Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (4)

Четвърта глава

Докато влизаше в телефонната кабина, Закър Барстоу опита да се успокои.

От другата страна на същия видеофон почитаемият Слейтън Форд правеше същото — опитваше да успокои нервите си. Той не се подценяваше. Дългата и блестяща обществена кариера, увенчана с години като управител на Съвета и Споразумението на Западната администрация бяха накарали Форд да осъзнае собствената си превъзходна способност и ненадминат опит. Нямаше простосмъртен, който можеше да го накара да се чувства неловко по време на преговори.

Но сега беше различно.

Как би изглеждал човек, живял по-дълго, отколкото е нормално за два живота? Дори по-лошо — човек, който притежаваше четири или пет пъти по-голям опит като зрял човек, отколкото самият Форд бе имал? Слейтън Форд знаеше, че собственото му мнение се бе променяло многократно, откакто бе момче. Той знаеше, че момчето, което бе представлявал, или дори способният млад мъж, който беше преди, не съответстваха на зрелия мъж, в който се беше превърнал. И така — как ли щеше да изглежда този Барстоу? Както можеше да се предполага, той беше най-способният, най-проницателният член на група хора, всички от които имаха много по-голям опит, отколкото Форд би могъл да има. Как да отгатне преценките, намеренията, начина на мислене, възможните ресурси на такъв човек?

Форд бе сигурен само в едно — той не възнамеряваше да изтъргува Манхатън за двадесет и четири долара и каса уиски, нито пък да продаде рождените права на хората за една чиния супа.

Той се вгледа в лицето на Барстоу, когато образът се появи на видеофона. Хубаво и силно лице. Щеше да е безполезно да заплашва този мъж. А мъжът изглеждаше млад, та той изглеждаше по-млад от самия Форд! Подсъзнателният образ на строгия и неумолим дядо на управителя избледня в съзнанието му и напрежението му отслабна. Той каза тихо:

— Вие ли сте гражданинът Закър Барстоу?

— Да, господин управител.

— Вие сте главен изпълнителен директор на Фамилиите Хауърд?

— В момента аз съм Попечителят — говорител на Фондацията на Фамилиите, но съм по-скоро отговорен пред моите братовчеди, отколкото ги управлявам.

Форд не обърна внимание на това.

— Допускам, че вашата позиция предполага и лидерски пост. Не мога да преговарям със сто хиляди души.

Барстоу не мигна. Той прозря силата на властта в неочакваното допускане, че управителят знаеше истинския брой на Фамилиите и го омаловажаваше. Той бе свикнал вече с шока от осъзнаването, че тайната щабквартира на Фамилиите не бе вече тайна и още по-потискащия факт, че управителят знаеше как да се включи в тяхната тайна комуникационна система. Това просто доказваше, че един или повече членове са били заловени и принудени да говорят.

И така, сега бе почти сигурно, че властите вече знаеха всеки значим факт за Фамилиите.

Следователно нямаше смисъл да блъфира. По същия начин не биваше доброволно да предоставя информация. Те може би все още не разполагаха с всички данни.

Барстоу отговори без забележимо забавяне:

— Какво искате да обсъдите с мен, сър?

— Политиката на Администрацията по отношение на вашата група. Благоденствието на вас и вашите роднини.

Барстоу сви рамене.

— Какво можем да обсъждаме? Споразумението беше отхвърлено и на вас ви бе дадена власт да вършите с нас каквото искате — да изисквате от нас тайна, която ние не притежаваме. Какво можем да направим, освен да молим за милост?

— Моля! — Управителят раздразнено махна с ръка.

— Защо шикалкавите? Имаме проблем — вие и аз. Нека го обсъдим открито и се опитаме да стигнем до решение. Става ли?

Барстоу отговори бавно:

— Бих искал… и вярвам, че вие също бихте искали. Но проблемът се основава на погрешното предположение, че ние, Фамилиите Хауърд, знаем как да удължим човешкия живот. Ние не знаем.

— Да предположим, че знаем, че не съществува подобна тайна?

— Ммм… Бих искал да ви вярвам. Но как можете да обясните това с преследването на моите хора? Вие ни гоните като плъхове.

Форд направи кисела гримаса.

— Има една стара, стара история за един теолог, който бил помолен да съгласува доктрината за божествената милост с доктрината за детското проклятие. „Всевишният, обяснил той, намира за необходимо да върши неща, позволени от неговите официални и обществени компетенции, които иначе осъжда от своя лична гледна точка“.

Барстоу се засмя против волята си.

— Разбирам аналогията. Всъщност тя уместна ли е?

