам го. — Поетът се обърна към Агрипа. — И тъй, след като вече видях да строиш флота си, няма ли да ме разведеш да го огледам?

— Не — отвърна Агрипа, който вече едва се владееше. — Зает съм.

— Цезар каза, че трябва да погледна подробните планове, Агрипа — каза Меценат. — Реших да взема Вергилий с мен, за да води бележки. Давам ти думата си, че може да му се има доверие.

Изгубил търпение, Агрипа вдигна очи към небето и отведе Меценат на десетина крачки настрани, за да си поговори с него насаме.

— Този не ми прилича на… мъж, Меценате. Чувал съм, че на подобни типове не може да им се има доверие. Клюкарят като жени.

— Какви типове имаш предвид? — невинно попита Меценат.

Агрипа се изчерви и извърна поглед.

— Знаеш какво имам предвид. Поне ми кажи, че е, нали се сещаш… — Гърлото му се стегна и той с мъка поясни: — Подаващ, не поемащ.

— Вече съвсем ме обърка — отвърна Меценат, макар че очите му проблеснаха развеселено.

Агрипа не можеше да го погледне.

— Меч, а не ножница! Богове, не знам как да кажа такива неща. Знаеш какво имам предвид!

— Да, знам — отвърна Меценат със смях. — Просто исках да чуя как ще се изразиш. Вергилий! Приятелят ми иска да знае какво си — меч или ножница?

— Моля? О, меч, разбира се. Добра римска стомана, това съм аз!

Агрипа изстена. Изгледа кръвнишки двамата, но се гордееше с онова, което беше създал край езерото, и част от него искаше да им го покаже.

— Добре, елате с мен — рече той.

Вергилий и Меценат се спогледаха ухилено и го последваха. Агрипа отиде до една стълба и започна да се изкачва, като се прехвърляше с непринудена лекота от платформа на платформа. Меценат и Вергилий го последваха по-бавно и накрая стигнаха до недовършената палуба. Част от нея все още беше непокрита, така че можеха да видят пейките на гребците долу.

— Отначало опитах да сложа четири гарвана[1] вместо обичайния един. Резултатът е на дъното на езерото. Горната част на галерата стана много тежка. Въпреки това съм решил да приспособя няколко, тъй като така ще мога да изсипя повече мъже на вражеския кораб, но ако има вълнение, галерите няма да са достатъчно стабилни. Тепърва трябва да намеря начин да постигна числено превъзходство.

Обърна се към Меценат с надеждата, че го разбира, но благородният му приятел гледаше объркано.

— Гребците на тези кораби няма да са роби. Всеки ще бъде войник, избран със съревнование от легионите на Октавиан. Предлагам два пъти по-високо заплащане за всеки, който може да спечели мястото. По отношение на бойци би трябвало да превъзхождаме трикратно всеки екипаж на Секст Помпей.

— Това вече е преимущество — призна Меценат. — Но Помпей разполага с двеста галери. Ще ти е нужно и нещо повече.

— Имам нещо повече — кисело рече Агрипа и погледна Вергилий. — Ако обаче ви го покажа, искам да се закълнете, че ще умрете, преди да сте казали на когото и да било. И без това ми е достатъчно трудно да попреча на работниците да изчезнат в града и да започнат да дрънкат пред всеки, който поиска да ги изслуша.

— Още веднъж имаш честната ми дума — каза Меценат. Вергилий повтори сериозно думите му.

Агрипа кимна и викна на един от работниците на палубата:

— Изкарайте катапулта.

— Катапултите не са нищо ново — малко нервно каза Вергилий. — Всяка бойна галера ги има.

— И изстрелват камъни, които по-често падат в морето, отколкото върху целта си — изръмжа Агрипа. — Проблемът е в точността, така че се заех да го реша. Те не разполагат с нищо подобно.

