Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (9)

Първа глава

Корабът се движеше устремен напред, самичък сред нощната пустош, изминавайки светлинна година след светлинна година. Фамилиите си създадоха стил на живот.

„Ню Фронтиърс“ бе приблизително с цилиндрична форма. Когато не набираше скорост, той се въртеше около оста си, за да създаде псевдотегло на пасажерите, които бяха близо до външните стени на кораба; външните или „по-ниските“ отделения представляваха места за живеене, докато най-вътрешните или „горните“ отделения бяха складове и така нататък. Междинните части бяха магазини, хидропонни ферми и тям подобни. По протежение на оста, напред към кърмата, се намираха контролната зала, конвертерът и главният двигателен механизъм.

Дизайнът прилича на този на по-големите междупланетни кораби, които се използват днес, но е необходимо да се има предвид огромният размер на този кораб. Той представляваше един град, с обширна стая за колония от двадесет хиляди души, която по принцип бе проектирана за не повече от десет хиляди, но все пак успя да ги побере за дългото пътуване до Проксима Центавър.

И така, с размери като тези, повечето от сто хиляди члена на Фамилиите се оказаха претъпкани до крайност.

Те успяха да понесат това и да свикнат с приспиването. Превръщайки част от местата за почивка на по-ниските нива в склад, извоюваха място за целта. Спящите се нуждаят от около един процент от мястото, необходимо на активните хора; след време корабът ставаше напълно достатъчен за тези, които все още бяха будни. Първоначално доброволците за приспиването не бяха много — тези хора имаха по-обширна от обичайната представа за смъртта, което се дължеше на уникалното им наследство. Принудителното заспиване приличаше много на последния сън. Но прякото неудобство на прекаленото пренаселване, съчетано с еднакво досадната монотонност на безкрайното пътуване, ги накара да променят решението си бързо и да се съгласят да бъдат „приспани“ и настанени удобно.

Тези, които оставаха будни, имаха една-единствена задача — да вършат домакинската работа на кораба, да се грижат за хидропонните ферми и помощните машини и най-вече да се грижат за самите спящи. Биомеханиците са създали сложни емпирични формули, описващи отрицателните промени, настъпващи в тялото и мерките, които трябва да се вземат, за да се компенсират при различни условия на ускорение, температура на околната среда, използваните лекарства и други фактори като метаболична възраст, телесна маса, пол и така нататък. Като се използваха горните нискотегловни отделения, деформациите, причинени от ускорението (тоест теглото на телесните тъкани — върху тях самите, износването, което води до болки в тялото в резултат на дългото залежаване), биха могли да се сведат до минимум. Но всички грижи за спящите трябваше да се полагат персонално — да се обръщат, да се масажират, да се проверява кръвната захар, тестуване на сърдечната дейност, всички тестове и дейности, необходими, за да е сигурно, че крайно намаленият метаболизъм не води до смърт. Като се изключат дузината помещения в яслата на кораба, той не бе проектиран за превозване на спящи пътници. Не бе осигурено автоматично оборудване. Всички тези досадни грижи за десетки хиляди спящи хора трябваше да се извършват ръчно.

 

 

Елеонор Джонсън срещна приятелката си Нанси Уидъръл в трапезария 9-Д — наречена от своите посетители „клубът“, и не с толкова ласкателни имена от тези, които не я посещаваха. Повечето хора, които ходеха там, бяха млади и шумни. Лазар бе единственият възрастен, който често се хранеше на това място. Той нямаше нищо против шума даже се забавляваше.

Елеонор връхлетя ненадейно на приятелката си и я целуна по врата.

— Нанси! Значи отново си будна! Боже, радвам се да те видя!

Нанси се съвзе.

— Здравей, мила. Не разливай кафето ми.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Разбира се, че е така. Но забравяш, че ако за теб е било година, за мен бе просто вчера. А и все още съм сънена.

— От колко време си будна Нанси?

— От няколко часа. Как е детето ти?

— О, добре е! — Лицето на Елеонор Джонсън грейна — Не би го познала — доста порасна през тази година. Почти стига до рамото ми и с всеки изминал ден започва да прилича повече на баща си.

Нанси смени темата. Приятелите на Елеонор спазваха правилото да не говорят за покойните й съпрузи.

— А ти какво прави, докато аз дремех? Все още ли преподаваш на малките?

— Да, или по-скоро не. Занимавам се с групата, в която е моят Хюбърт. Той е в средния курс сега.