— Мисля, че е.

— Така. Не сте ме извикали, за да се извинявате от името на един ръководител, нали?

— Не. Надявам се, че не. Имате ли връзка с политиката? Сигурен съм, че трябва да имате. Позицията ви го изисква. — Барстоу кимна.

Форд обясни нашироко:

Неговата администрация била най-дълго властвалата след подписването на Споразумението; той самият е надживял 4 съвета. Въпреки това контролът, който упражнявал, бил тъй разклатен, че не би рискувал да гласува вот на доверие — със сигурност не и по отношение на Фамилиите Хауърд. По този въпрос неговото незначително мнозинство вече бе малцинство. Ако той отхвърлеше настоящето решение на Съвета и накараше да бъде гласуван вот на доверие, Форд би бил изхвърлен от поста си и сегашният лидер на малцинството би поел мястото на управител.

— Разбираш ли ме? Аз мога или да запазя поста си и да се опитам да реша този проблем, ограничаван от директива на Съвета, с която не съм съгласен, или да се откажа и да оставя моя наследник да се справи с това.

— Едва ли искате моя съвет?

— Не, не! Не по този въпрос. Вече съм взел решение. Съветът за действие ще бъде проведен във всеки случай — или от мен, или от г-н Ванинг. Така че реших да го направя. Въпросът е: ще имам ли помощта ви или не?

Барстоу се поколеба, докато бързо прекарваше през паметта си политическата кариера на Форд. Ранният етап от дългото управление на Форд почти представляваше златна епоха на държавническото изкуство. Мъдър прагматик, Форд бе оформил в приложими правила принципите на човешката свобода, представени от Новак в езика на Споразумението. Това е период на добра воля, нарастване на просперитета, цивилизоващи процеси, които изглежда бяха постоянни и необратими.

Въпреки всичко се бе появила пречка и Барстоу проумя причините поне толкова добре, колкото и Форд. Винаги когато гражданите приковават вниманието си върху един проблем, изключвайки всички други, ситуацията създава почва за нехранимайковци, демагози, амбициозни мъже-ветрогони. Фамилиите Хауърд с цялата си невинност, бяха създали кризата в обществения морал, от което сега страдат чрез собственото си действие, предприето преди години, като позволяват на простосмъртните да узнаят за съществуването им. Нямаше никакво значение, че тайната не съществува. Корумпиращият ефект бе налице.

Форд най-после проумя истинското положение.

— Ще помогнем — Барстоу отговори изведнъж.

— Добре. Какво предлагате?

Барстоу прехапа устни.

— Няма ли начин да се отложи тази драстична мярка, това насилие на самото Споразумение?

Форд поклати глава:

— Твърде късно е.

— Дори ако излезете пред обществеността и кажете на гражданите, лице в лице, че сте знаели, че…

Форд го прекъсна:

— Няма да остана достатъчно дълго на власт, за да произнеса тази реч. Нито пък някой ще ми повярва. Освен това — разберете ме ясно, Закър Барстоу. Независимо от това какво съчувствие изпитвам лично аз към вас и вашите хора, не бих постъпил по този начин, дори и да можех. Всичко това е рак, разяждащ жизнеспособността на нашето общество. Това трябва да бъде направено. Бях принуден наистина, но няма връщане назад. Трябва да се намери решение.

Поне в едно отношение Барстоу бе умен мъж. Той знаеше, че друг човек би му се противопоставил без непременно да е злодей. Въпреки това изрази протеста си:

— Моите хора са преследвани.

— Вашите хора — рече Форд твърдо — са част от 1/10 от процента от всички хора, а аз трябва да намеря решение за всички. Аз ви се обадих, за да разбера дали имате някакви предложения за решение в полза на всички. Имате ли?

— Не съм сигурен. — Барстоу отговори бавно — Да предположим, че се съглася, че вие трябва да продължите с това грозно арестуване на хората ми, с разпитите чрез непозволени средства. Предполагам, че нямам избор…

— Нямате избор. Нито пък аз. — Форд се намръщи — Всичко ще бъде изпълнявано толкова хуманно, колкото мога. Не съм напълно свободен да определям действията си.

— Благодаря ви. Но въпреки че заявявате за невъзможността да излезете пред хората, вие притежавате средства за мощна пропаганда, които са на ваше разположение. Ще бъде ли изпълнимо, докато ние печелим време, да се проведе кампания, която да убеди хората в истината? Да им докажете, че не съществува тайна?

Форд отговори:

— Задайте този въпрос на себе си. Това ще подейства ли?

Барстоу въздъхна:

— Вероятно не.