Под ръководството на дърводелеца шестима мъже издигнаха от недрата на кораба греди и въжета. Меценат и Вергилий гледаха как работниците сглобяват машината на палубата. Първо заковаха за дъските кръгла платформа, която можеше да стои неподвижно дори в буря. Върху нея в специално предвидени жлебове поставиха бронзови топки. Отгоре беше закрепен друг дървен кръг и се получи площадка с височина шест стъпки, която можеше да се върти с лекота дори когато върху нея има товар. Останалата част от катапулта беше сглобена с бързина, постигната след дълга практика.

— Тази кука… — започна Меценат.

— Мълчи и гледай — каза Агрипа.

Рамото на катапулта се изви назад към огънатите железни пръти, подобно на миниатюрна версия на скорпионите, използвани от легионите. На края на рамото обаче нямаше чаша за камък. За края му беше закрепена огромна желязна кука с четири извити зъбци, завързана за дълго навито въже. Мъжете зачакаха сигнал и Агрипа рязко махна с ръка. Тримата подскочиха, когато рамото рязко се изправи и запрати куката във въздуха. Въжето се изви зад нея като змия. Куката се издигна на сто крачки, преди да полети надолу и да потъне в меката почва.

Агрипа се обърна доволно към двамата си спътници.

— Камъкът може да не улучи или да отскочи от палубата и да падне в морето. Куката обаче ще прелети над вражеския кораб и ще се закачи за дървото. Разбира се, те ще се опитат да съсекат въжето, но в него съм добавил и медни нишки. На всяка палуба ще има по три такива катапулта и когато изстрелят куките си, мъжете ще придърпат бързо галерите една до друга. Тогава спускаме гарваните и сме на борда им преди да са успели да организират някаква отбрана.

Меценат и Вергилий кимаха, но не изглеждаха особено впечатлени.

— Ще видите — обеща им Агрипа. — Корабите в езерото вече са оборудвани с новите оръжия. Смятах да ги изпробвам днес, преди да пристигнете и да ми пропилеете сутринта.

Обърна се и извика заповед към най-близката галера, която упражняваше бързи маневри. Гласът му достигна до кораба и капитанът отвърна с вдигане на ръка. Гребците загребаха назад и галерата се озова в обхвата на другата, която я преследваше. Меценат и Вергилий се обърнаха навреме, за да видят как трите въжета и куките се издигат във въздуха над другата галера, след което я захващат. Легионерите сграбчиха макарите и започнаха да навиват въжетата обратно; краката им намираха опора в специални трупчета, заковани за палубата.

— Сега ще видите — каза Агрипа.

Куките бяха закачили противниковата галера под ъгъл. Когато въжетата се опънаха, екипажът се втурна към борда, от който щеше да дойде атаката. Това наруши баланса на кораба, той рязко се килна и палубата му се превърна в пързалка. Още мъже се плъзнаха към ниската страна с панически викове. Греблата от другата страна се издигнаха от водата, а гребците от ниската се замятаха, когато водата на езерото нахлу в кораба. Преди Агрипа да успее да изреве нова заповед, галерата се преобърна с оглушителен трясък, показвайки извития си лъскав корпус, който досега бе под повърхността.

Меценат преглътна нервно, осъзнал, че току-що е станал свидетел на удавянето на двеста мъже, ако не и повече. Дори онези, които можеха да плуват, трудно можеха да се спасят от студената вода. По-навътре в езерото екипажът на първата галера стоеше като зашеметен от онова, което бяха направили.

Меценат погледна Агрипа и видя, че приятелят му се разкъсва между ужаса и задоволството.

— Богове, мислех си… — Извика на екипажа на галерата да спасят евентуалните оцелели и избърса потта от челото си.

— Знаеше ли какво ще се случи? — попита го потресеният Вергилий.

Агрипа поклати глава.

— Не. Но това не е игра. Ще използвам всичко и няма да пропусна нито едно предимство.