— Защо не поспиш няколко месеца, за да избегнеш тази черна работа, Елеонор? Ако продължаваш така, ще се състариш.

— Не — отрече Елеонор, — не и докато Хюбърт не порасне достатъчно, за да се оправя сам.

— Не бъди сантиментална. Половината от жените-доброволки имат малки деца. Ни най-малко не ги обвинявам. Погледни ме — от моя гледна точка до този момент пътуването е продължило само седем месеца. Бих прекарала остатъка на челна стойка.

Елеонор бе упорита.

— Не, благодаря. За теб може и да е добре, но аз се справям сносно.

Лазар седеше на същия бар, нанасяйки сериозни поражения на заместителите на говеждо филе.

— Тя се страхува, че ще изпусне нещо — обясни той. — Не я виня. Аз изпитвам същото.

Нанси промени тактиката си.

— Тогава защо не родиш друго дете, Елеонор. Това ще те облекчи от ежедневните задължения.

— Затова са необходими двама души — посочи Елеонор.

— Това не е проблем. Ето Лазар, например. От него ще излезе идеален баща.

Елеонор се намръщи. Лазар промени естествения цвят на лицето си, покривайки се с руменина.

— Всъщност — Елеонор рече спокойно — аз му направих предложение, което той отхвърли.

Нанси, която тъкмо отпиваше от кафето си, се задави, после погледна бързо от Лазар към Елеонор.

— Съжалявам, не знаех.

— Няма нищо — отвърна Елеонор. — Така е просто, защото аз съм една от неговите внучки, през четири поколения.

— Но… — Нанси губеше битката с обичая за личната тайна.

— Добре, за Бога, това е в границите на позволеното кръвно родство. Каква е пречката? Или по-добре да млъквам?

— Да, най-добре — съгласи се Елеонор. На Лазар му стана неудобно.

— Знам, че съм старомоден — съгласи се той — но създадох някои от възгледите си преди доста време. С или без генетика, просто не бих се чувствал добре, ако се оженя за някоя от внучките си.

Нанси бе удивена.

— Бих казала, че си старомоден, или пък просто си скромен. Изкушавам се да ти направя предложение и да се убедя сама.

Лазар я погледна гневно.

— Давай и ще видиш как ще се изненадаш!

Погледът на Нанси излъчваше хладина.

— Ммм… — тя размишляваше.

Лазар се опита да издържи на взора й, но накрая свали очи.

— Моля за извинение, дами — рече той нервно. — Имам работа за вършене.

Елеонор сложи нежно ръката си върху неговата.

— Не си отивай, Лазар. Нанси е котка и не може да ти помогне. Разкажи й плановете за кацане.

— За какво става дума? Ща кацаме ли? Кога? Къде?

Лазар, който желаеше да я успокои, й каза. Звездата от типа Г-2 или типът СОЛ, към която бяха се отправили преди години, сега се намираше на по-малко от една светлинна година разстояние — малко повече от седем светлинни месеца — и сега бе възможно да се заключи чрез параинтерферометрични методи, че до звездата ЗД9817, или просто „нашата“ звезда имаше някакви планети.

След още месец, когато звездата щеше да е на половин светлинна година разстояние, щеше да започне намаляване на ускорението. Щеше да се отнеме въртенето на кораба и за година той щеше да тръгне назад при една гравитация, стигайки близо до звездата при по-скоро между планетна, отколкото междузвездна скорост и тогава щяха да потърсят планета подходяща за живот. Търсенето щеше да е бързо и лесно, защото единствените планети, от които се интересуваха, щяха да греят ярко, тъй както Венера се виждаше от Земята. Те не се интересуваха от мъжделиви, студени планети като Нептун или Плутон, притаени в далечни сенки, или от изгарящи въглени като Меркурий, спотайващи се в огнените поли на майката-звезда.

Ако не се откриеше планета подобна на Земята тогава те щяха да продължат надолу, близо до странното Слънце, и отново да бъдат отблъснати от светлинното налягане и да възобновят търсенето на дом другаде — с тази разлика, че този път, без да са гонени от полицията те биха могли да изберат друг курс по-внимателно.

Лазар обясни, че „Ню Фронтиърс“ всъщност нямаше да се приземи и в двата случая. Той бе твърде голям, за да се приземи, и теглото му би го разрушило. Вместо това, ако откриеха планета, той щеше да бъде изпратен в орбита за паркиране около нея, а проучвателни групи щяха да тръгнат на оглед.