— Нито пък бих приел това за решение, макар и ако подействаше. Хората, дори доверените ми помощници, са се вкопчили в убеждението си, че съществува „фонтан на младостта“, защото единствената алтернатива е твърде горчива. Знаете ли какво би означавало това за тях? Да повярват в голата истина?

— Продължавайте.

— Досега съм приемал смъртта само защото тя е Великият демократ, отнасяйки се еднакво към всички. Но сега смъртта си има любимци. Закър Барстоу, можете ли да разберете твърде горчивата завист на обикновения човек, който е, да речем на петдесет, когато погледне някой от вас? Петдесет години… През първите двайсет от тях той е дете, прехвърлил е трийсетте, докато се усъвършенства в професията си. На четиридесет той се утвърждава и печели уважение. За не повече от десет от неговите петдесет години той наистина е постигнал нещо.

Форд се наведе напред и заговори като наблягаше твърдо:

— И сега, когато е постигнал целта си, каква е неговата награда? Очите му му изневеряват, голямата младежка сила е изчезнала, сърцето и енергията му не са това, което са били. Той все още не е изкуфял, но чувства тръпките на първия мраз. Той знае какво го очаква. Той знае, той знае!

— Но това е неизбежно и всеки човек се научава да се примирява с него.

— Сега вие се съгласявате — Форд продължи горчиво — Вие го засрамвате от собствената му слабост, вие го унижавате пред децата му. Той не смее да прави планове за бъдещето. Вие нехайно предприемате планове, които няма да узреят за петдесет години — за сто дори. Независимо от успеха, който е постигнал, съвършенството, което е придобил, вие ще го настигнете, ще го надминете, ще го надживеете. В неговата слабост вие проявявате любезност. Чудно ли е, че той ви мрази?

Барстоу вдигна уморено глава.

— Мразите ли ме, Слейтън Форд?

— Не. Не! Не мога да си позволя да мразя когото и да било. Но ще ви кажа това — Форд добави изведнъж — ако имаше тайна, щях да я изтръгна от вас, дори ако трябваше да ви разкъсам на парчета!

— Да. Разбирам. — Барстоу направи пауза, за да помисли. — Това, което ние от Фамилиите Хауърд можем да направим, е малко. Не планирахме нещата по този начин. Но има едно нещо, което можем да предложим.

— Да?

Барстоу обясни.

Форд поклати глава.

— От медицинска гледна точка това, което предлагате, е възможно и аз не се съмнявам, че дори и слаб интерес към вашето наследство би удължило продължителността на човешкия живот. Но дори ако жените бяха готови да приемат сперма от вашите мъже — не казвам, че ще го направят — това би било психическа смърт за всички други мъже. Би избухнало чувство на безсилие и омраза, което би противопоставило пагубно човешката раса. Не! Независимо какво желаем, обичаите ни са това, което са. Не можем да създаваме хора, така както животни. Те няма да приемат това.

— Знам — съгласи се Барстоу — но това е всичко, което можем да предложим — дял от нашето богатство чрез изкуствено оплождане.

— Да. Предполагам, че трябва да ви благодаря, но не мисля, че има за какво и няма да го направя. А сега, нека бъдем практични. Като индивиди вие, възрастните, сте без съмнение почитани и обичани мъже. Но в група вие сте опасни като болни от чума. Така че трябва да бъдете поставени под карантина.

Барстоу кимна.

— Аз и моите братовчеди вече сме стигнали до този извод.

Форд имаше облекчен вид.

— Радвам се, че проявявате разум по този въпрос.

— Ние не можем да си помогнем. Е? Отделена колония? Някакво отдалечено място, където да се изолираме? Вероятно Мадагаскар? Или пък бихме могли да вземем Британските острови, да ги построим отново и оттам да стигнем до Европа, когато радиоактивността отшуми.

Форд поклати глава.

— Невъзможно. Това просто ще прехвърли проблема към моите внуци. Дотогава вие и вашите внуци ще сте станали по-силни. Бихте могли да ни победите. Не, Закър Барстоу, вие и вашите близки трябва да напуснете тази планета безусловно!

Барстоу бе мрачен.

— Знаех, че ще се стигне до това. Добре, къде да отидем?

— Изберете си място из Слънчевата система. Където пожелаете.

— Но къде? Венера не си струва, но дори и да я изберем, ще бъдем ли приети? Жителите на Венера няма да приемат заповеди от Земята. Това беше уредено през 2020. Да, вярно е, сега те приемат внимателно проучени емигранти според Конвенцията между четирите планети, но биха ли приели сто хиляди души, които са твърде опасни, за да останат на Земята? Съмнявам се.