Галерата бе заобиколена от съскащи мехури. Чуваха слабите викове на хората, останали в палубата на гребците. Въпреки всичко някои от попадналите в капана успяха да се измъкнат и изплуваха, като мятаха ръце, викаха и отчаяно се мъчеха да се задържат на повърхността, докато ги спасят.

— Трябват ми още двайсет милиона сестерции за построяването на канала до морето — каза Агрипа. — Ще осигуря на Цезар нужните му галери и ще унищожа Секст Помпей каквото и да струва това.

— Ще се погрижа да ги получиш — каза Меценат. Обичайното му добро настроение се беше изпарило.

* * *

Октавиан вдигна ръка и другите наддавания незабавно спряха.

— Четири милиона сестерции — каза той.

Аукционерът кимна и остави настрана подпечатаните документи за собственост, за да може да ги вземе след края на разпродажбата. Никой участник в наддаването не смееше да си навлече неприязънта на един консул и триумвир, макар че имението на Светоний беше добро, на брега на река и с чудесна къща на хълм недалеч от Рим. До него имаше друг имот, който Октавиан беше наследил от Цезар, и той не можеше да изпусне възможността да увеличи земите си. Въпреки това му беше малко странно да наддава за имоти, които самият той бе изкарал на пазара. Десет процента от финалната цена отиваше за гражданина, който беше предал фигуриращия в списъка, и след публикуването на проскрипциите имаше ужасяващи сцени, в които тълпата разбиваше вратите на нарочените и ги измъкваше на улицата. Често беше представяна само главата на нещастника с искане за награда.

За съжаление случаят със Светоний не беше от тези. Сенаторът беше изчезнал веднага след консулските избори и Октавиан беше пуснал всичките си шпиони и клиенти да го издирят наред с останалите Освободители, които все още бяха живи. В отсъствие на Светоний имението му беше конфискувано и основната част от парите за него щяха да отидат за обучаване и подготовка на нови легиони.

— Следва извънградска вила до Неапол, досега собственост на Публий Каска.

Октавиан знаеше кой е Публий Каска — един от братята, които бяха успели да се измъкнат от преследвачите си. Носеха се слухове, че двамата Каска са се предали на съмнителната милост на Секст Помпей, но не можеше да е сигурен дали наистина е така. Нямаше желание да наддава за имотите им, но въпреки това остана, за да види колко сребро ще влезе в хазната от тях.

Наддаването започна вяло, тъй като богатите в залата се мъчеха да познаят дали консулът триумвир няма да им отнеме имота в последния момент. Октавиан усети погледите им върху себе си, поклати глава и леко се извърна. Тогава наддаването продължи с по-бързо темпо, тъй като имението на юг беше прочуто с лозите и плодородните си земи. „В Рим все още има пари“, помисли си Октавиан. Задачата му беше да събере колкото се може повече за кампанията, която щеше да се нуждае от по-голям бюджет от онзи, който Цезар беше събрал за войната срещу партите.

Разтърка уморено очи, когато цената достигна четири милиона сестерции и повечето участници се отказаха. Тайният флот на Агрипа беше изсмукал ужасяваща сума от държавната хазна, но Октавиан нямаше друг избор, освен да налива още сребро и злато в корабите. Без флот легионите, които контролираше с Марк Антоний, бяха на практика безполезни. Цената на хляба вече бе скочила тройно и макар че повечето граждани все още пазеха по-голямата част от парите, получени от Цезар, той знаеше, че няма да мине много време и отново ще започнат гладни бунтове.

Наддаването завърши на шест милиона и четиристотин хиляди. Октавиан направи знак на аукционера, който пребледня, когато си помисли, че е прекратил търга твърде бързо. Октавиан поклати отново глава и посочи купчината документи за имението, което бе купил. Те щяха да бъдат отнесени в една от градските му къщи и парите щяха да се изплатят от един от стотиците пълномощници и слуги, работещи под прякото му началство. Мъжете в залата видимо се отпуснаха, когато го видяха да излиза.