Лазар остави двете млади дами и отиде в лабораторията, където Фамилиите продължаваха проучванията си в областта на метаболизма и геронтологията. Той очакваше да открие Мери Спърлинг там. Срещата с Нанси Уидъръл предизвика нуждата да се види с нея. Ако някога се женеше отново, помисли си той, Мери беше по-подходяща за него. Не че той сериозно обмисляше това, но той чувстваше, че една връзка между него и Мери би имала смешния привкус на лавандула и стара дантела.

След като осъзна, че е натъпкана в кораба и отказа да приеме символичната смърт от приспиването, Мери Спърлинг бе превърнала страха си от смъртта в конструктивна сила, пожелавайки доброволно да помага в лабораторията в продължаващото проучване на дълголетието. Тя не бе обучен биолог, но ръцете й бяха сръчни, а умът й остър. Търпеливо прекараните години на пътуване я бяха превърнали в ценен асистент на доктор Гордън Харди, водещ изследванията.

Лазар я завари да обслужва безсмъртната тъкан на едно пилешко сърце, известно сред екипа на лабораторията като „г-жа Окинс“. „Г-жа Окинс“ бе най-възрастна измежду членовете на Фамилиите, като се изключи само самият Лазар вероятно. Тя бе едно растящо парче от първоначалната тъкан, получена от Фамилиите от института „Рокфелер“ през двадесети век и тъканите живееха от началото на този век, та чак досега. Доктор Харди и неговите предшественици ги поддържаха живи вече повече от два века, използвайки метода на Каръл-Линдберг-Ошаг — и все още „г-жа Окинс“ живееше.

Гордън Харди настояваше да вземат тъканта и апаратурата, която я подхранваше, заедно с него в резервата, когато бе арестуван. Еднакво упорито той настояваше да вземат живата материя по време на бягството с „Чили“. Сега „г-жа Окинс“ все още живееше и растеше в „Ню Фронтиърс“, а Мери Спърлинг правеше лабораторни изследвания.

— Здравей, Лазар — поздрави го тя. — Стой настрана. Резервоарът е отворен.

Той я наблюдаваше как отстранява излишната тъкан.

— Мери — замисли се той, — какво поддържа живота в това глупаво същество?

— Не зададе правилно въпроса — отговори тя, без да вдига поглед — правилно е да се каже: защо трябва да умира? Защо не живее вечно?

— Бих искал да умре! — чу се гласът на Д-р Харди, който бе зад тях. — Тогава бихме могли да проверим и открием отговора.

— Никога няма да разберете от „г-жа Окинс“, шефе — отговори Мери с все още заети ръце и очи. — Ключът е в половите жлези — тя просто няма такива.

— Хм. Какво знаеш за това?

— Женска интуиция. А ти какво знаеш?

— Нищо, абсолютно нищо, което ми дава аванс пред теб и твоята интуиция.

— Може би. Поне — добави лукаво Мери — те познавам откак имаш жълто около устата.

— Типичен аргумент на жена. Мери, тази купчина мускули е кудкудякала и е снасяла яйца преди ти и аз да сме се родили и все пак не знае нищо. — Той се намръщи.

— Лазар, с удоволствие бих я заменила за една двойка шарани — един мъжки и един женски.

— Защо пък шаран? — попита Лазар.

— Защото шараните изглежда не умират. Убиват ги или пък ги изяждат, или пък умират от глад, или хващат инфекции, но до този момент, доколкото ни е известно, те не умират.

— Защо пък не?

— Точно това се опитвах да разбера, когато ни принудиха да тръгнем на това проклето сафари. Те притежават необичайна чревна флора и вероятно това има нещо общо с другото. Но аз мисля, че има връзка с факта, че те никога не спират да растат.

Мери каза нещо едва доловимо.

— За какво си мърмориш? Пак ли интуиция? — рече Харди.

— Казах „амебите не умират“! Ти самият каза, че всяка жива сега амеба е жива от около петнадесет милиона години. И все пак те не стават неопределено големи и със сигурност не могат да имат чревна флора.

— Без вътрешности — каза Лазар и премита с очи.

— Каква ужасна игра на думи, Лазар. Но това, което казах, е вярно. Те не умират. Те просто се множат и продължават да живеят.

— С или без вътрешности — намеси се нетърпеливо Харди — може би има структурен паралел. Но аз съм притеснен поради липсата на експериментални обекти, Лазар, радвам се, че се отби. Искам да ми направиш една услуга.

— Казвай. Може пък да съм се размекнал.