— Аз също. По-добре изберете друга планета.

— Каква планета? В цялата система не съществува друго тяло, което би поддържало човешкия живот такъв, какъвто е. Ще е необходимо почти нечовешко усилие, дори при наличието на неограничени финансови средства и най-добрите съвременни инженерни технологии, за да се пригодят най-обещаващите от тях за живеене.

— Направете усилието. Ние няма да се скъпим на помощ.

— Сигурен съм, че ще е така. Но нима в края на краищата това е по-добро решение, отколкото да ни осигурите резерват на Земята? Ще прекратите ли пътуванията в космоса?

Форд се изправи неочаквано.

— О! Разбирам мисълта ви. Не я следих много внимателно, но нека видим. Защо не? Няма ли да е по-добре да се откажем от пътуването в космоса, отколкото да позволим ситуацията да се изроди в открита война. Веднъж, преди време, това бе сторено.

— Да, когато жителите на Венера отхвърлиха своите земевладелци, които не живееха на земите си. Но всичко започна отново и Луна сити е построен отново и с десетократно по-голям тонаж откогато и да е било се движи из небето. Можете ли да го спрете? Ако можете, ще остане ли спрян?

Форд прехвърли отново и отново мисълта в съзнанието си. Той не можеше да преустанови космическото пътуване. Никоя администрация не би могла. Но можеше ли да бъде поставена забрана върху която и да е планета, където биха откарали тези старчоци? И щеше ли това да помогне? Едно поколение, второ, трето — какво значение щеше да има? В древна Япония бяха опитали със следното решение: чуждестранните дяволи бяха дошли някак си по вода. Културите не могат да бъдат вечно разделяни една от друга. И когато те осъществиха контакт, по-силният отстрани по-слабия. Това беше природен закон.

Една вечна, ефективна изолация беше невъзможна. Оставаше само един — доста неприятен отговор. Но Форд беше твърдо решен. Той би приел това, което е необходимо. Започна да нахвърля планове, забравяйки присъствието на Барстоу на екрана. След като дадеше на главния началник местоположението на щабквартирата на Фамилиите Хауърд, след час-два то щеше да бъде установено, освен ако те не разполагаха с изключителни средства за защита. Но какъвто и да бе начинът, всичко бе въпрос само на време. Чрез тези, които щяха да бъдат арестувани в щабквартирата, би трябвало да могат да намерят и арестуват всеки друг член на групата им. С малко късмет той би ги прибрал всичките за двадесет и четири или четиридесет и осем часа.

Единственият проблем, който остава нерешен, е дали да ликвидира всички или просто да ги направи стерилни. И двете идеи биха били крайни, а трето не съществуваше. Но кое от двете бе по-хуманно?

Форд знаеше, че това ще сложи край на кариерата му. Той щеше да напусне кабинета в немилост, вероятно би бил изпратен в изгнание, но не мислеше за това Той бе така създаден, че не можеше да поставя собственото си добруване пред обществения си дълг.

Барстоу не можеше да прочете мислите на Форд, но почувства, че той е стигнал до някакво решение и правилно предположи колко лошо бе то за него и хората му. „Сега е моментът, реши той, да изиграе единствения си коз.“

— Г-н управител…

— А? О, извинете! Бях се замислил. — Това беше меко казано. Той с шок и объркване проумя, че все още е лице в лице с човек, когото току-що бе осъдил на смърт. Превърна се в олицетворение на сериозността. — Благодаря ви, Закър Барстоу, че поговорихте с мен. Съжалявам, че…

— Г-н управител?

— Да?

— Предлагам да ни изведете от Слънчевата система.

— Какво? — Форд премита — Сериозно ли говорите?

Барстоу заговори бързо, убедително, обяснявайки полуобмисления план на Лазар Лонг, като импровизираше подробностите, прескачаше спънките и подчертаваше предимствата.

— Това би могло да стане — каза най-после Форд.

— Има трудности, които не споменахте — от политическо естество и ужасен риск, свързан с времето. И все пак това би могло да стане. — Той се изправи. — Върнете се при хората си. Не им казвайте още за това. Ще поговорим по-късно.

 

 

Барстоу вървеше тежко, провлачвайки крака и се чудеше какво да каже на членовете на Фамилиите. Те щяха да настояват за подробен доклад. Технически той нямаше право да откаже. Но бе определено склонен да сътрудничи на управителя, докато съществува някаква възможност за благоприятен изход. Неочаквано взе решение — обърна се, отиде в кабинета си и изпрати да повикат Лазар.