Търгът се провеждаше високо на Квиринал и Октавиан заслиза надолу към форума, без да обръща внимание на ликторите, които го следваха.

Новата сграда на Сената беше почти завършена и той се беше разбрал да се срещне с колегата си Педий при храма на Веста, за да присъстват на поставянето на последния камък. Животът в Рим течеше около него, докато слизаше, и устните му се извиха в крива усмивка при мисълта за някогашните времена, когато едва можеше да си проправи път през приветстващите го тълпи. Днес никой не го приветстваше.

Октавиан потръпна. Годината клонеше към края си и въздухът бе станал студен. Във всяко отношение новата пролет изглеждаше безкрайно далеч.

Когато стигна форума, усещането за енергията на града се усили. Откритото пространство бе пълно с хиляди мъже и жени, от служители в стотици търговски къщи до сенатори и юристи, обсъждащи всякакви теми; около мнозина от тях имаше струпани тълпи. Рим беше създаван и пресъздаван с думи и идеи преди мечовете и въпреки това беше млад, също като самия него. Сенаторите не бяха изолирани от гражданите, поне през определени дни всеки месец. Те вървяха сред тълпите на форума и изслушваха молбите и исканията на онези, които представляваха. Хората можеха да се обърнат към тях по всякакъв въпрос, от проблем със съседа до обвинение в убийство, и докато вървеше, Октавиан видя Бибил, който разговаряше оживено с група богати търговци. Подобно на Октавиан, Бибил беше увеличил имотите си покрай проскрипциите. Несъмнено беше пратил на търга свои хора, за да наддават от негово име за по-апетитните предложения.

Бибил видя суровите ликтори и студените му очи намериха Октавиан, който вървеше между тях. Октавиан знаеше, че помежду им няма и не може да има примирие. Бибил си траеше, защото Октавиан и Марк Антоний се бяха върнали в Сената с повече власт и по-малко ограничения. Октавиан усети отдалеч неприязънта му и се остави тя да го стопли. Бибил не го поздрави — предпочете да се престори, че не го е видял.

Педий стоеше пред входа на храма на Веста и разговаряше с Квинтина Фабия. Октавиан почти не беше разговарял с нея, откакто бе станал консул, но беше започнал да я смята за своя поддръжница, най-малкото заради това, че бе леля на Меценат.

За негова изненада Квинтина Фабия тръгна към него с разперени ръце.

— Цезар, чух, че трябва да те поздравя.

Октавиан погледна Педий, но той само сви рамене. Октавиан се остави да го прегърнат. Силата на жрицата беше изненадваща.

— За какво? — попита той, след като тя го пусна.

— За годежа ти, естествено — рече тя.

— А. Честно казано, не се радвам особено на перспективата да имам дванайсетгодишна съпруга, Квинтина.

Беше видял дъщерята на Марк Антоний само веднъж след връщането си в Рим и предстоящият брак бе просто част от пазарлъка между двамата. Ако не друго, съжаляваше Клавдия, но браковете в Рим бяха разменна монета и засвидетелстваха взаимната подкрепа между две фамилии. Той нямаше да попречи на популярността му сред благородните госпожици в града. Октавиан беше хубавец, млад и на власт — силно съчетание, което можеше да му осигури различна партньорка всяка нощ, стига да поискаше. Подозираше, че Квинтина знае много добре това и го дразни, така че се опита да приеме нещата радушно.

— Просто си мислех за други неща, Квинтина. Извинявай.

— Разбира се. Младите мъже са вечно влюбени — отвърна тя.

— Може би. Не знам. Лично аз мечтая за нови легиони, обучени и калени през зимата.

Погледна Педий, който изглеждаше смутен от разговора и малко объркан от вниманието на жрицата.

— Казвай, Педий. Точно днес не съм тук, за да говоря за любов.