— Ти самият си интересен случай, както знаеш. Ти си изключение от нашия генетичен модел. Избърза със събитията. Не искам тялото ти да отиде в конвертера. Искам да го изследвам.

Лазар изсумтя.

— Няма проблеми, приятелю. Но кажи на приемника си какво да търси — може да не живееш толкова дълго. И съм готов да се обзаложа на каквото искаш, че никой няма да разбере нищо, ровейки се в трупа ми!

 

 

Планетата, която се надяваха да открият, бе там, когато я потърсиха зелена, тучна млада и досущ като Земята Тя не само приличаше на Земята, но останалата част от системата дублираше приблизително модела на Слънчевата система — малки земни планети близо до Слънцето и по-големи, подобни на Юпитер планети, които бяха по-отдалечени. Космолозите никога не бяха имали възможността да се справят със Слънчевата система Те се лутаха между теории за произход, които се бяха провалили, и „разумни“ математикофизични доказателства. Все пак имаше друга достатъчно близка до нея да подскаже, че парадоксите й не бяха уникални, а дори вероятно често срещани.

Но по-стъписващ, дори по-стимулиращ и със сигурност по-тревожен беше един друг факт, до който се стигна чрез телескопични наблюдения в близост до планетата. На планетата имаше живот… интелигентен живот… цивилизован живот.

Градовете им се виждаха. Инженерните им съоръжения, странни по форма и предназначение, бяха достатъчно големи, та да се видят от космоса точно както се виждат нашите.

Независимо че това сигурно предполагаше отново да се впуснат в изнурително бягство, гонитбата като че ли не бе довела до пренаселване на наличното пространство за живеене. Сигурно имаше място за малката им колония върху тези широки континенти. Ако една колония бе добре дошла…

— Да си кажа правата, — тормозеше се капитан Кинг — не очаквах нещо подобно. Вероятно примитивни аборигени, а със сигурност можем да се натъкнем и на опасни животни, но предполагам, че несъзнателно съм си помислил, че човешката раса е единствената наистина цивилизована раса. Ще трябва да сме много предпазливи.

Кинг състави разузнавателна група начело с Лазар. Имаше му доверие, заради неговото практично чувство и воля да оцелее. Кинг искаше той самият да оглави групата, но идеята за собствения му дълг на капитан на кораба го принуди да се откаже. Но Слейтън Форд можеше да отиде.

Лазар избра него и Ралф Шулц за свои придружители. Останалите бяха специалисти — биохимици, геолози, еколози, стереографи, няколко вида психолози и социолози, за да изучат местните жители, включително и един авторитет по структуралната теория на Маккелви за комуникацията, чиято задача щеше да бъде да открие някакъв начин за разговаряне с местните.

— Никакви оръжия!

Кинг категорично отказа да ги въоръжи.

— Разузнавателната ви група е заменима — каза той безцеремонно на Лазар. — Не можем да рискуваме да ги засегнем с каквато и да е борба, поради каквато и да е причина, дори с цел самозащита. Вие сте посланици, а не войници. Не забравяйте това.

Лазар се върна в стаята си, появи се отново и със сериозно изражение на лицето подаде на Кинг един бластер. Той небрежно пропусна да спомене другия, който бе завързан за крака му под шотландската поличка.

Когато Кинг се готвеше да им каже, че трябва да се качват в ракетата и да изпълняват заповедите, бяха прекъснати от Джанис Шмид, главна медицинска сестра на Фамилиите, отговаряща за генетичните дефекти. Тя си проправи път напред и помоли капитана за внимание.

В момент като този само една медицинска сестра би могла да го стори. Тя притежаваше професионална упоритост и половин век по-дълга практика да пречи. Той я гледаше свирепо.

— Какво означава всичко това?

— Капитане, трябва да говоря с вас за едно от децата ми.

— Сестра, вие определено нямате място тук. Излезте! Елате в кабинета ми, след като обсъдите проблема с главния хирург. Тя постави ръце на хълбоците си.

— Ще ме приемете сега. Това е групата, която ще отиде на планетата, нали? Има нещо, което трябва да чуете преди да тръгнат.

Кинг понечи да говори, промени решението си и просто рече:

— Бъдете по-кратка.

Така и стана Ханс Уидъръл, един младеж наоколо деветдесет години и все още с юношески вид с помощта на хиперактивна щитовидна жлеза, бе под нейните грижи. Умственото му състояние не бе добро, но все пак не бе и идиот — хронична апатия и невромускулна недостатъчност, което го правеше твърде слаб, за да се храни самичък и твърде чувствителен към телепатия.