— Как си, Зак? — каза Лонг, като влезе. — Как минаха преговорите?

— Добре и зле — отвърна Барстоу. — Слушай — той му представи кратко и точно резюме. — Можеш ли да се върнеш там и да кажеш на хората нещо, което ще ги задържи?

— Ммм… мисля, че ще мога.

— Тогава го направи и се връщай бързо.

 

 

Те не харесаха шикалкавенето на Лазар. Не искаха да пазят тишина и да отлагат събранието.

— Къде е Закър?

— Настояваме за доклад!

— Защо е тази мистификация?

Лазар ги накара да млъкнат, като изрева:

— Чуйте ме, проклети идиоти! Зак ще говори, когато е готов — не извивайте ръцете му. Той знае какво прави.

Един мъж близо до задния край на стаята се изправи.

— Аз си отивам у дома!

— Давай — подтикна го нежно Лазар. — Предай обичта ми на полицаите.

Мъжът се стресна и седна.

— Някой друг иска ли да си върви? — попита Лазар. — Не ме карайте да ви спирам. Но е време, вие, глупаци с птичи мозъци, най-после да осъзнаете, че сте обявени извън закона. Единственото нещо, което е между вас и полицаите, е способността на Зак Барстоу да говори мило с управителя. Така че правете, каквото искате. Събранието се отлага.

— Виж, Зак — каза Лазар няколко минути по-късно — нека бъдем открити. Форд ще ползва изключителните си пълномощия, за да ни помогне да се качим на големия кораб и да избягаме. Така ли е?

— На практика той се ангажира с това.

— Хммм — той ще трябва да направи това, докато се преструва пред Съвета, че всичко, което прави, е просто необходима стъпка към изтръгване на „тайната“ от нас. С една дума, ще играе двойна игра. Така ли е?

— Не съм мислил чак толкова напред. Аз…

— Но това е вярно, нали?

— Е… да, сигурно е вярно.

— О’кей. Сега дали нашето момче Форд е достатъчно умно да проумее в какво се забърква и достатъчно твърд, за да се справи с него?

Барстоу отново си спомни това, което знаеше за Форд, и добави впечатленията си от разговора.

— Да — реши той. — Той знае и е достатъчно силен, за да се справи.

— Добре. А какво ще кажеш за себе си, приятел? Ти също ли си готов за това?

Гласът на Лазар бе обвинителен.

— Аз ли? Какво искаш да кажеш?

— Ти също смяташ да играеш двойна игра спрямо твоите хора, нали? Имаш ли смелост да доведеш нещата докрай, когато ситуацията стане тежка?

— Не те разбирам, Лазар — отвърна Барстоу притеснено. — Не възнамерявам да мамя никого — поне не членовете на Фамилиите.

— По-добре погледни отново картите си — продължи без угризения Лазар. — Твоята част от сделката е да се погрижиш всеки мъж, жена и дете да бъдат включени в изселването. Нима очакваш да представиш тази идея на всеки поотделно и да получиш сто хиляди положителни отговора? Единодушно? Глупости, та ти не би могъл да накараш толкова много хора да извикат „Янки Дудъл“ в един глас!

— Но те ще трябва да се съгласят — възропта Барстоу. — Те нямат избор. Или ще емигрираме, или ще ни гонят и ще ни избият. Сигурен съм, че Форд възнамерява именно това. И ще го направи.

— Тогава защо не излезе пред тях и не им го каза? Защо изпрати мен да шикалкавя?

Барстоу потърка очите си с ръка:

— Не знам.

— Ще ти кажа защо — продължи Лазар. — Ти разчиташ повече на интуицията си, отколкото на разума си, както правят повечето хора. Ти ме изпрати там, за да им кажа някаква измислица. Защото ти знаеш дяволски добре, че истината няма да свърши работа. Ако им беше казал, че е въпрос на бягство или смърт, някои щяха да се паникьосат, а други щяха да се заинатят. И някои баби в шотландски полички биха решили да си вървят у дома и да се уповават на правата си, определени от Споразумението. Тогава той би разкрил плана преди изобщо да е загрял, че правителството действа съвсем сериозно. Така е, нали?

Барстоу сви рамене и се засмя безрадостно:

— Прав си. Не си го бях представил, но ти си абсолютно прав.

— Напротив — увери го Лазар — ти имаше правилните отговори. Зак, харесвам твоите предчувствия, затова именно ти се доверявам. Добре! Така да бъде! Ти и Форд имате намерение да предложите добра сделка на всеки един човек на земното кълбо — отново те питам: имаш ли смелост да доведеш нещата докрай?