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Много съжалявам, Фабия, но се налага да продължим разговора си друг път.

— О, добре тогава, макар да познавам няколко римски вдовици, които с радост биха се запознали и с по-зрял мъж, Педий. Те имат по-дълбоки вирове от младите момичета, по които си пада Цезар. Реките им не са пресъхнали през годините без мъж. Всъщност тъкмо обратното. Помисли си за това, докато губите чудесната сутрин в разговори.

И тръгна обратно към храма, като остави двамата да се взират след нея. Педий поклати глава, раздвоен между подозрението, че му се подиграват или че проявяват към него истински интерес.

— Формирахме шест нови легиона и обявихме имената им пред Сената. В момента са малко повече от обикновени селяни и ратаи. Обучават се в района на Арециум, но се налага да си делят мечовете и щитовете.

— Тогава купи още.

Педий въздъхна раздразнено.

— Щях да го направя, ако имах пари! Имаш ли представа колко струва екипирането на пет хиляди мъже, да не говорим за трийсет хиляди? Мечовете трябва да дойдат от Испания, а Секст е блокирал целия западен бряг. Хиляда мили. Цезар! Вместо за един месец по море, пристигат четири пъти по-бавно, а дотогава войниците трябва да тренират с пръчки и събрани оттук-оттам оръжия, произведени преди повече от сто години. А където и да потърся пари, навсякъде ми казват, че Цезар ме е изпреварил и всички ковчези са празни.

Октавиан определено не се нуждаеше от още едно напомняне, че Секст Помпей тормози крайбрежието. Касий и Брут ставаха все по-силни в Гърция и Македония и той много добре си даваше сметка за душещата хватка, която изцеждаше силите на страната.

— Уредил съм доставянето и на сребро по суша, от мините в Испания. Освен това търся решение на проблема с флота на Секст Помпей. Това източва хазната, но трябва да съм в състояние да защитя легионите, докато прекосяват морето.

— Бих искал да споделяш повече плановете си с мен — каза Педий. — Макар че проскрипциите накараха някои от враговете ти да млъкнат, основните проблеми си остават. Не можем да започнем кампания без още легиони, които да осигурят безопасността на Рим, както и без транспортни кораби, разбира се. Докато не се сдобием с тях, оставаме затворени на сушата.

— Добре, консуле. Няма смисъл да се тюхкаме над трудностите си. Бил съм и в по-тежки положения, повярвай ми.

За негова изненада Педий се усмихна.

— Прав си. И успя да излезеш от тях. Градът още разчита на теб да оправиш нещата, сякаш можеш само с едно махване на ръката да докараш евтино зърно. — Той се наведе малко напред, така че вездесъщите ликтори да не могат да го чуят. — Но всичко, което спечели, може да ти бъде отнето, ако хора като Брут, Касий и Секст Помпей си намерят някой съюзник в Рим.

Октавиан го погледна остро.

— Опитваш се да ме предупредиш ли? Марк Антоний застана до мен, Педий. Не е такъв глупак, че да рискува да се съюзи с хора като тях.

— Може би — отвърна Педий. — Надявам се да си прав. Може би съм просто подозрителен старец, но понякога не е зле да си подозрителен. Ти си много млад. Цезар. Бъдещето за теб е по-дълго, отколкото за мен. Може би трябва да помислиш за тези години, когато вземаш решенията си.

Октавиан се замисли. Знаеше, че Цезар е бил предупреждаван неведнъж, че му се готви покушение, и че винаги е пренебрегвал заплахата.

— Ще бъда готов за всичко, Педий. Имаш думата ми.

— Добре. — Педий се усмихна. — Приятно ми е да съм консул с теб младежо. Не искам това преживяване да приключи преждевременно.

Бележки

[1] Гарван (лат. corvus) — абордажен мост с куки, захващащи се за неприятелския кораб. — Б.пр.