Той казал на Джанис, че знаел всичко за планетата, около която обикаляха. Приятелите му там му разказали за нея и вече го очаквали.

Заминаването на ракетата се забави, докато Кинг и Лазар разследваха. Ханс бе доста сдържан по отношение на информацията и на това колко от нея е вярна. Но той не бе особено изчерпателен и за приятелите си:

— О, просто хора — каза той, свивайки рамене в отговор на тяхното учудване. — Почти като у дома. Добри хора. Ходят на работа, на училище, на църква. Имат деца и се радват. Ще ги харесате.

Но в едно отношение той бе съвсем ясен — приятелите му го очакваха следователно той трябваше да отиде.

Пряко желанията и добрите си преценки, Лазар осъзна, че Ханс Уидъръл е прикрепен към групата, а така също Джанис Шмид и една носилка за Ханс.

 

 

Когато групата се върна след три дена, Лазар докладва на дълго лично на Кинг, докато докладите на специалистите се анализираха и комбинираха.

— Приликата със Земята е поразителна, капитане, напълно достатъчно, за да почувстваш носталгия. Но същевременно е достатъчно различна, за да те шокира — също като да гледаш лицето си в огледалото и да откриеш, че имаш три очи и си без нос. Побъркващо.

— А какво ще кажеш за местните?

— Нека ти обясня. Направихме бърза обиколка из светлата част, за да хвърлим око. Не видяхме нищо ново. След това се приземихме там, където ми каза Ханс, на едно голо място близо до центъра на един от градовете им. Ако зависеше от мен, не бих избрал това място, аз бих предпочел да кацна сред храсталаците и да разуча. Но ти ми каза да играя по свирката на Ханс.

— Ти имаше право сам да преценяваш — напомни му Кинг.

— Да, да. Справихме се някак. Докато техниците изследваха въздуха и провериха за опасности, около нас се беше събрала доста голяма тълпа.

— Да. Невероятно андроидни.

— Андроидни по дяволите! Те са хора. Не човешки същества, но така или иначе хора. — Лазар изглеждаше объркан. — Това не ми харесва.

Кинг не пожела да спори. Снимките показваха двуноги същества високи седем-осем фута, със симетрични половини на тялото, притежаващи вътрешен скелет, ясно различими глави, очи с лещи и камери. Тези очи бяха най-човешката им и приятна черта — бяха големи, ясни и с трагичен израз като тези на санбернарско куче.

Струваше си да се концентрира вниманието върху очите. Другите им черти не бяха толкова поносими. Кинг отмести поглед от отпуснатите беззъби усти и раздвоените горни устни. Той реши, че може би ще е нужно дълго, дълго време, за да привикнат и харесат тези същества.

— Давай — каза той на Лазар.

— Ние отворихме ракетата и излязохме сами, ръцете ми бяха празни, стараех се да съм дружелюбен и спокоен. Трима от тях пристъпиха напред — доста смело бих казал. Но те изведнъж загубиха интерес към мен. Като че ли чакаха някого другиго да излезе, така че дадох заповед да изнесат Ханс.

— Капитане, няма да повярваш. Те се умилкваха около Ханс, като че той бе техен брат, когото са загубили отдавна. Не, не, това не е всичко. Приличаше на триумфално посрещане на крал. Те бяха доста учтиви и с останалите, но някак безцеремонно. Най-вече се лигавеха около Ханс. — Лазар се поколеба. — Капитане? Вярваш ли в прераждането?

— Не съвсем. Нямам предразсъдъци по този въпрос. Разбира се, чел съм доклада на комисията Фролинг.

— Аз самият никога не съм харесвал това понятие. Но как иначе би окачествил приема, който устроиха на Ханс?

— Нямам отношение по този въпрос. Продължавай с доклада си. Мислиш ли, че ще можем да се установим тук?

— О — каза Лазар, — те не оставиха никакво съмнение относно това. Виж, Ханс наистина може да говори с тях по телепатичен път. Казва ни, че боговете им са ни дали право да живеем тук и местните хора вече са направили планове как да ни посрещнат.

— Моля?

— Точно така. Те ни искат.

— Е, това е облекчение.

— Наистина ли?

Кинг погледна намусеното лице на Лазар.

— Докладът ти е благоприятен във всяко отношение. Защо е този кисел вид?

— Не знам. Бих предпочел да си намерим наша планета. Капитане, всичко, което е толкова лесно достижимо, крие някаква опасност.